Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (8)

7.

Сигрет Унсет

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1928 година.

Мотиви на Шведската академия:

… преди всичко за нейните въздействащи описания на средновековния живот в Севера…

15 май 2012 година

Лео Дорфман духна димящия си чай с подправки, остави парата да облъхне лицето му.

Лъчите на вечерното слънце проникваха в помещението през прашните прозорци на антикварния магазин, падаха върху радиото на перваза и се отразяваха в медните елементи. Това беше стар транзистор — „Грундиг 941 WS“, купен от дядо му в средата на петдесетте, но все още работеше отлично. Понякога сигналът на станция Р1 се губеше сред шума между честотите — тогава Лео почукваше леко с дясната си ръка по изкривеното копче за регулиране на звука и сигналът веднага се възстановяваше. През следобедните часове редакцията на програма „Ехо“ предаваше без прекъсване — само съобщения за смъртоносните изстрели в центъра на Стокхолм.

Лео отпи от билковия чай, отхапа от сандвича си и се заслуша съсредоточено в думите на пресаташето на Службата за охрана — изморен глас, който излизаше от триватовия високоговорител на радиото.

Тогава звънецът на входната врата на антиквариата издрънча и ръждясалата врата се отвори със скърцане. В магазина влетя пълен мъж на около петдесет години, облечен с изтъркана бархетна риза и панталони от рипсено кадифе с повече кръпки, отколкото човек можеше да преброи. Буйната му коса падаше разрошена покрай слепоочията и около почти голото му теме, на дясното му ухо имаше засъхнала пяна за бръснене, останала след сутрешния тоалет. С тежки стъпки мъжът пристъпи към писалището. Опита да поздрави, но беше прекалено задъхан, от зейналата му уста излизаше само силно пъхтене.

Лео изключи радиото и погледна със сериозно изражение редовния си клиент.

— Здрасти, Брюнолфсон. Чул си за убийствата в Академията, предполагам?

Брюнолфсон се подпря на писалището и кимна, все още неспособен да говори. Най-накрая зададе запъхтяно въпроса си — същия, който от три седмици задаваше почти ежедневно.

— Н-намери… ли я?

— О, да, намерих я. Най-накрая.

— Наистина ли?

Лео кимна.

— Слушай… нали не се майтапиш с мен?

— Не — отговори Лео и извади подшита книга, която сложи на капака на писалището.

Книгата беше добре запазено първо издание на дебютния криминален роман на Стиг Трентер от 1943 г. „Никой не може да спре смъртта“. След няколкоседмични усилия и след като наду главата на един готландски колекционер, беше успял да купи редкия екземпляр от него за две хиляди и петстотин крони. Брюнолфсон погледна криминалния роман със светнали очи.

— Перфектно. Идеална е.

Той хвана книгата с двете си ръце, плъзна пръсти по корицата с мраморни шарки, по зелената сатенена подвързия, по етикета със заглавието на гърба на книгата, който беше направен от козя кожа в червено и охра. След това отвори книгата на заглавната страница и огледа много внимателно колофона.

— Първо издание, първа разпечатка, 3000 бройки.

Той прошепна думите със страхопочитание, сякаш бяха редове от молитва.

— Точно така — каза Лео. — Колко бройки си имал преди?

— Две, наследих ги от дядо. Но те са второ качество, евтинийки, които могат да се купят от битпазар или на Книжната борса за петдесет крони.

Изведнъж той изгледа въпросително Лео.

— Можеш ли да познаеш кои две издания имам, Дорфман? Би трябвало да можеш, ако претендираш да се наричаш антикварен търговец.

— Две издания второ качество, нали така каза? На „Никой не може да спре смъртта“?

— Да, две истински издания второ качество.

— Добре, едното трябва да е лепеното издание на издателството към супермаркети „Ика“ от 1948 година. Но за второто ми е значително по-трудно да отгатна.

Лео помисли известно време, но накрая сви рамене.

— Нямам представа. Може ли да е издание на „Б. Валстрьом“? От средата на шестдесетте вероятно?

— Нет.^[1] Но трябва да призная, че предположението ти си го бива.

— Добре, предавам се. Кажи ми.

Лицето на Брюнолфсон се озари от лукава усмивка, но той изчака няколко секунди с отговора за повече драматизъм.

— Втората бройка — каза той тържествено — е с кожена подвързия, издадена като част от поредицата „Кримка на месеца“ през хиляда деветст…

— 1979! — възкликна Лео и се плесна по челото с двете ръце. — Дяволите да го вземат, трябваше да се сетя.

— Да, трябваше.

Лео сложи ръката си върху огромното ляво рамо на Брюнолфсон и го потупа леко няколко пъти.

— Е, вече имаш оригинала.

— Да, най-накрая.

Брюнолфсон отново прокара пръсти по сиво-зелената илюстрация на корицата, по сенчестия планински склон, по стоящата на билото загадъчна женска фигура. Но изведнъж между веждите му се появи угрижена гънка и той веднага остави криминалния роман.

— Цената! Не сме обсъдили цената, Дорфман. Колко струва книгата?

Лео погледна с крайчеца на окото си към Брюнолфсон — редовния клиент, който влагаше цялата си заплата, всичките си спестявания в книги и комикси от четиридесетте, петдесетте и шестдесетте, за предпочитане в ненарушена оригинална опаковка и с обозначението за редки издания R.R.R. или R.R., но винаги поне r.r.

— Да кажем две хиляди?

Гънката се вряза още по-надълбоко в челото на Брюнолфсон.

— Безмилостен търговец си ти, Лео, наистина безмилостен.

Той прехапа замислено долната си устна, след което неохотно извади четири измачкани банкноти по петстотин крони от задния си джоб и ги сложи върху спуснатия капак на писалището.

— Понякога човек трябва да си позволи малко лукс, нали?

— На същото мнение съм — отговори Лео усмихнато. — Слушай, искаш ли малко чай? В каната има готов. Или може би сандвич с кашкавал?

— Нямам време, трябва да побързам.

Брюнолфсон хвана дебютния роман на Трентер с върховете на пръстите си и го сложи внимателно в огромния джоб на ризата си, а след това разсеяно вдигна дясната си ръка за поздрав.

— Досвидания^[2], Дорфман!

Външната врата се затръшна зад колосалната фигура на Брюнолфсон и Лео видя как редовният му клиент тръгна по улица „Бундегатан“ и се изгуби в посока към улиците около площад „Нюториет“. Той се облегна на дървения стол, извади измачканите банкноти, сгъна ги и ги пъхна в една тенекиена кутия зад секцията с лирика: в покафенялата от ръжда кутия за чай държеше всичките си пари и ценности. Обикновено кутията беше празна, но когато му се намираха няколко стотачки, те ухаеха силно на руски чай с подправки. Той затвори рязко тенекиения капак и остави кутията зад изпокъсаната от четене книга на Вернер Аспенстрьом „Избрани стихове“.

Тогава звънецът на вратата отново издрънча и тя се отвори. Лео се уплаши, че Брюнолфсон е съжалил за решението си и връща книгата на Трентер. Дали не беше намерил дразнещо подгънат ъгъл на страница в книгата, или пък бе открил драскотина на последната страница, а може би на заглавната имаше петно от влага. Но на прага стоеше не високият редовен клиент, а една жена, която той от много години обичаше.

— Здравей, Лео — каза Клаудия Родригес и влезе в магазина.

 

 

Двамата бяха имали кратка лятна връзка — младежко влюбване, когато той беше на двадесет и четири, а тя — на двадесет. Запознаха се случайно на празненство по случай деня на лятното слънцестоене, на което и двамата се чувстваха не на място. Всичко започна с маринована херинга и състезание по скачане с чували и завърши с това, че правиха любов под нощното небе в парка „Витаберг“.

Клаудия и Лео бяха напълно различни и точно в това беше очарованието, но когато дойде есента, тя произнесе думите, от които той се беше страхувал, думите, които очакваше. Бяха отишли на любимото си място — сладкарница „Гунаршон“ до северния изход на метрото на станция „Сканстул“. Там хапнаха късна закуска, докато съседките им по маса, две възрастни дами, ядяха ранна вечеря. Клаудия довърши франзелата си с шунка на няколко бързи хапки и изтръска трохите от ръкава на пуловера си.

— Виж какво, Лео, тази работа няма да я бъде.

— Да, знам.

Той отпи от топлия си чай от жълт кантарион и попита:

— Защо да не я бъде?

— Ще ти покажа.

Тя извади бележник и молив от раницата си и сравни чертите на характерите им, сякаш връзката им беше математическо уравнение, което можеше да се пресметне, диаграма, където всички грешки личаха ясно.

Клаудия

Обожава месо на скара

Обича да е сред хора

Католичка (понякога)

Обожава да пътува

Обича животните (особено кучетата)

Често спортува

Иска да научи китайски

Предпочита да е отгоре при секс

Харесва Паулу Коелю

Член на Младежкото движение на Социалдемократическата работническа партия

Лео

Вегетарианец

Единак

Атеист (винаги)

Не мърда от Сьодермалм

Алергичен към козина (особено кучешка)

Ненавижда спорта

Иска да научи елфски

Също предпочита да е отгоре

Отказва да прочете „Алхимикът“

Два пъти поред е пуснал празна бюлетина

Той разгледа внимателно всичко, след това взе молива и дописа още едно поле в своята колона: „Обича Клаудия“ Тя веднага взе късото моливче и записа в своята колона: „Обича Лео!!!“

— Но това няма да е достатъчно — добави с окончателност в гласа.

С върховете на пръстите си погали бузата му, неизбръснатата му брадичка. А после излезе от сладкарница „Гунаршон“ и повече не се бяха виждали.

Оттогава бяха минали петнадесет години.

 

 

Сега тя стоеше точно до прага на антикварния магазин в светлината на вечерното слънце и го гледаше с изморени очи.

— Здравей — каза той и свали босите си крака от капака на писалището.

Клаудия затвори вратата зад себе си и погледна към етажерките, които изпълваха помещението — полирани рафтове от брезово дърво, които се огъваха под тежестта на десетки хиляди книги.

— Най-накрая успях да видя прословутия ти антиквариат, чудех се как ли изглежда.

— Така ли, знаела си, че имам антиквариат?

— Понякога те търся в Гугъл.

Тя се огледа с буден поглед и установи, че магазинът е празен.

— Трябва да говоря с теб за нещо.

— Разбира се. Влез, Клаудия, влез.

Ръкавите на ризата му се разлюляха, когато той махна към каната от марка „Хьоганес“ на перваза.

— Искаш ли малко чай?

Тя поклати нервно глава.

— Или може би нещо за ядене? Тук някъде имам орехов хляб.

— Sorry, ужасно бързам.

Той се опита да скрие разочарованието си, като отхапа голям залък от сандвича си с кашкавал.

— Е — каза с пълна уста, — за какво искаш да поговорим?

— Предполагам, че си чул за убийствата на петимата членове на Академията?

Въпросът го изненада.

— Да… естествено. Защо питаш?

— Работя по разследването, затова дойдох тук.

Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди, след което тя поясни:

— Следовател съм в Националното звено „Убийства“ и ни трябва експерт по литература. Някой, който да знае всичко за Шведската академия, за членовете, за книгите им. Какво ще кажеш, Лео, искаш ли да ни помогнеш?

Той прокара бавно лявата си ръка през косата, а след това думите излетяха от устата му.

— Да, да, разбира се. И още как.

— Супер!

Клаудия отиде до външната врата, обърна табелата ОТВОРЕНО и завъртя резето.

— Тези разстрели не са случайност. Убиецът има мотив, убедена съм в това. Нещо го движи. Защо някой ще иска да убие членовете на Шведската академия? Лео, можеш ли да се сетиш за причина?

Той прехапа долната си устна, започна бавно да снове между етажерките с книги, между прашните купчини с издания с меки корици и месечните списания.

— Причина — промърмори той на себе си, — причина някой да иска да убие членовете на Шведската академия.

Клаудия го гледаше нетърпеливо, следеше всяко движение на тялото му, чакаше.

Нищо не се е променило. Нищичко.

Сноването, мърморенето, дългият пепеляв бретон, който постоянно му падаше в очите — всичко си беше същото. Накрая тя пристъпи към него.

— Академията изказвала ли се е по някой спорен въпрос напоследък?

— Те никога не се изказват по никакви въпроси, особено по спорни.

— Някой от членовете да е публикувал оспорвана статия? Да е направил някакво изявление? Някой да е написал книга, която да е разбунила духовете?

— Винаги има кой да се подразни, но не е имало големи противоречия, които да…

— Кой се е дразнил?

— Това са дреболии. Не е нещо, което да доведе до убийството на петима…

— Какви дреболии, Лео?

— Ами например през седемдесетте имаше много радикално леви, които критикуваха лириката на Клас Фален.

— Критикували са? Как по-точно?

— Смятаха, че в стиховете му трябва да се засягат големите политически въпроси. Защо пишел за затоплените от слънцето камъни край езерото Венерн, вместо да описва бомбардировките с напалм на САЩ в Северен Виетнам? Защо възпявал вермландските гори, вместо да разказва за намесата на ЦРУ в преврата на Пиночет? Веднъж активисти от Комунистическата партия марксисти-ленинисти (революционери) хвърлиха петстотин яйца по къщата му в покрайнините на Филипстад.

— Петстотин?

— Да, по едно за всеки убит в клането в Ми Лай. Но това беше през есента на 1972-ра, никой не се е сещал за тази акция от четиридесет години.

Тя кимна, ставаше все по-нервна.

— Добре, но членовете на Академията писали ли са други оспорвани книги? Нещо, публикувано наскоро?

— Почакай една секунда…

Той се изправи и изчезна между етажерките, босите му крака се движеха почти безшумно по дъбовия паркет. След малко се върна с пълни с книги и стари вестници ръце. Когато ги сложи на пода, се вдигна облак прах и прашинките проблеснаха на светлината от залязващото слънце.

— Разбира се, нямам всичко написано от членовете на Академията — каза той задъхано, — но имам много.

Лео започна да притичва из антиквариата, от етажерка на етажерка, и извади още десетина издания. Скоро дъските около писалището изчезнаха под сборници с лирика, изпокъсани от четене романи, есета и докторски дисертации. Той седна пак на дървения стол и махна с ръка към разпръснатите купчини.

— Ще разлистя тези за начало.

— Доста има за четене тук.

— Напълно ме устройва. Кой знае, може би ще успея да намеря някоя следа. Все отнякъде трябва да се започне, нали?

— Вече имаме няколко следи. Три от убийствата са извършени в апартамента на Сикстен Йерпе на Реймершхолме, сигурно вече си чул за това.

— По радиото не говорят за нищо друго. Вероятно всички по целия свят са разбрали за убийствата.

— Сигурно, но не са разбрали за странните обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Извършителят не е застрелял Беатрис Елмстен, пощадил я е.

— Пощадил ли я е?

— Да, тръгнал към апартамента на Йерпе на Реймершхолме. Там се намирали четирима от членовете на Академията — Орвар Шеле, Клас Фален, Беатрис Елмстен и самият Йерпе, разбира се. Извършителят застрелял тримата мъже хладнокръвно, без да се поколебае. Застрелял и кучето водач на Елмстен. Но когато тя помолила убиеца да пощади живота й, той казал: Защо, по дяволите, ще искам да ви застрелям? Няма от какво да се боите, мога да ви уверя в това. След това напуснал апартамента.

Лео повтори бавно думите на убиеца, търсеше скрит смисъл между редовете, послание.

— Лео, има ли нещо, което да отличава Беатрис Елмстен от останалите членове?

— Да, има.

— Какво?

— Спомнят ли си историята с Рушди?

— В края на осемдесетте?

— Точно така, тогава аятолах Хомейни издаде фатва срещу Салман Рушди — религиозна смъртна присъда. Няколко седмици по-късно Беатрис Елмстен и Пер Биркенфелт настояха Шведската академия официално да заклейми смъртната присъда. Това беше през есента на осемдесет и девета, ако не се лъжа. Когато желанието им не беше изпълнено, двамата прекратиха участието си в дейността на Академията. Биркенфелт не е стъпвал в Борсата оттогава, а Елмстен се върна в Академията в средата на деветдесетте.

Клаудия извади бележник със спирала от коженото си яке и нахвърли набързо няколко бележки, подчерта думите „смъртна присъда“ и името „Пер. Б.“

— Да — каза тя, — знаех, че Биркенфелт е напуснал Академията.

Тогава Лео поклати решително глава.

— Избраните не могат да напуснат — абсолютно никога. Оставаш член на Шведската академия до смъртта си.

— До смъртта си?

— Да. Така е записано в устава, който Густав III съставя в края на осемнадесети век. Има само два изхода от Академията — изключване и смърт.

— А какво става, когато някой член почине?

— Тогава останалите избират нов — или писател, или професор по нещо. А новоизбраният трябва да седне на стола, на който по-рано е седял покойникът.

— Явно смъртта играе важна роля в Шведската академия.

Въпреки че бяха сами в антиквариата, Клаудия понижи още повече глас:

— Искам да ти кажа още нещо. Сикстен Йерпе е познавал извършителя и го е ненавиждал.

— Откъде знаеш?

— Преди да умре, Йерпе говорил с убиеца. Казал: Винаги съм те презирал, проклет самодоволен мръсник такъв. Беатрис Елмстен седяла точно до него, не можела да види нищо, разбира се, но чула всичко — до последната дума.

Клаудия хвана ръкава на ризата на Лео, сякаш можеше да изтръгне отговор от него със сила.

— На кого може Йерпе да е казал тези думи? Имал ли е враг, някого, когото наистина да ненавижда?

Лео помисли върху последните думи на прочутия писател, промърмори ги под носа си.

— Сикстен Йерпе имаше много врагове, вероятно стотици. Но един човек ненавиждаше повече от всеки друг.

— Кош?

Лео отвърна с крива усмивка:

— Хюберт Рюдквист. Но нали той е бил вече мъртъв, когато убиецът е застрелял Йерпе, това е доста солидно алиби, предполагам?

— Да, да си мъртъв е сносно алиби, но никога не можем да бъдем съвсем сигурни.

Тя погледна с крайчеца на окото си към оранжевия часовник от седемдесетте на тухлената стена — минутната стрелка беше счупена по средата, а цифрите бяха толкова изтъркани, че едва се различаваха.

— Виж, Лео, съжалявам, че изникнах така и освен това те въвличам в разследване на убийство. И то след като не съм се обаждала от четиринадесет години.

— Петнадесет — поправи я той.

Те се усмихнаха леко, и двамата се засмяха.

— Няма нищо, Клаудия. Радвам се, че дойде.

Тя хвана лявата му китка, стисна я силно.

— Сега трябва да бягам. Но ако ти хрумне нещо интересно за членовете, нещо за Шведската академия, ми се обади веднага. По което и да е време на денонощието.

— Добре, ще го направя.

За кратко двамата останаха загледани един в друг.

— Приятно ми беше да те видя отново, Клаудия.

— И на мен.

— Може би някой ден ще намериш време за чаша чай?

— Може би.

След това тя сложи визитната си картичка върху капака на писалището и излезе от антиквариата, без да се сбогува, без да помаха, точно както правеше преди петнадесет години.

— Никога не казвай довиждане — прошепна Лео сам на себе си.

Той отиде до витрината и погледа след притичващата фигура на Клаудия, видя как тя се качи на сребристочерния мотоциклет и изчезна зад ъгъла с висока скорост — потегли по улица „Йостьотагатан“, която светеше огненочервена на вечерното слънце. След малко Лео се върна при писалището, столът изскърца, когато той седна. Отпи голяма глътка от чая, който вече беше изстинал, и вдигна една изтъркана книга от пода, отвори я напосоки и зачете.

* * *

Вернер Столте стоеше в средата на подземната стая. Над главата му висеше полилеят, черният чугун беше почти незабележим в сумрака, а восъчните свещи сякаш се рееха свободно във въздуха. Пламъците потрепваха на въздушното течение, а сенките танцуваха буйно по каменната зидария.

Той държеше много внимателно в ръцете си един полуразпаднал се лист, който беше скъсан през средата. Небрежният почерк беше труден за разчитане, мастилото криволичеше по хартията като разгневен черен слепок, но Столте познаваше всяка буква, всеки препинателен знак, още на десетгодишна възраст беше научил наизуст тези прощални думи.

Тогава, преди малко повече от седемдесет години, неговите баща и дядо стояха до него тук в подземието и слушаха внимателно. От онзи момент Столте многократно беше размишлявал върху значението на думите.

Той бавно обърна поглед към скритите под сводестия таван предмети — стотиците писма и ръкописи, които се съхраняваха зад витрините, в архивните шкафове. Повечето струваха цяло състояние, търсеха се от учени и колекционери от целия свят, но нищо не беше толкова ценно, колкото изтъркания лист в ръцете на Столте.

По-старите текстове бяха записани върху пресована ленена хартия през втората половина на XIX век, те все още бяха в отлично състояние, но листът, който Столте държеше, беше от второто десетилетие на XX век — ръчно произведена хартия за писане от хартиената фабрика в Лесебу в югоизточен Смоланд. Ленените й нишки бяха разядени от френското мастило и бавно корозираха около всяка буква. С всяка изминала година хартията ставаше все по-тънка. Двамата бяха остарели заедно — Вернер Столте и този лист — и дните им скоро щяха да свършат. Той погледна листа за последен път, след което го постави във витрината върху карминеночервената копринена дреха.

Зад него, на протритите фотьойли от козя кожа, седяха жената и мъжът, които споделяха неговите тайни и обещания. Тревогата и безсънните нощи бяха оставили дълбоки следи върху лицата им.

На масата от тиково дърво пред тях бяха разпръснати ежедневниците, издания от няколко държави, във всички се съобщаваше за жестокостите от последното денонощие. Върху плота на масата имаше и джобна бутилка за алкохол, тя проблясваше златисточервена на светлината от камината. Бутилката беше произведена от месинг и върху тънкото й гърло имаше надпис — две тънки като паяжини букви: Ю. А.

Мъжът на фотьойла не отместваше очи от месинговата бутилка.

— Всичко трябва да е приключило вече, нали? Не мислите ли?

Въпросът остана да виси в подземието, проникна във всяко ъгълче, но не получи отговор. Тогава мъжът отвърна поглед от джобната бутилка и го насочи към тъмносивия силует на Вернер Столте.

— Разбира се, полицейските власти не са запознати с всички обстоятелства, но сигурно знаят достатъчно. Сега всичко ще приключи, убеден съм в това.

От гърлото на Столте се изтръгна тежка въздишка.

— Не знам, приятелю. Не знам.

— Но членовете на Академията са поставени под полицейска охрана. Той вече не може да ги достигне, невъзможно е.

— Няма нищо невъзможно — отговори Столте.

Тогава жената се наведе напред във фотьойла и хвана безсилната ръка на Столте в своята.

— Вернер, аз го познавам не по-зле от теб и едно нещо е отвъд всякакво съмнение. Той не е убиец, не и дълбоко в себе си. Не е такъв човек.

Вернер Столте кимна тъжно.

— Не, не притежава душата и характера на убиец, имаш пълно право.

После добави:

— Но отне живота на петима души. И да пази Бог, но броят на убитите може да се увеличи многократно.