Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (23)

22.

Кнут Хамсун

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1920 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговата монументална творба „Благодатта на земята“

18 май 2012 година

Североизточната част на Гамла стан беше безлюдна и пуста в среднощната тъмнина, само тук-там по някой купонджия се прибираше у дома, но никой не обърна внимание на мотоциклета, който мина покрай кея Стрьомкайен, изкачи се по „Шьопманбринкен“ и спря до бронзовата статуя на свети Георги и дракона.

— Готов ли си, книжен плъх такъв?

— Мисля, че да.

С безшумни крачки Клаудия и Лео се спуснаха по „Шьопмангатан“ и се отдалечиха по тъмните улички. В края на Средновековието, когато столицата се беше разраствала, хората наричали тази част от денонощието „призрачния час“. В залите на Кралския дворец се появявала Бялата дама, на улица „Дарестгатан“ се навъртали духовете на екзекутираните, под сводовете на басейна „Стуршюркубадет“ изниквали призраците на убити доминикански монаси. Нощи като тази карали жителите на Стокхолм през XVII век да вярват в привидения и не намерили покой духове.

Сега между църковните кули светеше зловещ лунен сърп, а воалите на мъглата се спускаха като призраци над залива Салтшьон, проникваха между сградите, очите на статуите сякаш следваха Клаудия и Лео в мрака. Когато минаха покрай един кестен с бели цветове, Клаудия спря и погледна към залепения на плоча от ПДЧ цирков афиш, който беше закован върху посивелия дънер.

— Ще ни свърши идеална работа.

Тя откъсна плочата от дънера и продължи с бързи крачки нагоре по улица „Свартмангатан“, пъхнала под мишница афиша на Джак Бразилеца. Когато стигнаха до дългата страна на „Стурториет“, се скриха зад едно скеле и огледаха площада за полицейски патрули и нощни пазачи. След малко повече от минута Клаудия кимна и тръгна към Борсата. На горния етаж светеха два прозореца, изглеждаше сякаш наблюдават зорко площада. Каменното стълбище беше все така отрупано с букети и съболезнователни писма, няколко паметни свещи трептяха на нощния вятър, но тълпите от хора и журналистите бяха изчезнали. Клаудия спря до един приземен прозорец на фасадата, остави раницата и цирковия афиш на земята и се огледа.

— Лео, досега действахме в рамките на закона, поне що-годе. Сега прекрачваме тази граница.

— Знам.

Четвърт час по-рано Клаудия беше спряла на денонощната бензиностанция до Руслагстул и беше купила хидравличен крик. Сега го извади от раницата и го сложи на калдъръма под решетката на прозорчето, след това натисна бързо двадесетина пъти с крика. Железните скоби, с които решетката беше закрепена, пращяха, когато се откъсваха от фасадата.

Лео се вторачи в нея смаян и омагьосан, но когато тя извади полуизядения сандвич с шунка от кафене „Чашата“, той прошепна:

— Боже мой, нали няма да ядеш сега?

— Не.

Тя изхвърли сандвича, но запази алуминиевото фолио, сгъна го на две, след което клекна до прозорчето и разгледа стъклото.

— Густав III е създал Шведската академия през осемнадесети век, нали?

— През 1786, защо?

— Тази алармена система с магнитен датчик е почти на същата възраст като Академията — отговори тя усмихнато. — Ако бяха монтирали модерна инфрачервена аларма с вибрационен датчик, щеше да бъде невъзможно да влезем оттук. Сега трябва само да внимаваме да не разделим двете половини на магнитния контакт.

Тя повдигна внимателно крика и притисна един парцал към горната част на стъклото. След това удари силно по парцала и приглушен звук от счупено стъкло изпълни пустите улици наоколо. Клаудия пъхна бързо ръката си през счупеното прозорче и закрепи алуминиевото фолио върху правоъгълния магнитен прекъсвач на алармата. Изчака десетина секунди, без да помръдва нито мускул, след което отвори рамката на прозореца.

— Внимавай за стъкълцата — прошепна, когато се вмъкна през тясното прозорче.

След като и двамата се спуснаха в подземието, Клаудия хвана цирковия афиш и го сложи пред прозорчето. После те се запромъкваха предпазливо и пипнешком през тъмния като катран архив.

— Лампите трябва да са някъде тук — прошепна Лео.

Тя чу как стъпките му заглъхват в мрака, чу как стъкленият шкаф се отвори, секунди по-късно подземието се изпълни с яркожълта светлина. Той стоеше на няколко метра разстояние, вдигна лампата за четене и снопът светлина обходи подземния архив. Лео се запровира бавно между етажерките, докато не стигна до махагоновия шкаф, и започна да търси сред старинните томове. Пръстите му се плъзгаха по гърбовете на книгите, по тайни писма и засекретени номинации, накрая спряха върху един годишник на най-горния рафт. Той беше подвързан с козя кожа — с марокенова подвързия в бронзов цвят точно като по-старите томове, но гърбът му беше в по-тъмен нюанс и нямаше щампован златен надпис. Лео свали книгата от рафта и я сложи върху катедрата за четене, а когато отвори кориците, текстилната подвързия изпращя. Той се обърна към Клаудия с възхитена усмивка.

— Yes, ето го.

— Добра работа — усмихна се тя в отговор.

Лео разлисти годишника много предпазливо и опитно, обръщаше страница след страница, разглеждаше датите. Преди малко повече от седмица Хюберт Рюдквист беше записал тези редове, тогава Академията бе провела заседанието си както всеки четвъртък, а членовете се бяха събрали в заседателната зала на втория етаж на Борсата. Сега деветима от тях бяха убити, застреляни с револвер и снайперска пушка, отровени със секрет от дърволази, взривени в атентат с аерозолна бомба.

Малко по-късно в полумрака се чу гласът на Лео:

— Представи си само, Хюберт Рюдквист е мъртъв от четири денонощия. Сега гласът му отново се чува — от гроба. Като на призрак.

Върху ръчно пресованите листове пред него се появиха последните записани от Рюдквист редове в живота му.

— Ето.

Ръцете на Лео обгърнаха кориците и се разтрепериха от очакване, когато започна да чете записките на висок глас.

Четвъртък, 10 май 2012 година, Стокхолм

В склада за материали липсват кламери и пликове размер АЗ — за пореден път! Да се обсъди с Класе и Ингер. (Да се определи кой за какво отговаря!!)

Дати за заседания на Нобеловия комитет: 24.05, 25.05, 04.06 и 05.06. (Елмандер ще закъснее с 45 минути на 4-ти заради влака от Гьотеборг — да преместим ли заседанието в по-късен час? Да! Предлага начало в 10:15 ч.)

Цветя с картичка за Лисбет в „Каролинска“. (Уви: състоянието й се е влошило.)

Постоянен секр.

Лео удари с двете си ръце по катедрата.

— Нищо, ама съвсем нищо.

Той обърна една страница назад, прочете записките от заседанието в предишния четвъртък — трети май 2012 година. Точно под датата беше записан кратък ред:

Заседанието бързо и ефективно. Като никога…

По-долу на същата страница Рюдквист беше записал бележка от четвъртък, 26 април:

ВиК фирма ще смени уплътнителите за крановете в зала „Рентметарсален“ на 23 май, 08:00 — 09:30. Топлата вода спряна в посочения период.

Лео заразлиства годишника все по-отчаяно, бележка по бележка — към седемдесет страници с кратки записки, накрая затвори с въздишка кориците от козя кожа.

— Мамка му…

— Абсолютно нищо ли?

— Нищо.

Когато вдигна поглед от годишника, лицето му беше мрачно и изразяваше безсилие.

— Въобразявах си, че последните записки на Рюдквист ще съдържат някакво разкритие. Следа, тайна — все нещо. Но тук пише само за тъпи канцеларски материали и други дреболии.

Той започна да снове напосоки между тъмните етажерки.

— По някакъв начин убиецът е научил абсолютно всичко. Всичко за Стриндберг, за невръчената Нобелова награда, всичко, записано в годишника от 1911 година. Някой член на Академията трябва да му е казал.

— Има още една възможност.

Той спря, втренчи се в Клаудия.

— Каква?

— Ако никой не му е казал, значи…

— … го е разбрал сам! — заключи Лео.

— Именно.

Той се спусна към нея и хвана ръцете й, въодушевен като дете.

— Имаш право, убиецът трябва да е бил тук, в подземието. Трябва да е влизал тук и да е чел годишника от 1911 година, това е единственото обяснение. Но как, по дяволите, е успял?

— Нямам представа.

— Може би е разбил прозореца? Като нас.

— Тогава проникването щеше да бъде разкрито и щяхме да сме чули за него. Не, трябва да е влязъл и излязъл напълно незабелязано. Тайно.

— Но как е успял тогава? Не може да се е проврял през стената.

Клаудия прокара ръка по масивните каменни стени.

— Може би точно това е направил.

* * *

Рикард Алстрьом се изплю върху асфалта. Пред него магистралата лъкатушеше през селскостопанския пейзаж тъмносива и самотна, а откъм полицейската кола долиташе шумът от комуникационната система — непрекъснати рапорти от горските райони между Карлсборг и Шьовде.

Няколко от колегите им от норшьопингската полиция бяха командировани там и сега участваха в най-голямото издирване на убиец на шведска територия за всички времена. Снабдени с кучета следотърсачи, бинокли за нощно виждане, бронирани жилетки и картечни пистолети, те претърсваха вестерьотландските гори и блата.

Но той трябваше да си остане у дома. Заедно с още десетина младши полицаи му бе наредено да постави бариери на път Е4 в северна посока, а също и на национален път 56. Намираше се в покрайнините на Ставшьо, на сто и четиридесет километра от центъра на събитията. Вместо да вземе участие в полицейския командоски отряд, работеше като регулировчик. Никога не беше побеснявал от ярост така, както когато районният директор на полицията не включи името му в списъка на младшите полицаи, които само преди два часа бяха отлетели за Карлсборг с военен хеликоптер.

Именно гневът и разтворимото кафе го държаха буден на поста му на самотната магистрала. Беше спрял петдесетина шофьори, предимно източноевропейци с тирове и жители на Нюшьопинг, които бяха посетили фестивала „Линди хоп“ в парка на Мутала. Той изплю тютюна си за смучене, изтри устата си с ръкава на якето и изплакна остатъците с изстинало кафе. Тогава горе на хълма се появи синапено жълт „Опел Кадет“. Движеше се бавно, в най-дясната част на пътното платно.

— Този е твой, Алстрьом — извика един от колегите му.

Той измърмори:

— Добре, добре.

Когато Алстрьом вдигна лявата си ръка, опелът забави и спря на банкета. Стъклото от страната на водача се спусна бавно и пред погледа на полицая се появи възрастен мъж. Седеше приведен над волана, силно прегърбен, а гласът му се оказа дружелюбен и писклив.

— Какво има? Нали не се е случило някое сериозно произшествие?

— Само рутинна проверка — отговори Рикард и светна с джобния си фенер.

Лицето на стареца се показа ясно на светлината. Беше към деветдесетгодишен, може би дори по-възрастен, голата му глава беше покрита със старчески петна и тук-там отделни кичури коса.

— Шофьорската ви книжка и регистрацията на автомобила, ако обичате.

Старецът се наведе бавно напред и завъртя копчето на слуховия си апарат.

— Извинете, какво казахте?

— Шофьорска книжка и регистрация!

— Разбира се, разбира се. Един момент.

Мъжът отвори жабката с треперещи ръце и извади документите си, бяха прилежно прибрани в плик за замразяване, пристегнат с ластици.

— Заповядайте.

През мръсния найлон Рикард различи снимка и име.

— Алрик Лундстет?

— Да, точно така.

— Изчакайте.

Алстрьом отиде до полицейската кола и въведе регистрационния номер и пълното име на мъжа в комуникационната система РАКЕЛ. Скоро екранът показа същата снимка като в шофьорската книжка, фигурираха и всички лични данни, телефонен номер с код 0158 и адрес в Енеста. След като Рикард прегледа данните, той се върна при „Опела“ и протегна плика за замразяване през спуснатото стъкло.

— Излезте за малко от колата, ако обичате.

— Да, разбира се, на секундата — отговори мъжът доброжелателно.

Той се подпря на рамката на вратата и излезе с усилие от колата. Беше среден на ръст, но толкова прегърбен, че главата му едва-едва се подаваше над покрива на опела.

— Можете ли да отключите багажника?

— Отключен е, полицай. Заповядайте, направо погледнете вътре.

Рикард отиде до задната част на „Опела“ и натисна заключващия механизъм. Капакът се вдигна и се показа тесният, почти празен багажник, в който имаше туба с бензин, няколко ръждясали инструмента, охлаждаща течност и нищо повече. Рикард попипа по настланото с филц дъно и зад тубата с бензин, след което затвори капака с трясък. Когато отиде от страната на шофьора, чу немощния глас на стареца:

— Извинете, полицай. Може ли пак да седна? Краката ми не са като едно време.

— Разбира се.

Мъжът се настани отново зад волана с голямо усилие, а Рикард го гледаше през отворената врата откъм шофьорското място.

— Откъде идвате?

— Посетих сестра си в болницата в Мутала. Тя от години страда от алцхаймер. Сега отгоре на всичко е развила и пневмония, а това не е шега работа на нейната възраст. Следващата неделя, да чукна на дърво, става на сто и три. Казва се Агнес Холм. Участва в лятната олимпиада в Берлин през 1936 година, макар че тогава се казваше Лундстет, естествено — Агнес Лундстет. Стигна до втория кръг на квалификациите по рапира. Може би сте чували за нея?

— Не. Накъде пътувате?

— Прибирам се у дома в Гнеста, разбира се. Но утре отивам отново в отделение 11 на болницата, така да знаете. Все някой трябва да наглежда бедната Агнес, не мислите ли?

Рикард кимна разсеяно и надникна в тъмното купе на автомобила. Когато го заля задушаващата миризма на пот и урина, той се отдръпна леко назад и направи гримаса. В сумрака не се виждаше добре, но в светлината от фенера той различи множество купони за храна и десетина вестника на задната седалка, няколко пожълтели броя на „Сьодерманландс Нюхетер“, а отдолу — порносписание.

Изпълващата колата миризма беше непоносима, но заповедите на районния полицейски началник бяха ясни — всички автомобили трябваше да се претърсват за скривалища за оръжие. Всички, без изключение. Рикард се опита да не обръща внимание на миризмата, като си пое дълбоко дъх, а след това бутна напред облегалката на мястото на шофьора и започна да претърсва задната седалка, върховете на пръстите му опипваха под купоните и между приложенията на вестниците.

Старецът се обърна, между кафеникавите му зъби излизаше кисел въздух, когато говореше.

— Нали разбирате, бяхме много братя и сестри. Седмина, а Агнес беше най-голямата. Мама беше болна от туберкулоза. А татко работеше в желязната мина в Гренгесберг в Бергслаген, затова го виждахме само по празниците. А и тогава почти не го виждахме. Той веднага отиваше в ресторанта на гарата в центъра на града. Там имаше евтин „Пилзнер“, нали разбирате. Така че Агнес се грижеше за нас, малчуганите. Представяте ли си? Единадесетгодишно момиче, което се грижи за шестимата си братя и сестри?

Рикард не отговори, върховете на пръстите му внезапно напипаха подгъва в задната част на кожената седалка, а когато го дръпна, шевовете се разкъсаха. Старецът веднага се наведе към него, устните му докоснаха дясната скула на Рикард, когато повиши пискливия си глас.

— Тя переше и готвеше. Слагаше ни да си легнем вечер и ни изпращаше на училище в Льовосбериет сутрин. Агнес винаги ни е била като майка. Но сега тя е тази, която се нуждае от помощ, и на мен се пада да се грижа за нея, защото от всички братя и сестри останах само аз.

Слюнката се стичаше от ъгълчетата на устата на стареца, когато говореше, няколко капки паднаха на врата на Рикард, докато опипваше шевовете на задната седалка. Въпреки това той продължи да търси под регионалните вестници, порносписанието и купоните за храна, изведнъж обзет от любопитство, и през ума му премина една мисъл.

„Крие ли се нещо в този безпорядък?“

В този момент той усети нещо най-отзад до левия ъгъл на седалката — под списанията пръстите му докоснаха парче плат. Точно тогава треперливият глас на стареца стана още по-писклив.

— Да, останахме си саминки, Агнес и аз. Еверт почина още през 1929 година, когато се скъса язовирната стена до хартиената фабрика в Хова. Вера се зарази с туберкулозни бактерии точно като мама и умря на седемнадесети март 1934 година, в същия ден, когато навърши двадесет и една. А Ерланд, той…

Рикард бавно стисна парчето плат и го издърпа от купчината с вестници. Вонята, която сега го блъсна в лицето, беше ужасяваща, по китката му потече златистокафява течност. Платът беше чифт гащи, пропити с урина и изпражнения. С рязко движение Рикард издърпа главата си от опела и затръшна вратата. Жадно си пое дъх и гаденето се надигна в гърлото му, той затърка трескаво ръката си във влажната от росата трева край пътя. Когато се изправи, не беше в състояние да срещне погледа на възрастния човек. Преглътна гаденето и залепил поглед за асфалта, промърмори:

— Можете да тръгвате.

— Моля? — каза старецът и отново завъртя копчето на слуховия си апарат.

— Казах… че можете да продължите. Продължете пътя си. Тръгвайте!

Разочарованието в гласа на стареца беше явно, много му се искаше да продължи да си говори с него, Рикард разбра това. Вероятно сега за първи път от дълго време му се удаваше да си поговори с някого.

— Аха, ясно. Лека нощ, полицай.

С трепереща ръка той освободи ръчната спирачка и запали двигателя, а после потегли.

Рикард се загледа след синапено жълтия „Опел“, видя как той бавно продължи по пътя си в среднощния мрак. След това напълни устата си с огромна глътка от пластмасовата чаша, силното разтворимо кафе премахна донякъде разяждащия вкус от гаденето. После той се обърна и извика на колегата си, който стоеше на двадесетина метра по-надолу по магистралата:

— Колко типично. Можехме да търсим убиеца на академиците в горите на Вестерьотланд, да се промъкваме с по един АК4. Вместо това стоим тук на Е4 и претърсваме стогодишни напи кани старчета.

Смехът на колегата му отекна в пролетната нощ.

— Животът е несправедлив, Алстрьом, страшно несправедлив.

* * *

Клаудия седеше в средата на подземната стая и осветяваше архива с преносимата лампа. Прокара светлинния сноп покрай прозорчетата, покрай етажерките, по стълбището, което водеше нагоре към масивната желязна врата.

— Убиецът трябва да е бил тук.

— Да.

— Трябва да е чел годишниците. Но как, по дяволите, е влязъл?

— Може би е откраднал ключовете за вратата към подземието? — предложи Лео и кимна към катраненочерното стълбище.

— Не, този мръсник прави всичко скришом. Би представлявало прекалено голям риск да влезе през главния вход на Борсата и да отключи вратата на архива от външната страна.

Тя обхождаше бавно архива с лампата, осветяваше частите от стените, които се виждаха между редиците от етажерки.

— Вратата и прозорчетата са очевидните входове — тези, които са известни на всички. Може би има някакъв друг начин да се влезе.

— Трети вход?

— Именно.

Клаудия продължи да осветява каменните стени, проучваше всеки участък от грубата зидария метър по метър.

— Какво търсим всъщност?

— Нямам представа — промърмори тя в отговор.

Докато обхождаше подземието със светлинния сноп, попила с длан по неравната повърхност на стената, търсеше процеп или пролука в тъмнината, невидим райбер, скрито резе, ключалка.

Все нещо трябва да има тук. Каквото и да е.

Спря до шкафа с витрината и го бутна внимателно настрани, из архива се разнесе пронизително скърцане, докато краката се движеха по каменната настилка. Изведнъж тя спря и погледна участъка от стената, който допреди малко беше скрит.

— Лео, ела да видиш това.

Той притича между етажерките и спря до Клаудия, а когато забеляза стената, ахна.

— Боже мой…

Очите му бяха впити в една иззидана в стената емблема — равностранен триъгълник от сребърна сплав, почерняла с годините. До два от ъглите се различаваха по няколко сребърни букви, високи по един сантиметър, които бяха вградени в каменната стена.

Лео гледа втренчено триъгълника в продължение на десет секунди, а после гласът му отекна под сводестия таван на подземието.

— Това е тримурти!

— Какво?

Той отговори, без да отмества поглед от сребърната конструкция:

— Когато Стриндберг живял в Париж през 90-те години на деветнадесети век, често се отдавал на едно забавление, което наричал игра на тримурти. Тя произлиза от индуистката троица — Брахма, Вишну, Шива — и правилото е да нарисуваш равностранен триъгълник. След това пишеш по една дума във всеки ъгъл, а думите трябва да се римуват помежду си — много забавна игра. Брюнолфсон вероятно е най-големият експерт по тримурти в Швеция.

— Въобще не ме учудва. Но той не е тук.

— Не, не е.

— Какво да правим тогава? Случайно ти да си вторият най-голям експерт по тримурти в Швеция?

— Уви, не съм, но ще трябва да пробвам.

Когато той вдигна лампата, сребърните букви се видяха ясно в снопа светлина.

— Играта на тримурти е нещо като главоблъсканица, така да се каже — като гатанка в рими.

— Значи нещо като судоку, само че с букви вместо с цифри?

— Точно така.

За кратко той размишляваше върху думите, опипа старателно излятата сребърна конструкция.

— Добре, имаме две думи — Monsieur и Dynamitk?.

Той посочи с показалец към левия ъгъл на триъгълника.

— Тук трябва да има трета дума — продължи той, — предполагам, че трябва да я отгатнем.

— Звучи логично, каква може да е думата?

— Трябва да се римува с първите две, а буквите да бъдат включени в останалите думи.

— Защо смяташ така?

— Защото всяка буква е бутон. Пипни!

Тя прокара внимателно върховете на пръстите си по почернелите сребърни букви.

— Имаш право, буквите са бутони. Това да не е нещо като код за отключване на врата?

— Така мисля. Просто трябва да напишем третата дума — ако я напишем правилно, вратата ще се отвори.

— А ако я напишем погрешно?

— Дано никога да не разберем.

— Дано — каза тя. — Та значи коя дума може да бъде?

— Игрите на тримурти на Стриндберг са били налудничави безсмислици, с които се забавлявал. Колкото по-откачени рими, толкова по-добре, не би ме учудило, ако и тук важи същото.

Той отметна бързо бретона си, но косата веднага падна отново в очите му.

— Всъщност Monsieur и Dynamitk? изобщо не се римуват, това е просто измислена рима, нескопосана и натаманена. Но това няма значение в играта на тримурти, дори напротив. Целта не е да се измислят елегантни рими, а да се създаде трудна за решаване загадка.

— Колкото по-откачено, толкова по-добре?

— Именно, въпросът е колко откачена е третата дума.

Те наблюдаваха конструкцията в пълно мълчание, разглеждаха сребърните букви, но скоро Клаудия въздъхна.

— Та възможностите са стотици, вероятно дори хиляди. Me, de, sne, nysne, te, stre, matk?…

— Kymmend?!

— Kymmend? — какво е това?

— Остров в стокхолмския архипелаг — Шюмендьо — обясни Лео много въодушевено. — Там е била писателската хижа на Стриндберг и няколко от творбите му са създадени на острова. Например Шюмендьо е първообразът на острова от романа „Жителите на остров Хемсьо“.

— Май можеш да предизвикаш Брюнолфсон на тази игра на тримурти — каза Клаудия с широка усмивка. — „Шюмендьо“ ми се струва добра идея.

— Въпросът е как да го напишем.

— Какво искаш да кажеш?

— Официално думата се пише с две m, но жителите на острова и Стриндберг винаги са я писали само с едно. Така че въпросът е дали да опитаме с общоприетото изписване, или с това на Стриндберг?

Двамата се погледнаха и казаха едновременно:

— На Стриндберг.

Лео пак отметна бретона си и той отново падна върху очите му.

— Добре — каза Лео запъхтяно, — решаваме така: Kymend? с едно m. Сега ни трябва само някакъв остър предмет.

Клаудия пъхна ръката си в задния си джоб и му подаде клечка за зъби, която беше взела от кафене „Чашата“.

— Идеално.

Лео хвана клечката за зъби с палеца и показалеца на дясната си ръка и доближи върха й към вградения в стената символ.

— Лео, напълно ли си сигурен за това Kymend?

— Не.

Той натисна внимателно с върха на клечката почернелите сребърни букви една по една: K-Y-M-E-N-D.

Когато накрая натисна последната буква, О, от скалата се чу механичен звук, нещо като тътен, и в стената на подземието се появи цепнатина. Тухлите бавно се отдръпнаха настрани една по една, закрепени на стоманени релси в застлания с варовикови плочи под. На мястото, където допреди малко имаше масивна каменна стена, сега зееше тунел — спускаща се под лек наклон скална шахта.

— Мисля, че намерихме третия вход.

— Така изглежда — отговори Клаудия.

— Искаш да слезем долу, предполагам?

— Правилно предполагаш.

Той си пое дълбоко въздух.

— Клаудия, нямаме никаква представа какво има там долу.

— Точно затова ще слезем.

Тя прекрачи предпазливо през отвора и светна в тъмнината с лампата за четене. Скоро чу стъпките на Лео зад гърба си, дишането му, което бавно се приближаваше. След няколко метра криволичещият подземен проход се разклоняваше.

— Надясно или наляво?

— Не знам, надясно.

— Добре.

Те тръгнаха бавно през десния тунел, започнаха да слизат все по-навътре в земята, навеждаха се под стърчащи скали и варовикови отлагания.

— Пази си главата.

Клаудия вдигна лампата за четене и освети скалните стени, катраненочерни и влажни, с падащи от тавана студени капки вода и пълзящи по камъните насекоми. Когато стъпи в една кална локва, два плъха побягнаха и изчезнаха в цепнатина в скалата.

— Що за място е това, по дяволите?

— Чел съм за него — каза Лео запъхтяно. — Предполага се, че в Гамла стан има много такива тунели. Тридесетина, може би дори повече. Съществуват от Средновековието.

— Шегуваш ли се?

— Не. Някои са построени от монасите доминиканци през петнадесети век. Други били тайни проходи, които кралете наредили да бъдат прокопани от двореца — така стигали незабелязано при любовниците си в града.

Те повървяха стотина метра през подземния проход, понякога той се спускаше рязко надолу, друг път се извиваше нагоре. Когато стигнаха до второ разклонение, Клаудия освети с лампата в двете посоки.

— Мамка му, надясно или наляво?

— Наляво?

— Добре. Не мога да проумея как кралете са се ориентирали тук долу.

Те продължиха през по-широкия от двата тунела. След няколко минути минаха покрай един сталактит, добре познатата му варовикова форма стърчеше от тавана на тунела.

— Мисля, че вече сме минавали оттук.

— И аз мисля така. Какво да правим?

— Не знам. Предполагам, че…

Изведнъж тя замлъкна, направи няколко крачки встрани и вдигна лампата покрай скалната стена.

— Тримурти!

Лео застана до нея и разгледа проблясващия сребърен символ — вградени в скалата букви.

По устните на Клаудия премина сурова усмивка, докато разглеждаше двете думи в ъглите на триъгълника.

— С този ще се справя дори и аз.

Тя извади клечката за зъби от задния си джоб, хвана я здраво с дясната си ръка и натисна сребърните букви: A-R-V-I-D-F-A-L-K^[1]. Каменната стена се разтвори отново пред тях и този път разкри страничен тунел — кратък проход, в края на който се виждаше светлина. Те прекрачиха през отвора и Клаудия сложи дясната си ръка върху своя „Зиг Зауер“, Лео вървеше плътно зад нея. Само след няколко крачки пред тях се разкри огромна зала в скалите. От сводестия таван висеше кристален полилей от черен чугун, много от свещите бяха изгорели, но две продължаваха да горят, пламъците осветяваха пещерата и хвърляха златисточервено сияние върху Клаудия и Лео. Те веднага забелязаха трите фигури до камината — три човешки тела, които лежаха неподвижно на каменния под.

— По дяволите…

Втурнаха се към Вернер Столте и клекнаха до него, огледаха безжизненото му тяло.

— Значи ни е излъгал.

— Да, излъгал ни е.

— Мислиш ли, че той е бил убиецът… въпреки всичко?

— Не, но трябва да го е познавал, поне това е сигурно.

Бясна, Клаудия удари с юмрук по скалната стена.

— Мамка му, ако само бяхме дошли малко по-рано.

С опитни движения тя докосна каротидната артерия на жената и прокара пръсти по лицевата й мускулатура.

— Самоубили са се, нали?

— Да — отговори тя, — и не може да е било отдавна. Още не са се вкочанили. Ако бяхме дошли десет минути по-рано, може би сега щяхме да имаме всички отговори.

Тя се изправи, приближи се до масата от тик и хвана високата десет сантиметра месингова джобна бутилка. Внимателно поднесе отвора на бутилката към лицето си и острата миризма проникна в ноздрите й.

— Бял арсен, разтворен във вода, предполагам.

Тя остави бутилката и се обърна към Лео.

— Арсенът е бил най-често използваната отрова през деветнадесети век и в началото на двадесети.

— Да, Стриндберг заплашвал през ден, че ще се самоубие, особено докато пишел „Ад“. Твърди се, че носел у себе си джобна бутилка, съдържаща арсен на прах.

Лео хвана внимателно бутилката и я завъртя леко, гърлото й проблесна на светлината от огъня и той успя да различи надписа върху нея — двата инициала бяха гравирани в месинга: Ю. А.

— Юхан Аугуст.

Когато забеляза и останалите предмети, Лео се втурна в полумрака ококорен и поразен, освети с лампата за четене стотиците томове, снимките и научните инструменти, които бяха струпани покрай скалните стени. На рафтовете намери части от бутална парна машина, няколко дъгови лампи, ютии. При един ръкопис се спря и разгледа изтърканата хартия на заглавната страница.

— Чернова на „Майстор Улуф“ — прошепна той. — Сигурно е първата версия на Стриндберг — тази, която е била отказана от „Драматен“.

С бързи крачки продължи покрай етажерките, между архивните шкафове, погледът му се плъзгаше по стогодишните предмети.

— Това е невероятна съкровищница. Всички вещи на Стриндберг, които са изчезнали от почти сто години, са били скрити тук долу.

Накрая спря до един шкаф с витрина и разгледа разядената от мастилото хартия, положена върху червен копринен плат под стъклото. Клаудия го чу как се мъчи да си поеме дъх.

— Този почерк ми е познат — каза той. — Има само един човек, който може да е написал тези редове.

— Стриндберг?

Лео кимна и се наведе към защитното стъкло.

— Написани са върху лист на редове от марката „Лесебу“, произведен от ленени нишки. Стриндберг започва да използва толкова скъпа хартия едва когато издателство „Бониерш“ купува правата за сборните му съчинения — именно тогава забогатява. Следователно тези редове трябва да са написани през 1911-а или 1912-а, само няколко месеца преди смъртта му.

Клаудия застана до стъкления шкаф и разгледа проядените от мастилото букви.

— Можеш ли да прочетеш какво е написал?

— Може би.

Той разчете текста буква по буква — проядени букви и изтрити фрази, заключителните редове прочете на висок глас:

— Никога не забравяйте онези, които ме унищожиха. Трябва да отмъстите. Винаги помнете: Отмъщението!

Клаудия го погледна.

— Отмъщението?

— Да, така пише. Отмъщението.

Изведнъж от камината се чу звук — хъркане — и те се втурнаха към тухления цокъл, където лежеше прострян Вернер Столте. Лицето му беше бледо като на мъртвец, но очите му се движеха бавно в орбитите си. Клаудия клекна бързо на пода до него.

— Кой е убиецът? Кажете как се казва! Какво е истинското му име?

Столте изгледа и двамата и думите бавно си проправиха път през устните му, полузадушени от кръв и жлъчен сок.

— М-м-може би… може би допуснах… грешка. Ужасяваща г-г-грешка… М-може би е така… Може би…

— Каква грешка? Обяснете!

За момент той остана да лежи напълно неподвижно, безжизнен, но след това отново отвори очи.

— Т-той… той заговори за това п-преди седем години. Истинското Отмъщение… т-така го наричаше. От седем години се подготвя. Непрестанно… без почивка. Дори не сме подозирали, че ще осъществи плановете си… н-но накрая разбрахме.

— Защо не го спряхте? Защо не разказахте всичко на полицията?

— Ние принадлежим към… б-б-братството. Обвързани сме от дадения обет… заклети сме. Всички тези убийства, тези зверства… те ме и-измъчваха. Но как бих могъл да го и-издам? Та той е моя п-п-плът и кръв. Единственото ми дете… синът ми…

Лео взе ръката на умиращия мъж в своята, погали с пръсти грапавите му кокалчета.

— Поне вече всичко свърши. Убийствата — всичко свърши.

— Н-н-не… не е с-свършило. Има о-още един… ч-ч-човек. П-п-последен.

Клаудия стисна силно ръката му.

— Кой? Кажете, по дяволите! Кой е?

Вернер Столте затвори бавно очи, гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше.

— Не знам…

След това издъхна.