Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (9)

8.

1940–1943 година

Не е връчена Нобелова награда.

16 май 2012 година

Пер Биркенфелт държеше здраво мелничката за кафе, ръцете му обгръщаха емайлираната метална конструкция. Той въртеше ръчката с резки движения и в кухнята се разнасяше приятно ухание от смлените кафеени зърна.

Понякога поглеждаше през касетирания прозорец. Отвън се виждаха двама от служителите на Службата за охрана, силуетите им се очертаваха на фона на перилата като в театър на сенките. До украсената с лъвска глава врата на главния вход на катедралата стояха няколко полицаи от запасния корпус, сред храстите се виждаха тъмните им униформи. Беше им казал да се махат, да вървят по дяволите, но въпреки това обикаляха като призраци около неговата боядисана в червено къща от цели дънери. Понякога стъпките им отекваха по калдъръмената улица, а лаконичните им разговори се долавяха иззад ъгъла.

След като смля кафеените зърна, той остави мелничката и приготви кафето по обичайния начин. Накрая напълни двете керамични чаши, като капна по капка мляко във всяка.

— Заповядай, Агнес.

Съпругата му седеше мълчаливо откъм дългата страна на масата за хранене и гледаше чашата. Цяла сутрин мълчеше като риба, дори не срещаше погледа му. Сега вдигна очи и продължи спора, който не бяха престанали да водят през предишния ден чак до нощните часове.

— Пер, искам да ме изслушаш, наистина да се вслушаш в думите ми. Някакъв ненормалник е застрелял петима от приятелите ти, а ти…

— Те не ми бяха приятели и много добре го знаеш.

— Но са мъртви, това поне е сигурно. Застреляни са и ако не послушаш съветите на полицията…

— Дума да не става. Няма да се оставя да ме сплашат — нито ненормалници, нито полицията. И дума да не чувам повече за това.

— Но все пак можеш…

— Нито дума повече, Агнес! Нито гък!

Яростта искреше в очите на Биркенфелт, а вените по врата му пулсираха. Той затвори очи за малко, а после седна до масата срещу съпругата си. Внимателно приближи чашата към устата си, остави горчивото кафе да се разлее върху върха на езика му. Скоро спокойствието се върна в погледа му, а гневът, който допреди малко го владееше, сякаш се изпари, гласът му прозвуча почти любящо:

— Агнес, пий, докато е топло. Изстиналото кафе не става за нищо.

Той отряза две дебели филии хляб, намаза ги е домашен мармалад от касис и отхапа голям залък.

— Тази година реколтата от горски плодове ще бъде отлична — каза с пълна уста, — разбрах от онова симпатично закръглено момиче от „Консум“^[1], нали се сещаш.

След това погледна през старинния прозорец, очите му преминаха покрай полицаите и люляковите храсти. Наблюдаваше тази гледка от дете; с изключение на няколко телевизионни антени, пейзажът се не беше променил от началото на четиридесетте. Над билата на покривите можеше да различи катедралата на Стренгнес, шпилът й се очертаваше на фона на ясното сутрешно небе.

— Знаеш ли какво, това лято сигурно ще можем да напълним целия зимник с червени боровинки и касис, не мислиш ли?

В този момент върху гръдния му кош се появи точка — кръг с широчина едва един сантиметър. Трептеше и сияеше червеникава, премина бързо над гръкляна, над носната кост и накрая спря върху челото. Съпругата му забеляза светещата червена точка и в гърлото й се надигна вик, но така и не успя да излезе през устата й.

Куршумът с кух връх строши касетирания прозорец и проби челото на Биркенфелт, главата му се отметна назад с мощен тласък под дъжд от парченца стъкло и трески, след което той се свлече върху плота на масата. Когато викът на съпругата му най-накрая прозвуча, масата вече беше покрита с кръв и лимфна течност, а безжизнените очи на Пер Биркенфелт гледаха втренчено към неговата другарка в живота.

Няколко секунди по-късно телохранителите от Службата за охрана разбиха залостената външна врата и нахлуха в кухнята. Хвърлиха се с извадени автомати на пода до прозоречната ниша и издърпаха безжизненото тяло на Биркенфелт от масата. Един от тях притисна показалеца си към гърлото на застреляния литературовед — към гръкляна му, докато напразно търсеше признаци за живот. Другият хвана съпругата му и я хвърли на пода под мивката. След това клекна до прозореца и огледа навън, в северозападна посока към катедралата и дъбовете от другата страна на двора.

— Стрелецът трябва да се намира там горе! Тичайте! Колкото ви държат краката!

Охранителите и полицаите, които се намираха при дървената къща, се втурнаха веднага в указаната от командващия офицер посока, прекосиха двора, притичаха между дървените бараки и покрай буйно разклонените дъбове. В подножието на хълма Шюркбериет стигнаха до каменна къща, пред тях се издигаха бели стени от шлакобетон. На горния етаж на къщата един тавански прозорец беше широко отворен, в отвора му ясно се виждаше предната част на цевта на пушка.

Командирът на охранителите даде безшумни нареждания на останалите, посочи им старателно как да се разположат около бялата постройка към църквата, след което насочи автомат „Зиг 552“ към таванския прозорец.

— Тук Службата за охрана! Незабавно поставете оръжието си на пода! Застанете на прозореца с ясно видими ръце!

Заповедта му беше посрещната от мълчание, чуваше се само шумоленето на клоните на дърветата и тежкото дишане на полицаите. Командирът на звеното повтори заповедта си, този път на по-висок глас, но положението на пушката остана същото, никой не се появи на прозореца, нито отговори на виковете му. Тогава той повика с ръка трима от останалите полицаи от екипа на Службата за охрана. Подредени в каре, те изтичаха до червеникавокафявата врата на каменната къща. Когато командирът натисна бравата, вратата бавно се отвори. Четиримата полицаи от Службата за охрана махнаха предпазителите на автоматите си и се промъкнаха предпазливо през вратата, минаха през тъмното антре и се изкачиха по дървените стълби, площадките скърцаха под тежестта им.

Таванският етаж беше продълговат и сумрачен. Тук имаше четири врати — по една във всяка посока на света, а вратата в отсрещния край стоеше притворена, през процепа проникваше тънък слънчев лъч. Охраняващите полицаи се приближиха бавно към стаята в предната част на таванския етаж, всеки насочил оръжието и погледа си към една от четирите врати. Двама се разположиха от двете страни на таванското помещение, другите двама се засилиха, вдигнаха оръжията си и ритнаха полуотворената дървена врата.

Инстинктивно изкрещяха командите си, но в стаята нямаше никого, вътре беше останал само статив с монтирана снайперска винтовка.

* * *

Само четиридесет и пет минути по-късно долината на езерото Меларен беше огласена от тътена на двигател. Хеликоптер ЕС-135 прелетя над разпенената вода, над залива Улвхелсфиерден, ниско над покривите на сградите в центъра на Стренгнес, завъртя се около шпила на катедралата и се приземи до югоизточния склон на хълма Шюркбериет.

Предната врата се отвори и от хеликоптера слезе Клаудия. Посрещна я Ян Магнусон, командващ екипа от Службата за охрана. Двамата се приведоха под свистящите роторни перки, приличаха през пасището и минаха покрай портата с лъвска глава на църквата. След петдесетина метра Клаудия сложи свитата си дясна ръка пред устата и изкрещя, за да надвика шума от двигателя:

— Хванахте ли го?

Магнусон поклати разочаровано глава, левият ръкав на ризата му беше още влажен от кръвта на Биркенфелт.

— Повикани са всички патрули от полицейските управления в Сьодерманланд — извика той в отговор. — Претърсват централните части на Стренгнес и държат околността под око. Успяхме да преградим магистрала Е20 на няколко места и в двете посоки, а също и път 55 на две места — на моста „Юлстабрун“ северно от Мершьон и при кръстовището в Малмшьопинг.

Тя кимна нетърпеливо, вече беше запозната с всички тези подробности.

— Но има ли следи от стрелеца?

— Не.

— Никакви?

— Оставил е магазинната си пушка — PSG 90 с лазерен мерник и оборудване. Това е всичко.

Двамата пресякоха улица „Юлениелмсгатан“ и продължиха през датиращия от Късното средновековие двор. На разстояние се чуваха напрегнати викове, а на шестдесетина метра надолу по покрития с обли камъчета хълм се виждаха множество човешки фигури, улицата беше пълна с патрулни коли и полицейски екипи.

— Ето я къщата на Биркенфелт — каза Магнусон и посочи една боядисана в червено къща от цели дънери.

Двамата подминаха катедралата с бързи крачки и продължиха през по-старите части на града, настланата с калдъръм улица криволичеше между храсти и сгради от дъбова дървесина от XVII век. Накрая спряха пред бялата каменна фасада на някогашния църковен приют. Клаудия обърна очи на югоизток, погледна към квартала, където се намираше къщата на члена на Академията.

— Невъзможно е да се стреля оттук, абсолютно невъзможно.

— Да.

— Няма удобен ъгъл.

— Така е…

— Тогава как, по дяволите, е успял да застреля Биркенфелт?

— Трябва да видиш със собствените си очи, за да разбереш.

Двамата влязоха през широко отворената врата на църковния приют и се качиха по дървеното стълбище, кимнаха на младшите полицаи в тъмния коридор. После Клаудия мина през вратата и се огледа в пустата таванска стая. С изключение на снайперската винтовка и статива, помещението беше напълно празно. Дъските на пода бяха изгнили, а кадифените тапети бяха покрити с мухъл, миризма на гнилост изпълваше стаята и проникваше в ноздрите на Клаудия. Паяжини, мъртви насекоми и изпражнения на плъхове във всички ъгли. В отсрещния край на стаята лежаха отместените дъски, на чието място сега се разкриваше тайно отделение в пода. Магнусон кимна към продълговатото скривалище.

— Рано е да се каже, но безспорно прилича на тайно отделение. Има същата дължина и форма като винтовката. Няма да бъде пресилено да се предположи, че пушката е била съхранявана там долу. В скривалището намерихме и балистичен калкулатор, резервен мерник и три пълнителя с муниции — 7,62 милиметра, куршуми с кух връх.

— Това е същото снаряжение, което се използва от взвода на бреговата охрана, нали? От снайперисткия отряд.

Магнусон кимна в отговор.

— Значи убиецът е заменил оръжието си с черен барут за една от най-модерните снайперски винтовки на света?

— Да, така изглежда — отговори Магнусон. — А по всичко личи, че притежава и други умения.

— Какво искаш да кажеш?

Магнусон заведе Клаудия до прозореца и й подаде бинокъл.

— Погледни тук — каза той и посочи на югоизток.

Тя взе бинокъла и погледна навън през тясното прозорче. През половинчасовото пътуване с хеликоптера си беше задала въпроса как опитен охраняващ полицай като Магнусон е могъл да пропусне нещо толкова съществено: прозорец, осигуряващ видимост към кухнята на обекта на охрана. Сега всичко й се изясни.

Боже мой.

На двора пред белия църковен приют имаше дъб, чиято корона напълно закриваше гледката от таванския прозорец, но клоните в средата бяха старателно подрязани, малките клонки и листата бяха отстранени. Сега през избуялата растителност се разтваряше свободен, почти незабележим проход.

Зад дъба, на стотина метра надолу по склона, между билата на покривите и зиданите комини, се виждаше малко от кухненския прозорец на Пер Биркенфелт.

Тя едва успя да изрече думите:

— Това… това е перфектното място за снайперист.

Магнусон погледна примирено в същата посока като Клаудия.

— Никога не съм виждал подобно нещо, дори не съм чувал за такъв случай.

Изведнъж някой почука на касата на вратата — три бързи потропвания. Клаудия се обърна и видя двама души в тесния отвор — единият беше началникът на полицията на Стренгнес, а до него стоеше жена на около шестдесет и пет години с цивилно облекло. Лицето й беше омазано със сълзи и разтекла се спирала.

— Това е Брита Оман — обясни началникът на полицията. — Работела е като органистка в близката катедрала, тя е собственичката на тази постройка.

Брита Оман направи няколко колебливи крачки към Клаудия.

— И-истина… ли е? Застрелян ли е Пер? М-мъртъв… ли е?

— Да, за съжаление.

— Двамата с него се познавахме. Учихме заедно в гимназията до Сьорйердет и…

Полицейският началник сложи дясната си ръка на рамото на жената и я прекъсна тактично.

— Брита, разбирам огромното отчаяние, което изпитваш в момента. Но щяхме да говорим за нещо конкретно, нали си спомняш?

Тя кимна, но когато отвори уста, се чу само скимтене, стон, нищо повече. Полицейският началник я потупа успокояващо по рамото и се обърна към Клаудия.

— Преди малко разговарях с Брита и тя каза нещо много важно, а по-точно, че тази таванска стая напоследък е била дадена под наем на един мъж.

Клаудия се втурна към жената и сграбчи ръцете й.

— Кой е наел стаята? Как се казва? Как изглежда?

— Не… н-не знам. Никога не съм го виждала.

— Той е наел тази таванска стая от вас, но никога не сте го виждали? Дори веднъж?

Брита Оман поклати глава и изтри сълзите си с ръкава на палтото.

— Но сигурно сте разговаряли?

— Да, веднъж. Когато той се обади по обявата.

Клаудия погледна към плачещата жена и кимна нетърпеливо, изчака тя да продължи.

— От цяла вечност със сина ми се опитвахме да дадем стаята под наем — каза тя накрая. — Но е в толкова лошо състояние, че никой не я искаше. Често пускахме обяви в „Ескилстюна-Курирен“, без да намерим наемател. Но този човек дори не държеше да види стаята. Искаше да я наеме, независимо от състоянието й и от наема.

— Не сте ли подписали договор за наем?

Жената се размърда смутено и погледна с крайчеца на окото си към полицейския началник.

— Имаме само устно споразумение, той поиска така. А ние много бързахме да дадем стаята под наем.

— Но сигурно имате някаква информация за него? Телефонен номер, адрес? Все някак трябва да поддържате връзка.

— Не, нямаме. В това отношение той беше категоричен. Каза, че ако искам да му оставя съобщение за наема или нещо друго, може да пъхна листа под вратата.

— А как смяташе да плаща наема?

— Веднъж в месеца. Сутринта на първия ден в пощенската ми кутия имаше кафяв плик, а вътре беше цялата сума — две хиляди крони.

— На плика не пишеше ли име на подател или адрес? Нямаше ли марка, пощенско клеймо?

— Не, нищо.

— Явно е бил ужасно потаен. Не заподозряхте ли нищо?

Бузите на Брита Оман пламнаха, тя Свене поглед.

— Мислех, че използва стаята като място за… е, нали знаете… за любовни срещи.

Клаудия не можа да скрие разочарованието си, когато кимна на полицейския началник и жената.

— Добре, благодаря за помощта.

Брита Оман каза нещо, но думите се изгубиха в кърпичката между сълзите. Издуха си два пъти носа, след което тръгна бавно към вратата.

— Чакайте!

Викът на Клаудия отекна в таванската стая и тя се приближи с бързи крачки към жената.

— Кога е наел този мъж стаята?

— Ох, трудно ми е да кажа. Трябва да погледна в книжата си, за да мога да отговоря с точност.

— Но поне приблизително. Преди седмица ли? Месец? Два месеца?

— Не, не, значително по-рано — отговори Брита Оман категорично. — Струва ми се, че беше преди около пет години.

Пет години.

Думите удариха Клаудия като юмрук и тя си пое дъх. Погледна потресена към покривите на къщите, към разбития кухненски прозорец на Пер Биркенфелт и по гръбнака й полазиха тръпки.

Убиецът е планирал това престъпление от пет години.

Всичко е премислено.

Може да се случи всичко.