Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (11)

10.

Селма Лагерльоф

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1909 година.

Мотиви на Шведската академия:

… заради благородния идеализъм, богатството на фантазията и одухотвореността на повествованието, които бележат нейното творчество…

16 май 2012 година

Клаудия бързаше по самотния коридор — отиваше към асансьора на петдесетина метра по-напред. Когато мина покрай помещенията на групата, която разследваше убийството на Улуф Палме, не се сдържа да обърне леко глава и да надникне вътре. Зад стъклената врата етажерките бяха пълни с прашни папки със засекретени документи и стотици изрезки от вестници и снимки, много от тях избледнели, след като бяха престояли с десетилетия на тези рафтове.

И ние ли ще седим тук след двадесет и шест години?

С неприключено разследване за убийства.

Тя отклони поглед от измачканите от пипане изрезки и отпи глътка от черното кафе, което се плискаше в термочашата. Когато стигна до края на коридора, се качи на асансьора, притисна пропуска си към четеца за карти и натисна бутон — 1. Асансьорът се разклати и започна да се спуска към подземния етаж на сградата на Централното полицейско управление. Сама в кабината, Клаудия затвори очи и се подпря на стоманеното перило, умората вече започваше да си казва думата и пулсираше под клепачите й.

Когато вратите се отвориха, тя вдигна клепки с усилие на волята си, излезе от асансьора и тръгна през подземния етаж, през бетонния лабиринт от коридори и работни стаи без прозорци. С бързо кимване поздрави охраняващите полицаи: два силуета, които стояха на пост на приглушената светлина от лампите на тавана. Някъде зад масивните бетонни стени се намираха петима от членовете на Шведската академия, скрити от околния свят в затворения сектор за повишена сигурност, скрити от убиеца, от патрони с кух връх и кръгли оловни куршуми. Когато коридорът се раздели на две, Клаудия продължи наляво, мина през по-тесен, наподобяващ тунел пасаж и спря едва когато влезе в криминалистичната лаборатория.

Франк Ларшон седеше до работната маса, наведен над сребрист микроскоп „Лейка“. Без да отмества поглед от лещата, той промърмори:

— Ако искаш кафе, в коридора има автомат.

— Вече си имам.

Тя седна на едно дървено столче и разгледа работната маса. Освен голямата чаша с топло какао върху плота бяха разпръснати десетина предмета. Шесто грами, демонтирани лазерни мерници, патрони, оптични прицелни устройства, балистични калкулатори. В един бележник се виждаше разкривеният почерк на Франк — изписани с молив букви, които се нижеха по листа: Подкалибрен 7,62 мм — евентуално модифицирана барутна натривка. КТ-М43/КТ-М44 (Внимание! Обади се на Ева Г. в 21:15 ч., преди срещата на следствената гр.!)

Накрая очите й се насочиха към далечния край на лабораторията — към най-долния рафт. В средата, върху две ватирани метални скоби, стоеше магазинната винтовка. Само преди няколко часа убиецът беше хванал приклада, окото му бе погледнало през лещата на мерника, показалецът му се бе сключил около сърповидния спусък.

Само преди няколко часа.

До себе си тя чуваше съсредоточеното дишане на Франк Ларшон, с внимателни движения на пръстите той въртеше копчето на микроскопа, милиметър по милиметър.

— Снабдил се е с качествени муниции, Клаудия. И страхотна пушка.

— Две страхотни пушки.

Франк пусна винта и вдигна поглед от окуляра.

— Две ли?

— Да, току-що говорих с Гьотеборгската полиция.

Тя не сваляше очи от огнестрелното оръжие, но усещаше въпросителния поглед на Ларшон.

— След като Биркенфелт беше застрелян — обясни, — се свързахме с всички собственици на недвижими имоти в районите, където живеят членовете на Академията, и на всички зададохме един и същ въпрос: „Имате ли наемател, който плаща месечния наем в брой в кафяви пликове без марки?“.

— Хубав въпрос.

— Преди четиридесет и пет минути един хазяин от Гьотеборг отговори положително на този въпрос.

Тя отпи от термочашата и продължи:

— Тъкмо са започнали да изследват онзи тавански апартамент, но вече са открили нещо. Зад една извадена ПДЧ плоскост в гардероба намерили пушка — PSG 90 с пълно снаряжение и лазерен мерник.

Работният стол изскърца, когато Франк Ларшон се приведе леко напред.

— Предполагам, че апартаментът има хубав изглед?

— Направо прелестен — отговори тя. — От другата страна на парка „Скан“ се виждат и двата прозореца на хола на Вилгот Елмандер.

Ларшон бавно прокара пръсти през посивялата си коса.

— Значи убиецът се е снабдил с две снайперски винтовки.

— Да.

— Това вероятно означава, че…

— Че има още пушки? Сигурна съм, че е така.

Погледът й продължаваше да бъде вперен в етажерката — в специалното военно оръжие.

— Отначало използваше револвер от деветнадесети век, а след това — модерна снайперска винтовка. Между двете има огромна разлика, Франк.

— Да, има известна разлика.

Той се изправи предпазливо, разтри схванатия си врат, който от часове стоеше приведен над микроскопа и частите от оръжието.

— Ако убиецът използва оръжие с черен барут с ненарязана цев и нестабилизирани оловни куршуми, трябва да се намира близо до набелязаната жертва — ужасно близо.

— Колко?

— На десетина метра, а по-добре още по-близо.

— А ако използва PSG 90?

— Тогава ефективният обхват трябва да е осемстотин метра, но при благоприятни условия един добър стрелец може да улучи обекти на над два километра разстояние. С други думи, би могъл да стои най-горе в кулата на кметството и да застреля човек на моста „Юргордсбрун“.

— Значи това е много хубава снайперска винтовка?

— Една от най-добрите в света. Но е интересен най-вече един детайл, а именно свойствата на ръждата в цевта на пушката.

— Ръждата?

Ларшон кимна и поглади черното лаково покритие на пушката.

— Цевите на пушките са изключително податливи на ръждясване и за това има просто обяснение — отлаганията от барут са хигроскопични и освен това съдържат соли. Това означава, че се получава електролиза, когато металните отлагания и остатъците от олово реагират с…

— По същество, Франк.

— В тази пушка няма ръжда.

— Никаква ли?

— Пушката е използвана редовно през последните години, дори много редовно. Но в цевта няма локална корозия, нито отлагания от снаряди, нито дори едно петънце ръжда. Никога не съм виждал нещо подобно.

Тя се втренчи във възрастния криминалист, проследи всички движения на тялото му, когато той стана от стола и започна да снове напред-назад между бетонните стени.

— Сигурно ежедневно е смазвал цевта на пушката с разтворител за медни остатъци, с часове я е чистил с фосфор бронзова четка. Възвратните пружини и нефиксираните части е мазал със смазка — всеки ръб, всяко винтче. Нулирал е прицелното устройство с точност до милиметър, нагласил е оптималния контраст на лещите на окуляра. Успял е да калибрира перфектно лазерния мерник.

— Дяволите да го вземат, от твоята уста звучи като произведение на изкуството.

— То си е, Клаудия.

Изведнъж в стаята отекна пронизителен сигнал, след това още един. Франк Ларшон потърси в джобовете на панталона си, в джоба на ризата, попипа с ръка върху претрупаната работна маса. След петия сигнал намери мобилния телефон под една разтворена папка.

— Ало?

След това не промълви нито думичка повече, не зададе нито един въпрос, не направи нито един коментар, слушаше гласа в слушалката в пълна концентрация.

Клаудия седеше на дървеното столче на няколко метра от него и го наблюдаваше внимателно. От три и половина години работеше заедно със специалиста по обща криминалистика, до момента по десетина разследвания за убийства в цялата страна, но сега в погледа на Франк Ларшон се появи нещо, което не беше виждала никога преди.

Учудване, удивление.

Когато той затвори телефона, тя стана от столчето и го погледна.

— Какво се е случило?

Отговорът му се забави няколко секунди, той навлажни устните си, подпря се на плота на масата.

— Криминалистите ни са изследвали апартамента на Орвар Шеле — каза Ларшон най-накрая.

— И?

— В шевовете на яката на сакото му от рипсено кадифе са открили микрочип — проследяващо устройство.

— Проследяващо устройство? Какво означава това?

— Това — отговори той — означава, че убиецът използва същия вид високотехнологично оборудване за проследяване, като например американското разузнаване.

— А как, по дяволите, работи тази проследяваща техника?

— Съвсем просто е. Използва се цифров радиоприемник, а микрочипът действа като предавател. Ако чипът се сложи в дреха, е възможно да се открие човекът, който я носи.

— Да не искаш да кажеш, че убиецът може да открие всеки? Където и да било?

Франк Ларшон бавно Свене глава с почти незабележимо кимване.

* * *

Сигурд Вилхелмсон вдиша дълбоко, остави аромата на опушен костур да изпълни ноздрите му. Намираше се в почти пресъхнало тресавище на няколко километра западно от норвежката граница, мястото имаше формата на долина между две плата. На североизток, от шведската страна, се виждаха няколко планински върха — голи масиви, където снегът още не се беше стопил. В останалите посоки боровите гори се разстилаха над земята като зелени вълнени одеяла.

Веднъж в миналото беше идвал тук — първият му преход в началото на седемдесетте. Сега се беше върнал, може би за да затвори един кръг, тази мисъл му се струваше привлекателна. Подобно на дъговите пъстърви — след като са се отдалечили на хиляди километри от речното устие, където са прекарали детството си, през чужди морета и бурни води, накрая се завръщат в реката, където са израснали, към произхода си.

Това щеше да бъде последният му преход, знаеше го. Болестите в тялото му нямаше да позволят повече натоварвания. Такива бяха мислите на Сигурд Вилхелмсон, когато забеляза фигурата, появила се до каменната могила точно под планинското било. Движенията й бяха прекалено равномерни, за да принадлежат на мечка, прекалено дръзки, Вилхелмсон веднага го забеляза. Северните елени пък не бродеха сами по платата като това същество.

Фигурата скоро придоби форма, а след това — добре познати черти на лицето. Беше човек, облечен с черен балтон, ниски обувки и килната назад на темето шапка. Приближаваше се с бързи крачки към лагера, спря чак до скалата само на няколко метра разстояние.

— Добър вечер.

Вилхелмсон кимна в отговор и изтри следите от тютюна за смучене от горната си устна, докато наблюдаваше мъжа.

— Трябва да призная, че ме изненада. Не очаквах да срещна човек тук в пустошта, още по-малко пък теб.

Върху торфа между двамата мъже имаше четири повалени борови дънера върху ивица от камъни, те тлееха кротко под връзка димящи хвойнови клонки. Над дънерите висяха половин дузина сладководни риби, набучени на издялани борови клони.

— Виждам, че си направил огнище от дънери.

— Да, то е за предпочитане, когато имаш предостатъчно време, но малко гориво.

Малките рибки се поклащаха над лагерния огън с разпорени кореми и оголени гърла. Вилхелмсон махна към опушения си улов.

— Гладен ли си? Улових костур и няколко лъчеперки от едно малко езеро и има повече храна, отколкото мога да изям сам.

— Няма да ти откажа. Пътувах дълго и нямах време да мисля за провизии.

— Вземи каквото е останало.

Мъжът седна на един от покритите с мъх камъни и започна да яде мълчаливо, поглъщаше бързо костурите един след друг. Пъхаше и главите им в устата си, дъвчеше старателно, преди да изплюе разтрошените парченца от хрущяли и рибните люспи. След малко вдигна очи и погледна сачмената пушка, която стоеше опряна на палатката на няколко метра от него.

— Хубава пушка имаш. „Браунинг В25“, ако не греша.

— Да, точно така.

— Красиво оръжие. Жозе Бертен ли е гравирал приклада?

— Не, Луи Вранкен.

Над поляната отново се спусна тишина, чуваха се само отделни звуци, когато непознатият изсмукваше някоя рибена кост или облизваше пръстите си.

— Колко странно, че случайността те е довела дотук, до това тресавище далеч в пустошта.

— Няма нищо общо със случайността. Дойдох по определен въпрос — да се срещна с теб.

Вилхелмсон поглади бавно с ръка наболата си брада.

— Тук има само гора, голи планини и блата, докъдето стига погледът. За да ме намериш по тези краища, ти трябва обонянието на вълк или зрението на северен мишелов. Да не би да имаш носа на вълк или очите на мишелов?

— Не, но имам ето това.

Мъжът извади една кутийка от джоба на балтона си — електронен уред със сгъваема антена и екран от течни кристали.

— Това е дигитализиран локатор, а в десния ти ботуш има микрочип. Така успях да те открия тук сред пустошта.

Вилхелмсон разгледа сребристия инструмент.

— Напредъкът на техниката е поразителен. В юношеските ми години през шестдесетте ме омагьосваше транзисторът. Баща ми имаше „Луксор 4096W“, беше ми позволено да го разглобявам и сглобявам отново и отново, за да разбера устройството му. Инженерната наука е интересна, трябва да го призная. Но какво, по дяволите, търси този микрочип в ботуша ми?

— Става въпрос за отмъщение.

— Отмъщение?

— Да, за сторената неправда.

Вилхелмсон не поиска по-подробно обяснение, а обмисли мълчаливо получения отговор.

Тогава мъжът се наведе към него.

— А как си със здравето? Болен си от две болести, а както разбирам, и двете са смъртоносни.

За първи път на лицето на Вилхелмсон се появи намек за удивление — леко свиване на мускулите около очните кухини.

— Половин Йемтланд вече знае за рака, който е обхванал дебелото ми черво — докторът се погрижи за това. Само три месеца успя да си държи езика зад зъбите. Но откъде, по дяволите, знаеш за болестта на кръвта ми? Никой не знае за нея. Дори сестрите ми, а те са си поставили за цел в живота да си врат носа в чуждите работи.

— Отбих се в къщата ти до Биспгорден. Там, най-долу в чекмеджето на скрина ти, намерих опаковка от специално отпуснато лекарство — „Гливек“. Ако съм разбрал правилно, то се използва, когато се разболееш от остра лимфобластна левкемия.

— Точно така. В тялото ми има две болести, които се надпреварват коя да ме довърши. Отначало мислех, че ракът на дебелото черво ще надделее, но вече не съм сигурен.

— Болестите ти ме разтревожиха много. Ами ако беше умрял, преди да имам възможност да отмъстя, какво щях да правя тогава?

— Но сега си тук, а както виждаш, аз съм още жив. Мога ли да ти предложа кубинска пура?

— И нея няма да ти откажа.

Вилхелмсон извади тенекиена кутия от раницата си, отвори я, извади две пури „Хабанос“ и хвърли едната на мъжа от другата страна на лагерния огън. Двамата отрязаха много прецизно краищата на пурите, запалиха върховете им от огъня. След това се спогледаха мълчаливо, лицата им блестяха на светлината на вечерното слънце.

— Тук е много спокойно, разбирам защо си дошъл на това място.

— Да, хубаво е.

Двамата продължиха да пушат мълчаливо, понякога се чуваше далечната песен на някоя синьо гушка, на няколко пъти тлеещите дънери изпращяха. Вечерното слънце бавно се спускаше над върховете на дърветата, а ивицата небе смени цвета си от бледомораво до кървавочервено.

Изведнъж мъжът се изправи, този път с решителност в движенията си. От десния джоб на балтона си извади револвер.

— Часът настъпи. Както казах, искам отмъщение.

Очите на Вилхелмсон не изразяваха нито страх, нито учудване. Той седеше съвсем неподвижно и гледаше към отвора на огнестрелното оръжие, както опитомените животни понякога гледат човека, който ги коли, в последния миг от живота си.

Мъжът вдигна дясната си ръка и се прицели. Когато натисна спусъка на револвера, в долината отекна изстрел, а от оръжието избликна бял барутен дим.

В същия момент Вилхелмсон се хвърли рязко настрани с бързината на светкавица, а оловният куршум мина точно там, където току-що се беше намирала главата му. От кожената ножница на хълбока си писателят извади ловджийски нож и с издадени навън лопатки като рогата на животно се втурна към нападателя си, яростно и непредсказуемо като росомаха.

Проехтя още един изстрел и снарядът проби лявата раменна става на Вилхелмсон. За момент той загуби опора, олюля се, но продължи напред, сякаш куршумите и барутът не можеха да го спрат. Замахна силно с дясната си ръка и опря върха на ножа в гърлото на мъжа. Тогава отекна трети изстрел и този път кръглият куршум проби гръдния кош и сърцето му.

Сигурд Вилхелмсон спря. Ножът в протегнатата му ръка докосна шията на нападателя му, а острието остави кървавочервена резка върху гръкляна му. След това мъртвият писател бавно се свлече на земята, легна — за последен път — в обраслото с мъх тресавище.