Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (12)

11.

Херман Хесе

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1946 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговото вдъхновено творчество, което в своето развитие към дързост и дълбочина въплъщава както класическите хуманистични идеали, така и високата стилистична стойност…

16 май 2012 година

Клаудия влезе в тъмния кабинет на петия етаж. Тук имаше само един източник на светлина — компютърен монитор, поставен по средата на бюрото, чието сияние придаваше белезникав нюанс на лицето на Микаела Далстрьом.

Когато Микаела чу стъпките, тя вдигна поглед от клавиатурата и отговори, преди Клаудия да успее да зададе въпроса си.

— Казах вече — не — промърмори и продължи да пише.

С усмивка на устните Клаудия се подпря на касата на вратата, загледа се мълчаливо в специалистката по поведенческа психология, погледна гарвановочерната фланелка на „Дъ Кюър“, лакираните в лилаво нокти, които се движеха по клавишите. Микаела беше единачка в Централата, странна птица, на която повечето се подиграваха. Майтапеха се за призрачно бледото й лице, за черните й готически дрехи и монотонния й глас, но на Клаудия веднага й допадна социалната психоложка особнячка.

Микаела Далстрьом продължи да пише със светкавична скорост, но след тридесетина секунди спря и въздъхна продължително.

— Клаудия, знаеш как работим в групата за психологическо профилиране. Не сме готови още.

— Но сте започнали, нали?

— Да, започнахме.

Клаудия бавно прекоси мрачния кабинет, без да сваля поглед от връстничката си.

— Предполагам, че си чула за микрочиповете?

— Да, говорих с Франк. Единадесет чипа, нали?

— Преди малко повече от половин час бяха толкова — отговори Клаудия. — Вече са намерили седемнадесет — в жилищата на шестима от членовете.

Тя продължи, без да отмества поглед от Микаела:

— След няколко минути разследващата група има среща. Тогава ще ни трябва някаква следа за убиеца.

— Клаудия, не можем да извадим цвета на косата и телефонния му номер от цилиндър. Профилът на извършител отнема поне три седмици…

— След три седмици членовете на Академията може да са мъртви. Трябва ни профил сега, тази вечер.

— Невъзможно е. Трябва да проучим внимателно местопрестъпленията, знаеш. Да погледнем докладите от аутопсиите и протоколите от разпитите, да прочетем всяка страница от становищата на съдебните лекари. Преди малко повече от час проведохме първата си среща и само нахвърляхме профил, който…

— До какви изводи стигнахте?

— Не искам да правя прибързани заключения, би означавало…

— Какво можеш да кажеш за убиеца?

— Ама виж какво, би било грешка при изпълнението на служебните ми задължения да…

— По дяволите, Микаела, до какви изводи стигнахте?

Двете се вгледаха една в друга в сумрака — две двойки решителни очи, които отказваха да отстъпят. Накрая устата на Микаела се изкриви в примирена усмивка.

— Добре, добре. Нямам сили да се разправям с теб, Клаудия, не и сега.

— Супер. Кажи за профила.

— Тава са само догадки, трябва да го имаш предвид. Но наистина, развитието на събитията през днешния и вчерашния ден вероятно говори много за извършителя.

— Или извършителите.

Микаела тръсна категорично глава.

— Трите разстрела в апартамента на Йерпе са дело на един-единствен човек, знаем го благодарение на показанията на Беатрис Елмстен. Убийствата на Рюдквист и Бергвал са извършени по абсолютно същия начин, със същия револвер с черен барут, само на няколко километра едно от друго в центъра на Стокхолм. Затова можем да констатираме, че един и същ човек е извършил петте първи убийства.

— А шестото? Биркенфелт беше убит в друг град, с друго оръжие. Няма нито една връзка с извършителя.

— Напротив. Гласът му.

— За какво говориш?

— Когато Брита Оман е дала под наем стаята в Стренгнес, двамата са разговаряли по телефона и тя описва маниера му на говорене като старомоден и необичаен. Това съвпада напълно с разказа на Елмстен. А има и още нещо.

— Какво?

— Статистиката — отговори Далстрьом. — Деветдесет и девет процента от всички серийни убийства се извършват от един-единствен извършител.

— Добре, да приемем, че е така. Какво можеш да кажеш за него?

Микаела Далстрьом хвърли поглед към записките на екрана.

— Успял е да скрие микрочипове в дрехите на членовете, нали?

— Да.

— Нулирал е две пушки PSG 90 с голямо усърдие. Изрязал е проход в короната на дърво с математическа прецизност. Използва високотехнологично оборудване и сам си произвежда черния барут. Когато се е обадил от телефонен автомат на Централната метростанция, се е погрижил охранителната камера да бъде закрита от бетонна колона. Значи трябва да е изучил системата за сигурност на „Панаксия Секюрити“ до най-малката подробност и…

— Знам какво е направил убиецът — прекъсна я Клаудия и погледна ръчния си часовник. — Какво говори всичко това за него?

— Обикновено разграничаваме организираните от неорганизираните серийни убийци. Организираните по правило имат коефициент на интелигентност значително над средния, тоест над сто. Няколко са имали коефициент от почти сто и четиридесет, т.е. по-висок, отколкото на много нобелови лауреати. Убиецът на членовете на Академията явно спада към тази категория, всичко, извършено от него, говори за изключително висока интелигентност.

— Значи си имаме работа с гениален психопат?

Микаела отново поклати глава, боядисаните й в черно плитки се разлюляха пред монитора и хвърлиха дълги сенки върху стените от гипсокартон.

— Серийните убийци рядко страдат от психози, точно обратното. Често обкръжението им ги възприема като нормални, дори общителни. В криминалната психология този феномен се нарича the mask of sanity — маската на нормалността. Отвън изглеждат като хармонични личности, но под повърхността се крие чудовище, способно на невъобразима жестокост.

— Това описание съответства на вратаря на отбора ни по хокей на трева.

— Симон? Да, той отговаря доста точно на профила на сериен убиец.

Лицето на Микаела засия в усмивка, тя намести очилата си и продължи много сериозно.

— Убийствата на даден сериен убиец почти винаги следват предварително определен модел, така наречения modus operandi. Моделът може да се основава например на етническия произход на жертвите, на техния пол или професионална принадлежност. В този случай има съвсем ясен modus operandi.

— Всички жертви са членове на Шведската академия.

— Точно така, а изборът на жертви показва страшно много за самия убиец.

— Добре, застрелва членове на Академията. Какво говори това за него?

— Разбира се, това са само предположения, но мисля, че произлиза от интелектуално семейство. Напълно е възможно да е учил дълги години в университета, но едва ли е завършил. Вероятно го движи дълбока завист, жажда за отмъщение, която насочва срещу литературния елит.

— Завист? Да не искаш да кажеш, че е неуспял поет, чиито стихове са били отхвърлени?

— Искам да кажа, че литературата вероятно заема централно място в живота му.

Клаудия стана бавно от бюрото и тръгна през сумрачната стая, трите безсънни денонощия напомняха за себе си във всяко нейно движение. Очите я заболяха, когато погледна към часовника — към секундната стрелка, която се движеше безмилостно по циферблата.

— Що за човек е той?

— Невъзможно е да знаем — отговори Микаела, — но пък можем да констатираме какъв не е. Не работи обикновена работа от девет до пет, а и като цяло е слабо вероятно да работи. Няма семейство, деца, вероятно и приятели.

— Откъде знаеш?

— Повечето серийни убийци страдат от ананкастно разстройство на личността, което прави невъзможни продължителните връзки или задържането на една и съща работа, но има и друга причина.

Микаела посочи лявата си китка — въображаемия часовник, който липсваше на ръката й.

— Времето.

— Времето ли?

— Да, в продължение на пет години е оставял кафяви пликове за писма в Стренгнес и Гьотеборг, а може би и на други места. Смазвал е цевите на пушките си с часове. Изучавал е задълбочено членовете на Академията, прониквал е в жилищата им, крил е микрочипове в дрехите им.

— Да, изглежда, че графикът му е запълнен.

— Именно, а в такъв случай не може да ходи на работа всяка сутрин в осем. Не може да взима децата от детската градина в три. Не може да води нормален живот, просто няма време. А и финансовото му положение — то също е интересно.

— Какво имаш предвид?

— Харчи големи суми, но вероятно няма работа — това води до един налагащ се от само себе си допълнителен въпрос.

— Откъде, по дяволите, идват парите?

— Точно така. Или ги набавя от криминална дейност, например с банкови обири.

— Като Лазерния човек?

— Да, или пък има някакво състояние, може би наследени пари. Едно е сигурно — разполага с големи суми.

Клаудия веднага промърмори една-единствена дума:

— Данъчната служба.

— Какво?

— Убиецът не е припечелил нито крона от няколко години, нали?

— Вероятно не.

— Значи няма обложен с данък годишен доход. Така че се обади на Данъчната служба и направи списък на всички, които са декларирали нулев доход през последните пет години. Сигурно става въпрос за десетки хиляди души, но…

— Но си струва да се опита — каза Микаела решително и записа в бележника си.

Клаудия погледна изтощено към балатума на пода, където бяха струпани вестници от няколко държави: The Academy Murders, Les assassinats de I’Academie, Akatemia-tappajat, Vermoord Academy^[1]. Тя откъсна поглед от заглавията с удебелен шрифт и се обърна отново към Микаела Далстрьом.

— Какво още можеш да кажеш за убиеца? Кажи ми всяка подробност, която ти хрумва.

Микаела погледна с крайчеца на окото си към дългите списъци на екрана и се поколеба, преди да каже:

— Сега стрелям напосоки.

— Слушам.

— Както казах, само предполагам, няма доказателства, че…

— По дяволите, Микаела. Изплюй камъчето!

Микаела отново намести очилата си и леко повдигна лъскавите черни рамки.

— Мисля, че убиецът живее при близък роднина.

— Защо смяташ така?

— Серийните убийци, които страдат от зависимо личностово разстройство, често се нуждаят от помощ, за да се оправят в ежедневието, в противен случай са безпомощни.

— И убиецът на академиците страда от такова разстройство?

— Убедена съм в това. Той е способен да планира и изпълнява сложни деяния, използва високотехнологично оборудване, за да проследява жертвите си, отстранява отпечатъците си с клинична прецизност. Но с прости дейности като тези да купи кутия мляко със средна масленост от „Консум“ вероятно не е в състояние да се справи. Удивително често се оказва, че серийните убийци живеят с член на семейството, който се грижи за ежедневните задачи.

— Някой, който да им купува млякото?

— Да.

Клаудия се наведе толкова рязко над бюрото, че мониторът се разтърси.

— Мислиш ли, че този човек знае тайните на убиеца?

— Може би, ако изобщо има такъв човек.

Клаудия пак погледна ръчния си часовник.

— Дяволите да го вземат! — възкликна тя и тръгна към вратата. — Трябва да бягам, оперативката е започнала вече.

— Клаудия, трябва да те попитам нещо, имаш ли време?

— Не.

Защо отиде точно при него?

Клаудия спря на вратата, обърна се.

— При кого?

— Онзи антикварен търговец — Лео Дорфман.

— За какво говориш?

— Можеше да отидеш в университета, да разговаряш с някой професор по литературознание. Или с литературен критик от някой вестник. Можеше да отидеш при дузина други експерти.

— Отидох при Лео, защото е най-добрият.

— Но двамата сте имали връзка, ти го спомена по време на един обяд преди няколко години. Не сте се виждали от края на деветдесетте, а сега изведнъж го търсиш. Не бих му отдавала голямо значение, но човек би могъл да го тълкува като…

— Микаела, нямам време за тези глупости.

Клаудия излезе ядосана от кабинета, кубинките й трополяха по пода, докато притичваше през коридора, покрай стаята за почивка, асансьора, до североизточния край на Централното полицейско управление.

— Чакай!

Когато чу вика, се обърна и погледна към младия полицай от Националната криминална полиция, който излезе от асансьора.

— Да? — каза тя, без да забавя крачка.

Полицаят се опита да я настигне, на няколко метра зад нея съобщи задъхано за какво е дошъл.

— Ами… получихме купища въпроси и Свенения от обществеността.

— Не се учудвам. И повечето са съвсем налудничави, нали?

— Направо не е за вярване. Един дядо попита дали наградата се облага с данък. Искаше да разбере за данъчната декларация…

— Виж какво, в момента ужасно бързам. Ще поговорим по-късно, става ли?

— Да… но получихме свидетелски показания.

Клаудия спря рязко.

— От очевидец?

— Да, може би.

Полицаят от Националната криминална полиция й подаде измачкан формуляр.

— Това е най-налудничавото, което съм чел досега, но е най-добре да хвърлиш едно око.

Тя дръпна листа и си пое дъх, докато четеше краткия документ.

— Получи се… преди три часа.

— Да.

Няколко секунди Клаудия стоя като вкаменена, формулярът трепереше в ръката й. След това се обърна и затича в противоположната посока — обратно към сребристите врати на асансьора в другия край на коридора.

* * *

Областният полицейски началник Ларш Льовден хвърли поглед към ръчния си часовник и прекоси задушната заседателна зала. Лицето му беше бледосиво, измършавяло от умора, която дори сънят не можеше да победи. Той седна до дългата страна на масата и прошепна в ухото на началничката на щаба:

— Не можем да чакаме повече.

— Сигурно ще дойде скоро — отговори Фрида Сетерлунд.

Льовден погледна към останалите в групата: осем души и един празен пластмасов стол.

— Добре, тогава започваме. Клаудия Родригес ще дойде скоро, а в бъдеще ще присъства и някой от групата за профилиране. Ние сме разследващият екип, всеки ден ще се събираме тук на шестия етаж и целта, разбира се, е всички екипи да бъдат в течение на случващото се.

— А както знаете — добави Фрида Сетерлунд, — се случват доста неща.

Льовден изплю дискретно никотиновата си дъвка и веднага извади нова.

— От вчерашните събития всичко се промени. Сега изглежда, че онова, което тази сутрин ни се струваше случайно насилие, всъщност е поредица от изключително добре планирани атентати и е ясно, че ще работим от позицията на worst case scenario^[2]. А именно че извършителят планира още атентати срещу членовете на Академията. Може да се каже, че работим с оглед на две основни цели.

Той вдигна палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Едно — да заловим извършителя. Две — да защитим членовете на Академията. Що се отнася до личната охрана, най-добре информиран по въпроса е Клаес.

Клаес Рутман, завеждащ отдела за лична охрана на Службата за охрана, отпи от минералната си вода, преди да заговори.

— Мерките за сигурност бяха значителни още преди тазсутрешните събития. Сега са повишени до степен, каквато никога по-рано не сме наблюдавали. Сигурд Вилхелмсон е единственият от членовете на Академията, който понастоящем не се намира под нашата закрила.

— Трудно се охранява дъртак, който не може да бъде открит, а?

Рутман обърна главата си надясно, кимна, но продължи, без да отвърне на хапливия коментар на Ролф Хедлунд.

— Под нас, в сектора за повишена сигурност, се намират петима от членовете на Академията. Други трима са във военната база КЗ до Карлсборг. Абсолютно невъзможно е извършителят да достигне до тези осем охранявани обекта. Гун-Брит Хьок също е в пълна безопасност на френското средиземноморско крайбрежие, разстоянието и френската служба за охрана гарантират това. Но има двама членове, за чиято сигурност има какво да се желае.

— Ханс Екберг и Лисбет Хансон?

— Точно така. Разбира се, мерките за сигурност около фермата на семейство Екберг в покрайнините на Бурленге са значителни. Опитваме се да наблюдаваме всеки квадратен метър, всяка проклета стопанска постройка, но става въпрос за площ от 240 хектара.

Временно изпълняващата длъжността началник на Националната оперативна група Лена Бувин подсвирна.

— Това е по-голям район от Сьодермалм.

Началникът на Службата за охрана кимна.

— В границите на фермата на Екбергови са разквартирувани осемнадесет служители на звено „Лична охрана“, денонощно. Освен нашите кадри има и двадесетина полицаи от запаса. Но огромният земеделски имот е разположен на плато, върху широко открит терен. От северозападната страна на фермата има иглолистна гора, там е невъзможно да се осигури охрана за цялата територия. В останалите посоки има ниви с ръж и овес.

— С други думи, свободна видимост за снайперист.

— Именно. Ако извършителят има PSG 90, може би оборудвана с термовизионен мерник, тогава това, за съжаление, е идеално място за снайперист.

Фрида Сетерлунд вдигна поглед от бележника си.

— Защо не доведем Екберг в управлението? Или да го заведем на друго сигурно място?

— Говорихме с него с часове, но той отказва да напусне фермата и семейството си.

Рутман отпи отново от минералната си вода и продължи:

— Що се отнася до Лисбет Хансон, знаете какво е положението. Не можем да я преместим от отделението по ЕКМО, не можем и да затворим университетска болница „Каролинска“. Това означава, че тя се намира в сграда, където денонощно влизат и излизат хиляди души — персонал, пациенти, роднини. Освен това болничната среда е особено сложна, това е място, на което необичайното поведение се смята за нормално. Куцане, писъци, превързано лице, обилно кървене — всичко това е напълно нормално в една болница. Тези фактори улесняват извършителя и затрудняват нашата работа.

— А проклетите микрочипове не подобряват положението — каза Льовден. — Както сигурно вече знаете, технолозите от Националната криминалистична лаборатория откриха седемнадесет микрочипа и…

Франк Ларшон поклати глава — предпазливо, за да не разлее топлото какао в пълната чаша.

— Току-що говорих с колежката ми Ева Гунаршон. Вече са открили двадесет и осем микрочипа.

Всички погледи в стаята се насочиха към прошарения криминалист.

— Двадесет и осем?

— Да, а три от тях са открити в стопанството на Сигурд Вилхелмсон до река Индалселвен.

Франк Ларшон остави внимателно чашата.

— Преди по-малко от два часа криминалистите от полицейското управление на Вестерьотланд започнаха да изследват фермата на Вилхелмсон. На таванския етаж намериха три чифта туристически обувки и във всичките имаше цифрови микрочипове, пъхнати между гумената подметка и тока. Предполагаме, че Вилхелмсон е обут с четвъртия чифт, едва ли е тръгнал на преход по чорапи, а в тези обувки вероятно има още един микрочип.

— Значи убиецът има възможност да проследи и открие Сигурд Вилхелмсон?

— Да, вероятно.

В стаята настана тишина, чуваше се само механичният звук на вентилатора на тавана — боядисани с бял лак метални перки, които се въртяха бавно над заседателната маса. След десетина секунди Льовден наруши мълчанието с примирена въздишка.

— А нямаме никакви следи, нищичко.

— Имаме нещо.

Всички в стаята се обърнаха към закръгления силует, който стоеше подпрян на перваза. Биргер Шьолин направи няколко крачки към центъра на стаята и повтори добре познатите думи:

— Винаги съм те презирал, проклет самодоволен мръсник такъв.

— Последните думи на Сикстен Йерпе?

— Да. Знаем, че Йерпе е познавал и презирал убиеца, това е единствената ни истинска следа.

Той седна до масата и продължи:

— Може да е съседът на Йерпе. Може да е някой съученик от тридесетте или назначен по заместване служител във видеотеката, от която е вземал под наем порнофилми. Може да е рецензент от „Дагенс Нюхетер“, който…

— Добре, we get the point!^[3] Може да бъде абсолютно всеки. Може да е уличен продавач, който е продал хотдог с картофено пюре на Йерпе през 1947 година.

— Именно, Ролф. Затова двама следователи от Криминалната полиция се опитват да направят списък на всички, с които Йерпе се е срещал — абсолютно всеки човек, с когото се е запознал през своите осемдесет и три години живот, до последния продавач на хотдог.

На устните на Ролф Хедлунд се прокрадна студена усмивка.

— Дяволите да го вземат, списъкът ще включва половин Европа.

— Да, първоначално, но с времето ще изтънее. Някои имат безупречно алиби, други отдавна са покойници. От Беатрис Елмстен знаем, че убиецът е мъж, вероятно на около четиридесет и пет години. Знаем, че говори шведски и използва културен, малко старомоден език. Знаем също, че може да борави с оръжия с черен барут. Освен това се е изкачил до балкона на Соня Бергвал по тясна и крива котешка стълба, това говори за превъзходна физическа форма. Също така знаем, че на дванадесети април 2007 година се е обадил на Брита Оман от Централната метро станция в Стокхолм. Онези, които могат да докажат, че са били на друго място, можем да зачеркнем веднага. Списъкът, който току-що обхващаше половин Европа, се скъси значително, нали? В него ще останат може би десетина души и някой от тях вероятно е убиецът. Този списък е доста интересен, не мислиш ли, Ролф?

Хедлунд помръдна едва забележимо главата си, отвори уста, за да каже нещо, когато боядисаната с бяла гланцова боя врата изведнъж се отвори и Клаудия се втурна в залата с развяващ се в дясната й ръка лист хартия.

— Имаме очевидец!

С бързо движение на ръката тя отметна черната запотена коса от челото си.

— Току-що бях долу на регистратурата, показанията са приети от рецепционистката.

Льовден я погледна с широко отворени очи, предишната умора беше изчезнала от лицето му.

— Свърза ли се със свидетеля?

— Може да се окаже трудно да го открием.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори, а вместо това му подаде документа. Краткият формуляр беше измачкан и опръскан с кафе и сос уасаби. Льовден веднага го взе, зачете на висок глас и всички в залата се заслушаха съсредоточено.

Национална криминална полиция

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ИЗВЪРШЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

ЛИЧНИ ДАННИ

Име: Станислав Косниски Косински ЕГН: 590422–01241 (полски!!!)

Адрес: ………………………

Пощенски код/населено място: ………………………

Домашен телефон: ………………

Мобилен телефон: ……………

Електронен адрес: ……………

СЪОБЩЕНИЕ/СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ

Косински твърди, че е бил свидетел на убийството на Хюберт Рюдквист. Убиецът носел черна шапка и палто. Косински не можа да посочи други отличителни белези. Според предоставилия Свененията преди убийството извършителят казал: „Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт“.

ДРУГИ СВЕДЕНИЯ

Мъжът има вид на бездомник, явно е, че се намира под въздействието на някакво вещество (вероятно алкохол).

Свидетелските показания са дадени в Полицейския участък на Нортул на 16 май 2012 година в 18:26 часа. Приети са и записани от Юлва Фредин-Холмстрьом.

В секундата, когато Льовден вдигна поглед от последните редове на документа, от другия край на заседателната зала се чу изсумтяване. Ролф Хедлунд поклати глава.

— Попадал съм на този пияница Косински. Не трябва да се има вяра на бръщолевенето му, believe me^[4]. Би продал и майка си за половин бутилка „Коскенкорва“.

Клаудия погледа за кратко през прозореца, изтощеният й поглед се плъзна по кървавочервените била на покривите, по комините и телевизионните антени, които се очертаваха на фона на вечерното небе.

— Ролф — каза тя внезапно и се обърна, — онзи Косински лъже почти винаги, нали?

— Always.^[5]

— И е доста добър лъжец, а?

— Ако имаше световно първенство по лъжи, той щеше да спечели златния медал. Но накъде, по дяволите, биеш, Родригес? Свидетелските му показания са абсолютно crazy^[6].

— Съгласна съм с теб, Ролф. Показанията му са абсолютно crazy и точно затова вярвам, че всяка от думите му е истина. Ако се опитваше да ни измами, щеше да измисли по-достоверна лъжа.

Хедлунд отново изсумтя в отговор. Но Льовден кимна замислено и се обърна към началника на Национално звено „Убийства“.

— Няма да поемаме рискове с този убиец, Биргер. Веднага се свържи с Министерството на външните работи, съобщи им, че е налице предполагаема заплаха срещу министъра. Клаес, предполагам, че Карл Билт се намира под ваша охрана?

— Той винаги има многобройна лична охрана, денонощно. След кралското семейство Билт е един от най-стриктно охраняваните хора, така е от средата на осемдесетте.

— Звучи добре — каза Льовден, — но в такъв случай увеличи броя на дежурните охранители. Дори акар да не може да проникне в йостермалмския му апартамент. И претърсете всичките му дрехи. Всяко сако, всеки чорап. Имате ли достатъчно хора?

— Ще трябва да се обадим тук-там, да задействаме някоя и друга връзка. Но няма проблеми, до десет минути личната охрана на министъра на външните работи ще бъде от най-високата, десета степен на сигурност, гарантирам.

— Добре.

Ролф Хедлунд продължаваше да стои до прозореца, лицето му светеше огненочервено на светлината на залеза, когато се втренчи в Клаудия.

— За каква се мислиш, по дяволите? Нямаш място тук, кучко. Comprende?^[7]

Преди Клаудия да успее да отговори, Льовден се изправи и застана между тях, вдигна ръце като рефер между двама боксьори от тежка категория.

— Всички сме на края на силите си. Не мисля, че някой в тази стая е спал и за секунда през последните дни — тогава се стига до такива сблъсъци. Не можем да работим денонощно без сън и почивка. Все пак сме просто хора, трябва да се съобразяваме с това.

— Не.

Гласът на Род Йеглерц дойде откъм вратата и изпълни заседателната зала. След това той влезе и затвори след себе си.

— Имаме работа с убиец, който не се съобразява с нищо, затова и ние не можем да го правим. Трябва да бъдем безскрупулни като него.

Льовден погледна изненадано към своя колега и съперник.

— Род, какво правиш тук?

— Не съм длъжен да давам обяснения на никого, Ларш. Още по-малко пък на теб.

— Но тази сутрин решихме разследващата група да…

— Това беше тази сутрин — прекъсна го Йеглерц.

Огледа десетимата около масата един по един.

— От сега нататък аз ще ръководя следствените действия в разследващата група, всички решения ще се съгласуват с мен. Последната дума е моя, без изключения.

С решителни крачки той отиде до дългата страна на масата и застана под въртящите се перки на вентилатора, плътно до Клаудия.

— А, да, ще направим още една съществена промяна. Родригес, отстранена си от разследването.

Над задушната стая се спусна тишина, абсолютно безмълвие, което най-накрая беше нарушено от Йеглерц.

— Може би се нуждаеш от няколко дни почивка, кратка отпуска. Няма никакви проблеми, замини за една седмица на Банг Саен Бийч в Тайланд. След това можеш да се върнеш към обичайната си работа в Национално звено „Убийства“, задълженията ти в тази следствена група ще се поемат от Рофл Хедлунд.

Клаудия остана напълно безизразна, но Льовден направи няколко бързи крачки към директора на Национална служба „Полиция“.

— По дяволите, Род. Този случай е прекалено важен, за да стане част от играта между теб и мен.

— Между нас няма игра — отговори Йеглерц. — Ти не заемаш място в мислите ми, Ларш. Само правя най-доброто за разследването. Отървавам се от посредствена следователка, която до момента, за две денонощия, не е свършила нищичко. Тя не притежава необходимата квалификация за работа от този мащаб, така стоят нещата. Би трябвало да се занимава с обири на мазета и магазини в Бутшюрка, а не с най-големия проклет криминален случай в шведската история.

Той се обърна отново към Клаудия.

— Отстранена си от случая. Ако кракът ти стъпи в помещенията на следствената група, ако си навреш носа в работата по разследването, ако дори помислиш за убийствата в Академията, ще те тикна зад решетките за грубо нарушение на служебните задължения, разбрано ли е?

Клаудия стоеше на малко повече от десет сантиметра от директора на Национална служба „Полиция“ — толкова близо, че усещаше миризмата на дъха му.

— Ясно ли е, Родригес?

Тя срещна студените му сини очи, кимна, без да отмести поглед. След това излезе от стаята.

* * *

В антиквариата беше тъмно почти като в катран, между редиците с етажерки се движеха сенки без очертания, а огромни купчини с книги се издигаха към тавана като тъмни сталагмити в пещера.

Самотна чаена свещ осветяваше работното място до писалището и хвърляше сияние върху лицето на Лео Дорфман. Той отпи от димящия си чай, опита се да изпъне краката си, но в претъпканата стая беше невъзможно да се движиш. Върху капака на писалището се намираха ранните сбирки с лирика на Клас Фален от първата половина на шестдесетте, до тях лежеше последната книга на Сигурд Вилхелмсон „Там, където изгрява слънцето“ — последната част от поредицата романи за ловната дружинка от Йораватнет. Книгите бяха пълни с разделители и страници с прегънати ъгли, които обозначаваха интересни части от текста, други стояха отворени с лаконичните, почти нечетливи записки на Лео в полето.

В лявата си ръка той държеше екземпляр от устава на Шведската академия — лепена книжка. Обърна страницата с върха на палеца си и се зачете в старинния език от XVIII век. Когато стигна до един интересен член, остави чашата и записа няколко изречения в бележника си, след което продължи да чете с голямо въодушевление.

Внезапно забеляза един сиво-черен силует навън във вечерния сумрак, две тъмни очи, които следяха и най-малкото му движение. Сепна се, замалко да изпусне книжката в чашата с руски чай, но след това лицето му засия в усмивка и той махна на Клаудия да влезе. Тя кимна, както стоеше отвън на тъмната улица „Бундегатан“. Няколко секунди по-късно звънецът на входа издрънча и Клаудия влезе през тясната врата.

— Надявах се да дойдеш пак.

Тя направи няколко предпазливи крачки през затъмнения антиквариат, прекрачи през стихосбирките и разтворените томове на Националната енциклопедия. Когато се приближи, лицето й се освети от златистата трепкаща светлина на чаената свещ.

— Изглеждаш изморена.

— Не съм спала от три денонощия.

Той стана от стола „Мадмоазел“, ръкавите му се разлюляха, щом махна към разпръснатите изрезки от вестници и купчините с книги, които се издигаха в полумрака.

— Не съм намерил надеждна следа, sorry. Не съм госпожица Марпъл, очевидно е. Но в компютърния архив на „Дагенс Нюхетер“ намерих доста интересна статия, тук някъде е.

— Лео, трябва да ти кажа нещо.

— Само секунда.

Той зарови сред книги и бележници и накрая намери измачкана разпечатка в бъркотията.

— Така, тук пише за страхотен скандал, който избухнал в Академията през есента на 1992 година. Тогава Лейф Линдер тъкмо бил наследил Ингвар Боргстрьом на стол номер 3 и много професори по китаистика по целия свят смятали, че…

— Лео — прекъсна го Клаудия, — много мило, че ми помогна. Но вече няма да има нужда.

— Какво искаш да кажеш? Заловихте ли убиеца?

— Разследването на това убийство е затворена страница за мен, отстраниха ме. Отбих се да ти кажа.

— Отстранили са те? Защо?

— Това е дълга история.

— Обичам дългите истории.

— Двамата най-големи началници се ненавиждат. В конфликт са от седемдесетте, а аз се оказах между чука и наковалнята, това е накратко цялата работа.

Тя сви рамене. Умората изгаряше тялото й като огън и всяко движение изискваше усилие.

— Виж, Лео, беше ми приятно да се видим отново, но сега трябва да се прибера и да поспя. Вече едва се държа на краката си.

Тя го погали по брадичката за безмълвно довиждане и тръгна към входната врата. Тогава той се наведе над писалището и думите излетяха от устата му:

— Можеш да спиш тук.

Тя спря, след секунда колебание пусна дръжката на вратата и огледа препълненото помещение.

— Тук?

— Временно живея в антиквариата. Това също е дълга история.

— Представям си.

— Какво ще кажеш? Има дюшек и прилично чисти чаршафи.

Тя отново се поколеба, след това кимна и остави каската на една стойка за вестници.

— Добре.

— Супер. Uno momento, por favor.^[8]

Лео изчезна зад етажерките в затъмнения антиквариат, не се затрудни да намери шкафа с принадлежностите за чистене. Извади спалното бельо и изтъркания дюшек, успя да ги натика до секцията за фентъзи литература и постла между етажерките, колкото беше възможно. След това запали презареждащото се джобно фенерче и го пъхна между два от романите на Урсула Ле Гуин от 70-те.

— Не е Гранд хотел, но се ядва, нали?

— Перфектно е.

Тя изрита кубинките, захвърли дънките и коженото яке върху купчините с книги в полумрака, сви се под изтърканата завивка и затвори очи.

— Ще спя цяла седмица. Клиентите ти ще трябва да ме прескачат, ако им трябва книга от секциите по-назад.

— Спокойно, почти нямам клиенти.

Той седна с кръстосани крака до дюшека, облегна се на лавицата с лирика и погледна лицето й: гарвановочерната коса, скулите, устните, затворените очи — всичко онова, което се бе променило, но въпреки това беше същото.

— Е, какви ги вършиш през последните петнадесет години?

Тя отвори очи и го погледна ядосано.

— Мислех, че ще мога да поспя тук, а не да ме разпитват.

— Наистина ми е любопитно. Например имаш ли деца? Омъжена ли си? Нали такива въпроси си задават хората един на друг, когато не са се виждали от петнадесет години?

— Вероятно.

— И?

— Добре, добре, ще отговоря на проклетите ти въпроси. Ще може ли да поспя след това?

— Може би, ако съм доволен от отговорите.

Тя вдигна поглед от ленената възглавница и отговори кратко:

— Мъжът ми беше прострелян преди пет години, оттогава е в кома. Сега може ли да поспя?

Лео протегна предпазливо ръката си към нейната, но се спря.

— Клаудия… ужасно съжалявам. Не исках да…

— Знам. Може ли да спя вече?

— Да…

Тя отново затвори очи и се настани удобно на изтъркания дюшек. След няколко секунди спеше.