Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (14)

13.

Пабло Неруда

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1971 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за една поезия, която със силата на природна стихия вдъхва живот на съдбините и мечтите на част от света…

17 май 2012 година

Гробището беше обгърнато от тъмнина. Над върховете на дърветата се подаваше църквата „Свети Йоан“ — бледозелен шпил на фона на нощното небе, огромният готически прозорец отразяваше лунната светлина. Тухлената фасада беше украсена с гранитни фигури, апостоли, статуетка на Христос, лица без тела, които се взираха в гробището. В тъмнината всички изглеждаха еднакви, ужасяващи и жадуващи за отмъщение.

Станислав Косински извади бутилката си с водка и се сгуши до старата камбанария до южната страна на църквата. Той често търсеше подслон тук през нощта, гробовете и историите за призраци не го плашеха. Гробището беше чудесно място за почивка за живи и мъртви, алкохолът и старите вестници щяха да топлят Станислав през нощните часове. Той поднесе бавно бутилката към напуканите си устни, усети как водката се разля по гърлото му и после се настани удобно до каменния зид.

В този момент до чугунения кръст в мемориалния парк се появиха две фигури. Те едва се виждаха зад дърветата, но намеренията им бяха очевидни, в пустинно тихата нощ Станислав чу, че споменават името му. С решителни стъпки те се приближиха до тревната площ от южната страна на църквата и камбанарията, погледите им се насочиха към него и ужасът го обзе. Потта изби по челото му, когато той се изправи и тръгна да се отдалечава в тъмнината, като се олюляваше, а нараненият му крак се влачеше по чакъла.

Когато се обърна, все още можеше да различи двете фигури, този път между паметниците на около четиридесет метра разстояние. Опита се да ги замери яростно с бутилката с водка, единственото му оръжие, но тя се счупи в надгробна плоча наблизо още преди да я беше хвърлил, а стъкълцата се забиха в свитата му ръка. С капеща от кокалчетата на пръстите му кръв той закуцука по улица „Давид Багарес гата“, покрай тъмни входове и самотния закрит паркинг. Когато се огледа, му се стори, че фигурите са изчезнали, погълнати от мрака, но не забави ход. С несигурни крачки продължи в стокхолмската нощ, мина покрай редица таксита и святкащи неонови надписи. Човешки гласове и приглушена танцова музика изпълваха улица „Биргер Ярлсгатан“ и прииждаха на талази от нощните клубове. На площад „Стюреплан“ фигурите отново се появиха — мъж и жена, които изникнаха отникъде като призраци и препречиха пътя му.

— Станислав — каза жената, — не се страхувай. Не ти мислим злото. Казвам се Клаудия и работя в полицията. Това е Лео. Искаме само да поговорим с теб.

Когато Лео му подаде няколко носни кърпички, Косински ги взе, все така нащрек, и ги уви бързо около разранените си ръце.

— Отдавна те търсим — каза Клаудия, — и тук, и в Сьодермалм. Една от управителките на Градската благотворителна мисия, май се казва Лоти, каза, че често се навърташ в района на църквата „Свети Йоан“. Така те намерихме.

Станислав дишаше тежко, а зачервеното му и подуто лице лъщеше от пот.

— Гробищата са хубави места — отговори той запъхтяно.

— Разбирам.

Клаудия пристъпи предпазливо към него и сложи ръката си върху неговата, която трепереше.

— Станислав, знаем какво си видял в парка „Берцелиус“. Можеш ли да разкажеш всичко, което си спомняш от онази нощ? Ще ни направиш ли тази услуга?

— Вече разказах всичко.

Тя извади две стотачки от задния си джоб и ги сложи в лявата му ръка.

— Разкажи още веднъж.

— Добре — каза Станислав и скри банкнотите в джоба на якето си. — Случи се много бързо, но видях всичко. Убиецът трябва да е чакал зад някое дърво. Или храст. Когато писателят дойде, той се приближи към него и каза: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

— Нищо повече ли не си казаха?

— Мисля, че не.

— Би ли познал гласа на убиеца, ако го чуеш отново?

— Може би. Не знам.

— Какво стана после?

— После той застреля писателя. С револвер. Тук, по средата на челото.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Само едно — револверът на убиеца беше много стар. Моят дядо във Вроцлав имаше същия. А когато стреля, замириса на… siarka.

— Сяра?

— Да, сяра! Замириса на сяра и се вдигна дим. Много дим. Нищо повече не знам. След като убиецът стреля, той си тръгна — към площад „Нормалмсторг“.

— Как изглеждаше? Можеш ли да го опишеш?

— Имаше шапка.

— Шапка?

— Да. Голяма черна шапка.

— Спомняш ли си нещо друго за външността му? Имаше ли някакви отличителни белези?

Неоновите надписи и уличните лампи на „Стюреплан“ се отразиха в лицето на Станислав, когато той поклати глава, неувереността пролича ясно в погледа му.

— Имаше мустаци. Може би. Или брада. И мисля, че…

Изведнъж думите заседнаха в гърлото му, той се втренчи като омагьосан над рамото на Клаудия и посочи.

— Ето така изглежда! Така!

Тръгна по каменните плочи към книжарница „Хеденгрен“, като се олюляваше, и притисна дланите си към витрината. Зад осветеното стъкло имаше нови издания на „Червената стая“ и „Защитната реч на един луд“, биографии и антологии, публикувани по повод на стогодишнината. Книгите с твърди корици бяха натрупани на високи по един метър купчини, между които висеше уголемена снимка в цвят сепия на писателя, направена с неговия фотоапарат „Вундер“. Станислав посочи с ръка към стогодишния портрет.

— Ето така изглежда убиецът!

Лео се приближи и погледна снимката на прочутия писател.

— На Аугуст Стриндберг ли напомняше убиецът?

Станислав тръсна глава, а когато заговори, от устата му се разнесе отблъскващ дъх на хвойнова водка.

— Не напомняше. Той е убиецът.

* * *

Само половин час по-късно Ларш Льовден вървеше през парка „Крунуберг“ в среднощната тъмнина. Между пръстите му висеше горяща цигара „Голоаз“, небесносинята кутия се подаваше от джоба на ризата му. Той бавно поднесе угарката към устните си и дръпна. След това продължи на запад, спусна се по пустия хълм и се отправи към своето „БМВ Купе“, което стоеше паркирано пред денонощната фитнес зала на улица „Санкт Йорансгатан“. Когато мина покрай бъзовите храсти, от тъмнината прозвуча глас.

— Ти не пушиш, забрави ли?

Областният полицейски началник спря рязко и се обърна към потъналите в сянка храсти, от ъгълчетата на устата му се извиваше цигарен дим, когато прошепна:

— Клаудия?

Откъм бъзовите храсти се чу пращене и сред обсипаните с бели цветчета клони се появиха двама души. Умората в очите на Льовден изчезна на мига.

— Добре ли си?

— Да — отговори Клаудия, — но бях принудена да те намеря по този начин. Надявам се, че не сме те изплашили.

— Прекарах деня в компанията на Род Йеглерц, след него нищо не може да ме изплаши.

— Има ли нещо ново?

— Доста — отговори Льовден, — но нищо съществено. Криминалистите откриха още единадесет микрочипа, всичките скрити в обувки и рокли, собственост на…

— Гун-Брит Хьок?

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Просто предположение — отговори тя с крива усмивка. След това махна с ръка наляво, към кльощавия мъж до себе си.

— Това е Лео Дорфман.

— Старият приятел на Клаудия? Антикварният търговец?

— Да, точно така. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен.

Льовден пое протегнатата ръка на Лео и пак се обърна към Клаудия.

— Звънях ти няколко пъти през деня, но не отговори. Какви ги вършихте?

Тя излезе бавно от храстите, на светлината от уличните лампи Льовден видя блясъка в тъмнокафявите й очи.

— Какви ги вършихме ли? Е, ще разбереш.