Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (3)

2.

Ърнест Хемингуей

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1954 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговото мощно въздействащо майсторство, изграждащо нов стил в съвременното разказваческо изкуство, най-скорошното доказателство за което откриваме в „Старецът и морето“…

15 май 2012 година

Клаудия поднесе предпазливо термочашата към устата си, разтворимото кафе намокри устните й, силно и толкова горещо, че от него се вдигаше пара. Бюрото пред нея беше затрупано от купчини с документи: първите следствени доклади, свидетелски показания, протокол от разпит. С изморени очи тя следеше текста абзац по абзац, протегна се за червения флумастер и подчерта думата „миризма“ във всички документи, след което преброи подчертаните места.

Осем души. Всички са я усетили.

Силна миризма.

Върху жълто самозалепващо се листче записа „МИРИЗМА, МН. СИЛНА!“ и го залепи на стената от гипсокартон вляво от бюрото. През нощните часове повърхността й се беше превърнала в шарена мозайка — петдесетина цветни листчета, изписани с бележки, часове, адреси.

Тогава прозвучаха два пронизителни сигнала. Тя взе мобилния телефон и прочете краткото съобщение, след което набра номера на подателя и се заслуша нетърпеливо в звъненето.

— Хайде, вдигни де…

Когато чу записаното съобщение на гласовата пощенска кутия, тя затвори ядосано телефона, изчака по-малко от минута и пак набра номера. Отново прозвуча механичният глас на телефонния секретар.

— Мамка му…

Клаудия стана от работния стол и погледна през отворения прозорец към центъра на Стокхолм, който бавно се събуждаше. На по-малко от два километра на североизток се виждаше болничният комплекс. Съобщението беше изпратено от една от ръждивочервените сгради — от някое от отделенията без прозорци. Тя си пое дълбоко въздух. После взе каската и излетя от кабинета.

 

 

След няколко минути пътуваше с 90 км/час при ограничение на скоростта 30 км/час по пътя, който минаваше покрай гара „Карлберг“ на локалния влак — така заобикаляше ремонта на улица „Рьорстрандсгатан“. На върха на хълма вятърът фучеше, а от другата страна на релсите се очертаха подобните на замък сгради на военното училище. Когато мина покрай вестникарската будка, пред погледа й се мерна заглавие, тя успя да разчете високите десет сантиметра букви: ЧЛЕН НА АКАДЕМИЯТА УБИТ.

Хвана се здраво за кормилото на мотоциклета, докато прекосяваше по диагонал автобусната отбивка и минаваше през кръстовището, след това продължи под бетонните конструкции на магистралата за Есинге и спря на „Рециус вег“ 5. Шумът от мотора заглъхна между постройките и Клаудия се затича през големия комплекс на Каролинския институт в посока към главния вход на отделението по съдебна медицина. Там притисна лицето си към заключената врата и погледна във фоайето през влажното от росата стъкло на прозореца. Щом видя празната рецепция, отново набра номера, но никой не отговори.

— По дяволите.

Тя пъхна мобилния телефон в задния си джоб и заудря по синята метална каса — отначало предпазливо, след това с всички сили. Стъклата на вратата затрепериха и скоро през преддверието дотича мъж, тя веднага позна младия лаборант. Пер Вилкинсон й махна иззад прозореца, докато изненадан и въодушевен се бореше с ключалката. Когато най-накрая успя да отключи, той се усмихна щастливо и отвори широко вратата.

— Нима си станала толкова рано, Клаудия? По убийството на Рюдквист ли работиш?

Тя мина през вратата и кимна кратко в отговор и на двата въпроса, не искаше да води излишни разговори, знаеше колко приказлив може да бъде Вилкинсон.

— Франк Ларшон е тук, нали?

— Да, да, разбира се. Ела. Между другото, още ли се боксираш?

— Понякога.

Прекосиха фоайето и Вилкинсон я погледна любопитно, жаден за компания по време на самотното нощно дежурство. Изведнъж вдигна юмруци и ги размаха шеговито във въздуха.

— Аз се боксирах в юношеските си години, разказвал ли съм ти? Всъщност доста ме биваше. Бихме могли да си организираме спаринг среща някой път. Какво ще кажеш? На „Санкт Ериксплан“ има боксов клуб.

— На „Уденплан“ — поправи го Клаудия, без да отговори на въпроса. — Франк в аутопсионната зала ли е?

— Да, нали ги знаеш какви са. Той и съдебните лекари цяла нощ се занимаваха със своите…

— Да, знам какви са.

Тя спря, погледна го.

— Виж какво, Пер, няма да те безпокоя повече. Мисля, че ще намеря пътя и сама.

Тя вдигна ръка за бърз поздрав и продължи по коридора, мина покрай автомата за кафе и затворената работна зала на съдебните токсиколози. Зад гърба си чу бързи стъпки от твърди гумени подметки върху прясно измития балатум. Когато я настигна, Вилкинсон каза задъхано:

— Не се притеснявай, Клаудия. Не ме безпокоиш.

Той докосна рамото й с дясната си ръка.

— Я кажи, има ли нещо ново за убийството на Рюдквист?

— Не, нищо.

— Нито Свенения, нито следи?

— Нищичко.

— А, между другото — каза той внезапно. — Хюберт Рюдквист е написал есе за смъртта, знаеше ли? Преди малко го чух по радиото.

На мястото, където коридорът се разделяше, тя зави наляво и разгледа пресованите метални табелки по протежението на тухлената стена — ЗЪБОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ, ГЕНЕТИЧЕН АНАЛИЗ. В същия момент Вилкинсон избухна в смях и пак сложи ръка на рамото й.

— Сега това есе сигурно ще стане бестселър, не мислиш ли? Убийството е най-добрият рекламен трик на света.

Тя спря рязко пред боядисаната с бяла гланцова боя врата.

— Слушай, Пер, трябва да поговоря с Франк. Доскоро.

Зад себе си долови гласа на Вилкинсон, но не чу сбогуването му, защото влезе в аутопсионната зала. Осветлението беше изгасено, но лампата на аварийния изход светеше в тъмнината, съседните помещения се виждаха ясно на зеленикавата светлина. Зад една притворена врата Клаудия съзря хладилни шкафове и номерирани метални чекмеджета. Тук се съхраняваха стотици мъртви тела — жертви на престъпления и злополуки, хора, сложили край на живота си, но мирисът на смърт бе премахнат с помощта на антисептични почистващи препарати или напълно беше изчезнал на четириградусовата температура. Щом стигна до последната врата, Клаудия спря и огледа облицованата с бели плочки зала.

Франк Ларшон стоеше до една аутопсионна маса от неръждаема стомана. Върху найлона, с който беше покрита, лежеше голо мъжко тяло, съсирената кръв и оголеният череп блестяха на яркобялата светлина от луминесцентните лампи.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— И тук ли, Франк? В аутопсионната зала, на половин метър от труп?

Специалистът по обща криминалистика се обърна с нащърбена чаша в лявата ръка.

— Я виж ти… Здравей, Клаудия.

Тя влезе с решителни крачки в аутопсионната зала и застана до него.

— Май никога не съм те виждала без чаша какао.

— Всички имаме своите пороци — отговори той. — Аз обичам топло какао.

— Явно мобилните телефони не ти се нравят.

Той сбърчи сивите си рошави вежди и я погледна въпросително.

— Четири пъти ти звънях — обясни тя. — Не знаеш ли как се отговаря на телефонно обаждане?

Ларшон махна извинително с ръка, внимателно, за да не разлее топлото какао.

— Sorry, в тези стари тухлени сгради няма обхват, защото…

— Получих съобщението ти — прекъсна го тя. — Написа, че сте открили нещо.

— Да, направихме предварително техническо изследване на оловния куршум и следите от барут. Между другото искаш ли да закусиш? В коридора има автомат за кафе.

Клаудия поклати нетърпеливо глава.

— Какво установихте?

Ларшон отпи предпазливо от шоколада, след което се вгледа умислено в керамичната чаша, сякаш отговорът се криеше в димящото й съдържание.

— Убийствата се извършват в момент на разгорещеност. В повечето случаи.

Клаудия погледна към побелелия криминалист, не можеше да определи дали е задал въпрос, или просто е констатирал факт.

— Да — каза тя. — В повечето случаи.

— Някой се разгневява или уплашва. Изважда огнестрелно оръжие, произвежда смъртоносен изстрел. Всичко свършва за няколко секунди — обикновено така се случва.

— Да.

— Импулсивно действие, чисто и просто.

— Накъде биеш, Франк?

Той вдигна поглед от чашата.

— Това убийство не е било импулсивно действие.

Тя се наведе над аутопсионната маса, миризмата на медицински спирт и смърт проникна в ноздрите й.

— Да не искаш да кажеш, че убийството е било предумишлено?

— Не знам. Но извършителят е разполагал с достатъчно време, за да обмисли всичко — поне това е сигурно.

— Откъде знаеш?

Франк Ларшон избърса светлокафява ивица какао от горната си устна.

— Пълните резултати от пробите ще се забавят няколко часа, може би дори дни. Но едно можем да констатираме още сега.

— Какво?

— Извършителят е използвал оръжие, работещо с черен барут, вероятно револвер от средата на деветнадесети век.

— Револвер?

— Да.

— От деветнадесети век?

— Да, и същото се отнася за намерения оловен куршум.

— Куршумът на сто години ли е?

— На сто и петдесет, струва ми се, може би дори по-стар. Лаборантите ни от Линшьопинг току-що изготвиха предварителен спектроскопски анализ. Всичко говори, че става въпрос за нестабилизиран кръгъл куршум от вида, който се е използвал към средата на деветнадесети век. Освен това беше смазан с масло от торен бръмбар — мазнина, използвана по онова време.

Черен барут. Револвер.

Масло от торен бръмбар.

Неправдоподобните думи преминаха през ума й, когато тя Свене поглед към покрития с плочки под. Чуваше само жуженето на луминесцентните лампи. Бавно вдигна очи.

— Черен барут не се намира в близкия магазин „Ика“^[1].

Франк Ларшон поклати глава и махна с ръка към голото мъжко тяло.

— Тъмните следи по лицето и врата — виждаш ли ги?

— Да.

— От черен барут са. Едрозърнест черен барут.

— Едрозърнест? Какво означава това?

— Означава, че някой е приготвил барутната смес сам, вероятно на ръка в хаван. Стрил е дървени въглища, сяра и селитра до зърнист прах.

— Разговаряхме с десетина души, които са се намирали в околността на парка „Берцелиус“ снощи. Много от тях са усетили силна миризма след изстрела. Възможно ли е да е била миризма на черен барут?

— Вероятно. Особено силна е миризмата на сяра.

Клаудия се приближи до аутопсионната маса. За втори път през изминалите няколко нощни часа тя се вгледа в застреляния член на Шведската академия — черните следи от барут около склопените му клепачи, широкия колкото палец отвор от куршум в черепа, оголената челна кост.

В долния край на масата имаше доклад от предварителния оглед на трупа — набързо нахвърляни записки с черно мастило. Тя позна небрежния почерк на съдебната лекарка Елисабет Йостберг — бележки за начина на проникване на куршума, предварително определен час на настъпване на смъртта, анализ на компютърната томография. В долния край на листа имаше подчертан ред: пълна съдебномедицинска аутопсия, 8:30 ч. Клаудия се обърна отново към криминалиста.

— Разговорите с теб са като игра на гатанки.

— Благодаря — отговори той искрено.

— Не ти правя комплимент, Франк. Какво общо, по дяволите, има черният барут с импулсивността? Хората не са ли могли да действат импулсивно през деветнадесети век?

— Не и с револвер.

Той вдигна лявата си ръка — свита в юмрук, с изпънат показалец и палец, вирнат под прав ъгъл, след което посочи към долната става на палеца.

— Тук се намира въртящият се барабан на револвера, нали така?

След като тя кимна, той продължи:

— Най-горното гнездо трябва да се напълни с черен барут. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Трябва да дозираш абсолютно точно — тридесет grains^[2], както американците наричат мярката за тежест. И за Бога, използваш специално пригодена фуния и мерителна чашка. След това взимаш кръгъл куршум и го намазваш със смазката, например масло от торен бръмбар. Поставяш куршума в отвора на барабана с помощта на клещи за сачми и го бутваш с ръчката за презареждане, бавно и много внимателно. Когато куршумът застане на правилното място, поставяш възпламенител върху нипела в задната част на гнездото. След това връщаш барабана в изходно положение и запъваш петлето. Сега можеш да стреляш.

Той погледна Клаудия с усмивка на устните.

— Не звучи много импулсивно, нали?

— Не, колко време отнема тази процедура?

— Няколко минути. Ако имаш опит в стрелбата с револвер с черен барут.

— А ако нямаш?

— Тогава сигурно всичко ще отиде по дяволите. Ако боравиш неправилно с барута, той може да се самовъзпламени. Ако в цевта има остатъци от барут, револверът може да се взриви. Моят опит с огнестрелни оръжия с черен барут показва, че стрелецът поема повече риск от набелязаната жертва.

— И убиецът на Рюдквист е използвал такъв револвер?

— Да, точно такова оръжие.

Тя започна да снове между аутопсионната маса и стената с бели плочки, с крайчеца на окото си виждаше триизмерните рентгенови изображения на компютъра.

— Защо?

Той я погледна въпросително.

— Какво защо?

— Защо човек би използвал револвер с черен барут?

— Не знам.

— Трудно се зареждат, трудно се стреля с тях. Когато стреляш, трясъкът се разнася из целия Йостермалм. А и мирише. Защо извършителят е използвал такова оръжие?

Франк Ларшон допи какаото.

— Не знам.

* * *

Два часа и половина по-късно въпросът й все още беше без отговор.

Клаудия погледна през напрашеното стъкло на тойотата — вляво автобусната спирка се очертаваше на фона на утринното небе. Колата се движеше бавно към виадукта „Клараберг“, заради уличния ремонт и натовареното движение пътят беше трудно проходим. До себе си тя чу ругатните на Ролф Хедлунд, когато светофарът при Централната гара светна червено. Изведнъж той обърна глава към седалката до шофьорското място:

— На колко си години? Двадесет и седем, двадесет и осем?

— Тридесет и пет.

— Изглеждаш по-млада, предполагах, че си на двадесет и седем.

През краткото пътуване от полицейското управление той не беше спрял да дрънка — за черния барут, бившата си жена, темповете на повишаване на заплатата в полицейската професия. Но през цялото време премълчаваше нещо, усещаше се — между думите се криеше нещо неизказано. Тя погледна към пълните му пръсти, които натискаха гумените бутони на радиото и търсеха между честотите. Когато от колоните се чу Sultans of swing, той започна да барабани в такт по волана.

— И си от Чили, предполагам. Или от Испания?

— Чили.

— По говора ти не личи. Звучиш като най-обикновена шведка.

— Имах достатъчно време да науча езика. Дойдохме през 1979 година.

— Седемдесет и девета? — възкликна той и плесна волана с ръка. — В същата година постъпих в полицейската школа. Хубави години, дявол да го вземе. Купони, мацки, целият живот беше пред мен.

Тя заби върховете на пръстите си в кожената тапицерия на седалката, знаеше как ще завърши всичко. Всяка излязла от устата на Хедлунд дума я дразнеше, всеки жест, всеки поглед. Рано или късно щеше да се поддаде на гнева, той щеше да избухне в нея като парата в дефектна тенджера под налягане.

Хедлунд продължи да барабани по волана, пръстите му потрепваха все по-бързо върху твърдата черна пластмаса. Понякога поглеждаше към нея — напрегнати погледи, които ставаха все по-чести, когато колата започна да приближава адреса до парка „Хумлегорден“ в Йостермалм.

Има нещо.

Нещо, което иска да разбере или да каже.

Нещо.

— Преди си работила в Бутшюрка, нали?

— Да, в следствения отдел в Сьодертьорн.

— А сега си от няколко месеца в Национално звено „Убийства“?

— От три години и половина.

— Виж какво, нека да ти кажа нещо. Между Бутшюрка и Сити има огромна разлика. В предградията се случват обири с взлом на мазета и кражби на велосипеди. Емигрантски банди си разчистват сметките на паркинг, някой иранец с магазин за плодове дава подкуп, за да получи разрешително за продажба. Тук правилата на играта са други, проблемите са по-различни. Казвам го, за да ти помогна, Родригес. A friendly advice^[3], както се казва.

— Много мило от твоя страна. Благодаря.

Тя наблюдаваше пръстите му, които продължаваха трескавия си танц върху волана.

Това ли беше всичко?

Минаха покрай западната страна на Кралската библиотека и завиха по улица „Рюнебергсгатан“. До входа на номер 6 тя различи един мъж на около шестдесет, позна го от по-предната вечер, от парка „Берцелиус“. Хедлунд намали и паркира четиридесет метра по-напред и се покашля, преди да слязат от тойотата.

— Знаеш ли, мислех си за нещо.

— Какво?

— Ами ти си свикнала с Бутшюрка, нали? Сирийски дребни гангстерчета и югославяни, които продават анаболни стероиди в метрото. Но тук е моята територия, аз работя в полицейското управление на Сити от двадесет и пет години. Знам как се постъпва с такива типове. Така че остави ме да говоря, а?

Значи това било.

След няколко секунди Клаудия отговори с широка усмивка, засега успя да сдържи гнева, който пулсираше в нея.

— Няма проблеми, ти ще говориш, Хедлунд. Така ще бъде идеално.

Двамата слязоха от колата, всеки от своята страна, и затвориха вратите, погледите им се срещнаха отново над мръсния покрив.

— Аз ще слушам внимателно. Кой знае, може пък да науча нещо.

— Може — каза той и отвърна на усмивката й.

Пресякоха улицата и се приближиха към чакащия мъж. Той беше облечен в черен ленен костюм и бледоморава риза, които беше носил на вчерашното празненство, очите му бяха кървясали след безсънната нощ, тънката коса падаше несресана върху темето му.

— Улуф Русен, издателят на Хюберт.

Хед лунд пое протегнатата му ръка.

— Трябваше да се срещнем със съпругата на Рюдквист.

— Нея я няма.

— Виждам. Къде е?

Русен дръпна дълбоко от почти изгорялата цигара и я попипа с пръсти.

— Наистина ли е необходимо? Минали са броени часове от смъртта на Хюберт. Не може ли да изчакаме поне няколко…

— Изчакахме — прекъсна го Хедлунд. — Сега трябва да разговаряме с нея.

Русен погледна с крайчеца на окото си към жилищната сграда, която се намираше на отсрещния тротоар, редиците от прозорци гледаха към тях като любопитни очи.

— Добре, но не тук.

Той пусна угарката на земята, стъпка я и въведе кода за входната врата. Те влязоха след него, качиха се по сводестото стълбище. На втория етаж Русен извади връзка ключове, отключи вратата на апартамента и влезе предпазливо.

— Трябва да ви помоля да пазите тишина. Не искам да безпокоя Маргот.

— Маргот?

— Съпругата на Хюберт — обясни Русен шепнешком и кимна към една затворена врата в края на вестибюла. — Тя е в спалнята заедно с дъщерите им и лекаря. В състояние на тежък шок е и в никакъв случай не бива да бъде обезпокоявана.

— Трябва да разговаряме с нея.

— Изключено, тя прие случилото се ужасно тежко. Лекарят спомена как се нарича състоянието й — остра стресова реакция или нещо подобно. Дал й е успокоително и сега спи.

— Няма проблеми — намеси се Клаудия. — Можем да обсъдим въпроса с вас, това е достатъчно. Нали, Ролф?

Хедлунд направи леко, неподдаващо се на тълкуване движение с глава.

— Супер — каза тя. — Има ли някоя стая по-встрани, където можем да поговорим на спокойствие?

Русен кимна, в сивкавите му очи проблесна искрица на благодарност.

— Насам.

Тримата прекосиха просторния вестибюл. Стените бяха украсени със снимки в рамки: деца и внуци, портрет на членовете на Шведската академия, няколко известни художници и писатели. Тя разпозна чертите на лицето на южноафриканската нобелова лауреатка Надин Гордимър. Опита се да прочете посвещението в долния край на снимката, но беше невъзможно да се разгадае тънкият почерк.

Когато влязоха в дневната, Хедлунд спря и се загледа в махагоновата библиотека. Рафтовете бяха препълнени с редки издания и томове, книги с кожена и сатенена подвързия, с гърбове от телешки бокс с щампи и златни орнаменти.

— Рюдквист е чел много, предполагам?

— Той беше един от водещите литературоведи в Европа — отговори Русен. — А също и страстен библиофил.

Русен продължи към прозоречната ниша и махна с ръка към трите фотьойла в стил „Карл Малмстен“, черният телешки бокс изскърца, когато седнаха.

— Е, какво ви интересува?

Ролф Хедлунд скръсти едрите си ръце върху гръдния кош и навлажни устните си в знак, че смята да започне разпита. Но преди да успее да отвори уста, Клаудия се приведе напред във фотьойла и каза:

— Рюдквист е бил в „Бернс“ снощи, нали?

Тя долови разярения поглед на Хедлунд, усети как търси нейния, как я изгаря като нажежено желязо, но не отмести очи от издателя.

— Да — отговори Русен, — в „Бернс“ се проведе голям юбилеен банкет.

— Празникът в чест на Стриндберг?

— Точно така, чествахме стогодишнината от смъртта на Аугуст Стриндберг. Хюберт беше един от почетните гости и изнесе изключителна реч, но това едва ли има някакво значение сега.

— Вие също сте присъствали, нали? А и съпругата на Рюдквист?

— Да, и двамата с Маргот бяхме там.

— Но Рюдквист си е тръгнал сам? Съпругата му е останала?

— Да.

— Не ви ли се струва странно?

— Странно?

— Нали съпрузите си тръгват заедно от празненствата?

— В техния случай изобщо не беше необичайно. На Маргот й харесваха такива приеми, но не и на Хюберт. Смокинг, запознанства, празни учтивости. С годините беше намразил всичко това.

С крайчеца на окото си тя различаваше фигурата на Хедлунд, гневните му погледи, които бяха по-красноречиви от всякакви думи, но се престори, че не го вижда, и вместо това продължи:

— Значи Рюдквист си е тръгнал сам? Малко след полунощ?

— Да — отговори Русен, — малко след полунощ.

— И е щял да си отиде вкъщи?

— Предполагам. Къде иначе да отиде?

— Нямам представа. Може би му се е доял хотдог? Или пък е имал връзка с друга жена? А може би е взимал амфетамини и е щял да се срещне с пласьор?

Русен погледа Клаудия за няколко секунди, а когато отговори, натъртваше на всяка дума.

— Хюберт не се срещаше с други жени и не беше наркоман. Тръгнал си е за вкъщи, а не за някъде другаде.

— Добре. Забелязахте ли нещо по-особено у Рюдквист снощи?

— Нещо по-особено?

— Беше ли нервен? Ядосан? Уплашен? Имаше ли нещо странно в поведението му?

— Не, доколкото видях, се държеше както винаги.

— Вие сте познавали Рюдквист добре, нали?

— Бях негов издател в продължение на двадесет и шест години. Често се срещахме в издателството и обсъждахме всевъзможни теми. Литература, политика, последният мач на „Юргорден“. Понякога играехме на петанк в зала „Принц Бертил“. Да, може да се каже, че познавах Хюберт доста добре.

— Значи познавате хората, с които е общувал?

— Донякъде.

— Имаше ли врагове?

— Врагове?

— Да. Врагове, съперници, неприятели.

— Какво… какво искате да кажете? Боже мой, нали не смятате, че някой от неговите…

— Не смятаме нищо. Само искаме да разберем дали Рюдквист е имал врагове.

Очите на Русен бяха широко отворени, гласът му трепереше.

— Снощи разговарях с един от колегите ви. Той каза, че става въпрос за нападение. Отчаян наркоман. Или младежка банда, която е искала да му открадне мобилния телефон.

— Променихме становището си в някои отношения.

— Какво искате да кажете?

— Открихме следи от черен барут по тялото на Рюдквист. Всичко говори, че оръжието на престъплението е било револвер от средата на деветнадесети век.

Той се взря в копринения килим на шарки, осмисли чутото.

— Черен барут? Боже мой, звучи като случка от приключенски роман на Александър Дюма. Кой, по дяволите, използва такива неща днес?

— И ние се питаме същото. Наркоманите и членовете на младежките банди могат да бъдат въоръжени, но обикновено не носят антични оръжия в задния си джоб. И така, известно ли ви е Рюдквист да е имал врагове?

— Сигурно всички имат врагове, също и Хюберт. Но със сигурност не такъв, който да го застреля.

— Какви врагове е имал?

— Не искам да отправям неоснователни обвинения, които…

— Какви врагове е имал?

Русен си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Със Сикстен Йерпе не бяха винаги на едно и също мнение, така да се каже. Това не е тайна.

— Сикстен Йерпе? Друг от членовете на Академията?

— Да, двамата не са престанали да спорят от началото на седемдесетте. Случваше се Йерпе да изрече или напише ужасни неща за Хюберт. На заседанията на Академията, по страниците на вестниците. Но той никога не би му отнел живота, абсолютно невъзможно е.

— За какво са спорили?

— Ставаше въпрос за дълбоки различия в мненията, литературни диспути. Не бива да отнемам от времето ви с…

— Какви диспути?

— Ха, откъде да започна? Спореха почти за всичко. Значението на тълкувателите на Маларме за постмодернистичната лирика. Политическите позиции на Хорхе Луис Борхес. Магическият реализъм в южноамериканската литература от седемдесетте. Но преди всичко застъпваха крайно различни становища за това как трябва да работи Шведската академия.

— Постмодернистичната лирика? Литературата от седемдесетте?

— Да.

— Не звучи като кървави схватки с ножове.

— Те са изтъкнати професори по литература, а не членове на „Ангелите от ада“^[4]. Пререканията им са по-различни, но бих казал, че са не по-малко бурни.

— Случайно да знаете дали Йерпе притежава оръжие с черен барут?

— Нямам представа. Трябва да го посетите в дома му на Реймершхолме и сами да го попитате.

— Ще го направим. Трябва да разговаряме и със съпругата на Рюдквист. Възможно най-скоро.

Клаудия понечи да се изправи от фотьойла, но изведнъж размисли и се облегна бавно назад, усетила гневните погледи на Хедлунд.

— Всъщност още нещо. Преди малко казахте, че Рюдквист е щял да се прибере у дома след празненството.

— Да, така е.

— Защо в такъв случай е тръгнал през парка „Берцелиус“?

— Какво искате да кажете?

— Домът му се намира тук, на улица „Рюнебергсгатан“. Ако е идвал насам, е трябвало да тръгне в обратната посока — покрай площад „Нормалмсторг“. Но снощи е тръгнал на изток, през парка „Берцелиус“.

За кратко погледът на Русен зашари върху рафтовете, върху томовете с твърди корици и другите с подвързия от козя кожа и щамповани букви, избягваше тъмнокафявите очи, които го наблюдаваха. След това отговори много решително:

— Това са лични въпроси, които нямат никаква връзка с разследването на убийството. Не искам в никакъв случай да накърня репутацията на Хюберт.

— Той е бил убит преди по-малко от девет часа — бил е застрелян хладнокръвно в главата с револвер. Нима може да му се нанесе по-голяма вреда от тази?

Нямаше и следа от учтивата усмивка, погледът й беше пронизващ, съсредоточен.

— Искаме да научим абсолютно всичко за Рюдквист. Затова трябва да разбера защо е тръгнал към площад „Нюбруплан“ — на изток, в обратната посока на жилището си.

Фотьойлът изскърца, когато Русен промени положението на тялото си, а след това отговори с леко свиване на раменете:

— Хюберт имаше навик да излиза на дълги вечерни разходки. Винаги по един и същ маршрут, по едно и също време.

— Вечерни разходки? Това много лични въпроси ли са? Те биха ли накърнили репутацията му?

Тя пак се приведе напред във фотьойла.

— Защо Хюберт Рюдквист е тръгнал през парка „Берцелиус“ снощи?

Русен хвърли поглед към вестибюла и понижи глас до почти недоловим шепот.

— Вижте какво, тези неща нямат никаква връзка с разследването на убийството и…

— Ние ще решим дали имат, или нямат връзка. За какви лични въпроси става дума?

— Това наистина са неща, за които аз не искам…

— Защо, по дяволите, Хюберт Рюдквист е тръгнал през парка „Берцелиус“?

Русен пак погледна с крайчеца на окото си към вестибюла, към затворената врата на спалнята.

— За Бога, говорете по-тихо.

— Защо не е тръгнал право към дома си?

Русен изрече с усилие думите, сякаш бяха залепнали за гърлото му:

— Добре, добре. Но това не е известно на никого и така трябва да си остане.

Клаудия кимна.

— Къде е отивал?

— Щеше да разговаря с Маргарета Крук.

— Актрисата?

— Да, актрисата.

— Поправете ме, ако греша, но тя не почина ли преди няколко години?

— Да, така е. Почина през пролетта на 2001 година.

Той поглади темето си с ръка, намести тънките кичури.

— Хюберт обожаваше театъра, а Маргарета Крук беше безспорната му любимка. Може да се каже, че беше влюбен в нея, силно влюбен. Гледаше всичките й постановки, всичките й роли. Когато тя игра Адел фон Рипа в средата на деветдесетте, той през седмица седеше до Голямата сцена на „Драматен“^[5]. Сигурно знаеше репликите по-добре от самата Крук. След смъртта й пред „Драматен“ беше издигнат паметник в нейна чест — бронзова статуя^[6]. Оттогава Хюберт я посещаваше всеки ден.

— Посещавал я е?

— По време на вечерните си разходки той винаги тръгваше по улица „Нюбругатан“, минаваше покрай статуята и й пожелаваше лека нощ. Може би прошепваше няколко думи, понякога я потупваше приятелски по ръката. С годините това се превърна в неизменен ритуал.

— Смятате ли, че снощи е отивал към статуята?

— Убеден съм в това.

— Този ритуал — колко хора са знаели за него?

— Хюберт ми довери чувствата си. Никой друг не знаеше за неговия… ритуал.

— Дори съпругата му?

— Дори тя.

Русен погледа през прозореца, след което отново обърна очи към Клаудия.

— Това беше влюбване за цял живот, беше красиво. Но в очите на другите може да изглежда странно. Дори да прилича на лудост. Не искам Хюберт да бъде запомнен така.

Той погледна към Клаудия умоляващо и решително.

— Моля ви, нека си остане между нас.

— Давам ви думата си.

Тя стана от фотьойла и направи няколко крачки към вратата на салона, а после изведнъж се обърна към Хедлунд.

— Добре, май това беше всичко. Или имаш нещо да допълниш, Ролф?

 

 

Три минути по-късно Клаудия седеше в тойотата, на изтърканата седалка до шофьорското място. През прозореца на движещата се кола отново се мяркаха гледки от столицата — църквата „Адолф Фредрик“, площад „Нора Банториет“. Тя бутна седалката назад, колкото беше възможно, и сложи краката си на контролното табло. С крайчеца на окото си виждаше до себе си огромната фигура на Хедлунд и ръцете му, шито стискаха волана.

Проблем.

От сега нататък всичко ще се превръща в проблем. Всичко.

Въпреки това изпитваше голямо удовлетворение, наслаждаваше се на гледката на пламналите бузи на Хедлунд, пулсиращите вени на тила му, разярения поглед.

— Не научихме много от Русен. Или си на друго мнение, Ролф?

Той не отговори, а продължи да се взира право напред. Чуваше се единствено шумът на двигателя и тежкото дишане на Хедлунд, но той нямаше да мълчи още дълго, тя виждаше как гневът се надига в гърдите му. Изведнъж той удари с юмрук по волана.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Удари волана още веднъж, този път по-силно.

— Аз щях да водя разпита, Родригес. Така се бяхме разбрали, дявол да го вземе!

— Sorry, Ролф, забравих. Ние от Бутшюрка не сме от най-паметливите.

— Мамка му, точно толкова откачена си, колкото те изкарват. От сега нататък ще си държиш езика зад зъбите, разбра ли?

Тя погледна ръцете му, те се бяха вкопчили във волана, а кожата върху кокалчетата беше опъната до побеляване.

Не е приключил. Има още.

— Слушай, Родригес, ще ти дам един съвет.

— A friendly advice?

Той удари с цялата си сила волана с юмрук.

— Виж какво, много по-добре е да си ми приятелка, а не враг, вярвай ми.

Тя смъкна седалката още малко назад и се облегна.

— Нито за секунда не се съмнявам.