Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (7)

6.

Габриел Гарсия Маркес

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1982 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговите романи и разкази, където фантастичното и реалистичното се сливат в богат поетичен свят, отразяващ живота и конфликтите на един континент…

15 май 2012 година

Клаудия прекоси салона за четене, като внимаваше къде стъпва върху ръчно тъкания копринен килим. Телата вече не бяха там, бяха преместени в Центъра за образни изследвания и визуализация на Университетската болница на Линшьопинг, за да бъдат подложени на виртуален оглед, но върху килима и пода бяха останали ясни следи от случилото се.

Тя заобиколи предпазливо ръждивочервените петна от кръв и спря до фотьойла, вгледа се в посивелия мъж, който беше клекнал до него. Между палеца и показалеца на дясната си ръка Франк Ларшон държеше кръгла четка, с която нанасяше тънък слой магнитен прах върху извитата странична облегалка на фотьойла.

— Трябва да тръгвам.

Ларшон отговори, без да вдига поглед.

— Знам.

— Обади ми се веднага, ако откриете нещо.

— Добре.

— Каквото и да е — мигла, човешка следа в двора. Тогава ми се обади веднага.

— Добре, Клаудия. Тръгвай, трябваше да си стигнала преди десет минути.

Тя огледа за последен път салона, бетонните стени, широката един сантиметър кухина, която беше оставил оловният куршум. За последен път се заслуша в разговорите, които се водеха във всички части на стаята — на екипа по оръжията от Националната криминалистична лаборатория, на криминалистите, на двамата съдебни медици — всички те обсъждаха с приглушени гласове. Всяка дума беше парче от налудничавия пъзел, който тя беше започнала да реди през нощта.

Парчетата стават все повече и повече.

Пъзелът — все по-голям.

След това тя напусна апартамента на Сикстен Йерпе и слезе по виещите се стълби на сградата. Когато излезе през външната врата, пред очите й се появиха очертанията на стотина души — зад загражденията стояха репортери от вестниците, фотографи, телевизионни екипи. Един криминален репортер от Шведското радио позна Клаудия и извика след нея, но тя продължи в обратната посока, без да се обърне.

За втори път през последните петнадесет часа се провря под синьо-бялата найлонова лента, с която ограждаха местата на убийствата. Тръсна се върху нагорещената от слънцето кожена седалка на хондата и запали двигателя. Преди репортерът от радиото да успее да стигне до нея, тя изчезна между построените през 40-те години сгради с цвят на кайсия. Мотоциклетът вибрираше под ръцете й, докато караше през западната част на столицата, по моста Вестербрун, покрай площад „Фридхемс план“, към оживените улици на Кунгсхолм. Паркира до южния край на парка „Крунуберг“ и се отдалечи от обсадения главен вход на полицейското управление и тридесетината журналисти, които се бяха събрали пред стъклената врата. Влезе през служебния вход на улица „Пулхемсгатан“ и взе асансьора до шестия етаж, след което изтича до заседателната зала.

Там беше горещо и задушно, вентилаторът в дясната част на тавана не работеше, а този в лявата издаваше механичен звук, докато перките бавно се въртяха над масата.

До прозореца стоеше Фрида Сетерлунд, началничката на щаба на областния полицейски началник, и говореше с напрегнат вид по телефона, като превключваше между френски и английски. Клаудия долови думите responsabilite^[1] и killing spree^[2]. На стол с текстилна дамаска откъм дългата страна на масата седеше Биргер Шьолин, началникът на Национално звено „Убийства“, и си водеше записки върху няколко листа хартия.

— Истински ад — каза задъхано той, когато Клаудия седна до масата.

— Добро обобщение. Къде е Льовден?

— Идва насам. През последния час беше в „Русенбад“^[3], за да докладва за ситуацията на премиера и министъра на правосъдието. Добре ли си, Клаудия?

— Да. А ти?

— Никога не съм преживявал подобно нещо. През последните четири часа тук е пълен хаос.

— Представям си.

Тя взе термоса, наля димящо шварц кафе в бяла пластмасова чаша и опита предпазливо горещата напитка. В същия момент вратата се отвори и влезе Ларш Льовден, запъхтян, челото му проблесна от пот, когато се приближи до Клаудия.

— Нещо ново? Някакви следи от този мръсник?

— Нищичко. Но всичко говори, че извършителят е един — и при снощното убийство, и при днешните. Как мина в „Русенбад“?

Льовден седна до заседателната маса и отговори с примирено кимване, обезсърчението личеше по лицето му като бледосив прах.

— Не сме имали сериен убиец в Стокхолм от Снайпериста^[4] насам. Оттогава минаха двадесет години, а и формално погледнато, той не беше сериен убиец. Отне живота само на един човек, а този ненормалник вече е убил пет.

Вече.

Това само началото ли е?

Зашеметяващата мисъл премина през ума на Клаудия, но тя я запази за себе си.

— Тринадесет от членовете на Шведската академия са още живи — каза областният полицейски началник и обърна изморените си очи към Фрида Сетерлунд. — Кажи къде се намират, каква охрана им е осигурена. Искам да чуя всичко.

— Има много за разказване — отговори тя.

— Знам, разкажи всичко.

Сетерлунд разлисти записките си, страниците на бележника й зашумоляха между пръстите й — множество разговори, обобщени в бележки, разпръснати върху листовете.

— Добре — каза тя, — да започнем от Стокхолм.

— В района на Стокхолм има шестима членове на Академията, нали?

— Точно така. Нилс Т. Флудстрьом, Кристин Далберг, Ян Коскинен и Йоран Валин се намират в управлението — в сектора за повишена сигурност на подземния етаж. Там е и Беатрис Елмстен. Тя ще бъде охранявана по същия начин като останалите, въпреки че извършителят по някаква причина е избрал да я пощади. Няма да поемаме никакви рискове, разбира се.

Льовден кимна.

— Естествено.

— Всички са в състояние на шок, а някои, особено Елмстен, показаха и признаци на психическа травма. Нашите разпитващи полицаи и психолози започнаха да разговарят с тях, зададоха им най-спешните въпроси, например дали напоследък е имало конкретни заплахи срещу Шведската академия, но досега не сме установили нищо, което да бъде от полза.

— Абсолютно нищо ли? — каза Клаудия учудено.

— Да.

— Никакви заплашителни писма? Гневни телефонни обаждания?

— Нищо.

— А останалите членове на Академията — къде се намират те?

Биргер Шьолин опря лакти на масата и отговори:

— В Стокхолм има още един член на Академията — поетесата Лисбет Хансон. Тя е претърпяла тежко отравяне на кръвта миналата седмица и сега лежи в отделението по ЕКМО — екстракорпорална мембранна оксигенация на болница „Каролинска“, където диша с помощта на апарат сърце бял дроб.

— Не може да бъде местена?

— Не — отговори Шьолин. — Нуждае се от денонощно наблюдение, а такава апаратура има само в „Каролинска“. Но е поставена под надеждна охрана. До отделението се стига само по едно стълбище и с един асансьор — и двете се охраняват от екипи на Службата за охрана. До стаята на Хансон имаме поставени и още охраняващи полицаи.

— Колко?

— Четирима, а освен това в района на болницата има няколко патрула и цивилни полицаи от нормалмската полиция. В охраната е включено и частното охранително дружество, което отговаря за сигурността на болницата. Служителите му са наясно със ситуацията и са на наше разположение, ако имаме нужда от тях. Разбира се, разчитаме и на всички охранителни камери, които са разположени в болницата и около нея.

На челото на Клаудия се появи угрижена бръчка.

— Това не ми харесва. Болниците се охраняват трудно, убиецът може спокойно да влезе с превръзка на лицето, без да събуди подозрения.

— Нищо не може да се направи. Хансон е на осемдесет и седем години и е на границата между живота и смъртта. Главният лекар преценява шансовете й за оцеляване на по-малко от петдесет процента. Убиецът не е най-големият й проблем в момента.

— Не, предполагам, че не е. А какво е положението на западния бряг?

След бърза справка със записките си Фрида Сетерлунд отговори:

— Там се намират Сив Першон Макензи, Вилгот Елмандер и Лейф Линдер. Засега ги пазят в домовете им, но Службата за охрана няма достатъчно служители, за да осигури безопасността им по този начин за дълго време. Не и след вчерашните събития.

— Какво означава това?

— Че трябва да бъдат преместени. Утре сутринта ще бъдат отведени във военната база КЗ до Карлсборг, всички засегнати са дали съгласието си за това решение. Там тримата членове на Академията ще бъдат настанени в общежитие, разположено на петдесетина метра от обществената зона. Около базата има висока четири метра ограда от бодлива тел, по която тече ток, а точно тази казарма е оборудвана с бронирани стъкла. В околността по всяко време на денонощието ще има минимум два дежурни екипа от Службата за охрана, освен това там са разположени към седемдесет професионални военни и формирование на парашутни рейнджъри. Говорих с началник-щаба на полка и той ме увери, че ще увеличат броя на постовете и ще въведат максимална готовност. В интерес на истината тази кризисна ситуация за тях сигурно е перфектно военно учение.

— Звучи добре. А онзи езиковед?

— Ханс Екберг ли?

— Да, той не живее ли в Даларна?

— Да, Екберг е във фермата си между Бурленге и Фалун. Неговата охрана ще се организира на смени от полицията на Бурленге в сътрудничество с екипите на Службата за охрана. Освен това можем да разчитаме на помощ и от самата ферма.

— Каква помощ?

По устните на Сетерлунд премина изморена усмивка.

— Семейство Екберг има пет добермана — обясни тя, — а те обикалят малко или много свободно из имота. Според самия Екберг никой не може да се прокрадне незабелязан покрай кучетата.

— Нуждаем се от всяка възможна помощ — въздъхна Льовден.

— А Еун-Брит Хьок? — каза Клаудия. — Тя е в чужбина, нали?

— Хьок се намира в къщата си на френското средиземноморско крайбрежие — отговори Биргер Шьолин. — Разговаряхме с френската полиция, която прояви голяма отзивчивост. Разквартируваха шестима полицаи в малкото планинско селце. Освен това жителите основаха гражданска гвардия по собствена инициатива и патрулират улиците и площадите на селото.

— Не е зле.

— Това не е всичко, дори френският президент даде своя принос.

— Онзи новият — Оланд? Който встъпи в длъжност днес?

— Да, щом чу за сериозното положение, веднага изпрати четирима от личните си телохранители. Сигурно е било първото му решение като президент. В момента пътуват към вилата на Хьок в покрайнините на Ница.

— Французи! — възкликна Льовден и удари с ръка по масата. — Знаят как се действа в криза.

За първи път този следобед на устните на областния полицейски началник се появи лека усмивка.

— Добре, дотук са единадесет членове на Академията. Трябва да са тринадесет.

Шьолин и Сетерлунд си размениха бърз поглед.

— Имаме някои проблеми с последните двама — отговори Фрида Сетерлунд.

Усмивката на Льовден изчезна на секундата.

— Какви проблеми?

— Пер Биркенфелт отказва да приеме лична охрана.

Клаудия се изправи толкова рязко, че пластмасовият стол се разлюля.

— Отказва?

— Да, отказва.

— Навън има ненормалник, който убива членове на Академията на конвейер. Петима от колегите на Биркенфелт току-що са били хладнокръвно убити. А той отказва да получи защита?

— Биркенфелт не иска да има нищо общо с Академията — отговори Фрида Сетерлунд. — Той не взима участие в дейността й от аферата „Рушди“ през 1989 година, не е стъпвал в Борсата от над двадесет години. Вече не смята себе си за част от Шведската академия.

— Но убиецът може би го смята!

— Обяснихме му, че е налице изключително сериозна заплаха — каза Сетерлунд. — Началникът на полицията на Стренгнес, който го познава от дете, каза същото.

— И какво, по дяволите, отговори Биркенфелт?

— Отказва да ни послуша, отказва изобщо да разговаря с нас. В момента шестима служители на Службата за охрана пазят зоната около къщата му в центъра на Стренгнес, там е съсредоточена и по-голямата част от местната полиция. Но той не допуска никого в границите на имота си. В такъв случай щял да извади сачмената пушка на дядо си.

— Невероятно — промърмори Льовден, — дядото ни забранява да го спасим. Никога не съм чувал подобно нещо.

— По-нататък става още по-зле — каза Биргер Шьолин.

Льовден затвори очи и пъхна никотинова дъвка в устата си.

— Добре, слушам.

— Сигурд Вилхелмсон, нали се сещате — онзи писател от Йемтланд, който написа трилогията за ловците на лосове на север в…

— Какво го е прихванало пък него? Да не си е нарисувал мишена на гърдите?

— Няма го.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Нямаме представа къде се намира.

— Тогава разберете! Разпитайте и последния човек в Йемтланд.

— Разговаряхме със сестрите му, с издателя му, съседите, познати, с останалите членове на Академията и всички казват едно и също. Вилхелмсон е тръгнал на туристически преход в някаква посока.

— В някаква посока?

— Да, в някаква посока.

— И никой не знае къде ходи на преходи обикновено?

— Вероятно се намира в Швеция. Но може да бъде и в Североизточна Норвегия, понякога ходи там. Или във финландската част на Лапландия.

— Занасяш ли се?

— Нищо подобно, прави го няколко пъти годишно от средата на седемдесетте. Не продумва и думичка на никого, просто потегля на продължителен преход, за да проясни мислите си.

Льовден скри лице в ръцете си и прокара пръсти по надупчените си от шарка бузи.

— Писатели…

Изведнъж вратата се отвори рязко и в заседателната зала влязоха Ролф Хедлунд и директорът на Национална служба „Полиция“ Род Йеглерц.

Погледите на Йеглерц и Льовден се срещнаха над правоъгълната работна маса. От близо четиридесет години двамата водеха безмилостна борба за власт. Сблъсъците им бяха започнали от полицейската школа през втората половина на седемдесетте, а оттогава се сражаваха помежду си за длъжности, ръководни постове, жени и Йеглерц побеждаваше във всяка от схватките.

Двамата новодошли седнаха в отсрещния край на масата, до прозорците. В продължение на няколко секунди не се чуваше друго, освен жуженето на вентилатора на тавана, но накрая Льовден наруши мълчанието:

— Чудесно е, че дойдохте, Род. Току-що обобщихме ситуацията и можем да констатираме, че…

Йеглерц вдигна лявата си ръка, за да го накара да замълчи, но не каза и дума. Вместо това взе едно дистанционно и включи монтирания на стената телевизор.

По всички канали течаха извънредни новинарски емисии, фрагменти от по няколко секунди на пет-шест езика, кореспонденти, предаващи пряко от каменното стълбище пред Борсата в Гамла стан, на площадките се виждаха букети, горящи свещи, съболезнователни писма. Когато камерите показваха площад „Стурториет“, се виждаше море от хора, стотици скърбящи, които се бяха стекли там, за да изразят подкрепата си.

Накрая Род Йеглерц вдигна дистанционното и изключи телевизора.

— Шведската национална телевизия, Си Ен Ен, Би Би Си Нюз, РАИ, френската ТВ5, „Дойче Веле“, дори „Ал Джазира“, мамка му. Всички предават пряко от Стокхолм. Това е big news^[5] в целия проклет свят и така и ще продължи, докато не заловим убиеца.

Погледът на началника на шведската полиция премина бавно в полукръг около заседателната маса.

— Това е ситуация с мащабите на убийството на Палме, вероятно и по-значима. В следващите дни ще се реши ходът на кариерите ни. Всички ще бъдем запомнени с този случай — или като герои, или като абсолютни некадърници.

Той втренчи поглед в Льовден и прошепна почти беззвучно:

— Аз не възнамерявам да бъда запомнен като абсолютен некадърник. Ясно ли ти е, Ларш?

Двамата мъже не отместваха поглед един от друг. Накрая Льовден Свене очи и извади още една никотинова дъвка. Тогава Йеглерц се обърна към Клаудия.

— Значи ти си Родригес?

— Да, аз съм.

— Добре, Родригес, сега ще трябва да покажеш за какво те бива. Навън има ненормалник, който застрелва членовете на Шведската академия. Петима вече са убити, застреляни с оръжие от каменната ера, мамицата му. Целият свят следи тази драма. Цялата полиция работи по случая, но нямаме нито извършител, нито следи — нищичко. И така, Родригес, имам въпрос към теб. Какво, по дяволите, да правим сега?

— Трябва да повикаме експерт.

Чертите на началника на шведската полиция не помръднаха, той не промълви нито дума, но Ролф Хедлунд се наведе напред със студена усмивка на лицето.

— Дявол да го вземе, та полицията бъка от експерти. You name it.^[6] Криминалисти, психолози, които изготвят профил на извършителя, специалисти по оръжията, които…

— Липсва ни един вид — прекъсна го Клаудия. — Трябва ни експерт по литература.