Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (26)

25.

Вернер фон Хайденстам

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1916 година.

Мотиви на Шведската академия:

… като признание за значението му като поддръжник на един нов етап в нашата художествена литература…

19 май 2012 година

С револвера в ръка Фредрик Столте закрачи бавно през антиквариата, дъските на пода скърцаха под лъснатите му до блясък ниски обувки, балтонът с двойно закопчаване се поклащаше леко на въздушното течение. На главата си носеше гарвановочерния цилиндър, леко килнат назад.

Това беше Стриндберг на средна възраст, мъж от 1890 година. Като пропътувал през времето, излязъл от Латинския квартал на Париж от края на XIX век. Лицето му бе изгубило младежкия си блясък, но посивелите коси и бръчките на старостта още не се бяха появили. Пъстро сините му очи просветваха изпод копринената периферия и наблюдаваха Лео Дорфман.

Лео стоеше само на няколко метра от него, свит между секцията за история и рафта за научна фантастика. Между двамата мъже стоеше почти изгорялата свещ, лицата им меняха цветовете си на светлината от пламъка, сенките им танцуваха по редиците с етажерки и купчините с книги. Пронизителното звънене ги накара да обърнат погледи към телефона върху капака на писалището. След третия сигнал Федрик Столте разтвори устни и ги навлажни с върха на езика си.

— Може би се обажда приятелката ти, Клаудия Родригес, която се опитва да се свърже с теб от Градския архив.

Щом Лео чу името на Клаудия, все едно го удари ток. Той кимна, парализиран от ужас.

— Може би…

Тъмнобежовият телефон от седемдесетте иззвъня още няколко пъти, остро и оглушително. Когато и последният сигнал утихна, Фредрик Столте заговори отново:

— Или може да е била жената на хазяина ти. Сигрид Евертс — онази, която се опитва да те изгони от антиквариата през всичките тези години.

Лео се вторачи в тъмната фигура на Стриндберг, която препречваше пътя му.

— К-как… как си научил толкова много за мен? Откъде знаеш тези… неща?

— Знам почти всичко за теб, а през последните денонощия следях двама ви с Клаудия Родригес с голям интерес. Разследването ви беше достойно за възхищение.

— Следил си ни?

Фредрик Столте кимна в полумрака.

— Два пъти посетихте Борсата. И двата бяхте в югозападната част на сградата. С други думи, били сте в секретния архив на Шведската академия, нали?

Лео кимна, неспособен да отговори.

— Снощи — продължи Фредрик Столте — дори направихте откритие. Намерихте механичната тайна врата — онази, която прадядо ми е конструирал преди близо сто години.

Докато говореше, върхът на показалеца му се плъзгаше напред-назад по запънатия спусък на револвера.

— Много от най-изтъкнатите писатели и професори в страната са били в този подземен архив. Всички членове на Шведската академия от 1914 година насам, когато архивът започва да се използва, са гледали малкия сребърен триъгълник в стената. Но никой не е успял да разреши загадката на Карл-Оскар. Освен теб.

Лео си пое дълбоко въздух и успя да проговори.

— Шюмендьо.

— Именно, Шюмендьо. Само с едно „м“, както го пишат Стриндберг и жителите на острова. Разбирам, че си разгадал и тази главоблъсканица, иначе варовиковата врата нямаше да се отвори.

Той направи няколко крачки между редиците с етажерки, приближаваше се все повече.

— След това намерихте пътя през подземните тунели на доминиканските монаси. Там долу успяхте да откриете тайната пещерна стая на братството. Е, имаше ли хора в нея?

Лео се поколеба за миг, стисна ръцете си в юмруци.

— Имаше трима души — каза той най-накрая.

— Наистина ли, и тримата? И какво направиха, когато с Клаудия Родригес прекрачихте прага на стаята ни? Тази, която никой външен човек не е виждал. Какво казаха баща ми и двамата му съмишленици, когато влязохте?

— Не казаха нищо, бяха изпили джобна бутилка с бял арсен. Бяха мъртви.

Няколко секунди Фредрик Столте остана напълно неподвижен, сякаш беше статуя на Стриндберг, изсечена от камък или излята от бронз. След това продължи да говори със същия тон на гласа като преди:

— От подземната стая отидохте в Йостермалм, нали? Паркирахте до църквата „Хедвиг Елеонора“, зад надгробния паметник на Карл фон Кардел, предполагам. След това се отправихте към апартамента ни. Там влязохте в моята стая. Кажи, златистите дърволази бяха ли живи?

— Да… живи бяха.

— Радвам се да го чуя. Не искам да им се случи нещо.

Ръцете на Лео трепереха от ужас и гняв.

— О-откъде… откъде знаеш всичко това? Откъде, по дяволите, знаеш кои места сме посещавали?

В гръдния кош на Фредрик Столте се надигна безгрижен смях.

— О, обяснението е съвсем просто. В лявата ти маратонка, в цепнатина между каучуковата подметка и стелката, има микрочип. С негова помощ можех да те следя неотлъчно през последните две денонощия.

— Това е… невъзможно. Кога, по дяволите, си успял да сложиш микрочип в обувката ми? Напълно невъзможно е!

Фредрик Столте отговори спокойно.

— Всичко се случи в една студена и снежна априлска нощ. Може би си я спомняш? Ти прекара нощта при една позната дама, а когато се върна в антиквариата на сутринта, някой беше разбил задната врата с щанга, тип кози крак, и беше откраднал една книга. Аз бях. През нощта влязох в магазина и сложих осем микрочипа в няколко от дрехите ти. Сложих и един в подметката на маратонките, с които си сега. Освен това взех екземпляр с автограф от автобиографията на Пати Смит „Просто деца“. Моля за извинение, не съм привърженик на кражбите. Но бях принуден да открадна нещо, за да може влизането с взлом да изглежда като истинско, нали? Няколко дни по-късно, когато ти беше зает с един клиент, влязох в антиквариата и оставих три стотачки на писалището. Това беше преди пет седмици.

Лео поклати глава, сянката му върху гърбовете на книгите потрепна.

— Т-това… е невъзможно, тогава убийствата на академиците не бяха започнали. Не си можел да знаеш, че ще се замеся в разследването.

— Не, не можех да го знам. Но съдбата въпреки това насочи стъпките ми към твоя антиквариат. И към теб.

— Съдбата? Какво… какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Фредрик Столте не отговори, а пристъпи още по-близо до Лео между етажерките.

— В стаята ми, на бюрото, трябва да сте намерили една ръчно написана бележка от май 1912 година. Разбира се, прочели сте я с голям интерес, а след това сте се разделили. Клаудия Родригес е отишла в Градския архив, за да търси информация за споменатата в бележката слугиня. А ти си дошъл тук, в антиквариата си, за да прочетеш за Свен Хедин, нали?

— … да.

— С други думи, знаете, че той е имал дъщеря — копеле, и че днес има неизвестен потомък на Свен Хедин.

Лео кимна мълчаливо.

— Но не знаете кой е той?

— Не.

— Нека тогава да ти помогна в търсенето. Родената през 1912 година дъщеря е била кръстена Хедвиг. Името звучи ли ти познато?

Лео поклати глава, върхът на езика му беше съвсем сух, докато се движеше в устата.

— Хедвиг е често срещано име.

— Да, така е. Но точно тази Хедвиг се е омъжила, приела е фамилията на съпруга си — Бюрман, и двамата са имали дете — дъщеря. При раждането в АТ клиниката на болница „Дандерюд“ възникнали сериозни усложнения, май медицинският термин е руптура на матката. Лекарят се опитал да спре вътрешния кръвоизлив с големи дози морфин, но положението по-скоро се влошило, отколкото да се подобри. Животът на Хедвиг не можел да бъде спасен, но новородената й дъщеря Рос-Мари оцеляла. Израснала в градчето Тебю североизточно от Стокхолм. Живеела там с баща си и новата му съпруга. На двадесет и една години започнала да учи журналистика в Университета на Упсала. Там се запознала с бъдещия си съпруг, културния журналист, поета и пътеписеца Т. Т. Дорфман, и им се родил син.

Когато Лео чу имената на покойните си родители, сякаш земята се разтвори под краката му. Той се хвана за рафта с лирика, за да не падне.

— З-значи… значи аз съм потомъкът на Хедин?

Фредрик Столте кимна.

— Ти си правнукът на Свен Хедин. Единственият му жив наследник по права линия.

На устните на Фредрик Столте се появи усмивка.

— През последните дни много пъти се заигравах с една мисъл. А по-точно, че ти търсиш мен, а в същото време аз търся теб. Тази случайност, това съвпадение, щеше да бъде оценено по достойнство от Аугуст Стриндберг. Може би щеше да напише няколко реда за него в Окултния си дневник.

След това усмивката изчезна и ъгълчетата на устата му се върнаха в обичайното си положение.

— Сега двамата с теб най-накрая се намерихме.

Фредрик Столте вдигна револвера с решително движение, излъсканите му метални орнаменти проблеснаха в полумрака.

— Както разбираш, съм дошъл по особен въпрос.

— Ч-чакай…

— Много години чаках. Сега чакането свърши.

Той се прицели, нагласи показалеца си върху спусъка и каза с решителен глас:

— Часът на отмъщението настъпи, Свен Хедин.

Лео се втренчи в дулото на револвера, парализиран от ужас, и зачака оглушителния трясък на черния барут. Но се чу друг звук — звукът на счупено стъкло, и ръмжащ 750-кубиков двигател изпълни антиквариата, във всички посоки се разлетяха парченца стъкло и книги с меки корици, когато през витрината влетя мотоциклет „Хонда Шадоу“. Предното стъкло удари Фредрик Столте по лопатките и той беше запратен с мощен тласък към рафта с фентъзи романите. Десният му крак беше премазан от останалия без водач мотоциклет, въртящата се предна гума притисна черепа му и отлепи силиконовата отливка и грима от дясната половина на лицето му. Когато той вдигна глава, чертите му бяха оголени: наполовина Аугуст Стриндберг, наполовина Фредрик Столте. С огромно усилие успя да избута мотоциклета настрани. Изправи се окървавен, насочи погледа си и револвера към счупеното стъкло и улица „Бундегатан“, но там не се виждаше никой.

— П-п-покажете се!

Той тръгна през лабиринта от етажерки и купчини с книги, като се олюляваше, под обувките му скърцаха стъкълца и шумоляха изпокъсани стихосбирки. Погледът му обхождаше все още тъмното помещение разярен и уплашен — като наранен хищник, преследван ловец. Кръвта се стичаше по челото му, строшеният череп пращеше.

— Къде… сте?

Внезапно долови движение зад писалището, обърна се светкавично въпреки раните и стреля няколко пъти. Антиквариатът се изпълни с барутен дим и ехтящ тътен. После Фредрик Столте застина на място, напрегна слуха си да чуе падащо на пода човешко тяло, стон, звукът от капеща кръв, но в антиквариата цареше абсолютна тишина. Той продължи бавно между етажерките, запъна спусъка на револвера и изпъхтя:

— Не… можете… да… се… скриете…

Когато мина покрай секцията с класика, забеляза нещо между гърбовете на книгите — в пролуката между „Острова на съкровищата“ и „Доктор Джекил и господин Хайд“ се подаваше един „Зиг Зауер“. Фредрик Столте се хвърли настрани и стреля четири пъти към рафта, където бяха сложени романите на Робърт Луис Стивънсън. Оглушителните трясъци отекнаха в стените и в антиквариата отново се разнесе барутен дим. После пак всичко утихна, настана мъртвешка тишина. Фредрик Столте се свлече бавно на пода, притисна лявата си ръка към горната част на шията си, точно под челюстта, където гърлото му беше пронизано от куршум с калибър 9х19 мм от полуавтоматичен полицейски служебен пистолет. Той се задъхваше, мъчеше се да си поеме дъх, но гърлото му се пълнеше с кръв вместо с въздух. Тогава чу скърцане, приближаващи се решителни крачки зад рафта с класика и скоро пред него застана фигура. Той вдигна револвера с огромно усилие и го насочи към появилата си тъмнокоса жена. Но когато пръстът му се сви около спусъка, барабанът издаде кух звук.

— Вече стреля шест пъти, револверът „Ремингтън“ от 1860 година не побира повече патрони.

Клаудия се провря между етажерките и насочи служебното си оръжие към гръдния кош на Фредрик Столте, без да откъсва поглед от него. До нея куцукаше Лео, двамата бавно се приближаваха към простреляния мъж, към убиеца, когото издирваха от четири дълги денонощия. Фредрик Столте ги гледаше втренчено с трескав поглед, отвори бавно уста и успя да изговори няколко изречения с разкъсаното си гърло.

— П-п-приятели… Ще п-п-позволите ли да ви н-н-нарека така… У-учудени сте… виждам го в о-о-очите ви… Но аз г-г-гледам на вас като на свои приятели… въпреки че т-т-това… е п-п-първатани… с-с-среща…

Само толкова успяха да разберат. От устата на Столте излизаха пяна, съсиреци и неразбираеми думи. Лео повдигна внимателно главата му, сложи ленена възглавница между дъските и пукнатия череп.

Фредрик Столте продължи да говори, изрече запъхтяно последните си думи, изкашля ги и ги изплю. Неразличим шепот, удавени в кръв и жлъчен сок изречения. Клаудия и Лео бяха клекнали плътно до него сред стъкълца и преобърнати етажерки, опитваха се да чуят какво казва умиращият убиец на академиците. Но последните думи на Фредрик Столте бяха неразбираеми, неразчленими, само той знаеше значението им. Накрая той склопи клепачи зад маската на Стриндберг, мускулите изгубиха живеца си, а револверът се плъзна бавно от кървавите му пръсти.

Те гледаха мълчаливо мъртвия мъж, отдалеч се чуваха само сирените на приближаващи се полицейски коли. Миризмата на прах от дървени въглища и сяра изпълваше антиквариата, бели воали от барутен дим обгръщаха Лео и Клаудия.

— Лео, добре ли си?

— Така мисля.

Откъснати страници от книги е меки корици и сборници с лирика се рееха на въздушното течение, някои излетяха през счупената витрина, вятърът ги понесе и ги разпръсна из самотните улици на Сьодермалм.

* * *

Двадесет минути по-късно „Бундегатан“ се изпълни с полицейски автомобили и линейки, с напрегнати викове и звуци от радиостанции, със сини лампи, които осветяваха фасадите. По асфалта бяха разпръснати стъкълца, скъсани корици на книги и парченца пластмаса.

Лео седеше на носилка срещу антиквариата. Той се понамръщи, докато медицинската сестра почистваше раните на лактите и скулите му, дезинфекциращият спирт пареше върху кожата.

— Само драскотини са и няколко синини.

Той кимна и се загледа след медицинската сестра, докато тя се изгуби в суматохата. Погледът му се задържа върху антиквариата и счупената витрина. В ярката неонова светлина на помещението различи десетина души — криминалисти, цивилни полицаи, един съдебен лекар, Клаудия — движеха се бързо между купчини с книги и преобърнати етажерки. Повечето спираха при рафта с лирика — до тялото на Фредрик Столте, което се очертаваше под жълто велурено одеяло.

В западния край на улицата, зад синьо-белите ленти, се мяркаха журналисти, телевизионни репортери и фотографи, вече имаше тридесетина и прииждаха още. Протягаха напред цифровите си фотоапарати и диктофони, викаха на шведски, английски, немски, докато въпросите им отекваха без отговор между жилищните сгради.

Лео се подпря на носилката и се изправи, втренчи се в асфалта и забеляза протрит лист до бордюра. Вдигна го, опита се да разчете кратките строфи, но под мръсотията и следите от автомобилни гуми се различаваха само няколко отделни думи.

— Съжалявам, че ти съсипах антиквариата.

Той веднага вдигна глава и погледна към Клаудия с крива усмивка.

— Така или иначе трябваше да поразчистя.

Тя застана до него, марлята на лявата й ръка беше оцветена от кръв, ръждивочервена. Погледът й се насочи към беемвето, което стоеше паркирано на десетина метра разстояние, и чакащия на задната седалка Ларш Льовден — в лявата му ръка просветваше угарка, а димът се извиваше през отворената задна врата. Зад прозореца от страната на пътническото място тя долови силует — неподвижно очертание, което принадлежеше на директора на Национална служба „Полиция“.

— Трябва да тръгвам.

— Към полицейското управление ли?

— Да.

— Ще имаш ли проблеми? С Йеглерц?

— Не.

Той отметна бавно бретона от очите си, след което пусна листа и го остави да отлети към напукания сив асфалт.

— Клаудия…

Тя го погледна, изчака да продължи.

— Какво ще стане сега?

— Нямам представа.

— Искам да кажа…

— Ясно ми е какво искаш да кажеш, Лео. Не знам.

Те се погледаха. Между билата на покривите и комините се показа бледото утринно слънце и озари лицата им. Тя погали бузата на Лео. После забърза към чакащото беемве и се настани на задната седалка, затвори вратата, не се обърна, когато колата бавно изчезна надолу по улицата.