Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (18)

17.

Джон Стайнбек

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1962 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговото едновременно реалистично и изпълнено с въображение разказваческо изкуство, отличаващо се с доброжелателен хумор и социална прозорливост…

18 май 2012 година

Един „Мерцедес Бенц S600“ в цвят черен металик потегли рязко от правителствената сграда „Русенбад“ и се понесе по моста „Стадсхюсбрун“ в центъра на Стокхолм. Затъмнените бронирани стъкла проблеснаха на вечерното слънце, когато автомобилът зави на запад по улица „Хантверкаргатан“, по средата на платното между двете ленти за движение, и подмина спрелите в задръстването коли, кръстовището с „Пулхемсгатан“ и скупчените пред полицейското управление стотина журналисти и телевизионни репортери, които не бяха получили акредитация за новата пресконференция, започваща след седем минути в конферентната зала.

Черната кола сви по улица „Дротнингхолмсвеген“, мина покрай будката на пазача и бариерите и продължи през дългия тунел под парка „Крунуберг“. Накрая стигна до слабо осветения гараж във вътрешността на полицейското управление и чакащата в дъното му тъмна фигура на областния полицейски началник. Когато мерцедесът спря до Ларш Льовден, лявата задна врата се отвори и от автомобила слезе Род Йеглерц.

— Пресконференцията започва след шест минути и половина. Преди това искам да чуя за онова момче скаут от Стренгнес.

Той тръгна бързо в полумрака, следван плътно от Ларш Льовден. Стъпките на двамата съперници отекнаха в паркинга, около тях се разнесе острата миризма на бензин и изгорели газове.

— Шьолин ми се обади тази сутрин преди срещата с премиера и ми каза за показанията на момчето. Какво е развитието оттогава?

— Голямо — каза задъхано Льовден.

— Искам да чуя и най-малката подробност, разполагаш с шест минути и десет секунди.

Йеглерц отвори една желязна врата и тръгна през бетонния коридор, вървеше толкова бързо, че Льовден едва успяваше да го следва.

— Всичко е започнало в девет тази сутрин — изпъхтя той. — Тогава главният инспектор на полицейското управление в Стренгнес показал нашия фоторобот на скаутската група в бившия църковен приют. В отговор едно от момчетата разказало нещо интересно. Преди около месец видяло от вратата на къщата да излиза възрастна жена и успяло да я огледа добре, въпреки че било късно вечерта. Била сбръчкана и посивяла, облечена с пола, тъмнобежово палто и по думите на момчето носела истински бабешки обувки.

— Но какво се е случило оттогава? Открили ли сме някоя следа?

Льовден кимна, когато продължиха по бетонното стълбище.

Тежкото му дишане отекваше в стълбищната клетка.

— Момчето е гледало нашата видеокасета.

В края на стълбището имаше бронирана врата. Йеглерц въведе кода, отвори вратата и влезе в помещението от другата страна. То беше претъпкано, десетина оператори се щураха между монитори, превключватели и прожектори, от тавана висяха макари и оптични аудио кабели като увивни растения в тропическа гора. В мига, в който Йеглерц се появи, между пултовете притича една продуцентка от Шведската национална телевизия.

— Крайно време беше, Род. След четири минути и двадесет секунди излизаме в ефир. Пресконференцията ще се излъчва на живо в над тридесет държави, така че…

Йеглерц вдигна ръка, за да я прекъсне, след което влезе в импровизираната гримьорна, която беше изградена до конферентната зала. Помещението беше тясно и задушно, топлината от стоватовите лампи — натрапчива. Щом Йеглерц седна на стола, една гримьорка започна да пудри челото и скулите му.

— Каква видеокасета, по дяволите? — попита той.

Льовден все още беше задъхан след бързия преход през полицейското управление и се подпря на един гардероб.

— На шестнадесети май, точно след убийството на Пер Биркенфелт, сьодерманландската полиция постави бариери на осем места в района на езерото Меларен. На всяка бариера имаше охранителна камера. Днес, след показанията на момчето, нашите компютърни специалисти започнаха да преглеждат филмовия материал от тези осем камери. Става въпрос за общо двеста часа нередактиран филм. Всички жени, които отговарят на описанието на момчето, се регистрират и проверяват. Освен това показваме материалите на Елиас, момчето скаут. Горкото, половин ден седя в управлението в Стренгнес и гледа стотици възрастни жени. Има и по-забавни начини за прекарване на един хубав пролетен ден, не мислиш ли? Но се грижихме за доброто му настроение с лакомства и сладолед.

— Ларш, пет пари не давам дали на момчето му е приятно, или не. То откри ли проклетата лелка?

Льовден кимна.

— След няколко часа ни излезе късметът. Една от охранителните камери, тази на остров Мершьон, беше запечатала кадри на възрастна жена, която кара виненочервен „Сааб 99 Турбо“. Когато Елиас я видя, замалко да се задави с лакрицовата пръчка. Веднага разбра, че е същата жена, която е видял до църковния приют миналия месец.

Изведнъж вратата на гримьорната се отвори и влезе Франк Ларшон, специалистът от Националната криминалистична лаборатория.

— Sorry, че закъснях. Току-що говорих с моята колежка, която се намира в Стренгнес. Тя ми докладва подробно за работата през последния час.

Той сложи разпечатка на снимка върху гримьорската маса.

— Ето как изглежда убиецът. Понякога.

На снимката се виждаше жена на около осемдесет години, която стоеше до виненочервен „Сааб 99“, подпряна на бастун от тъмно дърво. Тънките й, посивели, почти бели кичури падаха върху темето. Беше прегърбена, с хлътнало и набръчкано лице. Дрехите й бяха простички, но стилни — бежово палто от петдесетте, зеленикава тясна пола, под карирания шал се долавяха очертанията на бюста.

До снимката Франк сложи фоторобота — старица и Стриндберг на средна възраст. Между двата образа нямаше почти никаква прилика, но погледът и формата на челюстта бяха абсолютно еднакви.

— Боже мой — изпъхтя Льовден. — Изглежда, че е той… дегизиран.

— Да.

Франк Ларшон посочи точно определено място на снимката — ръждясалата кола, която се подаваше отчасти в десния й край.

— Както виждате тук, може да се различи малък фрагмент от регистрационната табела на сааба. Следобед работихме по този детайл и успяхме да възстановим всички цифри и букви на табелата. Само преди няколко минути открихме името на собственичката на автомобила. Казва се Фрида Юл.

В този момент изпълнителната продуцентка на Шведската национална телевизия подаде глава през вратата.

— Една минута и тридесет секунди до ефир.

Йеглерц изобщо не обърна внимание на продуцентката.

— Говорихте ли с тази Фрида Юл? Колата й била ли е открадната? Или да я е заемала на някого?

— Нито едно от двете, предполагам — отговори Льовден. — Фрида Юл едва ли е действително лице.

— Какво, по дяволите, знаеш по въпроса, Ларш?

— Не съм експерт по Стриндберг, но си спомням едно друго от ученическите години. Фрида Юл е втората му съпруга, нали?

Франк Ларшон кимна.

— Точно така. Убиецът си е създал алтернативна самоличност — женско алтер его. Снабдил е Фрида Юл с документи за самоличност, имейл, телефонен номер. Дори е вписана в гражданския регистър с адрес тук, в Стокхолм — на улица „Ридархолмсхамнен“ 12.

Йеглерц удари толкова силно с юмрук по гримьорската маса, че кутийките с пудра паднаха на пода.

— Този мръсник трябва да е допуснал някоя грешка, да е оставил някоя следа. Например този проклет адрес — проверете го.

— Направихме го. На „Ридархолмсхамнен“ 12 се е намирала къщата, където е роден Аугуст Стриндберг. Била е съборена в средата на деветнадесети век, когато той бил тригодишен, от сто и шестдесет години не съществува.

Изпълнителната продуцентка от Шведската национална телевизия отново надникна през вратата, очите й бяха ококорени, а в гласа й се долавяше паника.

— Род… остават четиридесет и пет секунди до ефир…

Йеглерц се наведе бавно над разпечатката, сиво-сините му очи се втренчиха в нея, леденостудени и ясни.

— Значи този мръсник отново ни е измамил? Все още не знаем нищичко за него.

Продуцентката вдигна треперещата си ръка, за да погледне часовника си.

— Двадесет и пет секунди…

Йеглерц не побърза да излезе от гримьорната, вместо това смачка разпечатката и я хвърли на пода. След това хвана ръката на Льовден и прошепна почти недоловимо:

— Ако всичко отиде по дяволите, Ларш, ако този негодник се измъкне, ако бъда запомнен с пълен провал, ще те завлека с мен в лайната, така да знаеш.

Двамата мъже се изгледаха втренчено като в безсловесна канадска борба.

— Десет секунди — каза продуцентката задъхано.

Йеглерц бавно отпусна хватката си около ръката на Льовден, изправи се от стола и излезе от гримьорната.

През отвора на вратата веднага се чу как конферентната зала се изпълни с глъчка и светкавици от фотоапарати. Тогава Франк Ларшон се наведе и взе снимката.

— Всъщност знаем немалко за убиеца.

Със старателни движения той заглади хартията.

— Например е напълно възможно, дори вероятно, точно в този момент да седи зад волана на виненочервен „Сааб 99 Турбо“, с перука на главата и с пола и да пътува към следващата си цел.

Ларш Льовден затвори очите си за кратко, след което въздъхна:

— Франк, моля те, обади се на отговорниците по сигурността в КЗ в Карлсборг и на френската служба за охрана на средиземноморското крайбрежие. Кажи им да се оглеждат за посивяла бабка.

* * *

Гун-Брит Хьок погледна през прозореца на спалнята, под стръмния склон се простираше Средиземно море като мозайка от сини нюанси и вълни с бяла пяна. Между скалите се виждаха кактуси и пинии, морският въздух се изпълваше с ароматите на скарата и песента на цикадите. Именно тук, между планинските върхове, се намираше средновековното селце Ез.

Обикновено туристите на Ривиерата се качваха и тук, посещаваха галериите и екзотичната градина до руините на замъка, но сега площадите и калдъръмените улички на селото бяха пусти, белязани от призрачна тишина. Полицейското управление на Ница беше затворило планинския път, който лъкатушеше между скалите, само на местните беше позволено да минават по него, туристите бяха принудени да се връщат, щом стигнат до градската порта.

В ресторанта на открито седеше кметът на селото, Франсоа Рощо, със заредена въздушна пушка в ръка. До него на пейката от кедрово дърво седяха двете му сестри. По-възрастната, Матилд, беше въоръжена с дебела точилка. Тези трима възрастни хора бяха основали прочутата гражданска гвардия. Всички френски вестници и телевизионни канали бяха разказали за тяхната смелост и предприемчивост и как патрулират по улиците и площадите на селото, за да защитят шведската писателка, прекарала толкова голяма част от живота си тук, в село Ез.

В малкото планинско селце живееха само двадесетина постоянни жители, сега тук имаше повече охранители, отколкото местни хора. Зад ресторанта се различаваха няколко тъмни фигури — трима облечени в черно мъже от френската служба за охрана, ДСТ^[1]. До църквата от осемнадесети век „Нотр-Дам дьо л’Асонсион“ стояха още двама, Еун-Брит Хьок ги виждаше ясно от прозоречната ниша в спалнята си.

Тя дръпна предпазливо дантелената завеса настрани, след което се приближи до прозореца, за да види кулата в кайсиев цвят на бароковата църква. Веднага един от охранителите от ДСТ се появи на прага на спалнята, беше облечен в черен добре изгладен костюм и бяла ленена риза.

— Madame Héék, je vous prie. Ne vous tenez pas prés de la fenétre.^[2]

Тя кимна, отстъпи крачка назад, но продължи да гледа към пенещите се вълни на Средиземно море.

Тази средновековна каменна къща беше нейното убежище от близо двадесет години, тук беше написала повечето си романи и пиеси, тук се беше омъжила за втория си съпруг, акварелиста Улуф Хултен, тук се беше спасила от журналистите в родината си. Ривиерата — Кот д’Азюр — беше нейният пристан. Сега Гун-Брит Хьок беше нейна затворничка.

— Знаеш ли — прошепна тя на Улуф предната вечер. — Граф Монте Кристо също бил държан затворен тук, на южния френски бряг, в крепост в покрайнините на Марсилия.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Да, и успял да избяга, нали? Спасил се, ние също ще успеем.

За миг тя понечи да спомене приятеля на графа, абат Фариа, който не успява да избяга от острова затвор, а умира в пленничество. Но се въздържа. Сега стоеше до прозореца на спалнята и гледаше към голите скали и прибоя на Средиземно море, точно както графът сигурно ги беше гледал през годините си в плен.

Изведнъж се чу скърцане, тя обърна глава и забеляза мършавата фигура на Улуф на вратата. Той й се усмихна.

— Гун-Брит, искаш ли нещо за ядене? В хладилника има картофена салата.

— Не съм гладна.

— Има и бутилка вино. „Шато дьо Бейе“, ако не ме лъже паметта. Може би малко червено вино ще ти дойде добре?

— Ти си пийни, Улуф. Аз не искам.

Той погали внимателно с длан нейната загоряла от слънцето ръка, след което понечи да излезе от спалнята, но се спря.

— Между другото, сега започва пресконференцията. Няма ли да гледаш?

— Не мога повече, не и днес.

Преди обяд беше видяла лицето на убиеца — цифровия фоторобот, който Стокхолмската полиция беше направила. На телевизионния екран се появи главата на Аугуст Стриндберг и се втренчи в нея с разсеян поглед. Онзи мъж, Assassin de Academie^[3], както беше наричан във френските вестници, беше убил седем от колегите й, хладнокръвно ги беше застрелял, включително Орвар Шеле, най-близкия й приятел. Сега Гун-Брит не искаше да гледа повече — никакви вестникарски хроники, никакви телевизионни дебати, никакви пресконференции.

Когато от дневната долетя гласът на директора на Национална служба „Полиция“, тя затвори вратата на спалнята, но един от охранителите от ДСТ я отвори на мига.

— Non, madame. Ne fermez pas la porte.

— Bien sir — отговори тя. — J’ai oubli?^[4]

Приближи се бавно до вградената в стената варовикова лавица, взе Библията си и седна на ръба на леглото. Звеното за лична охрана на ДСТ беше отстранило повечето от личните й вещи от къщата, но точно с тази Библия Хьок отказваше да се раздели. Тя беше нейно притежание от 18 май 1959 година. Тогава, преди точно петдесет и три години, Гун-Брит беше получила първото си причастие в църквата на Сколерюд до езерото Венерн в югоизточен Далсланд.

Тя сложи ръката си върху изтърканата подвързия от козя кожа на Библията, докосна орнаментите, които някога бяха златисти. След това отвори на четиринадесета глава от Евангелието от Матея и зачете за ужасяващата смърт на Йоан Кръстител, за обезглавяването в тъмницата на Ирод. Произнасяше всяка от думите, прекарваше ги през устните си като молитви.

Това беше преводът на Светото писание от 1911 година на баптиста Хелге Окесон. Тя знаеше наизуст противоречивото тълкувание на Окесон, но въпреки това искаше да прочете тихо всеки стих. Пасажът й напомняше за живота, едновременно мощен и преходен, напомняше й за нейната майка.

Навлажни показалеца си е върха на езика си, обърна страницата и продължи да чете. Когато разгръщаше страниците, сгънатите листове шумоляха. Четеше пасаж след пасаж, глава след глава, както правеше от четиринадесетата си година. Изведнъж челюстта й се схвана, думите от Евангелието от Матея залепнаха върху устните й, заседнаха в гърлото й.

Тя изпищя, но езикът й не оформи нито звук.

Вдиша, но дробовете й не се изпълниха с въздух.

Размаха ръце, но те останаха неподвижни върху кувертюрата.

Библията на Окесон се плъзна бавно от ръцете й и падна върху настлания с варовикови плочи под. Веднага на вратата се появиха двама от охранителите от ДСТ.

— Appelez un medecin! Vite, vite!^[5]

В стаята нахлуха още двама охранители с извадени служебни оръжия, един от тях изкрещя няколко команди по радиостанцията си. Веднага след това в спалнята влетя Улуф Хултен, хвърли се до съпругата си и хвана вкочанените й ръце. Погледите им се срещнаха.

— Гун-Брит! Не ме оставяй! Обичам те!

— И аз те обичам — отговори тя. — И аз те обичам.

Но вместо думи от широко отворената й уста излезе пяна и кървава слюнка; в следващата секунда тя беше мъртва.