Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (25)

24.

1914 година

Не е връчена Нобелова награда.

18 май 2012 година

Двадесет и пет минути по-късно мъж и жена се изкачваха бързо по улица „Пармметаргатан“ от южната страна на „Кунгсклипан“. Лицето на Ларш Льовден едва се различаваше в полумрака, но когато той мина покрай една улична лампа, изтощените очи и сивкавите му бузи се виждаха ясно. Между пръстите му висеше почти изгоряла цигара „Голоаз“, а от устата му се извиваха тънки струйки дим.

Вървящата до него жена беше няколко години по-млада — към петдесетинагодишна. Льовден я беше събудил едва преди четвърт час, но въпреки това тя се взираше в мрака с ясен поглед. Двамата спряха пред дългата тухлена сграда на Градския архив и жената се огледа, в гласа й се долавяше известно раздразнение.

— Къде се губи? Трябваше да бъде тук, нали ти така каза?

В същия момент в храстите зад тях се чу шумолене и между гъсто преплетените клони на хвойната се появи една фигура.

— Здрасти.

Льовден се обърна, угарката проблясваше между устните му.

— Клаудия, добре ли си?

— Да.

— Добре, чудесно, но какво, по дяволите, става?

— Разказах всичко на Фрида Сетерлунд, тя ще се погрижи. Но трябва да влезем веднага в Градския архив, може да е въпрос на минути да успеем да предотвратим следващото убийство.

— Следващото убийство?

Гласът на Льовден отекна между жилищните сгради, но Клаудия не отговори, а се обърна към жената.

— Клаудия Родригес, следовател от Национално звено „Убийства“.

— Знам, чела съм вестниците — отговори тя и хвана протегнатата ръка на Клаудия. — Маргарета Дювермарк, архивар. С Ласе сме стари познати.

Клаудия направи крачка към главния вход на тухлената сграда, но Дювермарк не се помръдна, а се обърна към областния полицейски началник.

— Ласе, само един въпрос. Тя все пак е издирвана от цялата полиция. Снимката й е на първата страница на всички вестници. Във всяка новинарска емисия говорят за нея и за онзи антикварен търговец. Ако пусна двама ви в Градския архив, ще има ли за какво да съжалявам до края на живота си?

— Не знам, Маргарета. Може би.

За кратко Дювермарк остана загледана в стокхолмския пейзаж, който се разкриваше над ръба на скалата — отвъд тъмния силует на Кметството се виждаха хиляди улични лампи и осветени прозорци. Тя си пое дълбоко въздух, след това още веднъж. А после с решително движение извади картата си за достъп, въведе личния си код за сигурност, който се изискваше след 22:00 часа, и отвори вратата на главния вход.

— Най-добре да слезем в архива — прошепна тя. — Там никой няма да може да ни види.

Те прекосиха тъмното фоайе, минаха покрай рецепцията и тръгнаха към бронираната врата в дъното на обществената читалня. Дювермарк отключи и продължи през отделението за персонала в посока към асансьорите. Отвори вратата на левия асансьор и се качи в кабината, там отново постави картата си в разчитащото устройство и въведе кода. Когато след това натисна бутона — 7, асансьорът се разклати и започна да се спуска към подземните етажи. Льовден погледна към Клаудия с изпълнен с тревога и въпроси поглед.

— Клаудия, с какво всъщност се занимавахте през последните денонощия с Дорфман? Знаете ли кой е убиецът на академиците?

— Казва се Фредрик Столте. Живее в апартамент на „Страндвеген“ 31, на четвъртия етаж. Фрида сигурно е изпратила група от специалните части на адреса, ще намерят всички необходими доказателствени материали. Има и смъртоносни капани, затова трябва да внимават, когато влизат. Друга група ще отиде в Борсата — през подземен тунел от секретния архив на Шведската академия могат да стигнат до огромна пещера. Намира се дълбоко в земята под Гамла стан и съдържа хиляди ръкописи и предмети на изкуството. Там има и три трупа.

— Боже мой, да не би този мръсник да е убил още трима души?

— Не, тези са се самоубили, изпили са отровен разтвор, съдържащ бял арсеник. Но Фредрик Столте търси още един човек — последна набелязана жертва.

Льовден се вторачи в нея.

— Кой? Кой е последната жертва?

— Нямам представа — отговори Клаудия, — затова сме тук.

Асансьорът спря рязко и те излязоха: седем етажа и повече от тридесет метра под земята. Забързаха през тесни коридори и архивни помещения, а когато минаха покрай Хранилището за карти и чертежи, Дювермарк се обърна към Клаудия.

— Така, значи търсиш неизвестен човек. Предполагам, че имаш някаква отправна точка, някаква следа, в противен случай архивите ни са неизползваеми.

— Имам едно име — на жена, която е живяла в началото на двадесети век. Казвала се е Мария Карлсон.

— Мария Карлсон?

— Да.

— Лошо, много лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Мария е най-често срещаното женско име в Швеция, а Карлсон е на второ или трето място сред фамилиите. В началото на двадесети век вероятно само в Стокхолм са живели няколкостотин жени на име Мария Карлсон. В останалата част от страната трябва да е имало хиляди.

Дългият коридор се разклони, Дювермарк тръгна наляво, високите й токчета отекваха в помещението.

— Нямаш ли други лични данни за тази жена? Например дата на раждане или пък пълното й име?

— Не, но знам няколко други неща.

Клаудия вдигна три пръста във въздуха.

— Първо, работела е като слугиня в дома на Свен Хедин. Второ, някъде около 1912 година е родила дъщеря. И трето, бащата на детето е бил Хедин. Но това е тайна, която едва ли е известна на някого, нито тогава, нито сега.

— Свен Хедин ли? — възкликна Льовден. — Какво общо има той с това? Нали е бил някакъв световноизвестен откривател и нацистки симпатизант?

— Така е — каза Клаудия, — но е бил и един от най-големите врагове на Стриндберг. В началото на двадесети век написва множество вестникарски статии за него, бъкащи от груби нападки и обиди. Сега, сто години по-късно, идва отмъщението.

При една пожароустойчива стоманена врата Маргарета Дювермарк беше принудена отново да извади пропуска си. Зад вратата се криеше зала, покрай боядисаните в бяло бетонни стени стояха пет компютъра „Компак d6z“ и десетина сървъра, които бучаха приглушено. Клаудия влезе в претъпканата компютърна зала и завърши разсъжденията си:

— Някъде живее неизвестен наследник на Свен Хедин. Може би в Швеция, може би в чужбина. Може да е неговият внук или правнук. Знам само едно — този човек трябва да е последната мишена на Фредрик Столте.

Дювермарк седна на един работен стол и погледна замислено към бежовите гипсови плоскости на тавана.

— Добре, ето какво е положението. За да открием човек в Швеция, обикновено са необходими три неща: пълно име, точен единен граждански номер и рождена енория. Ако разполагаме с трите, можем да намерим абсолютно всеки в нашите бази с данни или архиви. Детска играчка е, no problems. Но ти не разполагаш с никое от тези Свенения — нито едно. Честно казано, нямаш нищичко, от което да тръгнеш. Само приблизителна година и непълно женско име, което освен това ще даде десет хиляди попадения в регистрите на населението и списъците от преброяванията.

Тя разпери ръце в израз на отчаяние.

— Sorry, но е невъзможно да намерим тази жена, поне не тази нощ.

Със светкавично движение Клаудия хвана ръката на Дювермарк.

— Сега ме слушай адски внимателно. Можем да намерим името на тази жена тук в Градския архив, знам го с абсолютна сигурност.

— Откъде го знаеш?

Клаудия бавно отпусна ръката на архиварката.

— Защото убиецът е успял.

* * *

След като се разделиха половин час по-рано, Лео остана под липите на „Страндвеген“, загледан след Клаудия, докато тя не изчезна в обвитите в мъгла улици на Йостермалм. Сега той се отдалечаваше забързано покрай кея. Когато мина покрай парка „Берцелиус“, пред погледа му се мярнаха синьо-бели полицейски ленти и букети, те все още показваха мястото, където Хюберт Рюдквист беше застрелян преди четири денонощия.

Лео откъсна поглед от мястото на убийството и продължи към източното пристанище на Гамла стан, вървеше покрай улични лампи и неонови табели, които се отразяваха във водата на Стрьомен, мина през зле осветените и вонящи тунели на „Слусен“ и се качи по стълбите, които водеха към театър „Тур Муден“, накрая сви по улица „Сьодерманагатан“. Когато наближи антиквариата, луната надзърна иззад облаците и освети самотните улици на Сьодермалм.

Той спря до обявеното за паметник на културата занаятчийско ателие на ъгъла и се скри зад един контейнер. От скривалището си имаше видимост към цялата улица „Бундегатан“ в западна посока. Покрай тротоара пред входа на антиквариата бяха паркирани десетина леки коли, но нямаше сребристо „Ауди“, нито автомобил със затъмнени стъкла. Повечето коли му бяха познати, принадлежаха на живеещи наоколо хора. Двадесетина метра по-нататък, от другата страна на улицата, стоеше тъмнозелен „Пасат“, който Лео никога преди не беше виждал. Беше стар модел, капачките на джантите липсваха, а на страничните стъкла бяха сложени сенници с мотиви от „Цар Лъв“.

Едва ли е цивилен полицай.

Въпреки това той остана на мястото си, държеше под око всички коли и входове, оглеждаше се за движещи се тела, за човешки силуети, скрити в сенките. След няколко минути тръгна към улица „Сконегатан“, там постъпи по същия начин. Когато се увери, че наблизо няма цивилни полицаи, се приближи до номер 61, отключи и притича през коридора, прекоси вътрешния двор и стигна до скрития заден вход на антиквариата. Беше толкова тъмно, че ключалката едва се виждаше, но накрая той успя да отключи изкривената брава. Шмугна се вътре предпазливо като крадец и тръгна на пръсти между етажерките. Помещението беше почти катраненочерно, но светлината от уличните лампи на „Бундегатан“ проникваше през витрината и осветяваше донякъде. Лео обиколи бавно с поглед антиквариата, не беше стъпвал тук от две денонощия — откогато Ролф Хедлунд се появи от другата страна на витрината.

Две денонощия!

Не си спомняше да е отсъствал толкова дълго от антиквариата, може би никога не се беше случвало. Огледа се между рафтовете и купчините с книги и гръдният му кош се изпълни с топлина. Прокара бавно пръсти по гърбовете на книгите от рафта с лирика — леко докосване, както се поздравява близък приятел или любовница. Щом мина покрай кухненския бокс, не се сдържа и влезе. Без да пали лампата на тавана, свари вода в каната от марка „Хьоганес“ и намаза с масло два пълнозърнести сухара, приготви цялата закуска на светлината на газовия пламък. След това отиде с претрупан поднос при секцията за биографии и избута няколко книги и една празна кутия от консерва сардини, която се търкаляше на пода. От чекмеджето на писалището извади късо моливче и бележник и свали биографията на Аксел Оделберг за Свен Хедин от най-горния рафт. После седна удобно на дървения под и отвори дебелата 600 страници книга.

— Е, Хедин, какви си ги вършил всъщност?

Лео запали една свещ и зачете с бясна скорост, глава след глава. Понякога отпиваше от чая с подправки, но никога не отместваше поглед от книгата, продължаваше да чете жадно за детството на Хедин по улиците около площад „Хьоториет“. За пътуванията до Персия и Пекин, до Санкт Петербург, Хималаите, пустинята Гоби. За срещите с Теодор Рузвелт, Адолф Хитлер, Оскар II, Ото фон Бисмарк, Панчен Лама, Саломон Аугуст Андре, Херман Гьоринг. Погледът му бягаше по страниците в търсене на следа, на разкритие.

Непрекъснато взимаше нови книги от всички кътчета на антиквариата, проучваше непознати имена и далечни пустинни места. Скоро се обгради с купчини с книги — атласи, речници, енциклопедии. На пода бяха разтворени няколко тома от „Скандинавска семейна книга“ и Националната енциклопедия, прашни и изтъркани. След малко повече от час първите страници на бележника бяха запълнени с размисли и записки с неравния му почерк:

„Нора Бласиехолмсхамнен“ 55: дом на Хедин 1404-а…

Семейството на Хедин (родители/сестра) живяло в същата сграда на Бласиехолмен, от другата страна на коридора (Мария К. работила ли е при тях?)

Мария Линдстрьом (по баща Бруман): младежка любов на Хедин и негова любовница от 1910-а!!! Може ли тя да е Мария К.? Стриндберг е бил стар и болен, може би е сбъркал фамилията?

Апартамент на „Дастюгатан“: любовно гнездо, където Хедин тайно се срещал с Мария Линдстрьом. Срещал ли се е и с други там? С кои?

Пътувания на Хедин: 1405–04 в Тибет; 1427–35 в Централна Азия. Тоест: предимно в Стокхолм 1404–27.

Важен въпрос: как е можел Стриндберг да знае, че Хедин има дете от слугинята си? Тази тайна едва ли е известна на някого. Познавал ли е Стриндберг някого, свързан с Хедин? Кого? Карл-Ото Бониер (издателят и на двамата)? Свен Палме (общ познат в края на XIX век)? Професор Вилхем Карлхейм-Юленшъолд (от Академията на науките)?

Хора, с които Стриндберг е контактувал през последната година от живота си: Аксел и Анна (неговите брат и сестра); почитателите на Бетовен (Карл Елд, Алберт Енгстрьом, Рикард Берг); Фани Фалкнер; дъщерята Грета и нейният мъж, Хенри фон Филп. Може ли някой от тях да му е казал за слугинята на Хедин?

Изтощен, Лео остави книгата и се облегна на рафта с научна фантастика, едва сега усети схващането на врата и умората, от която клепачите му тежаха. Нощта се беше превърнала в сутрин, първите лъчи на изгряващото слънце надничаха над черните и червени ламаринени покриви на Сьодермалм. С последно усилие той прегледа записките, отпи от студения чай, изгриза последния останал пълнозърнест сухар. Тогава от отсрещния край на магазина се чуха скърцащи стъпки.

— Клаудия, приключи ли вече? — попита той и вдигна поглед. — Откри ли нещо в Градския архив?

Но в полумрака до задната врата на антиквариата не стоеше Клаудия Родригес. Беше Аугуст Стриндберг.

* * *

Те седяха на пластмасови столове в подземното хранилище на Градския архив, на тридесет метра под земята, потънали дълбоко в мислите си, търсещи следа, стратегия. В помещението се чуваше единствено бръмченето на сървърите, върху кутиите от твърда пластмаса блещукаха светлозелени и оранжеви индикаторни лампички.

Накрая мълчанието беше нарушено от Маргарета Дювермарк.

— Да направим търсене за Мария Карлсон в списъците от гражданския регистър или от преброяването на населението от 1910 година е безсмислено, ще получим хиляди резултати. Но може би трябва да търсим не точно нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето на Мария Карлсон е родено преди 1917 година, това го знаем.

— Да — каза Клаудия, — има ли някакво значение?

— Може да има голямо значение. Между 1864 и 1917 година е било незаконно да родиш извънбрачно дете в Швеция, в много случаи дори наказуемо. Затова следите на нежеланите раждания често били прикривани. Дори по закон било забранено да се помага на жените, раждащи извънбрачни деца. Трябвало да се оправят сами, както могат. Това може и да улесни, и да затрудни търсенето ни.

Тя пое дълбоко въздух и констатира:

— Поне едно е сигурно. Ако убиецът на академиците е успял да намери този потомък на Хедин, значи е бил дяволски умел.

След това тя вдигна поглед към тавана и се опря с дългите си токчета в перваза на пода, изтърканите метални части изскърцаха леко, когато се залюля върху работния стол напред-назад с ритмични движения, но изведнъж спря. Клаудия вдигна глава и видя как угрижените бръчки около очите на Дювермарк бавно изчезнаха, нещо се появи в погледа на архиварката.

Очакване.

— Хрумна ти идея, нали?

— Членка съм на управителния съвет на Шведския съюз за родословни изследвания — отговори Маргарета Дювермарк замислено. — Ако председателят ни, Арне. Г. Клементсон, беше чул необоснованите ми предположения преди малко, щеше да ме изхвърли от Съюза като мръсно коте. Но нямаме избор. Разполагаме единствено с непълно име и приблизителна година. Освен това трябва да се съобразим и с фактора време, нали така?

Клаудия кимна.

— В най-лошия случай потомъкът на Хедин вече е покойник — констатира тя, — застрелян с PSG 90 или взривен с аерозолна бомба само преди няколко минути. Какво е твоето необосновано предположение?

— Трябва да открием къде е живял Свен Хедин през 1912 година.

Дювермарк включи най-близкия компютър и на екрана се появиха регистрационни полета за парола и потребителско име.

— В началото на двадесети век всички лични данни са били събрани в Регистъра „Рутеман“. По онова време Хедин, разбира се, често е пътувал — в Тибет, Сибир и бог знае къде. Но ако е имал постоянен адрес в Стокхолм, той ще фигурира в цифровия ни архив.

Тя влезе в базата с данни на Градския архив и написа пълното име на Хедин в полето за търсене на архива „Рутеман“.

Няколко секунди по-късно личните данни на прочутия авантюрист се появиха на екрана — данни, записани в тетрадките за регистрация на населението преди малко повече от век от чиновниците в Нормалм:

БРОЙ ПОПАДЕНИЯ: 1 от 8

Име: Свен Андерш Хедин

Титла: д.ф.

Рождени данни: 19.02.1865 г. (Клара), град Стокхолм

Семейно положение: неженен

Улица: „Нора Бласиехолмсхамнен“ 5Б

Сграда: „Бласиехолмен“ 40

Енория: Якоб

Регистрационно поделение и квартал: 07 (Нормалм)

— Ето го — живял е в Бласиехолмен.

Ларш Льовден гледаше объркано данните.

— Сега изобщо не схващам. Какво общо има старият адрес на Хедин с потомъка му, който живее през двадесет и първи век?

— Много, надявам се — отговори Маргарета Дювермарк, — иначе никога няма да намерим правилния човек. Това е единственият ни шанс.

Тя се завъртя бързо на стола.

— В началото на двадесети век — обясни тя — в Стокхолм е имало електрически трамваи и към шестдесет хиляди велосипеда. Хората били започнали да се придвижват за работа от единия до другия край на града. Един фабричен работник можел да живее в Сундбюберг и да работи в телефонния завод на „Д М. Ериксон“ във Васастан. Един пристанищен работник можел…

— Добре — прекъсна я Клаудия, — през двадесети век е имало много велосипеди и работници. Накъде биеш?

— Натам — продължи Дювермарк, — че фабричните работници можело да живеят в единия край на града, а да работят в другия. Същото се отнася за администраторите, докерите, надничарите от завода за безалкохолни напитки в Грьондал. В началото на двадесети век всички тези професионални групи започнали да пътуват на по-големи разстояния, за да отидат на работа. Но слугините не го правели, поне не толкова често. Ако Мария Карлсон е работила в Нормалм, има вероятност също да е живяла там. В такъв случай е принадлежала към някоя от енориите на Нормалм, а ако е родила дете около 1912 година, законно или незаконно, това раждане трябва да е вписано в техните църковни книги.

— Звучи логично — каза Клаудия и неохотно се усмихна.

Дювермарк отвърна едва-едва на усмивката и продължи разсъжденията си.

— Следователно Свен Хедин е живял на „Нора Бласиехолмсхамнен“. Днес Бласиехолмен е част от Стокхолмската катедрална енория, но в началото на двадесети век този район е бил разделен на три енории — Катедралната, „Клара“ и „Якоб“. Искам да разгледам по-подробно църковните книги на трите енории от 1912 година.

— Звучиш като вряла и кипяла следователка от отдел „Убийства“ — каза Льовден впечатлено.

— Аз съм архиварка, това е на практика същото.

Плотът на масата се разклати, когато тя се наведе над клавиатурата и много въодушевено започна да въвежда справочни кодове и ключови думи в SVAR — Базата с данни на шведските архиви, но очите й веднага се присвиха, щом започна да разглежда появилите се в сивото поле данни.

— Мамка му…

— Какво?

— Страхотни каръци сме. Но и страхотни късметлии.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо да отговори, Дювермарк се изправи рязко и тръгна бързо към вратата.

— Елате!

Тя пак забърза през криволичещите коридори на Градския архив, стъпките на двамата полицаи отекваха на метър зад нея.

— Маргарета — изпъхтя Льовден, — за какво става въпрос?

Отговорът на Дювермарк проехтя между стените:

— Към осемдесет процента от църковните книги в цялата страна са сканирани и вече са достъпни в цифров вид. Мога да извадя тези материали на компютъра с натискането на един клавиш. Like this!^[1] — извика тя и щракна с пръсти.

— Но книгите, които искаш да разгледаш, още не са сканирани?

— Именно.

В асансьора тя отново използва картата си за достъп и кода за сигурност. Качиха се два етажа нагоре, след което излязоха от кабината и продължиха по нови коридори, нови лабиринти на петия етаж.

— А защо да сме късметлии? — попита Клаудия до нея.

— Защото микрофишовете с оригиналите се съхраняват тук…

Дювермарк спря до още една пожароустойчива врата. Най-горе в десния ъгъл на вратата имаше метална табелка с щамповани обозначения: М5-СПИСЪЦИ НА ЕНОР. // ЦЪРКОВНИ КН. // РЕГИСТРИ НА НАСЕЛ. Тя отвори оранжевата стоманена врата, влезе в помещението и запали осветлението на тавана, луминесцентните лампи премигаха няколко пъти, когато се включиха. Клаудия и Льовден се огледаха в осветеното архивно помещение — стотина сиви стелажа бяха наредени плътно един до друг в дълги редици, монтирани върху железни релси в бетонния под.

— Някъде тук — промърмори Дювермарк и се приближи до един стелаж на четвъртия ред.

Хвана ръчката и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Стелажът изскърца, когато започна да се плъзга по релсите.

— Върху тези стелажи са струпани петнадесет тона архивни материали — изпъхтя тя. — Следователно да преместиш такъв стелаж отговаря на това да носиш три възрастни слона. Понякога човек се чувства като Пипи Дългото чорапче, когато работи в Градския архив.

Със съвместни усилия преместиха останалите архивни стелажи и скоро се добраха до секцията, която беше обозначена като: ЦЪРКОВНИ АРХИВИ GVI:1 — РШ:70 // АШ:1 — AIVd:l // В1а:47 — FIL13. Между секциите А058 и А059 се беше получил тесен процеп, през който успяха да се проврат странично. Дювермарк вървеше по тесните пътеки между редиците и разглеждаше обозначенията за година, енория и серия, накрая спря до една секция в най-вътрешната част до бетонната стена. Там започна да търси между папки и класьори.

— През 50-те всички църковни книги в Швеция са били прехвърлени на микрофилми. По някое време през есента на 1985 година започнахме да пренасяме съдържанието им върху микрочипове. Да се надяваме, че документацията за ражданията, която търсим, е тук.

— Невъзможно ли е да се открие потомъкът на Хедин иначе?

— Не, не е невъзможно, но вместо тридесет минути, ще отнеме тридесет часа. Или тридесет дни. Само в държавните архиви има четиристотин километра документация.

— Въпросът е дали името на детето на Мария Карлсон фигурира в архива ви.

— Отговорът може да се намира тук — каза Дювермарк и извади една папка с прозрачни фишове във формат А6. — Това са книгите за ражданията и кръщенията на Катедралната енория от 1903 до 1926 година.

Тя продължи да търси между рафтовете и скоро намери още две папки, и двете с маркировка от гравираща машина в десния ъгъл.

ЕНОРИЯ „КЛАРА“ — КНИГИ ЗА РАЖДАНИЯ И КРЪЩЕНИЯ 1909-1918-SE/SSA/0010/C I d/9

ЕНОРИЯ „ЯКОВ“ — КНИГИ ЗА РАЖДАНИЯ И КРЪЩЕНИЯ 1907-1915-SE/SSA/6609/C1/1

— Сега ще отидем в читалнята, там ще можем да разгледаме по-подробно фишовете.

Те си проправиха път между стелажите, излязоха от архива, отново взеха асансьора до най-долния етаж и притечаха до вратата от плексиглас в края на коридора. Тя зееше и когато влязоха, осветлението на тавана се включи автоматично.

— Заповядайте в читалнята на Хранилището за карти и чертежи.

В правоъгълната читалня имаше прикрепени за стените работни маси по протежение на двете по-дълги страни на помещението, а върху масите имаше десетина прожекционни апарата за микрофишове и един за микрофилми. Дювермарк седна до един от апаратите за микрофишове, натисна превключвателя, сложи трите папки на масата и започна да търси между тънките пластмасови фишове, които се съхраняваха вътре.

— Микрофишовете са като диапозитиви — обясни тя, — но вместо една-единствена снимка, могат да поберат цели църковни книги. Тоест става въпрос за стотици, може би хиляди страници, които са умалени и разположени върху тези пластмасови фишове.

Тя вдигна един от тях и го сложи внимателно върху четящото устройство на монитора — осветеният фиш веднага се проектира върху екрана, уголемен и ясен.

— Добре, започваме.

Маргарета Дювермарк започна да изучава методично книгите за раждания и кръщения на Катедралната енория, ден по ден, седмица по седмица. С опитни движения нагласяше ръчката на апарата, а погледът й не се отлепяше от екрана. Пред очите им се сменяха изтъркани листове и църковни документи, кръщелни имена и рождени дати. Свидетели на кръщения, родители, свещеници. Мъже и жени, живели в Стокхолм в началото на века, които тогава са били живи хора от плът и кръв. Сега бяха мъртви, останали бяха само имената и рождените им данни, преснимани върху микрофишове и съхранени в Градския архив, скрити в подземен лабиринт от бетонни хранилища и архивни стелажи, заключени зад половин дузина бронирани врати.

От двете страни на архиварката Клаудия и Льовден мълчаха като риби и се опитваха да схванат нещо от огромния текстови поток, който преминаваше пред очите им.

— Какво търсим всъщност? — попита Клаудия.

— Трудно е да се каже — отговори Дювермарк, — може би ще успеем да намерим името на Мария Карлсон или издайническа бележка, вписана от някой свещеник. Те често записвали клюки и необичайни обстоятелства в църковните си книги.

Тя разгледа подробно всички записи за раждания и кръщения в Катедралната енория от януари 1910 до май 1912 година. След това внимателно извади микрофиша и сложи следващия в четящото устройство. Така продължи да изучава записаните на ръка рождени данни, които се сменяха на монитора, бележка по бележка, раждане по раждане. Първо книгите на Катедралната енория, след това на енориите „Клара“ и „Якоб“. След четиридесет и пет минути Маргарета Дювермарк въздъхна от отчаяние и умора. Блещукалото в очите й очакване беше угаснало.

— Цялото ни търсене е основано на необосновани предположения. Никакви факти, нито пък потвърдени лични данни. Мария Карлсон може да е живеела до Руслагстул и затова да е принадлежала към енория „Юханес“. Или може би е живеела в работническия квартал до улица „Хурнсгатан“ и да е спадала към енория „Мария Магдалена“. Може да е живеела у Хедин, но да е произхождала от Даларна и да е била вписана в някоя енория в Мура или Силянснес. Годината на раждане на детето също не ни е известна. Може би е била 1912-а, но също може и 1911-а или 1910-а, или пък по-ранна. Освен това има още една възможност и тя би била най-лошата — раждането на Мария Карлсон да не е вписано в никоя църковна книга. Понякога ражданията на извънбрачни деца са били скривани, за да се избегнат правните последствия.

Льовден хвърли поглед към бръмчащия прожекционен апарат.

— Значи това е като да търсиш игла в купа сено.

— Още по-зле. Иглата поне е някъде в купата, но ние търсим човек, който може би никога не е фигурирал в шведските църковни книги.

Тя продължи да претърсва документацията за ражданията, но движенията й ставаха все по-вяли. Въртеше бавно ръчките за настройване, проследяваше трудните за разчитане ръкописни текстове с изморени очи. Но изведнъж спря да върти ръчките и се изправи толкова рязко, че столът падна на пода. Посочи с десния си показалец към екрана — към протрития, пресниман върху микрофилм църковен документ.

— Ето я… дъщерята!

На монитора пишеше с прилежен свещенически почерк: Хедвиг Мария Еушения…

Сърцето на Клаудия биеше силно в гръдния й кош, докато тя гледаше пълното име и рождени данни на момиченцето.

— A. N.?

— Ante Nuptialis — обясни Дювермарк, — с други думи, родена преди брака. Това е било по-изискано обозначение в църковните книги за незаконородените деца. Може да се каже, че е било вратичка в закона — както казах, според законите на Кралство Швеция е било забранено да имаш незаконородено дете. Но да родиш дете, преди да си сключил брак — Ante Nuptialis, било само греховно и осъдително.

Погледът на Клаудия беше втренчен в първото попълнено поле.

— Значи е родена на четвърти май, само десет дни преди смъртта на Стриндберг.

Ларш Льовден кимна, но в погледа му имаше колебание.

— Можем ли наистина да бъдем сигурни, че това е точната жена? Маргарета, самата ти каза, че в началото на двадесети век в Стокхолм е имало стотици на име Мария Карлсон. Тази може би е някоя от другите.

— Не, точната жена е. Погледни тук.

Дювермарк протегна ръка към екрана на прожекционния апарат и посочи към името на третия свидетел.

— Фани Фалкнер? — каза Льовден. — Коя, по дяволите, е тази?

— Тя е била последната любов на Стриндберг. Двамата си пишели редовно и често се срещали в апартамента му на „Дротнинггатан“ 85. Така трябва да е разбрал за историята с Хедин — от Фани Фалкнер.

— Добре — каза Клаудия въодушевено, — вече имаме трите най-важни данни: дата на раждане, енория и пълно кръщелно име. Тогава остава само да включим някой компютър и да потърсим в цифровите ви граждански регистри, нали? И там трябва да направим подробно търсене с всички информационни променливи, за да може тя да излезе дори ако се е омъжила и е сменила фамилията си или ако е пишела „Карлссон“ с две с-та.

Маргарета Дювермарк кимна впечатлена.

— Би могла да работиш като архивар.

— Аз съм следователка от Национално звено „Убийства“, това е на практика същото.

Те излязоха от читалнята и забързаха по дългите коридори на най-долния етаж на Градския архив.

— Сега би трябвало да намерим потомъка на Хедин — каза задъхано Льовден няколко метра зад тях. — Мамка му, сега вече трябва да успеем.

— Да — отговори Клаудия, — но може да изникне проблем. Хедвиг Карлсон може да е имала пет или шест деца, кой знае? А те може също да са имали много деца и още повече внуци. В такъв случай днес има стотици потомци на Хедин и не знаем кого от тях Фредрик Столте е избрал за своето отмъщение. Беше невъзможно да защитим осемнадесет членове на Шведската академия, как тогава ще успеем да защитим няколкостотин наследници на Хедин?

Токчетата на Маргарета Дювермарк отекнаха между бетонните стени, когато тримата влязоха в компютърната зала. Тя седна пред компютъра, влезе в цифровия архив и започна да си мърмори, докато търсеше между прозорците.

— Вероятно е мъртва, а тогава трябва да фигурира тук.

С две бързи движения тя натисна иконата РЕГИСТЪР НА СМЪРТНИТЕ СЛУЧАИ В ШВЕЦИЯ 5 и въведе данните от книгата за раждания и кръщения. За няколко секунди намери последната енория, в която беше вписана Хедвиг Карлсон.

— Починала е през 1947 година в енория Тебю.

— 1947-а? Значи е била на тридесет и пет.

Дювермарк влезе във вътрешната мрежа на Градския архив и започна да отваря засекретени прозорци, накрая влезе в A-IV-d: ЛИЧНИ ДОСИЕТА НА ПОКОЙНИЦИ И ОБЯВЕНИ ЗА ПОЧИНАЛИ. В полетата за търсене въведе пълното кръщелно име на Хедвиг Карлсон, датата на раждане и последната й вписана енория.

— В миналото всички лични данни бяха разпръснати из цялата страна, скрити в попълнени на ръка формуляри в хиляди църковни килери и енорийски домове. Можеше да отнеме седмици, понякога дори месеци, за да се съберат такива данни. Сега мога да ги изкарам на екрана си с натискането само на един клавиш.

Когато тя натиска Enter, на екрана веднага се появи сканиран списък — попълнени на машина букви във формуляр.

Лично досие — RSV 7190 (версия 1) — Досието обхваща брой страници: 1

Име: Хедвиг Мария Еушения

Фамилия: Бюрман, по баща Карлсон

Пол: Ж

Дата на раждане и ЕГН: 1912-05-04-058

Занятие: продавачка

Гражданство: Швеция

Място на раждане: „Якоб“, област Стокхолм

Раждане: извънбрачно

Родители:

Баща: —

Майка: Екхолм, Мария Алберта Лувиса, по баща Карлсон

Брак:

Сключване: 23.10.1943 // Бюрман, Антон Манфред

Разтрогване: —

Деца:

Пол: Ж // 06.12.1947 // Бюрман, Рос-Мари Клара

Матилда / / Тебю, Стокхолм

Вписана (прехвърлена) в енорията (регистър на отписаните лица):

1: „Якоб“, Стокхолм

2: „Мария Магдалена“, Стокхолм / / 22.01.1931

3: Тебю, Стокхолм // 19.04.1943

Настъпване или обявяване на смъртта: 06.12.1947, Клиника по акушерство и гинекология на болница „Дандерюд“

Причина за смъртта: При раждане /-/ Cysta ovarii, retroflexio uteri gravidi^[2]

— Не е имала шест деца. Родила е едно и е починала при раждането.

Дювермарк хвана пак мишката, натисна два пъти иконата НАСЕЛЕНИЕ НА ШВЕЦИЯ 1990 и написа личните данни на Рос-Мари Бюрман — когато съобщението за резултатите се появи на екрана, тя удари шумно по масата с лявата си ръка.

— Мамка му, нула попадения! Значи личното й досие не е въведено в енорийския регистър.

— Какво означава това?

— Да се надяваме, че означава, че е починала преди 30 юни 1991 година. В противен случай цялото ни търсене е безсмислено.

Дювермарк натисна още веднъж РЕГИСТЪР НА СМЪРТНИТЕ СЛУЧАИ В ШВЕЦИЯ 5 и повтори търсенето, данните се появиха и тя си отдъхна с облекчение.

— А, ето, починала е в енория „Катарина“ през 1989 година

Архиварката отново влезе в системата с личните досиета на покойници и обявени за починали и когато въведе датата на смъртта на Рос-Мари Бюрман и последната й вписана енория, на екрана се появи същият формуляр:

Лично досие — CFJ 3901 XII.67 — Досието обхваща брой страници: 1

Име: Рос-Мари Кдара Матилда

Фамилия: Дорфман, по баща Бюрман

Пол: Ж

Дата на раждане и ЕГН: 1947-12-06-1389

Занятие: художничка, разни

Гражданство: Швеция

Място на раждане: Тебю, област Стокхолм

Раждане: в брак

Родители:

Баща: Бюрман, Антон Манфред

Майка: Бюрман, Хедвиг Мария Еушения, по баща Карлсон

Брак:

Сключване: 13.03.1972 // Дорфман, Тобиас Теодор

Разтрогване:-

Деца:

Пол: М // 1972-09-22-1599 // Дорфман, Лео Валдемар //

Готсунда, Упсала

Вписана (прехвърлена) в енорията (регистър на неоткриваемите лица):

1: Тебю, Стх

2: Готсунда, Упсала // 05.08.1967

3: „Катарина“, Стокхолм / / 30.11.1972

Настъпване или обявяване на смъртта: 29.09.1989, болница „Сьодершюкхюсет“

Причина за смъртта: Хронично сърдечно заболяване /-/

Ruptura cordis *

Клаудия се втренчи в сиво-бялото поле е данните най-долу вляво на монитора с течни кристали, в което бяха показани децата на жената от личното досие, и от устата й се изтръгна един-единствен звук — шепот:

— Лео…

След това тя изхвърча от компютърната зала, чу виковете на Льовден зад гърба си, но не можа да различи думите. Пробяга криволичещите коридори на Градския архив, всяка нейна стъпка отекваше между бетонните стени. От задния си джоб извади мобилния телефон, който беше взела назаем от Георгиос Пападакис, но тук, на тридесет метра под земята, нямаше сигнал.

— Мамицата му!

Тя влетя като побесняла в асансьора, отвори рязко вратата и натисна бутоните на таблото, но за да използва асансьора, се нуждаеше от карта за достъп и код за сигурност. Изскочи от кабината и сви зад ъгъла, изкачи на бегом спираловидното стълбище етаж по етаж, по три стъпала наведнъж. Когато стигна до приземния етаж, дишаше тежко, потта се стичаше по челото й. Извади отново мобилния телефон и сега той проработи. Докато тичаше през тъмното преддверие, набра един номер, отвори входната врата и изскочи навън в ранната стокхолмска сутрин. В същия момент до ухото й прозвучаха първите сигнали на телефона.

— Вдигни, по дяволите. Вдигни…

След десетия сигнал тя пъхна телефона в задния си джоб и затича надолу по хълма към Кунгсхолмската църква и люляковия храст, където беше паркирана нейната „Хонда“.