Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (16)

15.

Нагиб Махфуз

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1988 година.

Мотиви на Шведската академия:

… който със своите стойностни произведения, ту проницателно реалистични, ту сугестивно многозначни, е създал арабско романово изкуство с общочовешка валидност…

18 май 2012 година

Светлината от уличните лампи проникваше между гърбовете на книгите — тънки светлинни ивици върху най-значимите произведения от жанра на ужасите на Х. Ф. Лъвкрафт. Там отзад, на пода, стоеше самотна свещ и осветяваше малко пространство в тъмния антиквариат.

Клаудия беше изритала кубинките от краката си и седеше на протрития дюшек между редиците с етажерки, облегната на Г-образната препълнена секция за научна фантастика. Босите й крака бяха подпрени върху купчина стари списания „Ню Йоркър“.

До нея седеше Лео. Разбъркваше старателно течността в чайника, гледаше стария часовник от 70-те на стената и следеше движението на секундната стрелка по циферблата.

— Нито прекалено кратко, нита прекалено дълго. Листенцата чай трябва да се запарват точно три минути и петнадесет секунди.

— Три минути и петнадесет секунди?

Той отговори сериозно, без да изпуска секундната стрелка от погледа си:

— Да, доказано е научно. А аз налучках точния момент след много опити.

Когато стрелката стигна до правилната позиция, той напълни чашите с димящ билков чай, едната подаде на Клаудия, а другата вдигна сам.

— Наздраве.

— Наздраве, Лео, и честито. Днешното ти постижение вероятно е най-важното в шведската криминална история, не е зле за антикварен търговец.

Двамата чукнаха със звън чашите си и отпиха от горещия руски чай.

— Бива си го, а?

— Става. Може би нямаше да е лошо да го оставим да се запари още няколко секунди.

Той отвърна само с крива усмивка и погледна към пламъка на свещта, който потрепваше в полумрака.

— Е, какво ще направи полицията сега? Ще съобщят ли на обществеността за дегизировката на убиеца като Стриндберг?

— Предполагам, че Йеглерц ще свика пресконференция утре сутринта — тогава сигурно ще оповести всичко.

— А какво ще стане после? Мислиш ли, че ще заловят убиеца?

— Нямам представа, този убиец не прилича на никой друг. Планирал е всичко до най-малката подробност.

Тя сви рамене и пак отпи от димящия чай.

— Всички полицаи в страната са ангажирани с този случай. Също и френската служба за сигурност и Интерпол, но въпреки това дори не сме се доближили до…

Изведнъж Лео поклати глава, очите му проблеснаха в тъмнината.

— Какво? Какво има?

— Нищо, нищо — отговори той, — просто ми хрумна колко странно е всичко. Аз, антикварен търговец без пукната пара, участвам в мащабно разследване на убийства.

Бретонът му се разлюля напред-назад, когато поклати глава.

— Обикновено си седя тук в антиквариата по цял ден, пия чай и чета книги. Понякога влиза някой клиент, ако имам късмет, а ако наистина ми провърви, дори купува нещо. Може би два-три изтъркани романа на Джон Фаулс по петнадесет крони парчето. Най-вълнуващото, което може да се случи, е Брюнолфсон, редовният ми клиент, да открие някоя смешна правописна грешка в Националната енциклопедия.

— Звучи като доста приятно съществуване.

— Харесва ми тук, спокойно и уютно е. Но само си помисли, днес тършувахме в тайния архив на Шведската академия. Промъкнахме се в гробище след полунощ, проследихме очевидец и разрешавахме загадки за убийства. Чувствам се като главния герой в криминале от Реймънд Чандлър.

— Лео, това е разследване на убийства, а не някакво идиотско криминале от секцията ти с меки корици.

Етажерката се разклати, когато Клаудия се облегна. Тъмнината я обгърна, но ядосаният й поглед се виждаше ясно в светлината на свещта.

— Не трябваше да те въвличам в това. Не трябваше да…

В този момент някой потропа силно по прозореца, отвън се чуха шумни викове, а из антиквариата зашариха заслепяващи светлини. Клаудия обърна поглед към препречената с решетка входна врата и видя фигурата на Ролф Хедлунд, която се беше появила в нощния мрак. Зад него се забелязваха няколко униформени полицаи с прожектори и щанги тип кози крак, един от тях беше сложил ръка на полуавтоматичното си служебно оръжие. Изведнъж гласът на Хедлунд отекна между тъмносивите фасади на улица „Бундегатан“.

— Родригес, знаеш защо сме дошли! Отвори проклетата врата, иначе ще я разбием!

Клаудия се изправи бавно, дъските на пода изскърцаха под босите й крака, когато се приближи до залостената входна врата. Скоро те стояха плътно един до друг — Хедлунд и тя, разделяха ги само прозорецът на вратата и ръждясалата желязна решетка. Зад тънкото стъкло по лицето на Хедлунд се разля подигравателна усмивка.

— Родригес, всичко свърши. Знаеш какво те чака.

Тя не можеше да чуе думите му, но разбра всичко. Той извади белезници и удари с тях по решетката, в нощта се разнесе дрънченето на желязо.

— Родригес, сама ли ще си ги сложиш, или аз да го направя?

Тя бързо преброи тъмните силуети, които се криеха от другата страна на витрината, разгледа оръжията на полицаите, колите — специално оборудван микробус и патрулна кола „Форд Мондео“. После се върна при секцията за научна фантастика, обу си кубинките и духна свещта.

— Лео — прошепна тя. — Трябва да вземем решение. Веднага.

— Мисля, че вече сме го взели, нали?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре…

След това хвана ръката на Лео и двамата се втурнаха през антиквариата, изскочиха навън през задната врата и прекосиха тъмния като в катран вътрешен двор, притичаха покрай контейнерите за боклук и навеса за велосипеди. Откъм улица „Бундегатан“ чуваха ругатните на Хедлунд, бързи стъпки и рязко потеглящи автомобили в пролетната нощ.

— Лео, изключи си мобилния телефон и извади батерията! Иначе могат да ни проследят.

Двамата изтичаха към отсрещния край на двора, отвориха вратата и излязоха на „Сконегатан“, само на няколко метра стоеше паркиран мотоциклетът. Скочиха на кожената седалка и Клаудия запали двигателя, потеглиха с тътен на изток, през пустите улици на Сьодермалм. Когато подминаха площад „Нюториет“, полицейските автомобили се появиха на петдесетина метра от тях, най-напред сребристият „Форд“, а точно след него микробусът. Шумът на двигателя отекваше в ушите на Лео, а вятърът брулеше лицето му, но той все пак успя да долови вика на Клаудия.

— Дръж се! Колкото можеш по-здраво!

Гумите изсвистяха върху асфалта, когато тя заобиколи площада. Зави по улица „Реншернас гата“ и се провря на зигзаг между няколко таксита, свърна по „Лила Мейтенс гренд“ в парка „Витаберг“. Тогава Лео заби пръсти в ръката й и изкрещя, за да надвика шума от двигателя.

— Луда ли си? Ако се заврем тук, няма да можем да излезем!

Тя не му отговори, а ускори и профуча покрай старинната сграда, заизкачва се по склона към църквата „София“, която се издигаше на фона на нощното небе. С бясна скорост те преминаха покрай църковната порта и продължиха към северозападната част на парка и обявените за паметници на културата дървени сгради, където бяха живели най-бедните жители на Стокхолм в края на XIX век. Аугуст Стриндберг беше описал бедняшкия квартал около улица „Бергспренгаргренд“ в „Червената стая“, сега Клаудия и Лео летяха по същите улички, сто и четиридесет години по-късно.

Изведнъж гласът на Лео отекна в нощта.

— Това е улица без изход!

— Знам!

Тя наби рязко спирачки и чакълът се разлетя във всички посоки. На около половин метър зад стоманената ограда скалите се спускаха към улица „Реншернас гата“. Сребристият патрулен автомобил се приближаваше с пълна скорост, а зад люляковите храсти се подаде бялата каросерия на микробуса.

— Дръж се — извика Клаудия, — ще ни пораздруса!

След това тя се спусна с мотоциклета по дървените стълби — по високите десет сантиметра стъпала. Стълбището се извиваше по западния и северния склон на хълма, тясно и стръмно, и на един завой Клаудия бе принудена да строши перилата с ритници, за да успеят да минат.

Лео се беше вкопчил в кожената седалка с дясната си ръка, а с лявата беше обгърнал талията на Клаудия. Зад себе си чуваше стъпки и силни викове, а когато се обърна, видя двама полицаи от специалните части в горната част на стълбището. Те се приближаваха бързо, скоро се оказаха само на няколко метра разстояние, но когато мотоциклетът стигна до последното стъпало, Клаудия завъртя ръчката за газта и двамата се понесоха с пълна скорост по улица „Реншернас гата“. Съвсем скоро специалните части и паркът „Зитаберг“ изчезнаха зад тях, над билата на покривите се подаваше само шпилът на църквата, когато продължиха през криволичещите улички на града, на север, на изток, на северозапад. На кръстовището тип детелина на Слусен свиха по улица „Хурнсгатан“ и навлязоха в тунела на магистралата „Сьодерледен“, с жълтеникавата му светлина, в посока към лабиринта от тунели на „Сьодра ленкен“. След няколко минути се намираха на магистрала Е4 и се движеха в югозападна посока със 160 км/час.

Нощта беше все така тъмна, но първите слънчеви лъчи си проправяха път между блоковете в Бутшюрка, а небето се оцветяваше в пурпурен нюанс. Скоро забавиха и спряха до шестетажна сграда в центъра на Албю. Клаудия извади връзка ключове от раницата си и отключи масивната врата на мазето. Прекара бързо мотоциклета по стоманената рампа и го паркира в гаражна клетка, пълна с детски колички, кашони и развалена аудиотехника. После махна с ръка към изтъркана сива желязна врата.

— Оттук.

Двамата се качиха по тясното стълбище, между бетонните стени ухаеше на пури и ирански плосък хляб. На петия етаж Клаудия спря до една бежова стоманена врата и натисна два пъти звънеца. От вътрешността на апартамента веднага се чуха стъпки и вратата се отвори. На прага се появи мъж с причудлива външност, носеше само протрити плъстени чехли и боксерки в цветовете на гръцкото знаме.

Георгиос Пападакис се втренчи сънено и ужасено в тях.

— Клаудия… какво се е случило? Нещо се е оплескало, това ми е ясно.

Тя стисна огромната му ръка.

— Оплескало ли? Да, може да се каже.

* * *

Когато Лео отвори очи, беше принуден да замижи. Вдигна ръка, за да се защити от сутрешното слънце, което блестеше през прозореца и осветяваше дивана, на който беше прекарал нощта. Зад затворената кухненска врата чу Клаудия и Георгиос. Говореха с приглушени гласове, но въпреки това долови думите „негодници“ и „Йеглерц“.

Дневната, в която се намираше, беше претъпкана с грамофонни плочи с гръцка музика, саксии и боксови принадлежности. На стената висяха шест чифта боксови ръкавици, върху една изтъркана лява ръкавица имаше автограф от Ингемар Юхансон — черни мастилени черти върху напуканата кожа.

Внезапно кухненската врата се отвори и Клаудия и Георгиос влязоха в стаята.

— Добро утро — каза Клаудия и се настани на широката странична облегалка на дивана.

Георгиос все още беше обут с боксерки и чехли, но сега си беше сложил и син мрежест потник. Щом видя, че Лео се е събудил, отиде и го прегърна възхитено.

— Аха, поспаланкото е буден. Най-накрая! Добре ли спа, приятелю?

Лео кимна, сдържа се да не изскимти в силната прегръдка на Георгиос.

— Да, благодаря… страхотно — успя да изрече.

— Чудесно, чудесно. Клаудия ми разказа всичко. Ама че нощ сте прекарали, а?

— Така си е.

Без да сваля поглед от Лео, Георгиос седна на един от фотьойлите.

— Значи се интересуваш от бокс?

— Е, не чак толкова. Но съм чел „The Fight“^[1] от Норман Мейлър, там се разказва за мача за титлата между Мохамед Али и Джордж Форман в Конго през 1974 година.

— The Rumble in the Jungle!^[2] Може би най-добрият боксов мач на всички времена. Какво мислиш за серията от пет удара на Али в осмия рунд?

— Не съм гледал мача, само съм чел за него.

Георгиос се изправи леко удивен и свали една видеокасета от най-горния рафт на секцията.

— Боксът се гледа, не се чете за него. След закуска ще гледаме мача заедно, нали?

— Добре, супер.

— Нали разбираш, да четеш за бокс е като да се боксираш срещу книга.

По лицето на Георгиос засия усмивка.

— Нали чуваш, аз съм философ. Всички големи философи са били гърци, сигурно знаеш? Сократ, Платон, Аристотел.

— Хераклит, Питагор — продължи Лео.

Георгиос се взря в него със свъсени вежди и съсредоточен поглед, сякаш току-що бяха започнали да се боксират помежду си.

— Добре, момче, ако смяташ, че знаеш повече гръцки философи от мен, ще трябва да размислиш.

Той се настани във фотьойла, изпука кокалчетата си и започна да изрежда:

— Архимед, Софокъл… Зенон.

Лео прие предизвикателството и продължи в бързо темпо:

— Демокрит, Анаксимен, Епикур, Есхил, Евклид.

Георгиос почеса небръснатите си бузи с угрижено изражение. Отначало изглеждаше, че е победен, нокаутиран, но изведнъж избухна триумфално:

— Амалтея!

— Амалтея ли? Този не го знам.

— Тази — поясни Георгиос. — Това беше баба ми. Много мъдра жена!

Той потупа мощно Лео по гърба и сърдечният му смях изпълни дневната. Клаудия не можа да сдържи усмивката си.

— Браво, Георгиос, спечели този мач. А сега можеш ли да ни приготвиш малко закуска? Умираме от глад, а ти правиш най-вкусните бъркани яйца в цяла Бутшюрка.

— Най-вкусните в цяла Швеция — поправи я той.

После се обърна въодушевено към Лео като дете, което се е запознало с ново, интересно другарче за игра.

— Сега ще опиташ бъркани яйца, каквито не си подозирал, че съществуват. Черни маслини, пресен босилек, чесън, запържен в зехтин, и не на последно място: сирене фета. Истинско сирене фета! Не от тези, които можеш да си купиш от „Ика“. Това е от моя приятел, Сакис. Той има гръцки магазин в Шерхолмен. Ще те запозная с него, Лео. Той харесва книгите точно като теб. Издал е осем стихосбирки. Последната се казва „Сенките…“.

Клаудия му нанесе светкавичен ляв прав по ръката.

— Георгиос, ако продължиш да плямпаш, яйцата ще станат за вечеря, а не за закуска.

Той я погледна и кимна, изпълнен с възхищение.

— Хубав удар! Бърз, неочакван. Но имаш право, време е за закуска.

Отиде с широки крачки в кухнята. След няколко минути апартаментът се изпълни с миризма на пържено и с тракането на бъркалки и чугунени тигани, през процепа под вратата проникна аромат на запържени скилидки чесън.

— И вкусът на бърканите му яйца ли е толкова хубав, колкото ароматът?

— Дори по-хубав.

Клаудия се плъзна гъвкаво от облегалката и се изтегна върху дивана, пръстите на краката й докосваха десните ребра на Лео, но и двамата се престориха, че не забелязват, и продължиха да разговарят.

— Е, какво мислиш за Георгиос? Истински чешит, а?

— Не бих искал да изляза срещу него в боксов мач, поне за това съм сигурен.

— Не би се затруднил. Георгиос е най-добрият треньор на света, но за нищо не го бива като боксьор.

— Не го бива ли? Още ме боли от прегръдката му.

— Прегръдките му са по-страшни от неговия десен прав.

— Да бе, майтапиш се.

Тя поклати глава.

— Георгиос е прекалено добродушен. През целия си живот не е насинил нито едно око, нито е сцепил нечия устна. На ринга трябва да бъдеш хищник. Трябва да се стремиш да нараниш противника си, иначе не става боксьор от теб.

— От теб нищо ли не става?

Тя се забави няколко секунди с отговора си.

— Аз спечелих три златни медала в шампионата на Швеция, всичките с нокаут.

— Така си и помислих.

В този момент Георгиос изхвърча от кухнята с буркан с черни маслини „Каламата“ в едната ръка и мобилен телефон в другата.

— Току-що говорих с Елена — каза той задъхано. — Полицията ще дава пресконференция, започва сега.

Той включи малкия аналогов телевизор, който беше заклещен между доматените растения, и Клаудия и Лео се настаниха само на метър разстояние от него. На екрана се виждаше тясната зала на приземния етаж на полицейското управление. Беше претъпкана, а на подиум най-отпред стоеше директорът на Национална служба „Полиция“, Род Йеглерц, сребристосините му очи оглеждаха тълпата от журналисти.

— Добре дошли в полицейското управление и на тази извънредна пресконференция. Welcome to this press conference. I will first make a statement in Swedish and after that in English. Our press spokesman, or spokeswoman rather, Viveka Ostling, will make the same statements in German and French afterwards.^[3]

Йеглерц отпи от минералната си вода, преди да продължи.

— Издирването на убиеца на академиците навлезе в нова фаза. Тази нощ, след изключителна работа от страна на полицията, нашите следователи откриха важни доказателствени материали. Постигнахме истински break through^[4], така да се каже, и вече са ни известни мотивите и описанието на убиеца.

В залата избухнаха въпроси и светкавици на фотоапарати. Журналисти и телевизионни репортери махаха с ръце, протягаха микрофони, диктофони, цифрови камери.

— Какъв е мотивът за убийствата?

— Is there a suspect? Do you know who the Academy killer is?^[5]

— Как попаднахте на тази информация?

Йеглерц вдигна ръце и изчака, докато в залата отново настана тишина.

— Тези ужасяващи убийства са акт на отмъщение, насочен срещу Шведската академия. Отмъщение за това, че през 1911 година са решили да не присъдят Нобеловата награда по литература на писателя Аугуст Стриндберг.

В залата отново избухнаха стотици въпроси и викове, а Йеглерц повиши леко глас:

— Когато приключа след няколко минути, сте добре дошли да зададете въпросите си. Онези, които не спазват това просто правило, ще бъдат изведени извън сградата на полицията, а след това ще им бъде отказван достъп до нашите пресконференции.

В очите на Йеглерц се четеше непреклонност, която журналистите от всички страни разбраха. Когато в залата настана тишина, той кимна доволно.

— Що се отнася до описанието на извършителя, знаем едно. Минимум в четири от случаите, но може би при всички убийства, е бил дегизиран като Аугуст Стриндберг. По тази причина нашият технически отдел конструира цифрово триизмерно изображение — фоторобот, ако мога да се изразя така. Той се основава на описания на очевидци и показва убиеца в дегизировката му като Стриндберг. Следователно така се предполага, че е изглеждал убиецът по време на извършените в Стокхолм убийства през нощта на четиринадесети и сутринта на петнадесети май.

На плазмен екран зад Йеглерц се появи лице — мъж на средна възраст, който много приличаше на Аугуст Стриндберг. Имаше същата буйна тъмноруса коса, същите характерни мустаци, същите изпъкнали скули, изпод периферията на бутнатата назад шапка гледаха две очи в същия син нюанс като на прочутия писател.

Клаудия и Лео гледаха фоторобота.

— Значи така изглежда убиецът на академиците.

Клаудия кимна.

— Андерш Фредин е свършил добра работа, едва ли е разполагал с много часове.

Тя не отместваше поглед от телевизионния екран, но вниманието й беше привлечено не от триизмерния фоторобот, а от синеокия мъж до подиума. Род Йеглерц. Името му проблесна като проклятие в ума й.

— Той е взел решение — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Йеглерц няма да пусне този кокал. Ще ни преследва денонощно, из цялата страна, ако е необходимо. Има само един начин да се измъкнем.

— Как?

Тя вдигна бавно лявата си ръка към телевизора и посочи към фоторобота.

— Като заловим убиеца на академиците.

 

 

8 юни 1865 година

Юхан Аугуст Стриндберг пълзеше сред боровинкови и хвойнови храсти. Лятното слънце проникваше през короните на дърветата и топлеше врата му. Той беше на шестнадесет години, едновременно момче и мъж, само малко юношески мъх украсяваше все още горната му устна. Сините му очи бяха изпълнени със свян и любопитство.

Около него се виждаха останалите членове на Стокхолмското доброволческо стрелково сдружение, бяха на път към Тюресьо за учение по стрелба. Наоколо се ширеше боровата гора, а Стриндберг се промъкваше предпазливо напред, прекрачваше над сухите клонки, за да не издаде позицията си на мнимите вражески войски. Накрая спря на една стръмна скала и подпря огнестрелното си оръжие на един камък. Повечето от ротата се бяха сдобили срещу четиридесет риксдалера с по една винтовка с предно пълнене модел i860 година, но Стриндберг трябваше да се задоволи с револвер с черен барут, семейно наследство.

Стрелковият батальон продължи пътя си и скоро се натъкнаха на врага — мишени с диаметър шестдесет сантиметра. Батальонът откри огън начаса, гората се изпълни със залпове и с изплашеното пляскане с криле на глухарите. Но младият Стриндберг остана на скалата над стръмния склон, загледан в архипелага.

Като омагьосан.

Тази гледка към архипелага очерта посоката на живота му, на творчеството му. В този островен свят той щеше да разположи много от произведенията си. Карлсон и мадам Флуд, главните герои в „Жителите на остров Хемсьо“, щяха да живеят и умрат тук, а също и Алрик Аундстет, романтичният клисар. Самият Стриндберг щеше да прекара голяма част от живота си на островите Даларьо и Шюмендьо в южната част на архипелага.

Бъдещето щеше да го превърне в най-противоречивия писател в страната, а дори и в Европа. Но всичко това — шедьоврите, браковете, разводите, обвиненията в безнравственост, съдебните процеси, скандалите, заплахите за убийство, депресиите, чудовищните заговори, помислите за самоубийство, враждите, авантюрите с жени — то все още беше пред него.

Сега Аугуст Стриндберг още беше шестнадесетгодишно момче, облечено в униформа на стрелец. Лежеше на възвишението край Тюресьо и нагрятата от слънцето скала топлеше тялото му, а револверът тежеше в ръката му.

Изведнъж той забеляза една речна рибарка, проследи с поглед полета на птицата над вълните. Вдигна револвера — „Ремингтън Ню Модел Арми“, който баща му беше наследил от своя тъст — и стреля. От цевта на оръжието бликнаха тънки бели струйки дим. Оглушителният трясък проехтя над островчетата и в ноздрите на Стриндберг проникна остра миризма на сяра и прах от дървени въглища.

Оловният куршум пропусна целта си, рибарката продължи полета си над запенените вълни на архипелага.

Очите на Аугуст Стриндберг проблеснаха на предобедното слънце с израз на облекчение и гняв.