Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hold Back the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
starlet (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Кейти Хан

Заглавие: Задръж звездите още миг

Преводач: Иван Иванов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 18.04.2017

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-754-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7870

История

  1. — Добавяне

9.

Петдесет и две минути

Макс и Карис могат да разберат, че са ядосани един на друг, по езика на тялото си. В стъкления шлем лицето му е изкривено, докато устата му оформя думи, които тя не може да чуе, ръцете му жестикулират по-бързо и от на майстор готвач, кълцащ зеленчуци. Нейната поза пък е пораженческа, гърбът й е превит, макар че тялото й се движи — жертва на непрестанното действие на микрогравитацията.

— Знам — казва тя, въпреки че той не я чува. — Зададох на Озрик неправилния въпрос. Пропилях този шанс и ти ми се сърдиш. Знам.

Загубили са връзка. Не могат да си говорят и да чуват гласовете си. Озрик е изчезнал. В последвалата тишина безсилието на Макс е преминало в гняв и Карис, съсипана от неговата враждебност, вдига ръка пред лицето си и изчаква да получи цялото му внимание, преди да допре неколкократно палеца си до останалите пръсти в универсалния жест за „дъра-дъра-дъра“. Вбесен, Макс отново изпада в ярост и изрича думи, които тя никога няма да чуе, но за които той вечно ще съжалява.

Продължават да се карат беззвучно още няколко минути, носейки се в мрака. Когато свършват, Макс се свива в плътна топка, притиснал ръце към шлема си и прибрал колене към гърдите си, и започва да крещи. Крещи заради безпомощността на тяхното положение, изоставени и недостатъчно подготвени от ЕКАВ, реещи се в нощта. Крещи, че не трябва да е тук сега, с нея, че е опитал всичко, за да стои настрани, да се подчинява на закона на утопията, да я остави на мира. Но най-вече крещи заради опасността, на която я е изложил. Само след час — или дори по-малко — тя ще умре и той ще трябва да гледа.

Тя не чува крясъците му. Гледа го как се е свил в зародишна поза и тръпки разтърсват тялото му, докато си излива емоцията. Може да я види как преминава по кожата му и избликва от крайниците му. Докато гледа психическия му срив, Карис знае, че има звук, който тя не може да чуе, и за момент се радва на това.

Посяга и докосва Макс по ръката. Отначало той се опитва да се отърси, но тя е настоятелна.

— Съжалявам — прошепва Карис. — Толкова съжалявам.

Той бавно слага ръка върху нейната и я потупва утвърдително. С този жест й казва: добре. Вече се съвзема.

Разгъва се постепенно, изпъва краката си като гмуркач в полет. Ръцете му се отпускат и се разперват от стегнатия възел, в който се е превърнал. Той вдига глава и вдишва бавно и дълбоко. От това свързващото ги въже се извива леко при кръста му. Той го дръпва, за да я приближи до себе си, като в движение от тангото.

Тя го поглежда. Макс слага ръка на сърцето си и в сините му очи се чете извинение.

— Знам — казва тя. — Аз също съжалявам.

Той вдига пръсти към гърдите си два пъти, като пулс.

Карис поглежда показанията на кислорода му и забелязва, че е паднал до петдесет и няколко минути — времето, което им остава. Чуди се какво да прави, как ще комуникират сега, когато не могат да говорят, дали могат все още да се върнат към някакъв съвместен живот, приемайки за даденост способността да разговарят. Разперва леко пръсти като морска звезда, за да включи флекса, после пише, натискайки наслуки виртуалните клавиши. На стъклото й не се появява нищо — тя се е надявала, че на неговото може все пак да се появи. Поклаща глава и той я поглежда въпросително, така че тя я поклаща още веднъж. Макс свива рамене. Не знае какво означава това.

Тя си припомня какво са учили в училище за комуникацията, освен европейските езици. Работата е там, че всъщност никой не знае морзовата азбука. Повечето знаят SOS, а ако са по-напреднали, може би и собственото си име, но не цялата система.

Карис отхвърля семафора — не се опитва да приземи самолет тук. Би могла да размахва плат или въже, или пликчетата с вода нагоре-надолу пред Макс, но няма начин да си спомни всички букви, нито да е сигурна, че той ще разбере…

Тя мисли.

Той я докосва въпросително по рамото.

„Чакай.“

Той пак я докосва и тя вдига пръст, за да му покаже да изчака, продължава да мисли. Той повдига вежди.

Тя започва да ръкомаха бързо, сочи, че иска да мине зад него или някак си да го обърне. Макс кимва и Карис се придърпва опипом по тялото му, докато стига до рамото му и минава зад него. Бръква в раницата му, където по-рано е забелязала вода и… фенерчета.

Изважда едно светодиодно фенерче и го хваща с две ръце, съсредоточава се върху това да включи лъча. Пуска Макс, за да погледне надолу към фенерчето, и се отдалечава малко от него. Въжето потреперва.

Фенерчето се включва и Карис размахва пуснатия на пълна мощност лъч пред него, заслепявайки го. Той закрива очите си с ръце.

— Извинявай — казва тя, но той, разбира се, не може да я чуе. Карис насочва лъча встрани, където той се загубва сред мрака. Колкото и да е ярък за тях, лъчът от фенерчето представлява само една миниатюрна точица върху обширното платно на галактиката.

Макс поглежда в тази посока, чудейки се дали тя не използва фенерчето, за да сигнализира на някого, ако е забелязала спасение под една или друга форма. Но когато се обръща, не вижда никаква спасителна капсула, само една голяма скала, носеща се на около миля от тях, и потреперва. Навлезли са дълбоко в астероидния пояс.

Карис размахва фенерчето, за да привлече отново вниманието му, и той кимва. Тя посочва лъча и го изчаква да кимне пак.

Добре.

Със стабилни ръце тя завърта фенерчето, движи малкия лъч светлина през мрака. Бавно и внимателно изписва буквата Д.

— Д?

Тя се усмихва и кимва, моли се Макс наистина да е казал Д, а не нещо друго, което изглежда по същия начин върху устните му. Започва да движи пак фенерчето. Надолу, нагоре под ъгъл и пак надолу.

— И? — изрича с устни Макс.

Тя вдига палец.

— Диск? Диапазон? Това е най-досадната игра на света. Нямам представа. Продължавай.

Сериозна и съсредоточена, тя плъзга лъча нагоре и описва примка в горния край.

— Р. Д-И-Р. Директор?

— Не. — Тя клати глава. Хваща фенерчето и изписва следващата буква „Е“.

— Директива? — мърмори Макс. — Нещо за директивите на ЕКАВ ли? Техническите директиви? Директивите за безопасност? Директивите за извънредни случаи? Или нищо от споменатото?

Тя поклаща раздразнено глава, докато го гледа как продължава да дърдори. Прави жест с ръце, от него към нея, после от нея към него, и сочи делящото ги пространство.

— Да, и двамата сме тук. — Той повтаря жеста (от него към нея, после от нея към него) и Карис завърта очи.

— Не директива, Макс. Директна връзка.

Той не може да я чуе и тя осъзнава, че ще трябва да започне отначало. Ако не успеят да се справят с този проблем, хиляди неща ще останат неизказани. Какво би могъл да кажеш в самия край с езика на тялото? Двамата са минали през толкова много. С почти изчерпано търпение, все още стиснала фенерчето, тя размахва ръка все едно бърше нещо, прави зачертаващ знак X, за да му покаже да забрави всичко, което е видял. После повтаря отначало Д-И-Р-Е…

— Аз съм идиот. Директна връзка. Говориш за директна връзка. — Изрича го с устни към Карис и тя вдига палци, показва флекса си и имитира как пише на Озрик.

— Аха. — Макс превърта бързо последния й разговор с Озрик:

Карис. Има много смущения и излизаш от обхвата.

„Какво?“

Не губи време. Какво искаш да попиташ?

„Какво?“

Излизаш от обхвата и скоро ще останеш сама. Карис, какво искаш да ти кажа?

„Тонове сено товарили.“

„Как да възстановя връзката с Макс?“

Карис, в момента аудиовръзката ви минава през „Лаерт“ и се връща към всеки от чиповете ви. Превключи на дире…

Макс прочита „Тонове сено товарили“ и изстенва, после й кимва, че разбира. Одеве го е пропуснал — последната инструкция на Озрик: трябва да измислят как да превключат на директна връзка, за да могат да разговарят.

— Директна връзка — промърморва Макс.

Карис прави въпросителна физиономия — знаеш ли как? Поклаща глава, за да покаже, че тя не знае.

— Аз също, Кари, аз също. — Макс превърта настройките на яркостта, контраста и цвета, но без полза. — Не е тук. — Прехвърля вниманието си към звуковите настройки на ръката си, подминавайки силата на звука, контрола на яснотата и еквалайзера. Все едно някой го е грижа колко ниски или високи тонове чува в космоса.

Поглежда я безпомощно. Посочва ухото си и клати глава, после посочва екрана и пак клати глава.

Тя превърта назад разговора с Озрик, мисли усилено.

Карис, в момента аудиовръзката ви минава през „Лаерт“ и се връща към всеки от чиповете ви. Превключи на дире…

Тя удря Макс по гърдите.

— В чиповете ни е! — Знае, че той не може да я чуе, затова посочва китката си: — Чипове. — Разбира, че думата звучи като „шипове“, и сочи още няколко пъти към китката си.

Той схваща смисъла и се ухилва. Карис бързо прехвърля различните настройки на чипа си, докато стига до рядко използваните. Намира правилната и протяга китката си към него, за да види. Той повтаря действията й на собствения си чип. Връзката пропуква и оживява, много по-силна от предишното им аудио, препредавано през „Лаерт“, с най-прекрасния звук, който тя може да си представи:

— Здрасти.

Те се прегръщат и смеят заедно, на пълно стерео.

— Карис — казва той. — Знаеш ли, когато ми предложиха тази работа…

— Това ли е първото нещо, за което искаш да си говорим?

— Мислех си за него, когато не можехме да си приказваме. Искаше ми се да те питам. Трябва да знам.

— Какво да ме питаш?

— Казаха ми, че било въз основа на препоръка и заради броя запитвания по ОбщУм, на които съм отговорил. Но можеш да бъдеш препоръчан само от друг служител.

Тя си играе с въжето.

— Вече говорихме за това.

— Когато те видях отново — казва той, — когато разбрах, че ти също работиш за ЕКАВ… съвпадението…

— Да.

— Това е един от уроците, които усвояваш с напредване на възрастта. Съвпадения не съществуват. Ти ли ме препоръча, Кари?

— Има ли значение?

— Ти ли ми осигури работата?

— Да. — Тя не се опитва да отрича и той кимва.

— Мислех, че съм я спечелил по собствени заслуги.

— Така е.

Той се засмива, накъсан лай, от който аудиосистемите в шлемовете им почват да пращят и да заглъхват.

— Ти си се намесила, за да направиш живота ми по-добър, след като сме се срещнали само веднъж?

— Два пъти. Срещнахме се два пъти.

— Да не си луда?

— Не. Да. — Тя знае, че ще й е трудно да обясни. — Когато се запознахме, виждах, че не си щастлив. Беше вързан за магазина от семеен дълг — сам го каза. После говорих онази вечер с Лиу в бара и той ми каза за „космическия гамбит“, както се изрази, и аз си помислих, че мога да ти помогна да използваш върховното си умение — защото това е умение, Макс — и да превърнеш в реалност историята, която той разпространяваше за теб. „Най-великият жив и все още неумрял астронавт“? Защо това да не можеше да се осъществи? Защо да не си ти? ЕКАВ имаше нужда от техник, специализирал в храните, и ти беше свършил цялата тежка работа — аз просто предадох нещата на правилните хора.

— Защо, Кари?

Тишина.

— Защо аз?

— Не знам. Имаш хубави зъби…?

— Ама ти наистина си луда.

Тя се опитва да обясни за последен път:

— Не знаех дали някога ще стане нещо между нас, тогава още не, но си помислих, че може би трябва да се опитам да направя теб щастлив. Вместо да седя и да чакам да ме накарат да се почувствам добре, мога за разнообразие да се размърдам и да помогна на някой друг да осъществи амбициите си.

Макс се откъсва от нея за момент, оставя казаното да попие в съзнанието му.

— Значи през цялото това време — казва той — сме се шегували, че аз съм те спасил при първата ни среща, докато всъщност ти си спасила мен.