Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (6)

5.

Томас Ман

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1929 година.

Мотиви на Шведската академия:

… най-вече за големия му роман „Буденброкови“, който с течение на годините получава все по-голямо признание като едно от класическите произведения на съвременната литература…

15 май 2012 година

Предобедното слънце проникваше през тъмнозелените кадифени завеси и осветяваше мрачния салон за четене на Сикстен Йерпе, дълги слънчеви лъчи пълзяха по дъските на пода като позлатени змии.

Четиримата членове на Академията се бяха настанили на меките мебели покрай прозорците на салона. Очите им бяха кървясали от плач, лицата — пребледнели от отчаяние.

Беатрис Елмстен въздъхна, след което помръдна объркано глава. Хроничната й глаукома се бе влошавала с всяка изминала година, сега слепите й очи се взираха в нищото. Тя се наведе бавно напред, погали с пръсти златистата козина на тила на кучето си водач.

— Не мога да осъзная, че Хюберт е мъртъв. Наистина всички се намираме в тази възраст, когато смъртта дебне зад ъгъла, през последните години съм била на повече погребения, отколкото рождени дни. В това няма нищо чудно, разбира се, злополуки и болести сполетяват всички ни, такъв е животът. Но убийство!

Тя поклати глава отчаяно и огорчено.

— Ничия смърт не ме е съкрушавала така, както смъртта на Хюберт. Едно е съдбата — или пък Бог, ако щете — да реши, че дните ни са преброени. Но убийството се извършва от човешка ръка.

Орвар Шеле кимна в знак на съгласие и отпи от димящото кафе.

— Вчера разговарях дълго с Хюберт в „Бернс“. Трябва да беше към дванадесет часа, значи по-малко от час по-късно е бил застрелян. Говореше за вилата си. Искаше да я пребоядиса в тъмночервено, това бяха последните му думи.

Сикстен Йерпе отдавна мълчеше. Кожата около скулите му висеше отпусната като прекалено голяма маска, тежкото му дишане можеше да се сбърка с хъркане, но погледът му беше буден, пронизващ като на хищна птица. Когато Йерпе се покашля, останалите веднага замълчаха.

— Както ви е известно, с Хюберт имахме своите стълкновения, искам да добавя, че така и трябва да бъде. Спорим от над тридесет години. Казвам „спорим“, а не „караме се“, защото, както знаете, между двете има съществена разлика. Така сме спорили, че между Борсата и „Юлене Фреден“^[1] прехвърчаха и кифлички, и ругатни. Веднъж, Орвар, си спомням, че се наложи ти и Вилхелмсон да ме усмирявате със сила, когато исках да убедя физически още младия Рюдквист в превъзходството и значението на тълкувателите на Маларме за съвременната ни лирика.

На устните на Йерпе се появи печална усмивка. Тогава се усмихнаха и останалите, които си спомняха инцидента.

— Двамата с Хюберт не се погаждахме. Някои са ни наричали врагове и може би имат право. Но — и всички трябва да са наясно с това — Хюберт Рюдквист беше най-добрият ми враг. За да мога да се сражавам срещу острия му като бръснач интелект, от тридесет години подострям перата и доводите си. Ще ми липсва невероятно много.

Над членовете на Академията се спусна тишина, те Свеноха погледи, изгубиха се в мисловните си светове. Когато звънецът издаде писклив и продължителен звън, Сикстен Йерпе погледна към стенния часовник.

— Сигурно е Соня. Тя, както винаги, трябва да отбележа, си е изключила телефона от контакта. Но оставих съобщение на гласовата й поща и я помолих да тръгне насам. Клас, ти си млад и бодър, ще бъдеш ли така добър да й отвориш?

Клас Фален, който наскоро беше отпразнувал седемдесетия си рожден ден, стана от дивана.

— Разбира се. Ние, младежите, се радваме да бъдем полезни.

Той прекоси с усилие салона и изчезна зад домашно ушитата завеса, която отделяше помещението от антрето. Из апартамента се разнесе скърцане, когато Фален освободи веригата и отвори външната врата. Скоро откъм антрето се чуха гласове, единият беше добре познатият глас на Клас, а другият принадлежеше на непознат мъж. Изведнъж в апартамента отекна гърмеж и през завесата проникна сиво-бял дим.

— Клас, какво, за Бога, става?

Двамата мъже се втренчиха в отвора на салона. Беатрис Елмстен обърна бледите си очи в същата посока и веднага усети острата миризма на сяра.

В същия миг завесата беше дръпната настрани и в салона влезе мъж с балтон с двойно закопчаване и цилиндър, леко килнат назад на темето. В затворената ръка на мъжа имаше револвер с гравирани метални орнаменти, от обработената против ръжда цев все още излизаха струйки дим. Когато забеляза многобройната компания, той спря и се втренчи в тях.

Сикстен Йерпе срещна погледа му и се изправи с голямо усилие от фотьойла.

— Какво, по дяволите, означава това?

Непознатият стоеше напълно неподвижно, лицето му беше безизразно под периферията на цилиндъра. След това устните му се извиха в израз на дълбоко удовлетворение и той вдигна огнестрелното оръжие със сигурна ръка, насочи го към гръдния кош на Йерпе и натисна спусъка. Гърмежът беше оглушителен, цевта на револвера отново избълва дим, а от въртящия се барабан изскочиха парещи сажди. Йерпе беше улучен от два оловни снаряда, бархетната му риза се оцвети в карминеночервено от бликащата кръв, а огромното му тяло се свлече безжизнено в кожения фотьойл.

Тогава Орвар Шеле се надигна от дивана. До него кучето водач оголи зъбите си и започна да лае като подивяло.

За част от секундата нахлулият в апартамента мъж се поколеба, след което се обърна бързо наляво и стреля два пъти — първият оловен куршум уцели бетонната стена, а вторият се заби в лявото око на лабрадора. Лаят утихна мигновено и кучето водач се свлече на пода. В същия момент Шеле успя да хване ръкава на балтона на нападателя, заби върховете на пръстите си в ръката му и посегна да го стисне за гърлото. Но мъжът се изскубна и му нанесе силен удар с ръкохватката на револвера. Прикладът се удари в челото на Шеле и възрастният историк залитна назад със зееща рана над веждата. Опита се да се изправи, като се олюляваше, но беше прекалено замаян.

Сега мъжът вдигна необезпокояван оръжието си, прицели се и стреля още веднъж. Когато оловният куршум разтроши лявата му скулова кост, силата на изстрела запрати мощно Шеле назад и той се удари в библиотеката. След това в салона за четене настана пълна тишина. Беатрис Елмстен седеше до прозоречната ниша и търсеше безпомощно с ръце във въздуха. Тя усещаше присъствие пред слепите си очи, долавяше дълбоко дишане, движения, скърцането на дъските под тежестта на човек.

— С-сикстен? Орвар? Какво… какво става? Клас! Отговорете! Отговорете ми! Къде е Немо?

Отначало тя не получи друг отговор на въпросите си, освен мълчание, а след това стаята се изпълни с непознат мъжки глас:

— Приятелите ви са мъртви, кучето ви също. Естествено, намерението ми не беше и кучето да умре, но вече нищо не може да се направи. Моля за извинение.

— К-кой… кой сте вие? Какво сте… сторили?

— Едно дълго чакане завърши — отговори гласът. — Часът настъпи.

Изведнъж от другия край на салона се чу звук. Сикстен Йерпе изскимтя, прозвуча почти като животински вой. Той запълзя бавно по пода и вдигна поглед към палача си, а после отвори уста и от нея избликнаха кръв, жлъчка и ругатни.

— В-винаги съм… те презирал… п-проклет самодоволен мръсник такъв…

Мъжът не се засегна от обидните думи. С голямо спокойствие той отново вдигна огнестрелното оръжие и сви показалеца си около посребрения спусък, но този път от барабана на револвера се чу само глух звук. В синкавите очи на мъжа се появи леко раздразнение. Без да се бави, той пъхна лявата си ръка в джоба на балтона и извади кръгла месингова кутийка, чийто капак бе украсен със старателно оформен надпис: Ю. А.

Отвъртя месинговия капак. В кутийката имаше въгленовочерен прах, голяма колкото напръстник мерителна чашка, странично отделение с възпламенители и муниция. Мъжът взе чашката и напълни горното гнездо на барабана с тъмния прах. Сложи кръгъл оловен куршум в отвора и го притисна с помощта на ръчката за презареждане, силно и старателно. Накрая постави възпламенител върху нипела в задната част на барабана.

Сикстен Йерпе лежеше неподвижно на паркета с поглед, в който се четяха гняв и безпомощност. Когато мъжът вдигна зареденото огнестрелно оръжие, Йерпе се опита да заговори, но от устните му излязоха само кръв и жлъчка.

В апартамента отново отекна тътен от изстрел и се разнесе вонята на сяра. Оловният куршум проникна в широко отворената уста на възрастния писател и тялото му беше обгърнато от дим.

Беатрис Елмстен се притисна ужасена към облегалката на фотьойла, само на метър от мъртвия си приятел. Ръцете й трепереха неконтролируемо, а невиждащите й очи се напълниха със сълзи.

— Не ме убивайте… моля ви, не ме застрелвайте…

— Защо, по дяволите, ще искам да ви застрелям?

Абсолютното удивление в гласа на мъжа не можеше да се сбърка.

— Няма от какво да се боите, мога да ви уверя в това.

После той напусна апартамента с бързи крачки. Елмстен остана седнала на фотьойла и чу как мъжът се отдалечава по стълбите, след което салонът се изпълни с непоносима тишина. Тя седеше неподвижна, парализирана от ужас. Дишаше тежко, пръстите й се бяха вкопчили в облегалката на фотьойла.

Минаха тридесетина секунди, малко повече от минута. След това външната врата отново се отвори, изтърканите панти изскърцаха. Беатрис Елмстен чу скърцането на пода, задъхано дишане и приближаващи се тихи стъпки.

— Не, не ме убивайте! Пощадете ме!

Но не й отговори непознатият мъж, а до ухото й прошепна женски глас:

— Няма да ви нараня. Казвам се Клаудия. От полицията съм.

Клаудия клекна до сляпата жена. В дясната си ръка държеше служебното си оръжие — „Зиг Зауер“ Р226, насочи го първо към двете врати на салона, а след това към кадифените завеси. С лявата си ръка погали треперещите пръсти на жената и каза с едва доловим глас:

— Извършителят в апартамента ли се намира?

— Т-той… той изчезна. Точно преди да пристигнете… само няколко м-минути по-рано…

Изчезнал.

Само няколко минути по-рано.

Клаудия изруга наум, когато разбра колко близо е била. Дали се беше разминала с убиеца в двора? Той беше ли сред събралите се на спирката на автобус 66 хора? В някоя кола на моста Вестербрун? За момента тя прогони тези мисли от главата си, извади мобилния си телефон и набра един номер.

Ларш Льовден отговори незабавно.

— Клаудия, къде си?

— В апартамента на Сикстен Йерпе на Реймершхолме, но не стигнах навреме. Изпрати подкрепления и линейка, тук има трима застреляни и една оцеляла.

Областният полицейски началник си пое въздух, след кратко мълчание успя да проговори.

— Ти добре ли си?

— Да.

— Започнахме да действаме и вече знаем, че убиецът се намира тук, в Стокхолм. След няколко минути всички членове на Академията ще имат полицейска охрана.

— Добре.

Клаудия затвори телефона и се огледа. Двамата мъже лежаха застреляни в различни ъгли на салона, до външната врата беше видяла още едно тяло на мъж. На пода до краката на сляпата жена лежеше куче водач, изглеждаше, сякаш е легнало с удобно поставена между лапите муцуна, но зеещият отвор около лявото му око разкриваше истината. Клаудия стисна измършавялата ръка на жената.

— Знаете ли кой е извършил това?

— Н-не…

След като си пое дълбоко дъх, тя добави:

— Н-но Сикстен знаеше.

— Откъде знаете?

— Преди… преди Сикстен да умре, той промълви няколко думи. Каза: Винаги съм те п-презирал, проклет самодоволен… мръсник такъв.

Клаудия запамети последните думи на убития писател, след което се обърна отново към жената.

— Може ли да ви попитам нещо? Ще имате ли сили да ми отговорите? Изключително важно е.

Възрастната жена кимна.

— Ами — започна Клаудия — този убиец е застрелял петима членове на Шведската академия. Но вас не е застрелял. Защо?

Сълзите потекоха по бузите на Беатрис Елмстен.

— Не знам — отговори тя. — Не знам.