Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (2)

1.

Харолд Пинтър

Лауреат на Нобелова награда за литература за 2005 година.

Мотиви на Шведската академия

… който в своите драми разкрива бездната под незначителните ежедневни разговори и нахлува в заключената стая на потисничеството…

14 май 2012 година

В салоните на хотел „Бернс“ в центъра на Стокхолм се честваше стогодишнината от смъртта на Аугуст Стриндберг^[1]. Големият настлан с паркет салон и терасите бяха пълни с празнично облечени мъже и жени, от високоговорителите звучеше Кройцеровата соната на Бетовен, но любимата музика на Стриндберг се заглушаваше от шума на празненството. Гостите вдигаха наздравици и разговаряха оживено, шумоленето на роклите и костюмите изпълваше всички ъгли. Глъчката се издигаше към кристалните полилеи, високо нагоре към позлатения свод на тавана.

Хюберт Рюдквист, постоянният секретар на Шведската академия, стоеше на югозападната тераса. Погледът му обходи съседната трапезария, плъзна се по плюшените фотьойли и ламперията в Червената стая, по ръчно рисуваните стъкла на прозорците. Преди малко повече от век Стриндберг беше общувал тук с литератори и писатели — в тези ресторантски салони, на тези кървавочервени кресла.

— Ако човек седи съвсем тихо — каза Рюдквист в речта си преди вечерята, — може и днес да чуе гласа на Стриндберг. Неговите думи са се врязали завинаги в тези стени. Заслушайте се! Заслушайте се много внимателно!

Близо тристата гости замлъкнаха, от дългите, пълни с хора маси не се чуваше нито звук. Тогава той приближи микрофона към устата си и прошепна призрачно:

— Целта ми беше не победата, а битката…

Речта по случай годишнината се хареса на гостите, ако се съди по аплодисментите, а вечерта се оказа по-приятна, отколкото Рюдквист очакваше. Но беше време да тръгва, беше пил и разговарял повече, отколкото възнамеряваше. С енергични ръкостискания той се сбогува с издателите и колегите писатели, помаха за кратко на останалите членове на Академията. След това се огледа в салона, потърси жена си, но не можа да я различи сред гъмжилото от хора. Взе палтото си от гардероба, закопча старателно колана, излезе в стокхолмската нощ и тръгна през парка „Берцелиус“^[2]. Тук до края на 40-те години на XIX век било блато — обширна канавка под рибния пазар до площад „Пакареториет“. Тази нощ паркът отново напомняше на простиралото се някога на мястото му тресавище. Тревата беше влажна от росата, мъглата проникваше като воал между тъмните корони на широколистните дървета, сенките обгръщаха статуята на Берцелиус като не намерили покой призраци.

Той вървеше с решителни крачки покрай храстите, на десетина метра от боядисаната в черно чугунена ограда на парка. Нощта беше студена и дъхът му се виждаше на светлината от уличните лампи. Изведнъж на чакълената алея изникна фигура — мъж. Беше облечен с балтон с двойно закопчаване, лъснати до блясък ниски обувки, цилиндър, килнат леко назад на темето. Изтърканите му черни дрехи се сливаха с полумрака, но металният предмет в ръката му хвърляше ярки отблясъци.

Рюдквист спря и се втренчи в него като омагьосан.

— Какво… какво означава това?

Фигурата се приближи и отговори е приповдигнат тон:

— Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

След това мъжът вдигна огнестрелното оръжие и пръстът му се сви около спусъка. Изстрелът отекна в нощта, от цевта на револвера избликна бял барутен дим и Рюдквист падна на земята. Оловният куршум беше пронизал челото му, точно между очите, и кръвта се стичаше на тънки струйки по бузите му като пурпурни сълзи.

Мъжът погледа за кратко жертвата си. После напусна мястото с бързи крачки и изчезна в мъглата.

* * *

Клаудия Родригес се огледа в стаята, взря се в белите текстилни тапети, снимките на нощното шкафче, мъжа, който лежеше неподвижен на кревата. На таблата на леглото висеше ламинирано листче — написаните на ръка кодове по Международната класификация на болестите открай време бяха едни и същи — G00-G991 IU00-U9911100-199 — цифри, които не й говореха нищо, но означаваха всичко.

— Отивам в боксовия клуб. На парти.

От гръкляна на мъжа стърчеше ендотрахеалната тръба, извиваше се и изчезваше зад леглото, на по-малко от метър от вентилатора. На екрана се виждаха светещите в червено цифри — дихателната честота, която се отчиташе на всяка минута, на всеки час.

— Георгиос навършва шестдесет — обясни тя.

През първата година й се струваше естествено да му говори на висок глас, да разказва за ежедневието, за приятелите, които се женеха или развеждаха, за клюките в работата, за резултатите от футболните мачове, но сега най-често стоеше мълчаливо до прозореца. Обикновено оставаше за четвърт час тук, в стая 12 в отделението по обща неврология, понякога за двадесет минути, винаги съжаляваше, че е дошла, съжаляваше и че си тръгва. Когато говореше, усещаше думите ръбати и чужди в устата си.

Поне тази нощ беше сама. Без медицински сестри, без чистачки. Майката на мъжа го беше посетила по-рано през деня, навярно по обяд. През последната година посещенията им никога не съвпадаха — негласно споразумение.

— Трябва да тръгвам…

Тя докосна лявата ръка на мъжа и отново погледна към вентилатора до леглото му — към оранжевите светодиоди, които премигваха през три секунди, без прекъсване, денонощно. След това излезе от отделението с каската в ръка. Тръгна по стълбите, вместо да се качи в асансьора, слезе шест етажа до партера и с бързи крачки излезе от университетската болница и отиде при своя мотоциклет „Донда Шадоу“, който стоеше в края на паркинга. Потегли на запад през жилищните квартали на Худинге, покрай езерото Албюшьон, и скоро зърна спортния център „Бутшюркахален“ в тъмнината. Беше изминала само няколко километра, не повече, но разстоянието между двете места й се струваше безкрайно. Паркира до главния вход, но остана за малко отвън, вдигнала очи към нощното небе, което се разстилаше над югозападните предградия, а после влезе в боксовата зала.

Тук беше прекарала голяма част от детството си, голяма част от живота си, беше свикнала с шума от ударите, с ругатните на десетина езика, но тази нощ се чуваше само смях и ребетико^[3] — прашни плочи на Харис Алексиу, които се въртяха отново и отново на грамофона. Когато видя Елена, забърза към нея през тълпата и прегърна приятелката си от детството внимателно, за да не разлее минералната вода в ръката й.

— Sorry^[4], че закъснях.

— Като те познавам, направо подрани — засмя се Елена отначало, но скоро млъкна, изражението й стана сериозно. — Беше днес, нали? Преди пет години…

— Да, беше днес.

— Отби ли се в болницата?

— Току-що.

— Посред нощ? Позволено ли е?

— Не.

Известно време Клаудия се взираше в балатума, но изведнъж лицето й засия в усмивка, сякаш беше натиснала някакъв ключ в мислите си и бе променила настроението си.

— Е, как ти се струва купонът?

Елена се усмихна и кимна към импровизирания бар, към песента и виковете, които идваха от другия край на залата.

— Познай.

— Звучи, сякаш той е във върхова форма тази вечер.

— И още как.

Безброй свещи осветяваха спортната зала, а сред множеството се забелязваха стотина добре познати лица, но очите на Клаудия бяха впити в огромния мъж.

Георгиос Пападакис седеше до разклатена пластмасова маса до бара, заобиколен от учениците си по бокс, роднините и приятелите си. Седнал откъм дългата страна на масата, той мереше силите си на канадска борба с всички, които бяха достатъчно безразсъдни да приемат предизвикателството му, а след всяка победа от устата му се разнасяше весел смях, който отекваше в залата.

— Никой ли не може да победи един гръцки дядка? Наистина ли никой?

Повечето имаха благоразумието да не се доближават до дясната ръка на Георгиос. Опиталите късмета си на масата стояха разпръснати из залата с наболяващи ги кокалчета на пръстите и ръце. Георгиос кимна още веднъж към празния стол на претендентите.

— Още някой да си мисли, че има шанс? Никой ли? Никой ли не се осмелява?

Мисълта изникна отникъде, оформи се изведнъж в главата на Клаудия. Без да отмества поглед от великана, тя се наведе към Елена и прошепна няколко думи в ухото на приятелката си от детството. На устните на Елена веднага се появи усмивка. Тя хвърли поглед към баща си и отговори:

— Да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Клаудия стисна силно ръката на приятелката си. След това свали коженото яке и си проправи път през тълпата, мина покрай застланите с покривки маси, покрай бара и седна на черния сгъваем стол.

— Добре, старче, крайно време е да си намериш майстора.

В боксовата зала се разнесе глъчка от развеселени гласове.

— Клаудия ще се състезава на канадска борба с Георгиос!

За няколко секунди около масата за кафе се струпаха петдесетина души, в помещението заехтяха насърчителни викове и подигравателни свиркания, разнесе се тропот от крака по балатума. Мокрите от пот кичури на Георгиос се разлюляха пред лицето му, когато той поклати глава.

— В Центъра сигурно минаваш за hot shot^[5]. Арестуваш изнасилвани и прибираш на топло убийци. Но тук винаги ще си останеш малката ми Клаудита.

Със светкавично движение тя сграбчи дясната му ръка, впи поглед в живите очи, които я наблюдаваха от другата страна на масата.

— Днес се чувствам във форма, Георгиос. В много добра форма.

— Добре, добре, но не си мисли, че ще се размекна само защото си жена. От шестдесет години никой не ме е победил и не смятам да загубя на шестдесетия си рожден ден. Още по-малко пък от едно момиченце, което проходи в кухнята ми.

— Още много ли смяташ да дрънкаш, или вече можем да започваме?

Той избърса лицето си с лявата ръка и си пое дълбоко въздух.

— На три?

Тя кимна, без да изпуска очите му от поглед.

— На три.

Ръцете им трепереха от напрежението, по лицето на Георгиос се стичаха огромни капки пот, докато той отброяваше:

— Едно, две…

В този момент тя се наведе над пластмасовата маса и прошепна в ухото му:

— Георгиос, ще ставаш дядо.

Великанът се вцепени, застина като изсечена от гранит скулптура на Кронос, помръдваха само устните му, които безшумно повтаряха думите й. Тогава Клаудия натисна с цялата си сила и удари безпомощната му ръка в масата.

— Честит рожден ден — прошепна тя и го целуна по бузите.

Георгиос се опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото му. Вместо това обърна поглед към единственото си дете — Елена — и повдигна вежди в безгласен въпрос: истина ли е?

Елена кимна и си проправи път през множеството, сложила лявата си ръка върху корема си.

— Да, татко.

Георгиос стана от сгъваемия стол и с неуверени крачки отиде при дъщеря си и я прегърна, около тях се скупчиха приятелите, роднините, младежите от боксовия клуб „Бутшюрка“. Помещението се изпълни с викове и смях, благопожелания на гръцки, шведски, испански и персийски. Невъзможно беше да се чуе сигналът на телефона във врявата, но Клаудия усети вибрациите в задния си джоб и го извади. Когато видя номера на екрана, тя притисна апарата към ухото си.

— Ало? Какво се е случило?

Заслуша се, напрягаше се да долови всяка дума, всяка подробност.

— След петнадесет минути съм там — отговори и изключи телефона.

Пъхна апарата в джоба си, махна бързо на Елена и стисна ръката на Георгиос. После издърпа каската и коженото яке и изскочи от спортен център „Бутшюрка“, дишането и стъпките й изпълваха нощта в предградието, докато прекосяваше тичешком паркинга. Малко по-късно вече летеше по пътя за Сьодертелие в посока към парка „Берцелиус“.

* * *

Среднощната тъмнина обгръщаше Вернер Столте, докато той прекосяваше Гамла стан^[6] с бързи крачки. От другата страна на залива Салтшьон се виждаше лунапаркът — проблясващи светлини, възгласи и смях на хиляди хора. Но тук беше съвсем тихо, над сергиите танцуваха сенки, една скулптура сякаш оживя в полумрака.

Той извървя този маршрут за първи път на десетия си рожден ден, в късната есен на 1941 година. Тогава вечерната разходка му се стори загадъчна, величава. Държеше ръката на баща си и гледаше обгърнатите от сенки средновековни сгради, това беше началото на едно приключение. Сега, повече от седемдесет години по-късно, вървеше по същите улици — покрай двореца на Тесин и нагоре към улица „Шелагордсгатан“. По тези стръмни калдъръмени улици беше вървял по-често, отколкото можеше да си спомни, но сега усещането беше различно. Това не беше началото на едно приключение, а краят.

Скоро стигна до площад „Бренда Томтен“. Кестенът разстилаше клоните си над триъгълното площадче и Столте погледна към короната му, запита се дали някога отново ще види белите му цветове. След това продължи към дървената врата на „Шиндстюгатан“ и въведе кода с изтърканите стоманени бутони. Заключващият механизъм се отвори с цъкване и Столте влезе в сградата. С предпазливи крачки слезе по стълбището към мазето, привеждаше се под гредите на тавана и белите чугунени тръби, на челото му още личеше белегът, с който се беше сдобил на четиринадесет години. Тогава бързаше за срещата и забрави да се наведе — грешка, която повече не повтори.

Слезе в мазето, мина с бързи крачки покрай стария парен котел и килера и се насочи към стоманената врата в края на коридора. Най-горе над вратата имаше ръждясала ламаринена табелка: РАЗПРЕДЕЛИТЕЛЕН ШКАФ — ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН.

Той отключи стоманената врата и влезе в тъмния килер. Щом запали фенерчето, в снопа от светлина се появи овехтяло електрическо табло. Столте отвори вратата и се вгледа в тухлената стена, която се криеше зад ламарината. В хоросана беше зазидан равностранен триъгълник, чиито страни бяха от почерняла с годините сребърна сплав. До горния и левия ъгъл на триъгълника бяха написани две различни думи, всяка с височина на буквите един сантиметър — шестнадесет сребърни букви, излети във вътрешността на стената. От долния рафт на шкафа Столте взе избиван за гвоздеи и притисна върха му към осем от почернелите букви, една след друга, като изписа нова дума — име.

Когато докосна последната буква, сребърната конструкция издаде механичен звук и в зида се очерта процеп. Тухлите започнаха бавно да се отдръпват встрани върху релси в настлания с варовикови плочи под и скоро в стената се отвори тесен тунел. Високият Столте отново се наведе и тръгна през леко наклонената каменна шахта към приглушената светлина в края на прохода, на десетина метра навътре в скалата. Когато стигна там, пред него се разкри широка стая. От тавана висеше полилей с излети восъчни свещи, пламъчетата им потрепваха неспокойно.

Подземната стая беше пълна с вещи, в полумрака се криеха красиво подвързани книги, произведения на изкуството и отдавна забравени редки научни инструменти. Покрай каменните стени бяха наредени етажерки с книги в дълги редици, рафт след рафт с издания от евтина хартия и други с подвързии от марокен. Зад витрините се съхраняваха кореспонденция и ръкописи на ръчно пресована ленена хартия.

До зиданата камина на фотьойли от козя кожа седяха мъж и жена. Жената беше на възрастта на Столте, а мъжът — няколко години по-млад. Тримата бяха прекарали голяма част от живота си в тази подземна стая, тук бяха създали връзки, по-силни от семейните, по-силни от кръвните, но извън тези стени бяха чужди един за друг. Такава беше уговорката.

Той пристъпи бавно по каменния под и седна в едно от креслата, срещна погледа на другарите си, но не промълви нито дума. Чуваше се само пращенето от камината, цепениците скимтяха като бити кучета. До Столте имаше гардероб от първото десетилетие на XIX век, олющените му врати бяха широко отворени, а рафтът зееше празен. Той се вгледа в изпразнения гардероб и най-накрая наруши тишината.

— Тази нощ се започна и никой не може да го спре.

— Боже мой.

— Какво ще правим? — попита жената ужасено.

— Нищо не можем да направим. Нищо.

Вернер Столте затвори очи и отново прошепна:

— Започна се.

* * *

Клаудия се промуши под синьо-бялата полицейска лента. Пред нея светлинните снопове шареха около бронзовата статуя, около каменните стълбове на Карл Милее, в нощта отекваха шумни гласове. Откъм храстите птиче грозде се долавяха монотонни сигнали — детектор за метал, скрит сред тъмните листа.

На улица „Хамнгатан“, зад чугунената ограда, бяха спрели минувачи, тя различаваше сълзите и любопитните им погледи. Когато продължи по чакълената алея, зърна няколко полицаи в сумрака в североизточния край на парка. В средата на групичката стоеше криминалният инспектор от Нормалмския полицейски участък — мъж, за когото често бе слушала, но никога не беше срещала.

Проблеми.

Ще има проблеми.

Когато тя стигна до групичката, той продължаваше да разговаря с дежурните полицаи, без да сваля поглед от покритото мъжко тяло, което лежеше безжизнено до краката му.

— Клаудия Родригес, следовател от Национално звено „Убийства“.

Той бавно вдигна глава, отправи й поглед, който не се поддаваше на тълкуване.

— Дявол да го вземе. Мислех, че всички от Национално звено „Убийства“ са плешиви старчета.

— Не съвсем всички.

— Виждам. На вас сигурно ви остава половин век до пенсия. Казвам се Ролф Хедлунд — добави той и стисна здраво протегнатата й дясна ръка.

— Е, какво се е случило? Грабеж?

— Неуспешен опит за грабеж, струва ми се — отговори той. — Негодникът е нападнал Рюдквист, но се е паникьосал и е избягал. Без парите, портфейла или мобилния му телефон.

— Нищо не е било откраднато? Изобщо ли?

— Не, доколкото знаем.

— Кой е пристигнал пръв?

— Един от патрулите ни от Йостермалмския участък — Гран и Робертсон.

Той махна с ръка към двамата дежурни полицаи и дръпна от цигарата си, гъстият сив дим обгърна главата му.

— Ако трябва да съм съвсем откровен…

Той замълча, сви рамене.

— Какво?

— Ами не разбирам защо за случая е уведомено Национално звено „Убийства“.

Тя не каза нищо, а го изчака да продължи.

— Вие се заемате със сложни случаи, нали? Неразкрити убийства в затънтената провинция. Но тук не е Хюдиксвал или Шьовде, това е Сити^[7].

— Да, разбира се — отговори тя. — Знам къде се намираме.

Той посочи с широко движение на ръката към тъмните улици на Йостермалм.

— Имаме десетина патрула в околността. Също и кучешки патрули, разузнавателен хеликоптер. До час-два ще хванем негодника.

— Надявам се да се окажете прав. Не бих отказала да се наспя добре тази нощ.

Тя се приближи към безжизненото тяло на чакълената алея, погледна очертанията под жълтото велурено одеяло.

— Значи това е Хюберт Рюдквист?

— Бил е Хюберт Рюдквист. За последен път в живота си е връчил Нобеловата награда.

Клаудия приклекна до застреляния член на Шведската академия, дръпна одеялото до гърдите му. Лицето му беше покрито със съсирена кръв — тъмночервени ивици от косата чак до шията, почти незабележима входяща рана в челото, зейнала изходяща рана на тила.

— Доста необичайно.

— Следите от барут ли имате предвид?

Тя кимна.

— По цялото лице, дори и по яката на ризата.

— Да, необичайно е, но може да има стотици обяснения. Може би изстрелът е бил произведен отблизо или пък оръжието на убийството е било дефектно.

— Може би.

Хедлунд долови колебанието в гласа й и очите му веднага се свиха в тъмнината. Тя видя как мускулите по долната му челюст се стегнаха.

Ще има проблеми.

От другата страна на парка се виждаше заливът Нюбрувикен, между завързаните за брега лодки мъглата се стелеше като воал, в катраненочерната вода на езерото Меларен се отразяваха улични лампи и неонови светлини. В градината пред хотел „Бернс“ се бяха събрали стотина души, облечени празнично, отчаяни, и сред тях изпъкваше едно женско лице, загрозено от сълзи и размазана очна линия.

— Жената с червената рокля — тя е съпругата на Рюдквист, нали?

— Yes.^[8].

— Била ли е на празненството?

Хедлунд кимна и дръпна за последен път от цигарата.

— Но Рюдквист е вървял сам през парка?

— Жена му е останала в „Бернс“.

— Разговаряхте ли с нея?

— Опитахме се, но беше изпаднала в истерия. Успяхме само да я накараме да ни оповръща. Ще разговарям с нея утре, след като се успокои.

— Добре, ще ви придружа.

Хедлунд се поколеба, хвърли угарката си, преди да отговори.

— Не е нужно. Сигурно имате по-важни задачи.

— Няма проблеми, ще вместя и тази в графика си.

Когато звукът от двигателя на хеликоптера се разнесе над покривите в Нормалм, Хедлунд вдигна поглед, след което отново се втренчи в чакъла, а по устните му премина студена подигравателна усмивка.

— Родригес, ако искате, съберете група, която да изготви психологически профил на извършителя, да направи списък на свидетелите и всичко останало, с което се занимавате в Национално звено „Убийства“. Be my guest.^[9] Но както казах, ние ще заловим този негодник, преди да сте успели да се съберете за първата си сутрешна пауза за кафе, от мен да го знаете.

— Нямам нищо против. И ненавиждам паузите за кафе.

В същия момент от катраненочерните храсти в западната част на парка се чу вик.

— Намерих нещо!

Двамата забързаха към мястото, от което беше дошъл викът, прескочиха лехите с незабравки, пробиха си път през храстите на двадесетина метра по-нататък. До чугунената ограда стоеше един от следователите от полицейското управление в Сити с детектор за метал до себе си. Нощният мрак го обгръщаше, но на главата си полицаят носеше челна лампа и в светлината й ясно се виждаше дясната му ръка. Със стоманена пинсета той показа сферичен предмет — малък оловен куршум, ръждясал и леко деформиран. Въпреки че беше изстрелян от ръчно огнестрелно оръжие в другия край на парка и беше преминал през черепа на Рюдквист, те различиха следи от кръв и остатъци от прозрачна смазка върху гилзата му.

Задъханият Хедлунд изпръхтя в тъмнината.

— Що за куршум е това, мамка му?

Клаудия огледа намерения предмет.

— Нямам представа. Но криминалистите скоро ще разберат.