Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (10)

9.

Имре Кертес

Лауреат на Нобелова награда за литература за 2002 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за едно творчество, което отстоява крехкото съществуване на индивида, изправен срещу варварския произвол на историята…

16 май 2012 година

Оглушителният тътен на роторните перки обгърна Клаудия, плътен като стена. Пилотът се обърна към нея, каза нещо, но думите му се изгубиха в шума на двигателя. Пътуваха над Стокхолм и следобедното слънце светеше през прозореца в тясната пилотска кабина. Клаудия трябваше да предпазва очите си с ръка, когато поглеждаше навън. Водата на езерото Меларен си проправяше път между островчетата като вените на гигантско тяло.

На около осемдесет метра под тях сянката на хеликоптера се плъзгаше над парка „Роламбсховспаркен“, над бледи тревни площи, над колата, която я чакаше отстрани. Описаха няколко широки кръга над градския парк, след това започнаха да се спускат все повече към тревните площи. В момента, когато кацнаха, тя отвори вратата и изскочи навън, притича приведена до сребристосивото „Волво“. Когато отвори предната врата на колата, зад волана седеше началникът на Националното звено „Убийства“.

— Какво правиш тук? Да не са те понижили до шофьор?

— Имах нужда да изляза от онази лудница — отговори Биргер Шьолин. — Ако беше присъствала на двучасова среща с Йеглерц, и ти щеше да направиш същото.

— Вероятно — каза тя и се тръшна на седалката до него.

Шьолин подкара колата и тръгна покрай прашния като всяка пролет парк в посока към централните части на Кунгсхолмен.

— Как си, Клаудия?

Тя сви рамене, без да отговаря.

— Не си спала от три денонощия, нали?

— Нито пък ти.

— Аз имам малки деца — усмихна се той. — Никога не спя.

Тя не отвърна на усмивката, а само се взираше през прозореца, мислите й все още бяха в Стренгнес.

— Не проумявам как е действал онзи негодник. Би трябвало да е невъзможно да се измъкне оттам.

— Знам.

— Абсолютно невъзможно, Биргер.

— Да.

Тя затвори очи само за няколко секунди, пред себе си в тъмнината видя белия църковен приют, разбития старинен прозорец, снайперската винтовка.

— В улиците около дома на Биркенфелт са охранявали над тридесет души. И пиле не е можело да прехвръкне незабелязано.

Тя удари яростно с кокалчетата на ръката си по командното табло.

— Цялата долина на Меларен беше отцепена! Криминалисти и обучени да откриват оръжие кучета претърсваха дори мотопедите с ремарке в цял Сьодерманланд, всички мъже над осемнадесетгодишна възраст бяха изследвани за следи от барут. Свеаландската железопътна линия беше спряна, регионалните автобуси също. Дявол да го вземе, това беше най-мащабната полицейска акция в шведската криминална история.

Шьолин кимна и зави надясно по „Нор Меларстранд“.

— И въпреки това той се измъкна.

Да. Въпреки това.

Клаудия погледна към Ридарфиерден, последва с очи една от покритите с бяла пяна вълни, докато тя не се разби в кея.

— Пет години, Биргер. Той е планирал това цели пет проклети години и не е оставил нищо на случайността. Криминалистите изследваха с магнитен прах абсолютно всичко в таванското помещение — приклада на пушката, перваза, лазерния мерник — всичко. Нито един отпечатък, всичко почистено като в болница. Дори по възвратната пружина имаше следи от почистващ препарат.

Тя отпусна изтощена главата си на облегалката.

— Трябваше да видиш проклетия дъб. Проходът минава точно през средата на короната, по идеално права линия, и се вижда само от таванския прозорец. От никъде другаде.

— Да, старателен негодник, и то не само по отношение на дъбовете и прикладите.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди пет години убиецът се обадил на Брита Оман, за да наеме таванската стая, и…

— Знам.

— Но не знаеш, че сме проследили разговора.

Тя се изправи рязко на пътническата седалка.

— Откъде се е обадил? Намерихте ли някакъв частен номер?

— Използвал е телефонен автомат на централната станция на метрото, обадил се е от онзи дълъг коридор между синята линия и стълбището на изхода към улица „Брюгаргатан“.

— Там трябва да има охранителни камери. Проверихте ли при охранителната фирма?

— Да, проверихме.

— И?

С рязко натискане на спирачките Шьолин паркира до източната дълга страна на парка „Крунуберг“. Слязоха от колата и тръгнаха към служебния вход на улица „Пулхемсгатан“, докато той отговаряше:

— През април 2007 година в района на метростанцията е имало дванадесет телефонни автомата. Единадесет от тях са се виждали на охранителните камери на „Панаксия Секюрити“, дванадесетата била скрита зад голяма бетонна колона. Познай от кой телефон се е обадил убиецът.

— Дванадесетият?

— Да, и едва ли е било случайно.

— Едва ли.

Отвори входната врата, прекоси преддверието с настлания с гранитогрес под и продължи по лъкатушещата мрежа от коридори на полицейското управление, зад себе си чуваше тежкото дишане на Шьолин.

— По стълбите или с асансьора?

— По стълбите — отговори Клаудия и го потупа по корема. — Имаш нужда от движение.

Тя отвори стоманената врата вляво и се заизкачва по тясното евакуационно стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Нещо ново за Сигурд Вилхелмсон?

Половин етаж зад нея Шьолин отговори запъхтяно:

— Преди шест дни е използвал дебитната си карта на бензиностанция в Биспгорден.

— Биспгорден? Това е само на няколко километра от фермата му, нали?

— Да, там е купил двадесет и девет чувала храна на гранули и осемдесет литра бензин, това е последната следа, която имаме от него.

— Осемдесет литра бензин стигат за дълго време.

— Да.

— Дяволите да го вземат, може да се намира в Йостерлен или в Северозападна Финландия.

— Или на норвежкото западно крайбрежие — каза задъхано Шьолин. — Или в Долна Саксония в Северозападна Германия, където и преди е ходил.

Тя удари разочаровано с лявата си ръка по перилото и продължи да изкачва остъкленото стълбище.

— Двадесет и девет чувала храна на гранули ли каза?

— Да, двадесет и девет.

— Значи планира дълго пътуване.

— Така изглежда.

— Имате ли новини от Националната оперативна група?

— Продължават да обикалят с хеликоптери местата, където по-рано е ходил, но има един голям проблем.

— Какъв?

— Вилхелмсон — той е проблемът.

Клаудия спря рязко и впери поглед в Шьолин, който се приближаваше към нея по стълбите сред заслепяващите я слънчеви лъчи.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Той тръгва на тези преходи, за да бъде на спокойствие. За да се отърве от всички досадници, както се изразиха сестрите му.

— Значи търсим човек, който не иска да бъде намерен.

— Според сестрите му Вилхелмсон е експерт по пустошта, истински вълк единак. Види ли и най-малка следа от човек, тръгва в обратната посока. Ако зърне претърсващ хеликоптер, сигурно ще се маскира като хвойнов храст или нещо подобно.

— Проклети писатели.

— Не бих могъл да се изразя по-добре.

Потта изби по челото й, когато дръпна вратата на шестия етаж и влезе с бързи крачки в помещенията на следствената група. Мина през оживената канцелария, през хаоса, проби си път покрай временните работни маси и колегите от Националната криминална полиция.

В предната част на помещението имаше четири телевизора. Шведската национална телевизия, Си Ен Ен, „Дойче Веле“ и френската ТВ5 излъчваха непрекъснати новинарски емисии за зверствата в Швеция. На единия от плазмените екрани се виждаше старият буржоазен квартал на Стренгнес, където Клаудия се беше намирала само преди четиридесет минути.

Тя спря до претрупаното бюро на Фрида Сетерлунд в най-отдалечения край на помещението. Ръководителката на щаба на областния полицейски началник говореше едновременно по два телефона, но прекрати и двата разговора, щом видя Клаудия.

— Нещо ново от Стренгнес?

Клаудия поклати глава.

— А тук? Да не сте намерили Вилхелмсон на някоя пейка в парка „Дата“?

— Този човек е невъзможен за откриване — отговори Сетерлунд отчаяно. — Все едно да търсим чудовището от езерото Стуршьон.

— Не е ли изскочило нещо от разпитите на сестрите му?

— Nada.^[1].

— А роднините му?

— Не знаят нищичко.

Сетерлунд понижи леко глас.

— През последните часове разговаряхме с неговия братовчед. Казва се Холгер Першон, истински особняк. Сигурно е изял всички сладкиши в управлението и…

— Тук ли е братовчедът? В управлението?

— Да, седи ей там, в кухненския бокс, и се тъпче с кошнички с малиново сладко и…

— Ще отида да поговоря с него.

— Клаудия, разпитващите полицаи разговаряха вече два пъти с него, а скоро и поведенческият психолог ще…

Гласът на Сетерлунд се изгуби сред глъчката, докато Клаудия притичваше през помещението. Тя излезе в коридора и отиде до тесния кухненски бокс. До разтегаемата маса седеше нисък и прегърбен мъж на около шестдесет и пет години, масата беше покрита с трохи от сладкиши и опаковки от кифлички.

Тя отиде до късата страна на масата, седна на стола стълба и протегна ръката си.

— Клаудия Родригес, следовател в Национално звено „Убийства“.

Ръката на мъжа беше топла и влажна, той срещна погледа й за кратко, но не каза нищо.

— А вие сте Холгер Першон, нали? Братовчедът на Сигурд Вилхелмсон?

— Три часа — отговори той. — От три часа седя тук.

Погледът му се премести върху семплата лампа на тавана, а после върху абсорбатора.

— Първо говорих с една жена, каза, че отговаря за разпитите на свидетели. След това говорих с мъж, който зададе същите въпроси и получи същите отговори. А сега явно трябва да говоря и с теб. Може би полицията си мисли, че разполагам с цялото време на света?

— Днес беше необикновен ден.

— Да, и още как.

Клаудия взе термоса в средата на масата и напълни една бледосива чаша до средата.

— Искате ли още кафе? Да ви долея чашата?

— Кафе вече ми дадоха. Повече чаши, отколкото мога да преброя. Сега си задайте въпросите.

Тя бавно поднесе порцелановата чаша към устата си, отпи една глътка от горчивото, почти изстинало шварц кафе. Изчака, опита се да улови погледа на Холгер Першон, но той непрекъснато се местеше.

— Разбирам, че няколко пъти са ви задавали този въпрос, но въпреки това ще започна с него. Имате ли изобщо някаква представа къде се намира братовчед ви?

— Както казах на колегите ви — и на жената, и на мъжа, Сигурд може да се намира абсолютно навсякъде.

— Познавате го много добре, нали? Двамата общувате от деца, ако съм разбрала правилно.

— Да, така е. Със Сигурд сме родени в една и съща година, затова животът ни протече сходно. Учихме в един и същ клас в Биспгорден, бяхме в един и същ футболен отбор. Но той не си падаше много по спортовете с топка. Предпочиташе пустошта.

— Да, разбрахме, че обича пустошта. Как всъщност избира накъде да се отправи? Споделял ли е някога?

— Сигурд не говори много. Отваря си устата само ако иска да каже нещо за риболов или лов. Например може да попита колко тежи пъстървата. Дали някой е виждал следи от мечка в Стур-Льовбериет — за такива неща може да говори с часове. По други теми не обелва и думичка.

Изведнъж той се наведе напред над разтегаемата маса и погледна към Клаудия.

— Нали знаете, че е болен от рак и умира? Рак на червата.

— Да, известно ни е.

Той отново се облегна на стола и погледът му се плъзна по голите кухненски стени.

— На никого не каза, ще знаете. Лекарят му се изпуснал на празника след прибирането на реколтата в Рагунда. Там срещнал сестрата на Сигурд и попитал как е болният. „Болният ли?“ — казала тя. И така излязло наяве, че на Сигурд му била поставена диагноза преди три месеца. Ракът е в корема му, а докторите не могат да направят нищо. Остават му няколко месеца живот, може би половин година. Така че разбирате — без значение дали го дебне убиец или не, той си е обречен.

Клаудия се облегна на стената, влажната тениска залепваше за плешките й.

— Казвате, че обича лова и риболова. Смятате ли, че е взел оръжие на прехода?

В гръдния кош на Холгер Першон се надигна хриплив смях.

— Той не ходи дори за мляко в „Ика“ без ловджийския нож и сачмената пушка. Вие тук в големия град си мислите, че Сигурд е писател, който пише за лова. Но той е ловец, който понякога си наумява да напише книга.

— Значи вероятно носи и пушка, и нож?

— Сигурд може да си забрави панталоните вкъщи, въобще няма да се учудя, но не и пушката. Винаги я носи със себе си, напълно заредена.

— Добър стрелец ли е?

— Познавам Сигурд от над шестдесет години. Виждал съм го да стреля с въздушна и със сачмена пушка от началото на петдесетте. Но никога не съм го виждал да пропуска изстрел, никога.

— Значи е ловец, рибар. Ходи ли на преходи на места, където може да се занимава с такива неща?

— Да, разбира се, че се случва да се отправи към река Бюске, когато сьомгата пуска хайвера си. Обича да ходи във вермландските гори на лов за вълци. Допада му и да наблюдава птици. Но както може би ви е известно, в тази страна има много гори и реки. Може да се намира на север или на юг, в резервата „Мосатреск“ в Лапландия или на полуостров Фалстербу в Сконе. Кой знае, може би си седи до езерото Лилдигерлемен и лови сивен само на няколко километра от къщата си.

Той махна с ръце в знак, че разговорът е приключил.

— Казвам ви същото, което казах на колегите ви. Нямам ни най-малка представа къде се е дянал.

Клаудия погледна лицето му, оловносивите очи, които непрекъснато се движеха в орбитите си.

— Братовчед ви вероятно е в голяма опасност. Сериен убиец е застрелял шестима от колегите му в Академията, но вие не изглеждате много разтревожен.

— Всички в цялата страна търсят Сигурд. Полицията го търси, вестникарските репортери и фотографи също. Търсят го и сестрите му, първите и вторите му братовчеди. Всички го търсят, но никой не може да го намери, никой. Как тогава би могъл да го намери един напълно непознат убиец?

Холгер Першон разбърка кафето си с десния си показалец и облиза старателно пръста си.

— Между другото двамата с братовчед ми никога не сме се харесвали. Въобще не бих се трогнал, ако някой вземе, че го застреля.

* * *

Станислав Косински седеше на сива изтъркана пейка в парка „Васа“. Вкочанените му пръсти се сключиха около угарката от цигара „Марлборо Голд“, която беше намерил до бордюра на улица „Атласмюрен“. Той поднесе бавно угарката към устните си и си дръпна. Струйките дим се извиха от ноздрите му, обгърнаха подутото му и зачервено лице.

Той се опита да не слуша, опита се да затвори съзнанието си за всяка дума, всяко име, но не беше възможно. Радиото стоеше на дървения плот на будката за сладолед, а звукът беше много увеличен. Извиращият от високоговорителите глас разказваше за убийствата в Шведската академия.

Станислав изплю няколко люспи тютюн зад дървената пейка и няколко микроскопични парченца чакъл, шито бяха залепнали за езика му. След това извади бутилката от вътрешния си джоб и отпи голяма глътка, остави евтината водка да се разлее по гърлото му.

Предишната нощ не му даваше мира.

Разговори на улицата, заглавия на вестници, ужасяващи сънища.

След няколко минути му дотегна и хвърли угарката, реши да се махне от парка и шумното радио. Но нещо улови вниманието му — една дума — и той скочи от дървената пейка. Болното коляно се огъна под тежестта му и чакълът се разхвърча във всички посоки, когато Станислав закуцука към будката за сладолед. С подобно на спазъм движение пъхна главата си между стъклата и се втренчи във възрастния собственик.

— И-има… има ли награда? Онзи от радиото пет милиона крони ли каза?

Мъжът в будката огледа бездомника, погледна треперещите му пръсти и зачервеното и надрано лице.

— Да, пет милиона. Ще купувате ли нещо?

— Не.

Станислав си тръгна от будката и прекоси парка. Болката пулсираше в капачката на коляното му, но той се добра с усилие до моста „Санкт Ериксбрун“, без да спре, след което продължи към улица „Кунгсхолмсгатан“. От осем години странеше от тези квартали, но сега слезе по каменните стълби на полицейския участък в Нормалм, бутна вратата и докуцука до регистратурата. Очите му горяха от опиянение и очакване.

— Имам информация. Важна информация. За извършителя на убийствата в Академията.

Рецепционистката вдигна бавно поглед от монитора си.

— Тогава попълнете този формуляр, ако обичате.

Той погледна химикалката и дългия формуляр, след това показа дясната си ръка — деформирания палец, напоената с гной превръзка, покритите с корички от рани кокалчета.

— Не мога да пиша. В момента не.

Рецепционистката въздъхна леко, взе химикалката с дясната си ръка и обърна формуляра към себе си.

— Как се казвате?

— Станислав Косински. С-т-а-н-и-с-л-а-в К-о-с-и-н-с-к-и. Правилно ли го написахте? Косински със „с“. Имам приятел във Вроцлав, който се казва Коцински с „ц“. Не искам той да получи парите ми.

— С каква информация разполагате?

Той се огледа, а след това прошепна потайно:

— Знам как изглежда убиецът. Видях го.

— Видели сте го?

— Да. Бях в парка. В „Берцелиус“. В храстите. Опитвах се да спя, но ме събудиха. Имам проблеми със съня.

— Добре, можете ли да опишете външността на мъжа?

— Носеше черна шапка. И… как се казва… plaszcz.

Рецепционистката погледна живото ръкомахане на Станислав, опита се да го разтълкува.

— Яке? Палто?

— Да, палто.

— Имаше ли други отличителни белези? Как изглеждаше лицето му?

— Трудно ми е да обясня. Но знам още.

— Какво?

Той се поколеба, забарабани с пръсти по мраморния плот, преди да продължи:

— Кажете на началника си, че искам десет милиона. Иначе няма да кажа.

По лицето на рецепционистката се разля доброжелателна усмивка.

— Знаете ли, сигурно сумата на наградата е била определена от премиера, а не мисля, че той ще размисли.

— Добре — каза Станислав замислено, — казваме пет милиона. Нали написахте името ми правилно? Косински със „с“.

— Да, записах го. Е, имате ли да съобщите още нещо?

Той се наведе фамилиарно към рецепционистката през мраморния плот, от устата му се разнесе отблъскващият дъх на развалени зъби и водка.

— Знам какво каза убиецът в парка „Берцелиус“. Знам какво каза, преди да застреля писателя.

— Какво?

— Каза: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

Рецепционистката вдигна поглед от формуляра.

— Карл Билт ли? Министърът на външните работи на Швеция?

— Точно така. Карл Билт. Така каза убиецът.