Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (22)

21.

Джордж Бърнард Шоу^[1]

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1925 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговото наситено както с идеализъм, така и с хуманност творчество, чиято свежа сатира често се преплита със самобитна поетична красота…

18 май 2012 година

Стокхолмската нощ беше тиха, единствените звуци на улица „Руслагсгатан“ идваха от едно западнало кафене, чиито тенти и прозорци бяха украсени с изтъркани от неблагоприятните атмосферни условия букви: „Кафене Нашата“, винаги отворено. Три електрически крушки се опитваха да осветят помещението, в полумрака почти не се виждаха трохите, прахът и мъртвите насекоми. На бара седяха няколко таксиметрови шофьори и говореха със собственика, понякога смехът им отекваше между боядисаните в зелено стени.

В уединен ъгъл зад автомата за цигари седяха Клаудия и Лео, на масата им беше разгърнато извънредното вечерно издание на „Афтонбладет“.

— Знаех, че Йеглерц е способен на какво ли не, на всичко. Но не вярвах, че е способен на това.

Клаудия промърмори думите под носа си, докато гледаше заглавията и добре познатите снимки. На средната страница на вестника имаше статия, в която подробно се описваше как тя се беше противопоставила на ръководството на полицията, как Лео се беше представил за полицай в Борсата, как двамата заедно бяха саботирали работата по разследването на най-големия криминален случай от убийството на премиера Улуф Палме насам. Не пишеше дори ред за откритието им в подземието на Академията, нито думичка.

С изморени очи Лео погледна снимката на директора на Национална служба „Полиция“, отговори му студеният поглед на Род Йеглерц.

— Дали е направил всичко това само за да се изгаври с теб и Ларш Льовден?

— Не, всъщност той пет пари не дава за нас. Просто си търси две изкупителни жертви.

— Изкупителни жертви?

— Ако попиташ някого от групата, която разследва убийството на Палме, защо не са разрешили случая за двадесет и шест години, те ще се оправдаят с аферата „Ебе Карлсон“. Ще кажат, че Ебе Карлсон и Ханс Холмер са провалили разследването с кюрдската следа и собствените си частни разследвания. Удобно е да хвърлиш цялата вина за провала на двама души.

— Значи Йеглерц иска ние да изиграем ролята на Карлсон и Холмер?

— Именно. Ако всичко отиде по дяволите, ако убиецът на академиците се изплъзне, ако успее да ги избие до крак, Йеглерц ще стовари цялата вина върху нас. Той е хитър. Единственият ни шанс е да разрешим този проклет случай сами.

— Напълно ли си…

— Да, напълно сигурна съм.

Клаудия се втренчи през прозореца: в сумрака покрай пешеходната алея бяха паркирани няколко таксита, автомобил на „Пътна помощ“, куриерски автомобил със запален двигател.

— Надявах се да разберем нещо от Столте — промърмори тя, — да ни даде някоя следа, от която да продължим. Но не стана така и сега имаме два проблема.

— Какви?

Клаудия вдигна палеца и показалеца си.

— Първо, нямаме нито една следа. Второ, не знаем къде се намира убиецът.

— Не съм завършил полицейската школа, но съм чел купища криминални романи и това ми звучи като два огромни проблема.

— Така е.

— Е, какво ще правим?

— Ще ядем — отговори тя и отхапа голяма хапка от сандвича си с шунка. — Трябва да хапнем нещо, иначе няма да ни стигнат силите.

След като опита сандвича с риба тон, Лео се огледа в мрачното кафене.

— Каквото и да говорим за това капанче, да ме вземат дяволите, ако този сандвич не е най-вкусният, който съм ял през живота си.

Докато ядеше, той продължи да разлиства вечерния вестник, прочете за убийствата на академиците, за Службата за охрана, за златистите дърволази и изведнъж се вцепени.

— Клаудия…

— Да?

— Те пишат… за него.

— За кого?

— За мъжа ти.

Без да оставя сандвича с шунка, Клаудия прегледа статията, по лицето й не помръдна нито мускул, докато четеше, тя не промълви нито думичка, а продължи да яде бързо. Над рамото й Лео виждаше части от написаното: петте години в университетската болница „Каролинска“ в Худинге, перманентната кома, няколко думи за някаква полицейска акция в Албю, престрелка. Накрая погледът му беше привлечен от снимката в левия ъгъл на страницата — сега споменатият в текста мъж придоби лице и име.

— Микаел Станкович?

— Да. Микаел.

— Изглежда симпатичен…

— Такъв е. Беше.

Лео прокара левия си палец по покривката, проследи шарката на зелени карета, поколеба се няколко секунди.

— Какво се случи?

— Искаш да разбереш какво се случи? С Мике?

— Да… ако искаш да ми разкажеш.

Клаудия остави сандвича в чинията, след което продължи с безизразен глас, лаконично, сякаш отговаряше на въпроси от анкета.

— Проникване с взлом в едно мазе. Аз влязох първа, той ме следваше. Беше тъмно, изглеждаше празно. Имаха полуавтоматичен „Глок“. Два изстрела улучиха Мике. В главата и гръдния кош.

Лео я погледна, усети как думите засядат в устата му.

— Ти беше с него?

— Да.

— Но се спаси?

— Без нито една драскотина.

— Трябва да е било…

— Да. Беше.

Тя не искаше да говори повече, беше ясно. Звуците в кафенето ги обгърнаха — гласовете на таксиметровите шофьори, машината за еспресо, някакво радио в кухнята. Те продължиха да ядат сандвичите си съвсем мълчаливо. Когато Лео приключи, пак хвърли поглед към тъмнокосия мъж, който го гледаше от вестника.

В същия момент външната врата се отвори и в кафенето влезе мъж на около петдесет години, голото му теме блестеше от пот, наполовина разкопчаната униформена риза на „Такси Стокхолм“ се развя на гърдите му, когато дотича до бара.

— Еркан, смени канала! Бързо, бързо!

— Добре, добре, успокой топката. Кой канал да пусна?

— Шведската национална телевизия, ТВ4 — който и да е.

Собственикът на кафенето вдигна дистанционното към завинтения за тавана аналогов телевизор. Когато увеличи звука на новинарската емисия на канал Ес Ве Те 24 на Шведската национална телевизия, телевизорът започна да вибрира, в помещението отекна думата „атентат“. Клаудия и Лео се втренчиха в отсрещния ъгъл на кафенето, на екрана се виждаше жена с червеникава коса в студиото на „Новините“, която говореше със сериозен глас.

— … и невъзможното се случи. Въпреки стотиците войници от националната отбрана и формированието за парашутни рейнджъри, въпреки петдесетина охранители от Службата за охрана, въпреки електрическата ограда, инфрачервените охранителни камери и кучетата пазачи — въпреки всички тези предпазни мерки убиецът на академиците отне живота на още един член на Шведската академия, деветия поред. По-рано днес Гун-Брит Хьок беше отровена в дома си на френския южен бряг, а сега беше убит и писателят и член на Академията Вилгот Елмандер. Нашата репортерка във Вестерьотланд, Стина Блад Еквал, се намира на място в Карлсборг. Стина, какво можеш да съобщиш към момента?

На телевизионния екран се появи жена на средна възраст, стоеше до пътя с микрофон на Шведската национална телевизия, зад нея гората чернееше в нощта.

— Както виждате, се намирам съвсем близо до база КЗ, на няколко километра северозападно от Карлсборг. Обикновено мястото е спокойно, това е предимно горски и селскостопански район, няма кой знае какво друго. Но в момента тук прилича по-скоро на военните зони, които познаваме от Ирак и Афганистан. И в двете посоки по междуградски път 202 минават военни и полицейски автомобили. Над района кръжат бойни хеликоптери, осветяват го с огромни прожектори и претърсват с камери за нощно виждане. От обширните гори се чува лаят на кучетата следотърсачи. Извикани са всички войници от КЗ в Карлсборг и П4 в Шьовде, за да претърсят горите наоколо, повикана е и танкова рота от Скараборгския полк, а също и няколко отряда от Националната оперативна група. Следователно става въпрос за около пет хиляди души. Всъщност, като изключим Втората световна война, това е най-масивната военна операция в Швеция от 1814 година, когато сме били във война с Норвегия.

— Стина, какво е известно към настоящия момент за атентата във военната база?

— В първите съобщения се говореше за ракетно нападение, но Службата за охрана вече потвърди, че става въпрос за радиоуправляем хеликоптер. Предполага се, че този хеликоптер е долетял в базата на Кралския хусарски полк, преминал е покрай охранителите и защитните съоръжения на Службата за охрана и е стигнал чак до казармата, където се е намирал Вилгот Елмандер. Там е избухнало взривното вещество, което напълно е разрушило бронираната стая и е убило Елмандер.

— Казваш взривно вещество? Имали изобщо някакви Свенения за него?

— Нито Службата за охрана, нито ръководството на армията са излезли с официално изявление за самия взрив. Но разговарях с няколко души, които са се намирали на мястото на атентата, и всички смятат, че става въпрос за така наречена термобарическа или аерозолна бомба. Това означава бомба, при която във въздуха се разпръсква гориво, то се запалва и създава невероятна ударна вълна.

Отново се чу гласът на водещата от студиото:

— Колко сериозни са нараняванията? Колко души са загинали, има ли данни за това?

— Няколко войници и охранители се лекуват от телесни наранявания и увреждания на слуха. Няколко други са получи белодробни проблеми от създадения от аерозолната бомба вакуум. Но членът на Шведската академия Вилгот Елмандер е единственият загинал при нападението.

Когато Лео се облегна на стола, отчаянието в гласа му беше пълно.

— Значи е успял. В списъка не остават повече академици, Елмандер беше последният. Всички до един бяха убити.

Клаудия се взираше в телевизора, очите й проблясваха от ярост и разочарование.

— Моята работа беше да го спра и се провалих.

Лео понечи да протегне ръката си и да я сложи върху нейната, но се отказа, знаеше, че тя ненавижда да я докосват, когато е ядосана. Вместо това той отпи от шоколадовата си напитка.

— Сега сигурно все пак ще заловят убиеца. Не може да се измъкне от онези гори, невъзможно е. Нали кучета следотърсачи, полицейски хеликоптери и хиляди войници го търсят под всеки храст.

Отначало тя остана мълчалива и продължи да се взира в телевизора, след това изсумтя в отговор:

— Няма смисъл да претърсват горите на Вестерьотланд, той не е там.

— Откъде знаеш?

— Видях на какво е способен. Ако му е трябвал радиоуправляем хеликоптер, не си е купил играчка от хоби магазин — вероятно сам го е направил.

Лео остави празната бутилка.

— Собственоръчно?

— Да, сигурно е построил мощен хеликоптер, нали е трябвало да пренесе термобарическа бомба. За нея е необходим съд с няколко литра аерозол, вероятно пропилен, и две взривни устройства — едното, за да взриви съда, и още едно, за да възпламени течността. Трябва да е монтирал и инфрачервена камера на хеликоптера, иначе нямаше да може да навигира през горския терен в пълна тъмнина. Целият този товар води до значително по-голямо потребление на гориво.

За кратко тя се втренчи умислено в плота на масата.

— Вероятно е използвал истински газови турбини и реактивно гориво, за да може хеликоптерът да пренесе товара. Ако е конструирал много сполучлива летателна машина, а очевидно го е направил, тогава хеликоптерът може да прелети големи разстояния.

— Колко големи?

— Към сто километра.

— Сто километра! Значи може да е стоял където и да е в радиус от сто километра от Карлсборг? Може да е насочвал проклетия хеликоптер от Йоребру или Йоншьолинг.

— Да.

— Значи е напълно безсмислено да се претърсват горите? Той може вече да се намира почти навсякъде в Швеция.

— Да.

Лео се отпусна бавно на стола.

— Какво мислиш, че ще направи сега?

— Нямам представа, знам само едно. Трябва да го заловим, трябва да хванем този мръсник.

От телевизора отново звучеше повторението на някакво риалити шоу. На бара таксиметровите шофьори поръчваха сандвичи с кюфтета, шоколадови топчета, кафе, гласовете им изпълваха помещението, докато се опитваха да се надвикат един друг с конспиративни теории и разсъждения за убиеца.

Клаудия завъртя леко настрани пластмасовия си стол, настани се с гръб към бара.

— Ех, защо Шведската академия не е присъдила проклетата Нобелова награда на Стриндберг през 1911 година? Сега нямаше да седим в това долнопробно кафене.

Тя говореше, без да се замисля, но Лео се вторачи удивено в нея с полуотворена уста.

— Боже мой…

— Какво пък сега?

— Трябва да съм бил сляп — сляп като смок. Как можа да ми убегне такова нещо?

— За какво говориш, Лео?

— За убиеца. Откъде е можел да знае какво е направила Шведската академия през 1911 година? Как, по дяволите, е знаел, че са отказали да присъдят Нобеловата награда на Стриндберг?

— Какво искаш да кажеш?

— Онова гласуване на академиците през 1911 година — това е една от най-добре пазените тайни в литературната история. Тази информация е записана на едно-единствено място — в секретния архив в подземието на Борсата. До него имат достъп само осемнадесет души. Осемнадесет души от цялото земно кълбо и те са членовете на Шведската академия.

Погледите им се срещнаха над масата.

— Възможно ли е? — прошепна Клаудия. — Може ли някой от Академията да е разказал всичко на убиеца?

— Нямам представа, но трябва да разговаряме с членовете. Веднага.

— Лео, деветима от тях са убити, останалите се пазят денонощно от стотици полицаи. Освен това нас с теб ни издирват, забрави ли? Дори не можем да изпратим есемес на академиците. И думичка не можем да измъкнем от тях.

— Напротив, можем.

— Как по-точно?

— В архива в Борсата се намират ръчно водените протоколи от заседанията през годината. Там можем да прочетем какво е написал Хюберт Рюдквист на заседанието на Академията в четвъртък — онова, което се е провело преди малко повече от седмица, четири дни преди той да бъде убит в парка „Берцелиус“.

Без да сваля поглед от Клаудия, Лео се наведе към нея.

— Трябва пак да се вмъкнем в архива. Трябва да прочетем записките от заседанието — последните думи, написани от Рюдквист. В тях може би има някаква следа.

Тя се забави малко с отговора си.

— Не е кой знае каква възможност — каза накрая.

— Не, но е единственият ни шанс.

Клаудия прокара бавно пръсти през косата си, втренчи се в двете големи цветни снимки на първата страница на „Афтонбладет“.

— Онзи ден ни пусна уредникът на Шведската академия. Сега ни издирват, лицата ни са във всеки вечерен вестник в страната. Тази вечер няма да можем да влезем през главния вход.

— А как ще влезем тогава?

Клаудия погледна през мръсния прозорец и остави въпроса на Лео без отговор, вместо това отхапа за последен път от сандвича с шунка и се изправи.

— Ела, до Руслагстул има денонощна бензиностанция.

* * *

На няколко километра на юг, в подобна на пещера подземна стая под площад „Бренда томтен“, стоеше Вернер Столте. Над главата му висеше чугуненият полилей със седемте си почти изгорели свещи, пламъците трептяха неспокойно, сякаш предусещаха какво ще се случи.

Той стоеше неподвижно, но сянката му танцуваше бурно по скалната стена. Столте не отделяше очи от листа в стъкления шкаф, проядените от мастилото букви почти не се четяха, но думите се бяха врязали завинаги в паметта му. Онова, което в продължение на близо век беше изглеждало от ясно по-ясно, за една нощ беше станало неясно.

Той бавно прекоси издълбаната в скалите стая и седна на един от кожените фотьойли. На масата от тик до джобната месингова бутилка лежеше един брой на тазвечерния „Афтонбладет“. Погледът му пробяга по снимките и сензационните заглавия, които изпълваха централните страници на вестника. След това Столте погледна към камината, огнените езици ближеха почернелите й стени.

До него седяха двамата, които споделяха тайните му и дадените от него обети. Жената сложи ръката си върху неговата и погледите им се срещнаха в мълчание. До долапа седеше другият мъж — този, чийто дядо беше работил като докер на кея Стадсгордсхамнен, по челото му бяха избили едри капки пот, докато гледаше втренчено празните рафтове на шкафа. Той навлажни устните си и дълбоко в гръдния му кош се оформи въпрос, който излезе от устните му като шепот:

— Можехме ли да постъпим по-различно? Можехме ли да действаме по друг начин?

Вернер Столте насочи погледа си към мъжа.

— Не, приятелю, не можехме.