Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (20)

19.

Жузе Сарамагу

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1998 година.

Мотиви на Шведската академия:

… който с метафори, основани на фантазия, състрадание и ирония, отново и отново прави една изплъзваща се действителност понятна…

18 май 2012 година

Покрай пристанищния док се простираха водите на езерото Меларен, катраненочерно и издължено, отвъд протока се виждаше остров Юргорден като приказен свят с подобните си на замъци сгради и въртележките на увеселителния парк, които блещукаха на фона на нощното небе. Но Клаудия и Лео стояха с гръб към величествената гледка, очите им не изпускаха дори за секунда входа на сградата на номер 31. От близо четири часа се криеха между дърветата на улица „Страндвеген“ и наблюдаваха самотната сграда. Веднъж Лео изтича през улицата и купи сладкиши, чай и лате от едно отворено до късно кафене. Сега отхапа от третия си шоколадов мъфин и отпи от студения чай.

— Работата в антиквариат може да бъде еднообразна, понякога чак до обяд не се случва нищо. Но това разследване е още по-зле.

Клаудия сви рамене.

— Е, четири часа е нищо, в края на деветдесетте работих четири месеца по едно разследване. Бяхме по следите на хероинова банда и се криехме в един занаятчийски магазин в Рог Свен. Час след час, ден след ден. Огладнявахме и ни се допикаваше, но бяхме принудени да останем там, пласьорите можеше да се появят всеки момент.

— И сте карали така четири месеца?

— Да.

— Заловихте ли бандата?

— Не.

Той отхапа още веднъж от мъфина си и изчисти трохите от брадата си.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Професиите ни доста си приличат. Ти търсиш злодеи, аз — книги.

— Но твоите издания с меки корици не вадят полуавтоматичен „Глок“, когато ги откриеш, нали?

— О, не. Веднъж си сецнах кръста, докато вдигах кашон от банани, пълен с научна фантастика. Но нищо по-лошо не ми се е случвало. Да чукна на дърво.

— Добре звучи — каза тя, но не отвърна на усмивката му.

Вторачи се в облия варовиков свод на входа, съсредоточи изцъкления си поглед върху вратата. На няколко глътки допи оставащото кафе и смачка празната картонена чаша. Когато я изхвърли, забеляза напрегнатия поглед на Лео.

— Столте ли е? Виждаш ли го?

Той поклати предпазливо глава.

— Не се обръщай. Идва полицейска кола.

Тя веднага обгърна с ръце врата на Лео, целуна го, няколко секунди по-късно специализираният автомобил на стокхолмската полиция мина точно зад вплетените им едно в друго тела.

— Видях този номер в някакъв филм — прошепна Клаудия с устните си върху неговите.

— Бива си го.

Той я придърпа към себе си и проследи полицейската кола с поглед — тя се отдалечаваше по „Страндвеген“ в посока на изток и подмина будката за хотдог. Когато най-накрая се изгуби по улица „Нарвавеген“, Лео пусна талията на Клаудия.

— Отминаха.

— Знам.

Но тя не отслаби прегръдката си, а вместо това хвана гайките на дънките му и го придърпа към себе си.

— Клаудия… сигурна ли си за това?

— Не — отговори тя, докато устата й търсеше неговата.

Ръцете им започнаха да опипват под коланите на панталоните и пуловерите, двамата впиха устни, диви и необуздани, сякаш телата им искаха да наваксат петнадесетте изгубени години. Когато върховете на пръстите му докоснаха драскотина под лявата й гърда, той спря.

— Белег?

— Да.

— Преди петнадесет години го нямаше.

— Нима помниш такива дреболии?

— Помня всичко.

— Значи ти предстоят много открития: четири татуировки и три белега.

— Три белега?

— Една огнестрелна рана, две прободни. Да видим дали ще ги намериш.

— Ще се постарая.

Той бавно прокара пръсти по голата й кожа, лопатките, гърдите.

— Тук няма.

След това пръстите му се плъзнаха по пъпа й, по извивката на гърба, талията, хълбоците, дишането на двамата ставаше все по-тежко с всяка изминала секунда, с всяко движение.

— Ето го!

Запъхтените думи бяха произнесени от Клаудия. Двамата се обърнаха, дишащи тежко, и се втренчиха в тротоара покрай фасадите, веднага познаха високия, слаб мъж, който вървеше по пешеходната алея на „Страндвеген“.

В Градската библиотека четири часа по-рано Брюнолфсон беше направил търсене в „Гугъл“ за Вернер Столте и бе намерил скорошна снимка и няколко реда в „Уикипедия“:

Вернер Юхан Столте е роден на 3 ноември 1931 година в Йостермалм в Стокхолм.

В. Столте е внук на строителния предприемач Карл-Оскар Столте, който участва в строежа на Олимпийския стадион на Стокхолм през 1912 година. От януари 1974 година В. Столте е изпълнителен директор на строителната фирма „Палмариус“ АД. Тя е основана от неговия дядо Карл-Оскар през 1905 година и днес има над 2300 служители в скандинавските и балтийските страни.

Лео издърпа разпечатката от задния си джоб и сравни снимката с лицето на високия мъж, който крачеше бързо на около четиридесет метра от тях.

— Той е — Столте.

Той закопча ризата си с максималната бързина, на която бяха способни пръстите му, след което хвана ръката на Клаудия и направи една крачка към тротоара.

— Трябва да побързаме, иначе ще влезе в сградата.

— Искам да влезе.

— Защо?

Тя не отговори, само продължи да стои в сумрака зад липата и проследи Столте с поглед, докато той с бързи стъпки стигна до боядисаната в зелено врата от тик на „Страндвеген“ 31. Там въведе кода и се изгуби във фоайето на сградата на името на милионера Бюнсов. В момента, когато вратата хлопна, Клаудия се отправи към построеното в края на миналия век здание, притисна лицето си към домофона и дъхна върху правоъгълната метална кутия. Веднага се появиха следите от пръстите на Столте — ясни отпечатъци върху бутони 1,2,5,7,9.

— Петцифрен код, необичайно.

— Да — каза Лео запъхтяно зад нея. — Тези цифри могат да образуват стотина комбинации, ще ни отнеме цялата нощ да намерим правилния код.

— Ръката на Столте се премести най-напред нагоре — по диагонал от дясно наляво. След това право надолу, значи кодът би трябвало да е… 95217.

Показалецът й се местеше по стоманените бутони и повтаряше движението на ръката на Столте, а когато накрая натисна седмицата, заключващият механизъм издаде жужащ звук.

— Заповядай.

Двамата побързаха да влязат в сградата — енергични крачки, които тропаха по мраморния под. Над тях се издигаха стените на фоайето, украсени с лампи и гранитни скулптури. Между две скулптури на русалки Лео откри списъка на живеещите тук — десетина имена върху алуминиево табло.

— Столте, четвърти етаж.

Асансьорът беше от края на миналия век, но добре смазаната решетка не издаде нито звук, когато Клаудия я отвори. Двамата влязоха в кабината и когато Лео натисна бутон 4, асансьорът се заизкачва през сградата от XIX век. Лео гледаше през решетката към етажите, които бавно подминаваха.

— Мислиш ли, че Столте може да е убиецът на академиците?

— Не, според групата за психологическо профилиране убиецът трябва да е към четиридесетгодишен, а Столте е на повече от осемдесет. Но в някой момент пътищата им трябва да са се пресекли.

Когато асансьорът спря на най-горния етаж, Лео бутна вратата, двамата излязоха и погледнаха двете двукрили врати в цвят теракота на етажа. На лявата имаше месингова табелка с черни емайлирани букви: „Семейство Столте“. Клаудия веднага пристъпи напред и натисна звънеца. Изминаха само няколко секунди, преди Вернер Столте да отвори вратата, да се вгледа в двамата посетители и да погледне към полицейската значка в протегнатата ръка на Клаудия. Лицето му не изразяваше нито учудване, нито тревога.

— Моля за извинение, че ви безпокоим по това време в петък вечер. Казвам се Клаудия Родригес, а това е Лео Дорфман. Изпратени сме от Национално звено „Убийства“ и трябва да поговорим с вас, ще отнеме само няколко минути.

Столте се усмихна доброжелателно, без да свежда поглед и да бави отговора си.

— Разбира се. За какво става въпрос? Не се е случило нищо сериозно, надявам се?

— Не, не, нищо подобно. Трябва само да ви зададем няколко рутинни въпроса.

— Заповядайте, влезте.

Апартаментът беше огромен, трите салона в стил ар нуво бяха разположени в редица и на всяка стена, във всяко ъгълче имаше множество произведения на изкуството. Когато Лео се огледа, той веднага разпозна няколко картини и скулптури — творби на Карл Ларшон, Андерш Сорн, Карл Елд, Едвард Мунк.

— Виждам, че колекцията ми от произведения на изкуството събуди интереса ви.

— Да, имате страшно красиви неща тук.

Погледът му се стрелна нагоре към един акварел над кахлената печка.

— Тази картина на Сорн съм виждал само в учебници по история на изкуството и брошури от аукциони. „Ева“, нали така се казва? Спомням си, когато беше продадена в аукционна къща „Бюковски“ преди няколко години, наддаването стигна до близо единадесет милиона, ако не ме лъже паметта. Отдавна се чудех кой я е купил.

Лицето на Столте грейна в усмивка.

— Вече знаете.

Той седна до една маса за бридж и даде знак на посетителите си да последват примера му.

— С годините се превърнах в колекционер на произведения на изкуството, но няма да се поколебая да призная, че страстта ми надхвърля знанията ми. Привилегия е да имаш възможността да се обградиш с творбите на най-големите майстори, това донесе голяма радост на мен и съпругата ми. За съжаление Май-Лис заболя от левкемия и си отиде преди близо петнадесет години. Но заедно със сина ни продължих да развивам започнатото от нея.

За няколко секунди той остана загледан в паркета със звездовидни шарки и сякаш забрави за посетителите си, но след това отново вдигна поглед.

— Като всеки изкуфял дъртак, и аз се увлякох в спомени за по-добрите времена. Извинете ме.

— Няма нищо.

Столте им се усмихна и се поизправи.

— Имахте рутинен въпрос, нали?

— Чиста дреболия — каза Клаудия, — но в полицейската работа трябва да проучиш всяка следа. Никога не се знае накъде водят.

— Понякога дреболиите се оказват най-важни. За какво става въпрос?

— Една книга от библиотеката.

Столте вдигна посивелите си вежди, учудването в гласа му не можеше да се сбърка.

— Книга от библиотеката?

— Да, преди малко повече от седмица сте върнали няколко книги в Градската библиотека на „Свеавеген“. Имаме няколко въпроса за една от книгите — „По море“ на Вилгот Елмандер.

Столте кимна, по устните му се разля усмивка.

— А, да, този епизод си го спомням много добре. Трябваше да върна няколко книги и изведнъж мониторът на библиотекарката замига в червено. Горката жена май се поизплаши. Оказа се, че за една книга е натрупано закъснение от цели три години и беше именно прелестният пътепис на Елмандер, но точно тук идва забавният обрат в историята. Разбирате ли, тази книга не беше от моите, някой друг я беше заел. Представяте ли си? Погрешка неговата книга се беше озовала между моите.

Изведнъж на челото на Столте се появи угрижена гънка.

— Но кажете ми, защо Национално звено „Убийства“ търси върнати със закъснение книги от библиотеката? Сигурно в обществото ни има по-тежка престъпност?

— Не търсим „По море“, но проявяваме огромен интерес към човека, който е заел книгата.

Клаудия огледа внимателно Столте, разгледа ръцете му, устата, сиво пъстрите очи.

— Той се казва Арвид Фалк — продължи тя, — познавате ли го?

Столте поклати мълчаливо глава.

— Уви. В младостта си имах съученик в техникума, казваше се Алберт Фалк. Симпатично момче. Но не, не познавам никого на име Арвид Фалк.

— Но именно той е заел „По море“. Как така книгата се озова у вас?

Столте се забави малко с отговора си, след което попита замислено:

— Познат ли ви е Уилям Окам, средновековният философ? Този, който създава научната теория, наречена на английски Ockham s razor^[1].

Лео кимна.

— Най-простото обяснение вероятно е правилното.

— Точно така — каза Столте. — Кое обяснение е най-простото в този случай — това не знам. Може би някой библиотекар е допуснал грешка. Може би този Арвид Фалк и аз сме посетили Градската библиотека едновременно и сме разменили книгите си. Може би сме седели един до друг в трамвая и сме объркали книгите. Във всички случаи нямам ни най-малка представа кой е този човек, за съжаление.

Когато Клаудия се наведе над масата за бридж, тонът на гласа й се промени.

— И въпреки това сте платили глобата му в размер на сто и четиридесет крони. Много щедро от ваша страна да помогнете така на непознат.

Столте навлажни устните си, след което отговори все така доброжелателно:

— Народните библиотеки са може би най-хубавата ни институция. Ядосвам се, направо побеснявам, когато хората злоупотребяват и саботират тази дейност. Затова платих глобата на онзи нехранимайко.

Той посочи към картината на Сорн над кахлената печка.

— Както забелязахте, съм купил произведения на изкуството за няколко милиона. В такъв случай мога да си позволя да помогна на Градската библиотека с една-две стотачки, не мислите ли?

— По-рано споменахте трамвая — каза Лео. — Има ли друго място, на което може да сте срещнали този Фалк?

— Стотици. Ежедневно посещавам музеи и галерии. И обядвам, и вечерям навън, обикновено в „Гранд Хотел“, но понякога в други ресторанти и кафенета наоколо. Всеки понеделник сутрин посещавам басейна „Стуршюркубадет“ заедно с Брур Аксен, един от най-старите ми приятели. В четвъртък вечер играя бридж в пенсионерския клуб на площад „Карлаплан“. Член съм на управителните съвети на няколко фирми и на няколко комитета. Кръстосвам Европа нашир и надлъж, за да проучвам и купувам произведения на изкуството. Е, сами чухте. Посещавам много места и се срещам с много непознати, не мога да отговоря на въпроса дали някой от тях е заел „До море“ на Вилгот Елмандер.

Той сключи ръце и в интонацията му се долавяше окончателност.

— Уви, не мога да ви помогна.

Клаудия продължи да седи до масата за бридж, не изпускаше от очи белокосия мъж.

Има нещо.

Нещо под кожата му, в движенията на ръцете, във фините мускулчета около устата, нещо скрито в думите му.

Нещо.

Тя изчака десетина секунди, чакаше той да каже още нещо, да прояви признак на тревога, да попипа нервно плота на масата. Но лицето на Столте не помръдна, той не промълви нито дума, срещна погледа й с абсолютно самообладание. Накрая Клаудия се изправи и стисна ръката му — беше топла и суха.

— Благодаря ви — каза тя и се обърна, за да излезе от салона.

В същия миг чу гласа на Столте зад гърба си.

— Между другото, просто от любопитство, за какво става въпрос всъщност? Този Арвид Фалк — той издирван престъпник ли е? Някакъв гангстер?

Клаудия спря на вратата на вестибюла и обърна леко глава, когато отговори:

— За съжаление не можем да обсъждаме този въпрос, това е текущо полицейско разследване.

— Има ли нещо общо с убийствата на академиците?

Тя се обърна към възрастния човек, адреналинът течеше на тласъци във вените й.

— Защо… предполагате така?

— Та това е доста близо до ума, вие работите по този случай, нали? Водите разследването. Или по-точно го водехте.

Ударите на сърцето пулсираха мощно в гръдния й кош, когато тя се приближи до масата за бридж и втренчи поглед във Вернер Столте.

— Откъде, по дяволите, сте запознати с тези подробности?

— Моля за извинение, ако съм казал нещо неуместно, но тези подробности сигурно са известни на всеки в тази страна. Е, или поне скоро ще станат известни.

— За какво говорите?

— За това.

С дясната си ръка той протегна вечерната притурка на „Афтонбладет“, сложи я на масата пред нея. На първата страница на вестника имаше две снимки и две имена, написани с едри черни букви.

КЛАУДИЯ МАРИЯ ЕВАНХЕЛИНА РОДРИГЕС. ЛЕО ВАЛДЕМАР ДОРФМАН.

Отдолу пишеше една-единствена дума, печатарското мастило изпълваше страницата: ИЗДИРВАНИ.

 

 

22 януари 1912 година

Карл-Оскар Столте вървеше в средата на шествието. Беше с една глава по-висок от повечето, но не виждаше нито началото, нито края на морето от хора, горящи факли осветяваха тъмния зимен град, докъдето му стигаше погледът. Стокхолм се изпълваше с бойни песни и червени профсъюзни знамена.

Казваха, че са се събрали десет хиляди души, цялата столица щяла да разбере за рождения ден на Стриндберг, независимо дали жителите й искат, или не. Празненствата бяха като неговите творби — не убягваха на никого. Полицията беше затворила улиците около дома му, файтоните и малкото автомобили трябваше да заобикалят по улица „Вестманагатан“. Носеше се и един забавен за мнозина слух: трамваят бил толкова претъпкан с почитатели на Стриндберг, че един вагон излязъл от релсите до площад „Густав Адолфс порт“.

През последните години Карл-Оскар работеше като главен инженер на строежа на Олимпийския стадион на Стокхолм. Много от мъжете, които крачеха до него, работеха точно там. Пред него вървеше якият зидар, който беше поставил последната тухла на камбанарията. Сто неща деляха Карл-Оскар Столте от тези мъже, но едно и обединяваше — един човек.

Аугуст Стриндберг.

Накрая факелното шествие стигна до дома на писателя. На прозореца на спалнята Карл-Оскар виждаше червената електрическа лампа, която отличаваше жилището на Стриндберг. Най-отпред в множеството се забелязваше един черен цилиндър — той беше на главата на Ялмар Брантинг. Скоро водачът на Работническата партия щеше да отчете резултата от националната кампания за събиране на пари.

Когато рожденикът излезе на балкона, улицата се изпълни с оглушително ликуване, сигурно се чу в цял Стокхолм! Оркестърът отново изсвири „Марсилезата“, събралите се скандираха, а Карл-Оскар се включи във възгласите им.

— Кралят на перото! Кралят на перото!

Някои крещяха и обиди по адрес на Хейденстам и Свен Хедин, един се осмели дори да хули Густаф V, но веднага го накараха да замълчи.

На балкона зетят вдигна свещник и в светлината от пламъците се видя ясно колко е пребледнял и измършавял световноизвестният писател. Той махаше и се усмихваше, но изглежда всяко движение му струваше усилие. Тогава внезапно извади нещо от джоба на балтона си, Карл-Оскар ясно го видя от мястото си срещу магазина за кафе. Стриндберг направи една несигурна крачка към перилото на балкона, след което почти незабелязано отвори ръката си и пусна предмета. Той полетя бавно в тъмната стокхолмска вечер, рееше се напред-назад от тласъците на вятъра, кръжеше над тълпата и замалко да бъде опърлен от горящите факли.

Карл-Оскар проследи движението на предмета — от балкона на петия етаж чак до „Тегнергатан“, а след това протегна ръка и го улови само на няколко сантиметра от пламъка на една факла. Беше сгънат лист хартия.

Двама работници до него също бяха забелязали пуснатия от балкона лист. Единият, изглежда, беше докер на пристанището, другият беше зидарят от камбанарията.

— И аз искам да хвърля едно око на този лист — каза той.

— Аз също — каза пристанищният работник.

Карл-Оскар разкопча балтона си и сложи внимателно листа във вътрешния си джоб.

— Ако искате да видите листа, ще имате възможност за това. Но не тук и сега. Тази необуздана тълпа ще го разкъса или ще го подпали с факлите си. Предлагам да се срещнем след това в някоя кръчма или винарна. Там ще можем да разгледаме листа на спокойствие. Какво ще кажете, господа?

Двамата работници го погледнаха и в очите им се надигна един и същ въпрос, накрая заговори зидарят:

— Как, по дяволите, да бъдем сигурни, че няма да офейкате и да запазите листа за себе си?

— Имате думата ми.

През голямата стачка от 1909 година зидарят и Карл-Оскар стояха от двете страни на барикадата. Зидарят беше стачен водач от новооснованата профсъюзна организация, а Карл-Оскар — посредник от Съюза на работодателите. Тогава за малко да се сбият пред трамвайното депо. Но сега между мъжете възникна доверие. Те стояха там, насред десетте хиляди участници в шествието, и се гледаха. След това си стиснаха ръцете и си уговориха среща в „Ерхарт“ на улица „Йотгатсбакен“, далеч от този квартал.

След малко повече от час тримата мъже се срещнаха пред бирарията в Сьодермалм, влязоха вътре и си поръчаха по един „Пилзнер“. После седнаха на отделна маса, далеч от бара и прозорците, а и от любопитни погледи. Там отпиха мълчаливо от бирата си.

Смехът и песните на останалите посетители отекваха между стените от шлакобетон, но тримата непознати не се включиха в тях. Масата им потъна в тъмнина, само една самотна свещ озаряваше лицата им.

— Сега е моментът да се представим, не мислите ли? Казвам се Карл-Оскар Столте.

— О, да — отговори зидарят, — знам много добре как се казвате. Но вие едва ли знаете името ми — Хенинг Андершон.

Докерът остави празната си халба.

— Нилс Блумберг. Сега ни покажете листа, Столте. Покажете ни какво Стриндберг хвърли от балкона си.

Карл-Оскар кимна и извади листа от вътрешния си джоб. Много предпазливо го разгъна на половин метър от халбите и пламтящата свещ. Сложи го на масата и в светлината на свещта тримата различиха забързания почерк на Стриндберг.

Скъпи приятели! Вече не съм мъжът, който някога бях. Силите ми ме напуснаха. Трябва вие да продължите да носите запалената от мен факла. Никога не забравяйте онези, които ме унищожиха. Трябва да отмъстите. Винаги помнете: Отмъщението!

Те няколко минути размишляваха върху написаното от Стриндберг, накрая мълчанието беше нарушено от Карл-Оскар. Той изрази с думи чувствата и мислите на всички тях и така щеше да бъде до края на живота им.

— Господа, случи се нещо величествено, нещо нечувано.

Двамата работници кимнаха.

Карл-Оскар Столте стисна листа, гласът му прошепна в най-тъмния ъгъл на бирарията:

— Ние бяхме избрани.

 

 

През следващите години тримата мъже щяха да продължат борбата на Стриндберг, да се борят за същите идеали и срещу същите врагове.

Покрай работата си като строител Карл-Оскар познаваше добре Стокхолм, знанията му изиграха решаваща роля. В скалата под една къща до площад „Бренда томтен“ имаше голяма кухина. През XVI век монасите доминиканци я бяха използвали за едно от многобройните си скривалища, а след това пещерата бе потънала в забвение, с векове беше стояла неизползвана. В началото на XX век само няколко души знаеха за това кътче от Късното средновековие — Карл-Оскар беше един от тях. За сто и тридесет хиляди крони той купи къщата до „Бренда томтен“, след което подготви подземната стая заедно с Андершон и Блумберг. В скритото подземие братството им щеше да се събира в продължение на сто години, оттам водеха борбата си срещу враговете на Стриндберг.

Братството се бореше с хитрост и със силата на перото, те очерняха, саботираха, вандалстваха, изпращаха заплашителни писма, клеветяха, разкриваха доказателствени материали, сплашваха, фалшифицираха документи. Но никога не предприемаха насилствени действия, никога. През есента на 1915 година подкупиха един критик да оплюе „Нови стихове“ на Вернер фон Хейденстам. През 30-те разпространяваха ужасяващи слухове и за Хейденстам, и за Свен Хедин — някои бяха верни, други измислени.

През 1922 година повредиха валяците в една печатница в Гьотеборг, почти седемстотин бройки от книгата на Свен Хедин „Войната срещу Русия“ бяха съсипани. На следващия ден вината за инцидента беше хвърлена върху бригадира и той беше уволнен. Тогава Карл-Оскар се погрижи бригадирът да получи анонимно дарение. Късно една нощ през процепа под вратата на апартамента му беше пъхнат плик, в който имаше едногодишна заплата — две хиляди шестстотин шестдесет и две крони.

Братството се грижеше и да събира и съхранява хиляди предмети, които бяха принадлежали на Стриндберг: стоманени перодръжки, дрехи, един фотоапарат от марката „Кодак“, заложени книги, кореспонденция, мебели, презервативи от вулканизиран каучук, снимки, ръкописи на книги, един телефонен апарат, китайски речник с бележки в полетата, научни инструменти.

През 1917 година Карл-Оскар се отправи към Копенхаген. Там проведе продължително детективско издирване, проучи няколко следи, подкупи полицаи и чиновници. Накрая успя да открие ръчното огнестрелно оръжие, с което Аугуст Стриндберг беше стрелял на площад „Конгенс Нюторв“ през 1887 година, след като беше отпразнувал положителните рецензии на критиците за постановката на „Бащата“ в театър „Казино“: револвер с черен барут, който датската полиция беше конфискувала и от три десетилетия криеше в един склад на улица „Пугордсгеде“. Карл-Оскар даде четиристотин и петдесет датски крони — две месечни заплати — на управителя на склада. След това пренесе тайно револвера до подземието в Гамла стан и го сложи на съхранение там в стария долап на Стриндберг.

Братството просъществува дълго време и понякога пътищата на тримата мъже се пресичаха и извън подземието. Веднъж семейства Столте и Андершон се качиха на един и същ трамвай на площад „Нормалмсторг“, но Карл-Оскар и Хенинг се престориха, че не се познават. Нямаше издаващи познанството погледи, нито дискретни поздрави. Такова беше споразумението. Но в подземието под „Бренда томтен“ в Гамла стан те завързаха връзки, които бяха по-силни от кръвните, и така щеше да продължи сто години.

Когато настъпваше подходящият момент, някои от децата и внуците им биваха посвещавани в тайната. Карл-Оскар Столте беше още жив, на седемдесет и девет години, когато внукът му, Вернер, отиде с него на първата си сбирка в подземието. Годината беше 1941.

Тридесет и шест години по-късно, в една тъмна и ясна ноемврийска вечер през 1977 година, Вернер Столте взе за първи път собствения си син със себе си. Тогава той беше десетгодишен.

Двамата вървяха заедно по тесните улички на Гамла стан, сенките танцуваха по фасадите на къщите, а статуите изглеждаха като живи в зимната тъмнина. Очите на сина светеха от очакване. Той гледаше учудено обгърнатите от сенки средновековни сгради, всичко това му се струваше като началото на невероятно приключение. До „Бренда томтен“ се издигаше голият кестен, клоните му се полюляваха на лунната светлина като пръстите на зли вещици, дълги и мършави.

— Оттук — каза Вернер и се приближи към една врата.

Той отключи вратата и двамата прекрачиха прага и заслизаха по стълбището към мазето.

— Внимавай за гредата на тавана, по-ниско е, отколкото на човек му се струва.

Вернер се обърна и посочи към познатия белег до косата си.

— Нали питаше за белега ми, а аз ти отговарях винаги едно и също?

Момчето кимна.

— Че ще ми разкажеш, когато му дойде времето.

— Когато бях четиринадесетгодишен, бързах да сляза по тези стълби и си ударих главата. Резултатът беше двадесет и два шева — сега вече знаеш.

Двамата свиха наляво, минала покрай парния котел и килера и накрая спряха до една стоманена врата. Тя беше ръждясала и изкривена и когато Вернер дръпна бравата, вратата изскърца и се отвори. Момчето надзърна в килера, там имаше разпадащо се електрическо табло, кутия с инструменти, малко паяжини в ъгъла — нищо друго.

— Това ли е голямата тайна?

Разочарованието в гласа му беше безгранично, но Вернер не отговори, а отвори електрическото табло. На тухлената стена зад ламаринената врата имаше равностранен триъгълник, зазидан в хоросана, със страни от сребърна сплав. До горния и левия ъгъл имаше две думи — шестнадесет букви, излети в стената.

От кутията за инструменти Вернер извади лапландски нож. Притисна много старателно върха му към осем от почернелите букви, една по една — така изписа име: ЛУНДСТЕТ. Когато докосна второто „т“, сребърната конструкция издаде механичен звук и в стената на подземието се появи цепнатина.

Момчето погледна ококорено. Тухлите се отдръпваха настрани като вълшебна врата на замък една след друга, закрепени върху релси в настлания с варовикови плочи под. Сега то видя тунела, а в края му се долавяше светлина.

— Ще… ще влезем ли?

— Да.

Вернер приведе едрото си тяло и тръгна през леко наклонената шахта на тунела, а синът му го последва. Когато стигнаха до края на прохода, пред тях се разкри просторна стая. В средата й, под пламтящите свещи на полилея, стояха мъж и жена, и двамата към петдесетгодишни. Момчето застана плътно до баща си и хвана ръката му. Със свободната си лява ръка Вернер махна към двамата непознати.

— Това са Еверт и Барбру, тук, в подземието, нямат други имена. Когато идваме тук, те са ми като брат и сестра. Също толкова близки, дори по-близки, отколкото някога са ми били истинските ми братя и сестри.

Жената пристъпи към тях, звукът от токчетата й отекна между каменните стени. Тя сложи дланта си върху бузата на момчето и го погледна със сърдечни, дружелюбни очи.

— Само да знаеше колко сме те чакали, Фредрик, и ето че сега си тук. Най-после!

Момчето се отдръпна леко, докосването до бузата му беше приятно, но необичайно. То отново се огледа в подземието.

— Какво… какво е това място?

Тримата възрастни не можаха да сдържат усмивките си при въпроса на момчето. Вернер сложи ръката си на рамото му, докато обясняваше.

— Твоят дядо се казваше Карл-Оскар Столте, знаеш. Заедно с дядовците на Еверт и Барбру той построи тази подземна стая и основа нашето братство.

Вернер отиде до един шкаф с витрина и синът му го последва. В шкафа върху червена копринена покривка имаше лист хартия. Беше изтъркан и избледнял, мастилените букви бяха започнали да разяждат стогодишната хартия с марка „Лесебу“.

— Фредрик, нито дума за това. На никого. Не трябва никога да издаваш тайната ни, да разказваш на какво сме се посветили.

Момчето погледна към баща си с широко отворени, любопитни очи.

— На какво сме се посветили, татко?

Вернер Столте погледна тържествено към своя син и каза:

— На Отмъщението. Посветили сме се на Отмъщението.