Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (21)

20.

Алберт Камю

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1957 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговото значимо творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите пред човешката съвест в наши дни…

18 май 2012 година

Синапено жълт „Опел Кадет“ се движеше бавно в югозападна посока по път Е4. Около магистралата се простираха нивите на Йостерьотланд, предните фарове на автомобила се опитваха да осветят засетите с ръж площи в здрача.

Шофьорът беше възрастен мъж, седеше зад волана прегърбен и с треперещи ръце. Кожата на главата му беше увиснала, покрита със старчески петна и тънки кичури коса на темето. Беше облечен със сив костюм и червена копринена риза, около него се разнасяше натрапчива миризма на афтършейв и урина.

След като подмина Линшьопинг, той сви по междуградски път 206. Щом го настигнаха други коли, отби в десния банкет и махна с треперещата си ръка, когато преминаващите шофьори му благодариха. Движенията му бяха мудни, но очите му се въртяха зорко напред-назад в хлътналите си орбити. Скоро той зави по един черен път между нивите и гумите на опела изскърцаха върху чакъла. От другата страна на залива се виждаше замъкът Вадстена, оръдейният купол и сводестият му покрив се очертаваха на фона на нощното небе на север.

От южната страна на залива, в края на скалистия нос, имаше горичка: огромни дъбове, хвойнови храсти, каменни могили от викингско време, малка полянка, където мъжът паркира. За миг той се вгледа в остарялото си лице в огледалото за обратно виждане, среса кичурите си, намести най-голямото старческо петно на челото, преди да излезе от колата. Изглеждаше така, сякаш краката поддаваха под тежестта на тялото му, докато вървеше бавно покрай лявата страна на опела, наложи се да се подпре на топлия капак на двигателя.

Мъжът се огледа внимателно в полумрака, но не се виждаше нищо — нито възбудени тийнейджъри в лятната трева, нито ловящи раци градски жители на брега. Тогава изправи прегърбеното си тяло, треперенето на лявата му ръка спря, а краката му изведнъж застанаха уверено във влажната от росата трева. С мощни движения той отвори пътническата врата и наклони седалката напред, попипа с върховете на пръстите си под изтърканото покривало на задната седалка и разкопча три кожени катарами. След това вдигна възглавничката за сядане и разгледа широкото тайно отделение, което беше скрито в каросерията на колата и изпълнено с жълтеникавата светлина на един светодиод. Тук имаше женски дрехи от края на петдесетте, сива дамска перука, регистрационни табели, снайперска винтовка модел PSG 90. До резервната гума бяха събрани няколко дебели пачки с банкноти по петстотин крони, до тях имаше старателно сгънат балтон, ниски обувки, изтъркан черен цилиндър, сгънат. В кутия от ясен се съхраняваше револверът с черен барут, който Карл-Оскар Столте беше намерил в Копенхаген преди почти сто години.

Но мъжът не се интересуваше от тези предмети сега. Той извади от скривалището десетина боядисани в черно алуминиеви профили, пластмасови винтове и гайки, медни кабели, резервоар за гориво и няколко електрически апарата, както и две газови турбини, задвижвани със самолетно гориво. Сложи всичко в тревата до опела. В нощната тъмнина беше невъзможно да се различат отделните части, но той ги беше сглобявал много пъти в миналото, често с превръзка на очите или в стаи с изгасено осветление. Сега мъжът сглоби светкавично конструкцията, затегна винтовете един по един.

Само след няколко минути хеликоптерът беше готов, роторните перки се разстлаха върху тревата с дължина колкото широчината на опела. Мъжът отиде бързо до скривалището в колата, извади кутия от твърда пластмаса и я закрепи върху шасито на хеликоптера, внимателно, за да не разплиска прозрачната течност. После взе няколко инструмента от тайното отделение: телевизионен монитор, екран с течни кристали, собственоръчно конструиран радиопредавател с шест канала. Екраните постави върху капака за двигателя на опела, след което погледна между дъбовете право на запад, където вечерното слънце беше залязло преди час и бе оставило след себе си кървавочервена ивица небе.

За първи път от почти две денонощия мъжът отвори уста и заговори, езикът му се движеше непривично в устната кухина.

— О Crux Ave Spes Unica.

Той издърпа антената до пълната й дължина, близо три метра над земята, нагласи честотата на предавателя на 35 мегахерца, натисна ръчката за управление и нагласи руля за височина. Опашната и главната перка на хеликоптера се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, двете газови турбини издадоха оглушителен тътен и от тях изскочиха огромни пламъци. Високата лятна трева се разлюля от въздушното течение и огнените езици на реактивните двигатели я опърлиха. Хеликоптерът се издигна бавно от земята и се зарея над главата на мъжа, който сякаш не забелязваше горещината и шума, докато наблюдаваше творението си. Внимателно натисна руля за управление и сега летателната машина набра скорост и височина и прелетя с тътен над водите на широкото десет километра езеро Ветерн и покрай голите, диви скали.

Мъжът продължаваше да стои на поляната, на шестдесетина метра от брега. С уверени движения на китката той въртеше ръчката за управление на радиопредавателя, като през цялото време погледът му беше насочен към двата екрана. На телевизионния монитор виждаше картината от термокамерата на носа на хеликоптера — все още само покрити с бяла пяна вълни в нощната тъмнина. На монитора с течни кристали се забелязваха две червени точки. Едната показваше позицията на хеликоптера и се движеше бавно по екрана.

Другата точка беше Вилгот Елмандер.

* * *

Стаята се намираше на най-горния етаж на войнишкото общежитие. Вилгот Елмандер куцукаше неспокойно между бетонните стени, спря до прозореца, прокара ръка по мръсното бронирано стъкло и погледна към вътрешния двор на военната база. В сумрака се появиха десетина фигури: между бараките, хангарите и казармите патрулираха телохранителите от Службата за охрана и парашутни рейнджъри.

Той продължи да крачи напред-назад из стаята. Намести панталоните си и тясната яка на ризата, чуждите дрехи му бяха неудобни, чувстваше се смешен, беше се принудил да вземе назаем дори боксерките от един охранител.

За първи път тримата членове на Шведската академия бяха съвсем сами в стая във военната база. Но Лейф Линдер, професорът по китаистика, беше заспал почти веднага на ратановото кресло, при всяко вдишване от устата му излизаше свистене.

Сив Першон Макензи, полуизлегната на леглото, разлистваше вечерен вестник. Дрехите й бяха в крещящи цветове, ноктите на краката — с розов лак: младежки вид, който караше Вилгот Елмандер да се чувства остарял. Двамата с нея бяха връстници, родени през зимата на 1934 година, но никой нямаше да се досети за това.

Изведнъж тя хвърли вестника.

— По дяволите, чашата преля!

Елмандер се сепна, очите му изразяваха загриженост, която не се долавяше в гласа му.

— Какво, нещо за нас ли пише?

— „Синьо-белите“ играят срещу ГАИС^[1] в понеделник. За първи път от пет години ще пропусна дерби.

Тя се усмихна като ученичка след сполучлива шега.

— Дяволите да го вземат, Сив. Винаги се шегуваш, дори сега.

— Особено сега.

Тя кръстоса гъвкаво краката си и хвана ръката му, очите й изведнъж се изпълниха със същата сериозност като тази в стихосбирките и пиесите й.

— Вилгот, аз също изгубих осем близки приятели. И също седя тук заключена и се крия от един луд. Но не мога да позволя това да ме пречупи, за мен е невъзможно. Искам винаги да мога да се смея, а и да плача. С теб сме коренно различни в това отношение.

С голяма топлина в погледа тя стисна ръката му.

— Може би затова бяхме толкова добри приятели през всичките тези години — точно защото сме така различни.

— Наистина ли сме толкова различни?

— Естествено! — засмя се тя. — Аз съм жизнерадостна жена, а ти си мрачен дъртак.

Сърдечният й смях беше заразен, устата на Вилгот Елмандер се изкриви против волята му в нещо като усмивка, но тя изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила. Той отново закрачи из стаята с подозрителен поглед.

— Сив, трябва да поговорим за нещо.

— За какво?

Елмандер се озърна във всички посоки и прошепна:

— Службата за охрана крие от нас информация, и то важна.

— Можеш да говориш нормално, Вилгот. Зад рамките на картините няма поставени микрофони, нито под огледалото има шпионка. Проверих.

— Говоря сериозно, с тези неща шега не бива. Службата за охрана знае повече, отколкото ни казва.

Ядосан, той подръпна ризата на сини цветчета и прекалено дългите си ленени панталони.

— Вие с Лейф не сте облечени във взети назаем дрехи. Оставили са ви вашите, нали?

— Да.

— Не са ви взели четките за зъби и чехлите, нали? Не са ви взели книгите, химикалките, компютрите, халатите, инсулиновите писалки, бележниците.

— Не, не ни ги взеха.

— Ето, виждаш ли, с мен се отнасят по-различно. Ти живееш в една и съща стая, откакто дойдохме тук преди три дни, Лейф също. Но аз трябваше да се местя три пъти. Защо?

— Сигурно е заради тези микрочипове, които намериха в дрехите ти.

— Точно, става въпрос за проклетите микрочипове. Криминалистите от полицията откриха чип дори в шапката ми с надпис ГАИС, разбра ли?

— Да, ти ми каза.

— Абсолютно всички мои вещи са били бъкани с онези проклети микрочипове. Под яката на любимата ми риза, в тока на обувките ми, навсякъде. Но при теб не са открили нито един, нито пък при Лейф. Нито при Ханс Екберг или Лисбет Хансон, само при мен.

— Да, но полицията вече претърси вещите ти и намери всички микрочипове, напи?

Той кимна.

— И от съображения за сигурност — продължи тя — се наложи да си смениш стаята и да предадеш вещите си, в това няма нищо странно, не мислиш ли? Вилгот, полицаите от Службата за охрана просто си вършат работата. Не търси налудничави заговори.

— Не става въпрос за заговори, става въпрос за факти. Допреди няколко дни Службата за охрана държеше под пълно наблюдение фермата на Хасе в Бурленге, говорих с него и знам. Денонощно се сменяха четири дежурни групи. Изведнъж преди два дни три от групите бяха пренасочени тук. Защо?

Той се втренчи със съсредоточен поглед през прозореца в пролетната нощ.

— Какво, по дяволите, се е случило преди два дни — ето това искам да знам. Службата за охрана трябва да е получила нова информация, това е единственото обяснение. Изведнъж намалиха наблюдението в Бурленге и го усилиха тук, става въпрос за най-обикновен консеквенциализъм.

— Приключи ли с анализа, професоре?

Тонът й беше шеговит, но той отговори много сериозно:

— Не.

Елмандер се подпря на стената, хвана се за левия си хълбок и лицето му се изкриви от болка, но той отказа да седне на някой от столовете.

— Службата за охрана изпрати тук почти всичките си охранители, знаеш ли? Четиридесет и осем души — повече, отколкото има кралското семейство. А знаеш ли какво правят тук?

— Не, какво?

— Охраняват мен.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Теб?

— Да, охраняват мен по-стриктно, отколкото теб и Лейф. През последното денонощие не ми позволяват дори до тоалетната да отида сам, не си ли забелязала?

— Вилгот, защо Службата за охрана да охранява точно теб по по-различен начин?

— Не знам. Сигурно смятат, че съм в по-голяма опасност от вас, това е единственото обяснение. Става въпрос за най-обикновен…

— Консеквенциализъм?

Той кимна и отиде до вратата.

— Късно е, трябва да си тръгвам.

Тогава тя стана от леглото.

— Вилгот, почакай, исках да ти кажа нещо. Всъщност чакам удобен случай, откакто дойдохме тук.

— Нима, какво искаш да ми кажеш?

Тя отново хвана ръката му, сключи пръстите си около неговите.

— Че може би най-красивият момент в живота ми беше онази октомврийска нощ през седемдесет и осма, когато ми предложи да се оженим. Искам да го знаеш.

Той бавно затвори очи.

— Защо, по дяволите, ми отказа, след като е било толкова красиво?

— Знаеш защо, Вилгот. И също знаеш, че и двамата живяхме по-добре един без друг, разделени.

Той отвори очи и срещна погледа й.

— Знам, че ти имаше по-хубав живот, и това ме радва много. Но, Сив, не е минал и ден, в който да не ми се е искало да беше до мен.

Двамата се гледаха дълго. За разлика от друг път, от устата на Сив не излезе саркастична реплика, нито лекомислен смях.

— Сега е време да тръгвам — каза той накрая и почука по вратата.

Тя веднага се отвори отвън от двама охранители. Вилгот хвърли бърз поглед към Лейф Линдер, който продължаваше да спи на ратановото кресло, след което погледна за последно към Сив Першон Макензи и излезе с решителни крачки от стаята. Придружен от двамата охранители, тръгна бързо по коридора, хвана се за болния си хълбок, но ги помоли да не забавят крачка.

Единият охранител приближи радиостанцията си към устата.

— Излизаме с обект 3. Край.

От радиостанцията веднага отговори глас:

— Прието. Край.

Минаха през вратата и прекосиха вътрешния двор, който беше осветен от ярки прожектори. От всички страни наоколо се простираха катраненочерните гори. Чакълът пращеше под взетите назаем маратонки на Вилгот Елмандер, бяха му малко тесни на петите, но и за това си замълча. Побързаха да влязат в жълтата казарма, където в момента беше настанен, и се качиха по стълбите до третия етаж.

— Е, лека нощ — промърмори той и отвори вратата си.

— Лека нощ.

Вилгот влезе бавно в стаята и затвори вратата след себе си. Казармената стая беше просторна и гола, тук нямаше нищо негово. На хавлиените кърпи и халата пишеше „Кралски хусарски полк, КЗ“. Върху кувертюрата на леглото имаше няколко книги, които беше заел от полковата библиотека, върху възглавницата лежеше отворена „Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски.

Вилгот Елмандер си пое дълбоко дъх, след което докуцука до прозореца и се загледа в нощта.

* * *

Хеликоптерът прелетя над катраненочерните води на Ветерн само на няколко метра над пенещите се вълни, а газовите турбини оставиха след себе си оранжево сияние в пролетната нощ.

След няколко минути отпред се появи западният бряг на езерото, в далечината блещукаха уличните лампи и жилищните сгради на Карлсборг. Сега наклонът на роторните перки се промени леко, само с няколко градуса, и хеликоптерът започна бавно да се изкачва. Когато полетя над сушата, достигна височина сто и петдесет метра. Долу, на площ от десетки километри, се простираха вестерьотландските гори и блата, само тук-там еднообразната гледка се нарушаваше от някоя самотна ферма, бензиностанция и езерце.

Над националния парк „Стуре Мосе“ турбините се изключиха. Когато скобите охлабиха захвата си около реактивните двигатели и резервоара с гориво, те полетяха надолу и изчезнаха в блатото. Хеликоптерът веднага изгуби височина и започна да пада към гарвановочерната вода. В този момент електрическият двигател се включи и построената летателна машина прелетя над върховете на боровете, като издаваше само глух, почти недоловим звук.

Така хеликоптерът продължи да лети в нощта, километър след километър. Накрая пред него се показа висока ограда с бодлива тел. Покрай електрифицираното заграждение имаше няколко трупа: катерици, фазани, синигери, един бобър, някои от животинските тела бяха овъглени и неразпознаваеми. Хеликоптерът прелетя бавно над оградата, мина само на двадесет-тридесет сантиметра над железните шипове, навлезе между боровете и скалите и продължи право през обширната военна зона. Изведнъж инфрачервената камера примигна: в северозападна посока, на малко повече от сто метра, имаше три източника на топлина, които се приближаваха. Хеликоптерът веднага се спусна зад няколко хвойнови храсти, приземи се тихо и мощните движения на роторните перки утихнаха. Зачака там в тъмнината, зад хвойната и папратта. Скоро от другата страна на храстите, само на няколко метра разстояние, минаха трима мъже от Службата за охрана, сноповете светлина от джобните им фенери обхождаха пространството между дънерите. Мъжете бяха толкова наблизо, че гласовете им проникваха в микрофона върху шасито на хеликоптера.

— По дяволите, Карлберг, привижда ти се. Да не си се накъркал пак?

— Видях нещо, може да е било сова, разбира се.

— Да, да, внимавай да не се блъснеш в електрическата ограда, пияндурник такъв.

— Затваряй си човката. Ела да проверим ей там.

Охранителите продължиха с бърза крачка в горската тъмнина и пет минути изминаха в пълна тишина. След това се чу жуженето на двигател и зад хвойновите храсти отново се появиха роторните перки. Хеликоптерът се издигна бавно. Когато достигна над върховете на дърветата, набра отново скорост и продължи да лети към целта си на северозапад. След малко повече от километър гората свърши и започна откритото пространство на военната база — десетина казарми и войнишки спални, разпръснати из двора. Летателната машина профуча с максимална скорост между хангарите и покрай паркираните военни автомобили. Тогава между казармите отекна мъжки глас.

— Видях нещо! Изглеждаше като хеликоптер, мамка му!

От една барака изскочиха двама млади мъже от формированието за парашутни рейнджъри, вдигнаха автоматите си и се прицелиха, но хеликоптерът изчезна зад ламаринената фасада на хангара, преди да успеят да стрелят. Напрегнатите им гласове отекнаха из базата.

— В района има радиоуправляем хеликоптер!

Хеликоптерът заобиколи хангара с пълна скорост и продължи да лети над жълтеникавата казарма. От всички страни изскочиха охранители и войници от националната отбрана, техните викове и команди отекнаха из военната база, някой стреля с пистолет, но не уцели хеликоптера.

— По дяволите, ще се разбие в сградата!

В този момент хеликоптерът спря, закръжи във въздуха точно до казармата и прелетя пред един прозорец на третия етаж.

До прозореца стоеше Вилгот Елмандер с изкривено в гримаса лице, случващото се пред очите му беше по-страшно, по-невъобразимо от всичко, описано в книгите му. Само на метър зад бронираното стъкло кръжеше черен сглобяем хеликоптер и го наблюдаваше.

Наблюдаваше го!

Изведнъж летателната машина изтрещя, в пластмасовата кутия върху шасито на хеликоптера избухна малко взривно устройство и кутията веднага се разцепи, течността в нея се разнесе по вятъра като красив фонтан. Тогава избухна друго взривно устройство и искрите запалиха течността, последвалата експлозия беше нечувана, ударната вълна връхлетя като невидим юмрук. Притичалите охранители и парашутни рейнджъри бяха хвърлени на земята. Някои бяха уцелени от парченца стъкло, други — от бетонни късове и огънати алуминиеви профили, във въздуха се разхвърчаха откъснати страници от взети от библиотеката книги.

Мъжете бавно се изправиха един по един и се огледаха замаяно. След като облакът от дим и прах се разнесе, те осъзнаха мащабите на атентата. Укрепената стая на третия етаж на казармата зееше, бронираното стъкло и бетонът се бяха взривили на парченца, бяха се разтрошили като къщичка от джинджифилови курабии. Тялото на академика висеше върху няколко огънати арматурни железа, безжизнено и обезобразено. Лицето му беше неразпознаваемо, дясната ръка — откъсната от рамото. Взривната вълна беше запратила Вилгот Елмандер като парцалена кукла през убежището, създаденият от бомбата вакуум беше изпразнил дробовете му и ги беше разкъсал.

Началникът на звеното от Службата за охрана огледа мястото, отначало неспособен да говори, неспособен да се помръдне, а след това над военната база прозвучаха заповедите му.

— Обявете тревога, по дяволите! Разпратете всички групи, включително парашутните рейнджъри. Претърсете всички храсти до един, отцепете всички пътища!

С трепереща ръка той избърса лицето си от хоросан и прах, а после огледа чернеещата гора.

— Този мръсник трябва да е наблизо.

На малко повече от тридесет километра на изток — отвъд горите и блатата, отвъд границите на град Карлсборг, отвъд огромното езеро — стоеше Фредрик Столте. Намираше се на поляната, съвсем близо до брега на Ветерн. В лявата си ръка държеше радиопредавателя, дългата антена се протягаше към ясното и обсипано със звезди нощно небе.

Пред него върху капака на двигателя на опела стояха телевизионният монитор и мониторът от течни кристали, и двата със сиво-черни трепкащи екрани. Само преди няколко секунди той можеше да различи ужасеното лице на Вилгот Елмандер и да чуе виковете на охранителите. На монитора от течни кристали двете червени точки се припокриха и сляха.

Последният микрочип на Вилгот Елмандер, той си спомняше ясно как беше протекло всичко.

Беше заминал за университетската болница „Салгренска“ в центъра на Гьотеборг. Облечен като шофьор на линейка, проникна в клиниката по ортопедия, отделение 233, и с помощта на лазерен скалпел вмъкна микрочип във вътрешността на изкуствената тазобедрена става, която на следващата сутрин щеше да бъде сложена на Вилгот Елмандер.

Оттогава бяха минали малко над три години. Как щеше да постъпи, ако хрущялът на лявата тазобедрена става на Елмандер не беше износен?

Как?

С рязко движение на главата той се отърси от спомените и прибра всичко в тайното отделение в задната седалка. Затегна старателно катарамите и заглади коженото покривало, разпръсна голям брой купони за храна и измачкани от четене регионални вестници върху седалката. После се настани на шофьорското място и потегли. Отново старец, прегърбен, с мудни движения и непрестанно трепереща лява ръка. Пътуваше бавно в пролетната нощ между йостерьотландските ниви към Стокхолм, към крайната си цел.