Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (19)

18.

Орхан Памук

Лауреат на Нобелова награда за литература за 2006 година.

Мотиви на Шведската академия:

… който в търсене на меланхоличната душа на своя роден град е открил нови символи на борбата и преплитането между културите…

18 май 2012 година

— Арвид Фалк!

Клаудия изплю името, сякаш то беше проклятие, ругатня, и стисна толкова силно ръцете си в юмруци, че кожата върху кокалчетата й се опъна. Седеше върху картонен кашон с бракувани учебници, прозрачното опаковъчно фолио с мехурчета под капака изпука, когато тя се обърна към компютърния монитор и се взря в раздела с идентификационни данни, където се виждаше измисленото име.

Въпроси вместо отговори.

Герой от роман вместо убиец.

Ядосана, тя отмести погледа си от монитора. Извади от кашона „Шведското общество в периода 800–1720 година: епохата на свещениците и благородниците“, започна да си вее с бракувания учебник. В складовото помещение под Градската библиотека ставаше все по-топло, беше задушно, върху преградения с решетка вентилационен отвор над нея се беше образувал конденз на едри капки.

До сандъците, на по-малко от метър, седеше Брюнолфсон. Клаудия чуваше дишането му и усещаше острата миризма на пот. Червената му карирана бархетна риза беше подгизнала под мишниците и най-долу на гърба, а когато заговори, от брадичката му паднаха няколко капки.

— Интелигентен мръсник е този убиец на академиците. Напомня малко за The Vulture^[1], един от най-страшните врагове на Спайдърмен.

— Изигра ни — чу се гласът на Лео в другия край на помещението. — Това е положението.

Изведнъж между рунтавите вежди на Брюнолфсон се появи гънка, той стисна мишката и натисна върху един раздел от цифровия каталог на Градската библиотека. Пръстите му отново заиграха по изтърканите клавиши. Започна да си мърмори под носа, но Клаудия дочу думата „странно“ и веднага се наведе към него.

— Откри ли нещо?

Брюнолфсон не отговори, а продължи трескавото търсене между разделите на каталога. Внезапно изпъхтя.

— Т-те… те са забавени…

— Кои?

— Книгите, които убиецът е заел — той има неплатени глоби за закъснение в размер над пет хиляди крони.

— Глоби за закъснение?

Брюнолфсон кимна и продължи задъхано:

— В Стокхолм е разрешено да имаш едновременно по петдесет заети от библиотека книги, това е максималният брой. Арвид Фалк в момента има четиридесет и девет и всичките до една е трябвало да бъдат върнати преди три години.

Той продължи да чете в разделите със заети книги и скоро устните му се извиха в усмивка.

— Заел е още една книга — имал е петдесет.

— Имал?

— Да, имал, и знам къде се намира петдесетата книга сега.

— Къде?

— Тук, в нашата секция за художествена литература. Стои си красиво и спретнато на рафта за електронни книги, точно над главите ни.

— Сигурен ли си?

— Oui^[2], книгата е била върната в Градската библиотека точно преди десет дни.

Той изтри потта от челото си е ръкава си, след което продължи запъхтяно:

— Приела я е колежката ми, казва се Анет Фредриксон. Лео, ти сигурно си я виждал. Висока, слаба, червенокоса, привлекателна, на петдесетина години, винаги носи колие със скарабей на шията си.

— Да, виждал съм я.

— Анет е малко педантка, вижте какво е написала, когато забелязала заетата от Фалк книга.

Брюнолфсон натисна с показалеца си светлосивото поле за съобщения:

По време на сутрешната ми смяна на гишето за заемане на книги се случи странен инцидент.

Възрастен господин връщаше книгите си (4 бр.). Оказа се, че една от тях — Вилгот Елмандер//авт. „По море“//загл. (He swe) — е била заета от друг читател, а именно АРВИД ФАЛК (идентификационен номер: GLY9010370MN). При връщането на книгата компютърната система реагира на мига и червената сигнална лампа светна. Веднага проверих заемния статус на Арвид Фалк. Стана ясно, че въпросният Фалк в продължение на ТРИГОДИШЕН ПЕРИОД е държал цели 50 заети книги у дома (Внимание! Максималният брой!!!), поради което е задлъжнял с общо 5180 КРОНИ. Когато възрастният господин чу това, той направи нещо, което едновременно ме изненада и зарадва. Въпреки че това, разбира се, не е негово задължение, той настоя да плати дълга (140 крони) за върнатия екземпляр от „По море“ на Вилгот Елмандер. „Правилата трябва да се спазват“ — каза той, а аз не мога да не се съглася. Но ми се иска всички наши читатели да бяха толкова съвестни и симпатични като този възрастен господин.

Опитах се — безуспешно — да открия Арвид Фалк (тел.: 08–555 351 45 НЕ съществува).

Анет Фредриксон, в.и.д. началник „Снабдяване“ в Градската библиотека, 8 май 2012 г.

Клаудия скочи от кашона и се вкопчи в прогизналата от пот риза на Брюнолфсон.

— Възрастен господин? Може ли да се провери в системата как се казва? Къде живее? Може ли да се намери някаква информация за него?

— За редовия библиотекар е напълно невъзможно да намери такава информация.

След това Бюнолфсон добави с лукава усмивка:

— Но за мен — no problems^[3].

Той се отблъсна с крака, както седеше на стола, придвижи се до сивата изтъркана врата и завъртя резето.

— Колегите ми не бива да виждат това — прошепна и се увери, че вратата е заключена.

После се върна при сандъците и обясни с приглушен глас:

— Тази зима шефката на Градската библиотека си взе ливанско ястие за обяд. След това използва компютъра в стаята за персонала и въведе паролата си. Big mistake!^[4] Мазните й отпечатъци личаха ясно върху клавиатурата, оттогава имам свободен достъп до всички тайни на библиотеката.

Той въведе паролата й — JariKurri 17 — и влезе в сървъра на административния отдел. Веднага на екрана се появи подробна схема.

— Тук се вижда всичко — изплатени заплати, закупени книги, наложени глоби, хонорари за посещения на писатели, разходи за кетъринг за празненството на персонала — всичко, и погледнете тук.

Той натисна най-напред „Глоби за закъснение“, а след това подраздела „Плащания“. Когато дългият списък се появи на екрана, се придвижи надолу по страницата.

— Yes, ето го. На осми май в 10:52 часа е направено плащане с карта тук, в Градската библиотека. Плащането е било за точно сто и четиридесет крони, а сумата е била удържана от сметка номер 8327–8 64 471 333–4.

— Само номер на сметка ли е посочен? Без име, без адрес?

— Nope^[5] — отговори Брюнолфсон разочаровано. — Само номерът.

Клаудия седна по турски върху клатушкащия се сандък до клавиатурата и протегна ръка.

— Дай ми телефона си.

Брюнолфсон извади безжичния си телефон от калъфа на колана си и й го подаде. Тя бързо набра номера на централата на полицейското управление и когато телефонистката отговори, помоли с учтив, малко превзет глас да я свържат с Ян Видеман от „Финансова полиция“.

Телефонистката прехвърли разговора и след четири иззвънявания Клаудия чу, че отговори дрезгав мъжки глас.

— Яне — каза тя, — обажда се Клаудия Родригес. Нуждая се от помощта ти и е спешно. Трябва да разбера на кого е сметка номер 8327 — 8 64 471 333 — 4. Изглежда като обикновена спестовна сметка в „Свенбанк“, нали? Можеш ли да провериш?

Докато слушаше отговора на Видеман, тя барабанеше нетърпеливо с пръсти по олющения сандък.

— Няма проблеми — каза тя накрая, — ще изчакам.

Лео и Брюнолфсон я гледаха любопитно, както седеше там, в склада се чуваше само монотонен звук от ръждясалите канализационни тръби. След малко повече от минута Клаудия отново чу дрезгавия глас на Видеман в слушалката. Тя се заслуша съсредоточено и записа няколко думи на гърба на пакетче с дъвки.

— Благодаря ти, Яне. Следващия път, когато се видим, имаш една бира от мен. „Старопрамен“, нали?

Тя изслуша усмихнато отговора на Видеман.

— Добре, добре, две бири. Доскоро!

Затвори телефона и се обърна към двамата мъже:

— Знаем името на дядото.

Остави пакетчето с дъвки върху плота на масата и те видяха небрежните й записки, тънките, написани с молив букви проблясваха на светлината от луминесцентните лампи:

Вернер Столте.

Улица „Страндвеген“ 31.

* * *

На шестия етаж на полицейското управление, до претрупаната заседателна маса, седеше Биргер Шьолин. Лицето му беше бледо, медночервената му коса се извиваше леко на струята въздух от вентилатора на тавана.

През последните три часа беше разговарял по телефона с няколко началници от френската служба за охрана с помощта на позабравения френски от ученическите години. Разговорите протекоха хаотично и изобилстваха от недоразумения и обърквания, породени от езиковата бариера. Сега трябваше да обобщи тричасовите разговори в няколко минути. С изтощени очи той погледна към останалите в следствената група и вдигна шест пръста — по един за всяка жертва на револвера с черен барут.

— Рюдквист, Бергвал, Йерпе, Фален, Шеле и Вилхелмсон. Тези шестима членове на Академията убиецът е могъл да застреля от три-четири метра разстояние със стар револвер с черен барут. Що се отнася до Пер Биркенфелт, положението беше по-различно. Жилището му, а всъщност и целият Стренгнес се охраняваха от звеното за лична охрана на Службата за охрана. Беше невъзможно Биркенфелт да бъде застрелян е револвер и нестабилизирани оловни куршуми. Вместо това убиецът използва една от най-съвършените снайперски винтовки в света — PSG 90. Затова успя да произведе смъртоносния изстрел от разстояние точно сто и седемнадесет метра.

Ларш Льовден кимна, разбра накъде бие Шьолин.

— Гун-Брит Хьок — констатира той — се намираше на около две хиляди километра оттук — на френското средиземноморско крайбрежие. Тогава дори добре калибрирана PSG 90 не върши работа.

— Именно — каза Шьолин. — Убиецът е знаел, че Хьок ще се намира на Френската Ривиера, тя винаги прекарва пролетните месеци там. Знаел е, че ще бъде под закрилата на френската служба за охрана. Знаел е, че самият той ще се намира в Швеция и ще бъде преследван от всички полицаи в страната. Следователно е бил принуден да убие Хьок, без да се приближава до нея. Затова е сложил отрова на Библията й или по-точно е намазал с отрова долните ъгли на страниците от евангелието от Матея, глави 14–18.

Всички в стаята вдигнаха погледи.

— Само Евангелието от Матея?

— Да.

— Глави 14-18?

— Да, става въпрос за пет или може би шест страници.

От ноздрите на Ролф Хедлунд се разнесе сумтене.

— Как е могъл този мръсник да знае всичко това? Че Хьок ще вземе със себе си старата си Библия във Франция и освен това ще чете точно Евангелието от Матея. Можела е вместо това да чете Първото послание до коринтяните или Откровението на свети Йоан Богослов, а и защо да чете Библията точно днес? Дявол да го вземе, можела е да я прочете преди пет месеца, за коледната литургия!

Биргер Шьолин опря лакти на масата, няколко секунди обмисля как да разясни сложната верига на събитията. Накрая си пое дълбоко въздух и започна:

— През последните часове експертите от ДСТ разговаряха с мъжа на Гун-Брит Хьок — художника Улуф Хултен. Разбира се, той е в пълен шок, но разпитите са протекли добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства, и се е оформила по-ясна представа за събитията. Едно можем да установим със сигурност. Нищо не е случайност или съвпадение, убиецът е знаел точно какво прави.

Шьолин отпи няколко големи глътки минерална вода, преди да продължи.

— Когато Гун-Брит Хьок била на четиринадесет години, взела първо причастие. Службата се провела на осемнадесети май 1959 година в църквата на Сколерюд, а Хьок трябвало да прочете няколко глави, които свещеникът бил подбрал за нея.

— Евангелието от Матея, тави 14-18?

— Именно. Била получила стара Библия като подарък за първото причастие от майка си. Всяка вечер в продължение на няколко седмици четяла тези пет глави. В деня на първото причастие можела да изрецитира всеки стих като по вода. Стояла в църквата заедно с останалите взимащи първо причастие и чакала реда си да чете. На пейките виждала много от роднините и приятелите си, но един човек липсвал. Тогава изведнъж вратата на църквата се отворила. Влезли двама полицаи, които носели ужасяващи новини. Майката на Хьок била загинала в автомобилна катастрофа, докато отивала на службата — блъснала се в млековоз в покрайнините на Мелерюд. Оттогава Гун-Брит Хьок изпълнява един и същ ритуал всяка година. На осемнадесети май изважда Библията си, която и е подарък за първото причастие от майка й. След това прочита тези пет глави от Евангелието от Матея. Прави го от 1959 година насам и го е направила и днес.

Лена Бувин сбърчи чело в недоумение.

— Но как е била отровена? Французите имат ли някаква представа?

— Гун-Брит Хьок имала особен навик, докато чете — отговори Шьолин, — или може би по-скоро лош навик. Винаги навлажнявала показалеца си с върха на езика, преди да обърне страницата. При извършването на тази процедура няколко пъти е облизала смъртоносна доза от отровното вещество, което убиецът е нанесъл върху долните ъгли на страниците.

Тишината в стаята беше пълна. След малко Ларш Льовден се изправи и взе думата.

— Значи убиецът е бил запознат с всичко това — че майката на Хьок е починала в автомобилна катастрофа на осемнадесети май 1959 година, че Хьок чете тези библейски стихове на годишнината от смъртта й, че обръща страниците по този начин — като си наплюнчва пръста.

— Да — отговори Шьолин, — така изглежда.

— Трябва да я е проучвал старателно в продължение на години.

— Това е единственото обяснение.

— Какво отровно вещество е използвал убиецът? — попита Льовден. — Знае ли се?

За първи път по време на заседанието Биргер Шьолин не можа да отговори. Точно щеше да обясни, че анализът на френските криминалисти не е готов, когато откъм вратата се чу мъжки глас.

— Батрахотоксин.

На прага се появи фигурата на Франк Ларшон.

— Отровата се нарича батрахотоксин — каза той и влезе в стаята. — Тоест секрет от кожата на жаба дърволаз.

С препълнена чаша топло какао в ръката криминалистът прекоси заседателната зала и седна до масата.

— Дърволаз? — възкликна Клаес Рутман. — Това да не са онези южноамерикански жаби, които индианците използват при лов?

— Точно така, индианците ембера в западните джунгли на Колумбия от векове използват секрета на дърволазите. Потапят стреличките си в отровата, след което стрелят с фунии по маймуни и птици, които умират веднага при досег с върха на стреличката.

Преди Франк да продължи, той отпи от димящото какао.

— Убиецът демонстрира необичайно старание във всички свои действия — грижите, които е полагал за снайперските си винтовки, подрязването на короната на дъба в Стренгнес, скриването на микрочиповете в шевове на дрехи и токове на обувки. Но нищо не е било така добре обмислено, както избора на отровно вещество.

Ролф Хедлунд погледна раздразнено към експерта криминалист.

— Какво, по дяволите, е толкова забележително в тази жабешка отрова? Та нали има купища опасни за живота вещества — стрихнин, газ зарин, цианкалий, нервнопаралитичния газ VX, арсен, антракс. You name it! Изборът е богат. Убиецът на академиците е можел спокойно да избере циановодород, това е най-обичайното отровно вещество през последните години.

Франк Ларшон погледна Хедлунд с повдигнати вежди, след което обясни търпеливо като учител на незнаещ ученик.

— Като оръжие за убийство циановодородът има няколко недостатъка, например издава силна миризма. На чист шведски: смърди, та се не трае. И се случва набелязаните жертви да усетят острата миризма на горчив бадем и така да си спасят кожата. Освен това може да минат до три минути, докато жертвата умре от отравяне с циановодород, а и има няколко противоотрови, например натриев сулфат.

— Следователно — каза Льовден — лекар, който си разбира от работата, може да спаси живота на отровения.

— Точно така, а същото важи за антраксните спори, стрихнина, VX и нервнопаралитичния газ зарин. Всички тези отровни вещества имат известни противоотрови, а естествено, убиецът иска да избегне това.

Франк Ларшон отпи голяма глътка какао.

— Ролф, ти спомена циановодорода, а той, разбира се, е изключително силна отрова. Петдесет милиграма са достатъчни, за да убиеш възрастен човек. Но е необходима много по-силна отрова, ако се приема така, както е било при Гун-Брит Хьок — с навлажняване на показалеца с върха на езика няколко пъти. Всъщност в света има само няколко вещества, които са достатъчно силни, за да имат смъртоносен ефект в толкова ниска доза.

Франк Ларшон започна да изброява на пръстите на лявата си ръка.

— Ботулинов токсин, рицин, тетрахлордибензо-парадиоксин и някои хемотоксични змийски отрови. Но всички тези отровни вещества имат очевидни недостатъци. Някои губят действието си при излагане на въздух, други трябва да бъдат инжектирани или вдишани, за да бъдат смъртоносни. Накрая остава едно-единствено вещество в целия свят, отговарящо на всички изисквания, които убиецът трябва да е поставил. Това е батрахотоксинът — секретът от кожата на дърволаз.

От джоба на ризата си Франк извади разпечатана снимка и я сложи на масата. На снимката имаше малка жълтеникава жаба.

— Това е най-опасното животно на света. Phyllobates terribilis — жабата златист дърволаз.

— Значи не бихме я отглеждали като домашен любимец?

— Едва ли. Именно секрет от такава жаба е убил Гун-Брит Хьок. Батрахотоксинът от златистия дърволаз е нечувано мощен. Достатъчни са само четиридесет милиграма, за да убиеш възрастен човек — това съответства на две кристалчета обикновена трапезна сол. А и няма противоотрова и жертвата умира за няколко секунди. Следователно няма значение колко добри лекари има френската служба за охрана на Ривиерата. Ако Гун-Брит Хьок е погълнала четиридесет милиграма отрова, смъртта е неизбежна.

— Две кристалчета трапезна сол? — каза Лена Бувин. — Не е много.

— Така е, а и кожният секрет от дърволаз има още едно предимство — това е сравнително непознато отровно вещество. Никога не е било използвано във военни действия или от терористи. Не го търсят службите за сигурност или кучетата, които са обучени да откриват отрови. Освен това отровата е трудна за откриване, не издава кой знае каква миризма. А и не се влияе от контакт с кислород или друг материал. Напротив, запазва смъртоносното си действие цяла година, след като бъде извлечена от жлезите на жабата.

Франк Ларшон разпери ръце в обобщаващ жест.

— С две думи, батрахотоксинът е перфектният избор за отрова.

— Как всъщност действа тази жабешка отрова? — попита Клаес Рутман.

На лицето на Франк се появи угрижено изражение.

— Гун-Брит Хьок е починала от бърза, но ужасяваща смърт. Мускулатурата й е престанала да действа, дихателната функция на белите дробове се е преустановила. Тялото й е било обхванато от пълна парализа и всички нервни импулси са били прекъснати. Тоест била е в пълно съзнание, но неспособна да говори или да се движи. През последните секунди от живота си е била затворена в собственото си тяло, негова пленничка. И е починала в рамките на петнадесет секунди.

— Добре — каза Лена Бувин, — значи убиецът е използвал секрет от дърволаз. Това означава ли, че е имал от него в дома си?

— Няма такава вероятност — отговори Франк Ларшон. — В пленничество дърволазът не произвежда отрова. Трябва да се намира в естествената си среда в джунглата на Южна Америка и да се храни с особен вид бръмбари — те съдържат съвсем малки дози батрахотоксин. Чисто и просто дърволазите трябва да поглъщат големи количества бръмбари, за да напълнят жлезите си с отрова.

— Следователно това означава, че убиецът трябва да е бил в Южна Америка през последната година и да е набавил отровата там.

— Да, вероятно.

Ларш Льовден се обърна към началничката на щаба на областния полицейски началник.

— Фрида, свържи се с всички авиокомпании, които имат полети до Южна Америка. Провери дали са имали пътничка на име Фрида Юл през последната година.

Фрида Сетерлунд кимна и нахвърля набързо няколко думи в бележника си.

Лена Бувин вдигна бавно поглед към залепения с тиксо на стената лист във формат А4, разгледа записаните девет имена на членове на Шведската академия: осем от деветте бяха задраскани с черен флумастер.

— Той успя да убие още един член на Шведската академия. Това е катастрофа, пълна катастрофа.

— Защо?

Род Йеглерц беше седял мълчаливо през цялата среща. Сега той се обърна към Лена Бувин.

— Защо убийството на Гун-Брит Хьок да е катастрофа? Тя не беше наша отговорност, а на французите.

Директорът на Национална служба „Полиция“ закрачи около заседателната маса, погледът му беше съсредоточен, а гласът — овладян.

— Тази серия от убийства започна в нощта на петнадесети май, оттогава бяха убити осем членове на Академията. Но ние, шведската полиция, не можем да бъдем държани отговорни за никое от тези убийства — за нито едно. Първите пет разстрела настъпиха, преди да бъде установена връзката между тях. Шестата жертва, Биркенфелт, отказа да има нещо общо с полицаите от Службата за охрана. Вилхелмсон беше безследно изчезнал в пустошта. А Хьок, която беше отровена тази вечер, се намираше под закрилата на френската служба за охрана, а не на нашата.

Той спря до късата страна на масата и вдигна десния си показалец.

— Сега в списъка остава само един академик — един-единствен човек.

— Вилгот Елмандер.

Йеглерц кимна и обърна очи към Клаес Рутман.

— Нищо не бива да се случи на този човек.

Без да отвръща на погледа на Йеглерц, началникът на Службата за охрана кимна и огледа седящите около масата.

— Както всички знаете, Вилгот Елмандер се намира в КЗ до Карлсборг. Разбира се, охраната там е изрядна. Освен това през последното денонощие направихме и няколко промени в списъка с приоритети. Лисбет Хансон все още се лекува в отделението за ЕКМО на университетската болница „Каролинска“, но намалихме личната й охрана. Седем от охранителите, които бяха разпределени при Хансон, сега са преместени в КЗ, същото важи и за фермата на Ханс Еклунд до Бурленге. Там намалихме охранителите от четирима само на един, а вместо това увеличихме присъствието и правомощията на запасната полиция. А точно под нас, в сектора за повишена сигурност на полицейското управление, продължават да се намират петима членове на Академията, които…

Изведнъж вратата се отвори и в заседателната зала нахлу един младши полицай.

— Хванахме негодника! Убиецът е заловен!

* * *

Четиридесет и пет минути по-късно над върховете на дърветата на десетина километра североизточно от Бурленге се появи полицейски хеликоптер. Долу се разстилаше боровата гора, дива и обхващаща десетки километри площ, медночервеният здрач се спускаше над Даларна.

Хеликоптерът тътнеше във вечерната тъмнина, зави рязко около пасището и кацна на едно бърдо между овесените ниви, вратата веднага се отвори и от кабината слязоха двама мъже. Род Йеглерц и Ролф Хедлунд си проправиха път през нивите. От околните гори настъпваха мракът и нощната мъгла, която се отъркваше в краката им като гальовна селска котка. Когато шумът от хеликоптера утихна зад тях, се чу жуженето на насекомите и лятната вечер се изпълни с буйната любовна песен на дървесните скакалци. По средата на бърдото ги посрещна мъж на четиридесетина години — беше облечен с черни дрехи, но избръснатата му глава се забелязваше ясно в полумрака.

— Матиас Борнедал, началник на останалото тук звено за лична охрана на Службата за охрана. Не очаквах да дойдете тук и…

— Къде е той?

Борнедал посочи към два огромни обора.

— Ей там. Състоянието му е критично, но лекарският екип прави всичко възможно. Вероятно ще бъде най-добре да изчакате в къщата. Засега си вземете по една канелена кифличка и чаша кафе. Лекарите искат да го преместят в болницата във Фалун, за да…

— Трябва да видя този мръсник. Веднага.

В очите на Йеглерц се четеше упорство и Борнедал кимна. Тримата забързаха през нивата и минаха покрай старинната селска къща, където живееше членът на Шведската академия Ханс Екберг. На прозореца на спалнята се очертаваше силуетът на академика — едрият езиковед стоеше там със съпругата и четирите си деца и гледаше ужасено към двора. Многочисленото семейство току-що беше станало свидетел на ужасяваща драма, в която самото то играеше главните роли.

Зад хамбара се различаваха мъжете от Службата за охрана, точно до тях, около канавката, се бяха събрали десетина униформени полицаи от управлението на Бурленге и запасната полиция. Джобните им фенерчета бяха насочени към земята, сноповете светлина шареха в нощната тъмнина, а във високата към метър трева полицейски кучета търсеха следи.

Йеглерц погледна към канавката.

— Това ли е мястото, където го открихте?

Борнедал кимна, очите му проблеснаха неспокойно.

— Да… но го открихме не ние, а доберманите на Екбергови.

— Кучетата?

— Те са пуснати свободно в двора, денонощно. Винаги е било така и не е имало причина да правим промени, дори напротив. Отлични пазачи са, убедихме се в това преди малко повече от час, когато се разлаяха като побеснели. Петте кучета се спуснали и нападнали нарушител, който се криел в канавката. По това време аз се намирах в къщата. Веднага изтичах до северния прозорец на спалнята и видях светеща червена точка в тъмнината навън. В същата секунда кучетата го настигнаха. Замалко да убият мръсника, хапеха го по лицето, по гърлото, по слабините. Минаха тридесетина секунди, докато запасната полиция стигне до мястото, а пет озлобени добермана могат да нанесат големи поражения за половин минута. Убиецът на академиците не е приятна гледка, само това ще ви кажа, ще носи белезите от ухапванията до края на живота си.

— Звучи добре — каза Хедлунд със студена усмивка на устните.

Лицето на Йеглерц остана безизразно.

— Червена точка ли казахте? Тоест лазерен мерник?

— Това беше първото, което ми хрумна — отговори Борнедал, — но не сме открили лазерен мерник, нито прибор за нощно виждане. Но пък убиецът носеше цифров фотоапарат, вероятно индикаторът за светкавицата е светел в тъмното.

Тримата мъже закрачиха бързо през полето. Пред тях се простираха овесените ниви — идеално прав хоризонт, на който отделни бараки се очертаваха на фона на кървавочервеното небе на запад. До бараките имаше десетина души: лекари, полицаи, болничен персонал, охранители. Няколко прожектора осветяваха двора и линейката в отсрещното крило на обора. Върху кожената носилка до задната врата на линейката лежеше мъж в безсъзнание, до него имаше стойка със система и блещукащ електрокардиограф, изпод леглото се подаваха две кислородни бутилки.

Мъжът беше на около четиридесет години, пясъчнорусата му коса беше изтъняла на темето и гъста около главата, събрана в плитка, която изчезваше под лопатката. Очите бяха затворени, устата зееше.

Той лежеше на носилката чисто гол. Тялото му беше покрито с дълбоки драскотини — по лицето, гърлото, ръцете от лактите надолу, бедрата, дори и върху половите му органи ясно личаха кучешки ухапвания. Лекарите се опитваха да спрат кървенето, лепяха раните. Една медицинска сестра размахваше ръце над лицето на мъжа и пишеше, но беше невъзможно да прогони нощните пеперуди, върху кървавите рани лазеха мухи и комари. Челюстната кост на мъжа беше оголена и блестеше бяла в светлината от прожекторите.

От ремонтираната наскоро къща се чуваше необузданият лай на доберманите — напомняше за случилото се.

Йеглерц огледа внимателно мъжа.

— Ще оцелее ли?

— Вероятно — отговори един от лекарите, — но ще бъде значително обезобразен.

Йеглерц поглади бавно с ръка гладко избръснатата си буза, след което се обърна на запад и погледна към канавката.

— Канавката е съвсем близо до къщата на Екбергови, как, по дяволите, този негодник е успял да се приближи толкова много?

— По дренажните тунели.

— Какво?

Борнедал си пое дълбоко въздух, преди да започне да обяснява:

— Пропълзял е по дренажните тунели. Те са прокопани покрай горските пътища и овесените ниви в околността. Находчив е, мръсникът му с мръсник, трябва да му се признае. Сигурно е планирал това деяние старателно и от дълго време. Промъкнал се гол, намазан с орехово масло, за да се придвижва по-лесно през тесните тръби, те са не повече от шестдесет сантиметра в диаметър. Трябва да е пропълзял над два, може би три километра през тези пълни е шлака тунели чисто гол.

— Гол? Нищо ли не е носел?

— Напротив, на челото си имаше закрепена с ластик лампа, а след себе си е влачел найлонов чувал, завързан за глезена му. Той също беше намазнен, за да се плъзга по-лесно в тунелите. Носел е и малък винтоверт с батерия, с него е отвинтил всички филтри и тръби, които са препречвали пътя му.

Йеглерц се приближи и разгледа пострадалия мъж.

— Казахте, че е носел найлонов чувал, какво имаше в него?

— Няколко карти и чертежи на района на Бурленге, например подробни геоложки карти от геоложкия архив на Градостроителната комисия. Имаше и въздушни снимки и подробни схеми на всички дренажни тунели и повърхностни води в централната част на Даларна. В чувала имаше и две бурканчета с бял вазелин и четири шишенца с орехово масло, носеше и цифров апарат и огнестрелно оръжие.

— Револвер с черен барут?

— Не, модерен пистолет — напълно зареден „Берета 92“ със седемнадесет патрона.

— Това ли беше всичко? Не носеше ли нещо друго, дрехи?

— Не, нямаше дрехи, но имаше още нещо. Книга.

Йеглерц вдигна поглед.

— Каква книга, по дяволите?

— „Das rote Zimmer“.

— Какво?

— „Червената стая“ — на немски.

Изведнъж мъжът изхърка, от устата му излязоха съсиреци и жлъчен сок, когато дойде в съзнание. Очите му бяха широко отворени и трескави, а погледът — блуждаещ. Всички лекари и сестри се втурнаха към носилката, наведоха се над него и погледнаха към заобикалящите го медицински апарати.

— Пулсът се е стабилизирал — каза запъхтяно една медицинска сестра. — PQ-интервалът е 204, малко височко, но в норма.

С решителни крачки Йеглерц си проправи път между медицинския персонал, застана до кожената носилка и се наведе над разкъсаното лице на голия мъж.

— Погледни ме. Погледни ме, мръсник такъв!

Очите на мъжа блуждаеха, въртяха се в орбитите като порцелановите очи на повредена антична кукла. Йеглерц хвана оголената му челюст и го накара да срещне погледа му.

— Падна ми в ръцете, мръснико. Сега ще започне кошмарът ти.

Един от лекарите се опита да препречи пътя на директора на полицията и полицейския комисар, но Хедлунд се добра до кожената носилка и хвана ръката на голия мъж.

— Знаем, че си намазал библията на Хьок с някаква гадна жабешка отрова. Сложил ли си отрова и някъде другаде?

Мъжът не отговори, от устата му излезе само безсловесно скимтене.

— Защо се опита да убиеш Екберг? — изсъска Хедлунд. — Нали не е в проклетия ти списък с деветимата академици. Кои академици си набелязал, гадино?

Мъжът направи опит да заговори, но думите заседнаха на кървавите му устни.

— Отговори, по дяволите. Отговори! Само ще загазиш още повече, ако мълчиш, разбираш ли?

Главният лекар стисна силно ръката на Хедлунд.

— Знам, че това е важен случай за полицията. Знам, че търсите много отговори и е спешно. Но този човек се нуждае от грижи, и то незабавно, в противен случай ще…

Тогава се чу звук: почти неразчленими думи, които се оформиха в гърлото на мъжа.

— … w-was ist l-l-los? Ich h-habe schmerzen…^[6]

Всички на двора веднага се скупчиха около кожената носилка и се вгледаха в лежащия на нея мъж.

— Говори така, че да те разбираме, мръснико! — изсъска Хедлунд.

— М-у face… it h-hurts…^[7]

Долната челюст на мъжа трепереше, всяко вдишване, всяка дума изискваха огромно усилие.

— I-ich bin nicht der Morder. Verstehen Sie I am not… the Academy killer.^[8]

Хедлунд сграбчи напоената с кръв плитка на мъжа.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Главният лекар веднага отмести ръката на Хедлунд и се наведе над мъжа.

— Who are you? — попита той. — Wer bist du?^[9]

Когато мъжът отвори уста, от нея излезе кръв и едно име.

— K-karsten. Му n-name is Karsten Schulze.^[10]

Той попипа с пръсти обезобразеното си лице.

— Mein Gotti Was haben Sie mir angetan? I am not the Academy killer. I am not the Academy killer.^[11]

Гласът на Хедлунд отекна между стените на обора:

— За идиоти ли ни взимаш, нещастнико? Of course you’re the fucking killer! Why else would you crawl in a pipeline for two kilometers? Through water and horseshit! Only a crazy serial killer would do something like that!^[12]

Главният лекар погали ръката на мъжа.

— Karsten, can you hear me? If you’re not the killer, then why did you come here?^[13]

— Ich bin Fotograf. lch arbeite bei der Bild-Zeitung. I am a photographer. Verstehen Sie?^[14]

— You’re a photographer?^[15]

— Yes, a paparazzi. I take fucking pictures. What have you done to me? What have you done?^[16]

— Karsten, listen to me — каза главният лекар. — This is important. Why did you bring a gun?^[17]

Гласът на мъжа едва се чу от разкъсаната му уста.

— Wir sind in Schweden. There are wolves and bears in the forest. I was scared.^[18]

Веднага се чу отговорът на Йеглерц:

— You’ll wish you met wolves and bears instead of me.^[19]

С цялата си сила той удари с юмрук мъжа по лицето, ужасяващ звук изпълни нощната тъмнина, когато носната кост се счупи и човекът извика от болка. След това Род Йеглерц закрачи през обгърнатото в мъгла поле към чакащия хеликоптер.

 

 

22 януари 1912 година

Аугуст Стриндберг стоеше до прозоречната ниша и чакаше. Намести внимателно настолната лампа, побутна месинговия и крак няколко сантиметра настрани.

Четиридесет и шест години по-рано беше провел учение по стрелба на остров Тюресьо, на десетина километра на юг. Тогава беше срамежлив младеж и целият живот беше пред него. Сега беше остарял и болен. Сам, с помощта на особени математически изчисления, беше установил, че през тази година ще настъпи смъртта му. Изчисленията щяха да се окажат верни. Този ден — 22 януари 1912 година — се оказа неговият последен и най-паметен рожден ден.

Той бавно се отдалечи от прозореца и с несигурни крачки се отправи към трапезарията. През целия си живот беше вървял, беше излизал на ежедневни разходки след закуска, но това беше, преди да се разболее. Сега този кратък преход от спалнята до трапезарията предполагаше огромно усилие. Дишането му стана тежко и неритмично. Той се подпря на касата на вратата, а след това на черното пиано „Нойфелд“.

До масата в трапезарията седяха две от дъщерите му — Грета и Ан-Мари. Грета погледна тревожно към баща си, световноизвестния писател. Отначало тя се поколеба, защото познаваше темперамента му. След това махна към плетения стол.

— Не искате ли да поседнете, татко?

— Не.

— Жаден ли сте? Има два вида лимонада, да ви донеса ли една бутилка от хладилника?

— Не.

— Напълно ли сте сигурен, татко?

— Да.

Той пестеше думите си, не искаше да ги прахосва в празни приказки, беше им обяснил. Продължи с мъка към прозоречната ниша.

— Би трябвало да хапнете мъничко, татко. Има от варената херинга с копър, която толкова обичате.

Той отново поклати глава.

— Но нали докторът обясни колко е важно да…

Изведнъж в бистро сините очи проблесна светкавица.

— Докторът ли? Кой от всички? Бях при четирима и ми намериха четири различни болести. Камъни в жлъчката, рак на стомаха, перитонит и тения. Не ми трябва варена херинга, а еднозначна диагноза!

Усилието му дойде в повече, думите заседнаха на гърлото му и в гръдния му кош се чуха силни хъркания.

До масата в трапезарията седеше зет му, Хенри фон Филп. Той беше един от четиримата лекари, които бяха лекували Стриндберг. Перитонит — това беше неговата диагноза. Сега той протегна ръка, за да може тъстът му да се подпре, докато кашля. Но Стриндберг не обърна внимание на жеста на зет си, а направи няколко несигурни крачки към прозореца на трапезарията. Оттук виждаше улица „Дротнинггатан“ в южна посока, чак до парка „Сентралбад“. Той погледна към дългите улици на Стокхолм, но все още не се виждаше нищо. Нито тълпи, нито факелно шествие.

Шега ли беше всичко това — жесток номер, който бяха погодили на един умиращ, човек?

Градът се простираше пред него, вечерно тъмен, замръзнал, изоставен. Тези нормалмски улици бяха станали негови и такива щяха да си останат, той щеше да бди над квартала като призрак сто години след смъртта си. На „Дротнинггатан“ щяха да бъдат увековечени цитати от неговите творби и кореспонденция — вградени в асфалта железни букви. На погребението му в Северното гробище щяха да се стекат шестдесет хиляди души и да го изпратят във вечния му покой до черния дъбов кръст със златния надпис: О CRUX AVE SPES UNICA^[20].

В парка „Тегнерлунден“ щеше да бъде издигната статуята на Стриндберг от Карл Елд, а стените на източния изход на метрото на станция „Родмансгатан“ щяха да бъдат украсени с портрети и реплики от неговите пиеси. Подозираше ли той това, когато стоеше до прозореца през 1912 година?

Може би.

Същия ден Карл Елд беше съобщил, че бронзовата статуя е готова. Но Аугуст Стриндберг не искаше да бъде увековечаван в бронз или с маслени бои, искаше да бъде увековечен в литературата.

Той се добра с мъка до вратата на балкона в спалнята, откъдето потърси с поглед онези, които щяха да го обезсмъртят. Все още не виждаше пламъците им в зимния мрак.

Няколко дни по-рано беше писал на приятеля си, уредник на музей, Рикард Берг: „За да могат хората да разпознават балкона ми измежду всички, слагам най-красивата си електрическа лампа с червения абажур до прозореца от страната на «Тегнерлунден». Сега той отново протегна треперещата си ръка и намести лампата на скрина, завъртя светещия в червено кристален абажур леко на югозапад.“

През първата година на века беше очаквал да получи Нобеловата награда. В дневника си, Окултния дневник, записа, че небесните звезди са показали недвусмислени знаци: щял да получи парична награда през декември! Но когато стоеше там, до прозореца в спалнята, на шестдесетия си рожден ден, той знаеше, че Нобеловата награда никога няма да стане негова.

Никога.

С изморени очи продължи да наблюдава зад кадифените завеси. Дъщеря му Грета и нейният съпруг още седяха до масата в трапезарията и го наблюдаваха тревожно през вратата на спалнята.

— Днес беше дълъг ден. Изморен ли сте, татко?

Той поклати глава, но очите му отговориха друго — в тях имаше умора, която никога нямаше да изчезне.

Грета погледна към ръчния часовник на съпруга си.

— Може би все пак трябва да седнете, докато чакате, татко?

В този момент във вечерната тъмнина се появиха първите пламъци.

— Ето ги.

Факелното шествие напредваше в здрача. Виеше се из стокхолмските улици като горяща змия, приближаваше се бавно към жилището на ъгъла на улиците „Тегнергатан“ и „Дротнинггатан“. Между фасадите на къщите отекваше звукът от хиляди гласове и се издигаше към черното зимно небе.

— Пристигнаха — прошепна той отново.

Изведнъж в пъстрите му очи проблесна нещо, наподобяващо възторг. Той взе принадлежностите си за писане от писалището: английска стоманена перодръжка с френско мастило, лист хартия от мярката „Лесебу“. С пламенно въодушевление записа няколко реда. Произнасяше задъхано думите с трескав шепот. След това облече най-топлия си зимен балтон, сложи листа във външния джоб и с несигурни стъпки отиде до вратата на балкона.

Малката дъщеря, деветгодишната Ан-Мари, се изправи бързо.

— Да ви помогна ли, татко? Можете да се подпрете на ръката ми.

Той кимна, хвана протегнатата й лява ръка и двамата излязоха заедно на балкона. Ликуването и виковете „ура“ не стихваха.

— Да живее Стриндберг!

— Да живее кралят на перото!

Под балкона му и по улиците наоколо се бяха събрали десет хиляди души. Горящи факли и червени профсъюзни знамена оцветяваха стокхолмската вечер, оркестри я изпълваха с музика. Най-напред изсвириха „Марсилезата“, после и други песни за свободата. Сред множеството стоеше Ялмар Брантинг, водачът на Шведската социалдемократическа работническа партия. Той оглавяваше грандиозното честване за рождения ден и показа събраната за няколко месеца в цялата страна сума.

„Антинобеловата награда“, както я наричаха сред народа.

Шведската академия беше отказала да присъди на Стриндберг Нобеловата награда за литература, народът беше на друго мнение. Повечето бяха работници сиромаси от фабриките и пристанищните квартали на столицата, но заедно бяха събрали четиридесет и пет хиляди крони за Стриндберг.

Членът на Шведската академия Пер Халстрьом се опита да спре събирането на сумата. Писа в „Свенска Дагбладет“, че би било скандал, ако хулителят Стриндберг бъде отличен. Фредерик Бьок и Свен Хедин очерняха Стриндберг в ежедневниците и списанията, осмиваха го с години. Но народът не се остави да бъде спрян. Сега хората се бяха събрали пред апартамента му и гледаха към балкона на петия етаж.

А там стоеше той, прочутият писател. Зимният студ хапеше бузите му, а вечерният мрак го обгръщаше плътно. Неговият зет Хенри фон Филп вдигна един свещник, пламъците трептяха в тъмнината и осветяваха лицето на Стриндберг. То беше измършавяло и белезникаво, лице на умиращ.

Внезапно Стриндберг пъхна ръката си в джоба на балтона, извади сгънатия лист и се наведе през перилото на балкона. Пусна листа, който падна в тъмнината към скандиращата тълпа.