Кейти Хан
Задръж звездите още миг (16)

16.

Петнайсет минути

Карис потреперва.

— Студено ми е.

Температурата в космоса варира силно и сребристите им скафандри са програмирани да я следят и непрекъснато да регулират отоплението.

Макс поглежда своя термометър.

— Усили си термостата. Той би трябвало да го направи автоматично, но спадът е голям. Усили го.

— Добре. Готово. Ами твоят?

— Моят го направи сам — казва той.

— Хм. — Тя поглежда собствения си термометър и почуква по екрана, като че ли това ще промени нещо. — Надявам се, че няма за капак на всичко и скафандърът ми да се повреди.

Макс прави физиономия; мисли си за неуспешния си опит с изпускането на кислород от раницата й.

— Надявам се, че не е по моя вина.

— Сигурна съм, че не е. Просто скапаният ми късмет. — Карис пак потреперва. — Още ми е студено.

— Ще се стоплиш, термостатът вече е нагласен. Освен това скоро пак ще излезем на слънце.

— Човек би си помислил, че като имам скафандър, направен специално за мен — тя посочва името си избродирано под синята емблема на ЕКАВ, — най-после ще ми е топло.

Макс започва да разтрива ръцете й в опит да я сгрее, от китките към раменете и обратно, макар че изолираните скафандри правят това безсмислено.

— На теб винаги ти е студено. Помниш ли при тренировките? Трепереше от студ. — Не споменава колко ужасно бе за него да гледа как Карис тренира в басейните на ЕКАВ — преживяваше наново инцидента от Войводските игри всеки път, когато тя останеше под вода секунда по-дълго от нормалното.

— Потопена в течение на часове във водолазен костюм? — Тя махва около себе си. — Всъщност това е идеалната среда за имитация на космоса. Кой да знае?

— Вероятно имаш лошо кръвообращение. — Той се извърта обратно. — Ръцете и краката ти все са студени.

Карис пренебрегва закачката и се усмихва.

— Сигурно астероидното поле влияе на термометъра, защото скалите постоянно ме засенчват. — Оглеждат натрошените сиви астероиди, някои от тях рязко отчупени на местата, където са се сблъскали. — Да не споменаваме междупланетния прах, който е задръстил системата ми.

— И моята — промърморва той, проверявайки пак термостата си. — Колко време ни остава?

— Тринайсет минути — казва тя, старае се да скрие ужаса в гласа си. — Числото на лошия късмет според някои.

— Не съм сигурен, че късметът има нещо общо — казва замислено Макс, докато покрай тях прелита един микрометеороид, насочен към Земята. — Освен ако не мислиш, че ние сами си създаваме късмета със своите избори…

* * *

Родителите на Макс не желаеха да отстъпят. Въпреки всичките му обаждания, съобщения и нови посещения, баща му отказваше да се появи на вратата. Майка му се вглъби изцяло в работата си. Обзет от отчаяно желание да види още веднъж Кент, преди да си тръгнат, Макс измъдри план, за да открадне малко време с момчето.

— Той прекарва половината от времето си в болницата — каза на Карис, докато седяха в местния Ротационен ресторант. — Майка ми работи върху лекарство. Чувства се виновна, защото болестта му се влоши, когато се преместиха в Македония заради работата й — замърсяването там едва не го уби. Войводство 19 — добави той в последния момент.

— Затова ли не се е включил в Ротациите?

— Точно така. Казаха, че ще се премести, когато се подобри, като поотрасне малко — рече Макс. После в гласа му прозвуча копнеж: — На неговата възраст аз вече живеех сам.

Пристигна до белия куб в края на часовете за визитация и се шмугна през вратите, докато последните посетители се изнизваха. Кривна наляво към стаята за персонала, когато пазачът се скри зад един ъгъл. За миг се замисли дали да не грабне бяла престилка, както би направил един свестен нарушител, и да се престори на лекар, който чете бележки за пациентите, но после си спомни колко безполезна ще е една дреха от стерилен бял памук, за да го прекара през биометричните чипове и проверки на медицинския персонал. Плъзна очи по тукашния ОбщУм, търсейки запитвания, насочени към майка му, като се молеше в отговорите й да има геотаг. Нямаше.

Чу някаква група в коридора и сви към шкафчетата. Обърна се към едно от тях, сякаш се канеше да сканира чипа си. Влязоха пет медсестри, свършили смяната си и изморени, но все пак в добро настроение. Щом се появи и последната, бъбрейки енергично, Макс се обърна, като гледаше да стои с гръб към групата, улови вратата в последния момент и се промуши през нея. Точно срещу входа за персонала имаше старомодна бяла дъска, на която с маркер беше начертана неравна таблица. Той се загледа в нея и откри онова, което търсеше: името на майка му (и ранга й) и списъка на пациентите й. Иззад ъгъла се появиха още медицински служители и Макс забърза към асансьора, като сканираше картата на болницата. Качи се на последния етаж.

Тук беше тихо и докато вървеше по коридорите между частните стаи и отделенията, а по СтенРеките играеха пъстри картинки, Макс малко се поуспокои. Едно мече подскачаше по стената редом с него. Когато Макс стигна до стаята на Кент, мечето се стрелна през рамката на вратата. Той махна с ръка да го пропъди и бутна вратата.

— Здрасти, приятел.

Кент отвори замаяно очи и се усмихна.

— Здрасти, Макс.

— Как си?

— Получавам паричка за всяка нощ, която оставам тук — каза момчето.

— Браво на теб. Колко получи за този преден зъб?

— Шоколад.

— Бива те в преговорите. — Макс се пъхна в стаята и седна в креслото до брат си. — Исках да те видя, преди да духна от града.

Кент го изгледа сериозно.

— С момичето ли?

— С момичето — потвърди Макс.

— Мама и татко много крещяха.

Макс прехапа устна.

— Знам.

— Иска ми се да можех да те виждам по-често.

— И на мен. Сега работя за Космическата агенция.

— Ти си единственият, който ме прегръща.

— Ще идвам по-често, приятел — обещавам. — Сърцето го болеше и Макс приглади меката косица настрани от челото на Кент. Момчето се бореше със съня, а вероятно и със солидна доза медикаменти. Макс се приведе напред и се подпря на леглото, продължаваше да гали нежно косата му, докато Кент се унасяше в сън…

— Как влезе тук?

Макс се събуди със сепване и откри майка си да стои ядосана над леглото.

— Още нарушения на правилата — каза тя. — Какви ги вършиш?

— Дойдох да видя Кент — каза простичко той, като се намести в креслото и погледна нагоре към нея.

Тя разпери пръсти, за да отвори проекцията на медицинските записки на момчето в края на леглото.

— Той изтърпя достатъчно. Не е нужно да знае какво планираш.

— А може би трябва.

— Не.

— Не на теб се пада да решаваш това.

— Не искам да омърсиш и него с действията си — сопна се тя и Макс сведе очи, ужилен. — Той ще бъде парий, когато хората разберат какво си направил.

Събрал кураж, Макс каза:

— Трябва да го прегръщаш по-често.

Тя изключи проекцията.

— Благодаря ти, Максимилиан, но нямам нужда от съветите на някой като теб.

Макс трепна.

— Защо? Защото съм млад ли? Точно такова ограничено мислене ще погуби Войводствата.

— Не, ти си този, който ще погуби Войводствата.

Той приглади перчема на момчето върху челото му, без да го събуди, и каза тихо:

— Това е социална демокрация, професоре. Може пък да открием, че хората са съгласни с нас, а не с вас.

Тя присви очи.

— Дълбоко се съмнявам. Европия е усъвършенствана от опитно централно правителство от експерти, които са определили правилата въз основа на това какво действа за мнозинството.

Макс се приведе напред.

— Ами ако грешите и тя има нужда от допълнително усъвършенстване? Не можете да натрапвате отживели правила на всички — Европия работи, защото хората избират да следват правилата. Ние преценяваме различните начини на живот и избираме този. Не мислиш ли, че това е истинският смисъл на утопията? Европия би била наистина гадно място, ако хората като мен загубят любопитството си и престанат да питат защо имаме такива или онакива правила. По-добре да сме мъртви, отколкото да не сме любопитни.

Тя се засмя.

— С каква лекота ръсиш псевдофилософски баналности за смърт и избор. Скоро вече няма да имаш избор. Колко време мислиш, че ще мине, преди да си принуден да правиш неща за нея, вместо за себе си? „В чие име“, Макс?

Той прегърна спящото телце на Кент и го целуна по бузата, вдиша миризмата на талк.

— По-добре да тръгвам.

— Да, трябва. С нетърпение чакам да продължим темата, като дойдеш на себе си — надявам се, преди Представителите в Голямата централна зала да те изгонят заради дребнаво заяждане.

Той хвърли последен поглед към брат си, а после мина покрай майка си, без да каже и дума.

 

 

Гарата гъмжеше от пътници, по СтенРеките течеше неспирен поток информация за пристигащи и заминаващи. Макс се оглеждаше разтревожено за Карис. Две студени ръце се плъзнаха по лицето му и му закриха очите.

— Или ме ограбва дванайсетгодишно дете — каза той, — или това са мършавите китки на момиче, което познавах някога. — Завъртя се към нападателката си. — Сега то е мъртво. Хладнокръвно убито след неуспешен грабеж на една гара. Много тъжна история.

— Ужасно. — Карис го целуна по бузата. — В наши дни престъпниците приемат какъв ли не облик. Деца, красиви жени — тя отметна косата си, — всякакви.

— Красиви, а? — Той вдигна багажа им. — Хайде, че ще изпуснем твоя хибрид.

— Видя ли се с Кент?

— Да.

— Добре ли мина?

— Да.

Карис подозираше, че едносричните отговори означават друго, но не настоя.

— Е — каза той. — Успяхме да разменим някоя шега.

— Да. — Тя го погледна. — Но ако го изтъкваш всеки път, когато го правим, никога няма да продължим напред.

— Какво имаш предвид?

— Хайде да не се взираме във всяка дреболия, за да видим дали още има нещо между нас, дали се обичаме, дали някога ще се съвземем от раздялата. Ако го правим, това ще убие връзката ни. Ще умрем.

Макс не каза нищо.

— Така че нека се върнем към шегите, да гледаме леко на нещата и да отидем да свършим тази дреболия, която би могла да промени живота на всички на нашата възраст.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Макс и вдигна багажа. — Идеалният сценарий да запазим безгрижния тон.

Отидоха до перона. Боботещите двигатели обвиха вагоните и пътниците в кислородна мъгла, създавайки атмосферата на парен влак от деветнайсети век, който се кани да потегли от провинциално градче. Тукашният град беше всичко друго, но не и това: залязващото слънце пламтеше зад стъклото на гарата, а бледата синева над тях се бореше с червения пожар в небето на запад.

Влакът беше препълнен. Карис и Макс се настаниха на седалките, тапицирани в бледосиво, и си сложиха коланите.

— Готов ли си? — попита тя и той усети, че няма предвид пътуването.

— Да. — После добави: — Сигурна ли си?

— Разбира се. — Тя се намести удобно, докато влакът потегляше, и усети нещо като ритник в корема, докато хибридът набираше скорост. Ускорението я притисна назад към седалката. Скоро градът се изгуби от поглед и прозорците се изпълниха с ниви, осеяли полето като шарени кръпки: кафяво, зелено и яркожълтото на рапицата. — Мразя го тоя цвят.

Той се засмя.

— Странно е да мразиш такова нещо.

— И името му мразя. Надявам се поне един ден утопията да премахне подобни социални изстъпления^[1]. — Тя се загледа как нивите се носят покрай тях.

— Винаги ще има прекършени хора, независимо как работи обществото.

Помълчаха известно време, докато влакът навлизаше под Ламанша. После Карис попита:

— Макс? Защо го направи?

— Кое — това ли?

Тя кимна.

— Достатъчно ли щеше да е просто да кажа на семейството си за нас? — попита Макс.

— Да — отвърна Карис. — Щеше да е достатъчно.

Той поклати глава.

— Щеше да е достатъчно засега.

Пак се умълчаха. Гледаха как пейзажът преминава в яркото зелено на континенталните ниви.

— Мислиш ли, че сме егоисти? — попита тя.

— Защо?

— Задето искаме да променим правилата само въз основа на чувствата си.

Той се замисли, после каза:

— Щом ние се чувстваме така, вероятно и други се чувстват — или биха се чувствали, ако им се удаде възможност.

— Дори ако в момента всички искат само да спят с когото им попадне — както правеше ти?

— Ей. — Той зарови ръце в косата й. — Не обиждай.

— Извинявай. Но ти си идеалният ни обект за анализ.

— Мисля, че трябва да дадем на всички шанс да се почувстват като нас.

Не мина много време преди хибридът да навлезе в централното Войводство. Карис се зазяпа очарована.

— Тук имат акведукт като моя — каза тя, — само дето не е стар и рушащ се. По средата на града.

— Той захранва централните сгради — те са самозадоволяващи се единици.

— Иха! — Модерни язовирни стени се издигаха високо над главите им, сводестите стени на акведукта приличаха на защитни съоръжения, а резервоарите отвън — на средновековни крепостни ровове. — Невероятно е.

Докато минаваха през площади, заобиколени от спретнати кафенета и езикови лаборатории, веещите се дигитални флагове напомниха на Карис за Войводските игри.

— Просто ще се появим или как? — попита тя.

— Не — каза той, докато я водеше през трамвайните линии. — Записал съм час.

— При кого?

Той спря.

— При Представителите, Кари. Ще говорим в Голямата централна зала.

— Наистина ли? Мислех, че ще се срещнем в някоя странична стаичка.

— Те се интересуват от онова, което имаме да им кажем.

Тя приглади скришом косата си. Забеляза, че Макс е облечен по-спретнато от обикновено, с бледосиня риза.

— По-добре да не ги караме да чакат.

В другия край на най-големия площад се издигаше бяла сграда с титанични размери. Десет елегантни бели колони отпред крепяха големия фронтон. Цялата структура беше затворена в подсилено стъкло, обратно на обичайната архитектура на Войводствата, за да я пази за потомствата. Върху триъгълния фронтон, датиращ още от Европейския съюз през 2000 г., беше изписано официалното мото на Европия: „Единни в многообразието“. Двамата минаха заедно през големия вестибюл, където стъпките на всеки човек — а такива имаше много — отекваха от мрамора.

— Виж. — Макс посочи към ъглите. — Чипови скенери.

— Не съм изненадана — сигурността сигурно е от първостепенна важност тук.

— След Америка.

— Да.

Отидоха до рецепцията и се регистрираха, протягайки китките си към четците на чипове и фиксираните флексове, за да потвърдят самоличността си. Този на Карис светна зелено, избибипка приветствено и турникетът се отвори.

— Добре дошли в Страната на чудесата — каза Карис и мина през вратата на сложната охранителна система.

— Ъ?

— Ти никога ли не четеш?

Макс направи физиономия.

— Обичам да гледам историите на екрана.

Тя се засмя.

— Значи всеки път, когато се позовавам на някоя книга, просто се преструваш, че разбираш?

— Да. — Той мина след нея и вратата светна, докато сканираше цялото му тяло. — Можеш да си вириш носа колкото искаш, момиченце, но ти си тази, която гледа анимации, когато се опитвам да съединя стаите ни по СтенРеките.

— Те са много успокояващи — прошепна Карис, докато асансьорът пропукваше и потракваше. И ето го пак: мотото на утопията, пулсиращо в син текст от три страни.

— „Единни в многообразието“ — промърмори Макс. — Хайде да им покажем многообразие, за което да говорят. — Той я хвана за ръката, вратите се отвориха и един разпоредител пристъпи напред да ги посрещне.

— Вие трябва да сте Максимилиан и Карис. — Те кимнаха и той им даде знак да го последват. Те тръгнаха след него. Забелязаха колко безшумно стъпват краката му по дебелия син килим. Влязоха в голям кръгъл вестибюл с орнаментирани корнизи. Таванът беше изрисуван като небе и се снижаваше към двукрила резбована врата, зад която предположиха, че се намира Голямата централна зала. Водачът им спря пред два старомодни дървени църковни стола. — Можете да изчакате тук.

— Благодаря. — Карис седна и Макс направи същото. Тя го побутна по крака и посочи с носа на обувката си към вратата, над която бе изрисувано пухкаво голо херувимче с флейта. И двамата потиснаха кикота си.

След петнайсетина минути Макс се приведе към разпоредителя и заговори тихо, но гласът му все пак отекна в кръглото помещение:

— Какво обсъждат преди нас?

— Безопасността на хуманитарните екипи в бившите Съединени щати.

— Ясно — каза с благоговение Макс.

— Боже — прошепна уплашено Карис, — това кара човек да се замисли. Какво изобщо правим тук?

Той я хвана за ръката, но продължи да говори на разпоредителя:

— Може ли да влезем да послушаме?

— Сигурен съм, че може. Нека да попитам. — Той се поклони и се отдалечи.

При тази официалност Карис и Макс се спогледаха.

След малко мъжът се върна и им даде знак.

— Можете да влезете. Сесията ви ще започне след няколко минути.

— Благодаря. — Макс се зачуди дали не трябва и той да се поклони.

Двамата с Карис влязоха и зяпнаха. Вестибюлът с нищо не издаваше размера на Голямата централна зала. От мястото си до входа в дъното те виждаха как залата се простира надолу в кръгли редове, един футуристичен кръгъл Камелот, кръстосан с величествен старомоден театър. Златни звезди красяха тавана над множество гигантски синьо-бели балкони, редящи се един над друг чак до тавана, разположени в огромен кръг по обиколката на залата.

На балконите седяха сигурно поне две хиляди Представители, разделени по Войводства. Карис знаеше от училище, че повечето Представители са експерти в своята област. Ахна, щом осъзна, че всеки балкон излиза напред, когато конкретното войводство получава думата. Вдигна поглед към горните балкони и усети замайване — бяха толкова високо.

По средата на залата, на кръгла платформа, стояха Говорителите, които наблюдаваха и модерираха балконите като ястреби. В момента залата гласуваше за най-добрия начин на действие по въпроса с хуманитарните екипи.

— Представителите на Войводство 12 са съгласни, че трябва да мобилизираме екипите да се съсредоточат върху най-нуждаещите се в каквото е останало от Юга. Трябва да прехвърлим оцелелите в крайбрежните райони и да издигнем лагери с храна и вода. Но трябва да се осигури допълнителна защита.

Карис погледна Макс и скришом му посочи визьорите и екраните из цялата зала: знаеше, че не само Представителите взимат решения, но към залата са включени и десетки хиляди хора от Войводствата, които също имат възможност да гласуват и да коментират — демокрация в мащаб, непознат досега. Карис не се съмняваше, че родителите на Макс също са се включили за днешната сесия.

— Представителите на Войводство 7 биха искали да изтъкнат, че оцелелите деца в Джорджия са изложени на най-голям риск. — Стаята се разшумя. — Освен допълнителната защита трябва да пратим и извънредни доставки в Савана, най-вече дрехи, лекарства и детски ваксини, и да разгледаме отново въпроса след седмица.

Всички балкони светнаха в зелено и Войводският говорител изглеждаше доволен.

— Предложението е прието.

— Това е страхотно — прошепна Макс и Карис кимна. После попита:

— Ти не си ли идвал тук на училищна екскурзия?

— Имах заушки — отвърна той тъжно.

— Топките ти се подуха, така ли?

— Сега не му е времето — изсъска той, когато разпоредителят до тях се намръщи.

Представителят на Войводство 7 поиска отново думата.

— Може ли също така да предложа — каза той, прочиствайки гърло — образователна програма за децата бежанци относно астероидното поле? Те сигурно са уплашени. — Залата се изпълни с шумни спорове, преди някои от балконите да светнат в червено.

— Няма явно мнозинство. — Говорителят беше любезен. — Ще разгледаме отново въпроса след доставянето на животоспасяващите припаси.

Разпоредителят до Карис и Макс им даде знак, че трябва да се отправят надолу по стълбите към центъра на залата.

— Да вървим, а? — Макс тръгна и се озърна назад към Карис, която продължаваше да стои неподвижно. Усети я, че е уплашена. — Хайде. Няма да ни осъдят на смърт я!

Тръгнаха надолу между редовете, а хората по балконите ги зяпаха с открито любопитство. Залата заехтя, когато Говорителят обяви:

— Следваща точка. Имаме двама млади граждани, които биха искали да говорят с нас относно Правилото за двойките. — Шумът се усили и докато стигнат до центъра, Макс и Карис вече се бяха ококорили. Тя протегна ръката си към него и когато той я хвана, залата, видяла този мил жест, притихна. Макс погледна към Говорителя, който кимна.

— Здравейте. Казвам се Макс. В момента живея във Войводство 13 и работя за ЕКАВ. — Макс направи пауза. — Това е Карис. Тя живее във Войводство 6 и също работи за ЕКАВ. — По кръга плъзна шепот и някои от балконите се раздвижиха нагоре-надолу. — Също като повечето съвременни любовни истории, ние се запознахме онлайн. Заедно сме от известно време и макар че още нямаме трийсет години, бихме искали да ви помолим да преразгледате правилата и препоръките за Ротация по двойки.

Шумът в залата ту намаляваше, ту се усилваше, докато бяха излагани основните моменти от ухажването им. На един екран бе показано почти фаталното плуване на Карис на Войводските игри, с разстроения Макс до нея. Тя се намръщи — намираше това за блудкаво — и Макс я погледна извинително и прошепна:

— Добър пиар.

Една Представителка от Войводство, в което никой от двамата не беше живял, се приведе напред.

— В чие име правите всичко?

— Не за бог, не за крал, не за държава — отвърна Макс, докато Карис стискаше ръката му.

— В чие име?

— В свое собствено. И, предполагам — добави той, — в нейно.

Представителката се усмихна сурово.

— И мислите, че тези чувства между вас са дълготрайни, че сте способни да минете през всички изпитания на една връзка? — Събра ръце и опря за миг брадичка на пръстите си. — Не можете да кажете дали чувствата ви ще охладнеят. Там е работата. Не можете да кажете дали ще се крепите взаимно в трудни времена.

— С цялото ми уважение — заяви Карис и пристъпи напред, — вече сме го правили. Аз пометнах и преминахме през това заедно.

Представителката вдигна вежди, но не без съчувствие.

— Да не сте планирали дете? Това ли е следващото правило, което искате да преразгледаме?

— Не. Не мисля, че препоръките за майчинството трябва да се променят — каза Карис. — Но със сигурност изборът лежи в сърцето на всяка човешка утопия.

Представителката пак се приведе напред.

— Да не би да мислите, че ние забраняваме любовта или че „отлъчваме“ по-младите родители? Защото не е така. Не се заблуждавайте. — Тя обхвана с жест залата. — Всеки гражданин на Европия е свободен да обича когото си пожелае. Единственото, което искаме от тях, е да живеят сами, в Ротации, докато не улегнат.

Карис заговори отново, гласът й беше много тих.

— Ами ако вече сме улегнали? Ами ако вече сме готови?

— Професионално или емоционално?

— И двете — контрира Карис. — Готови сме. Какво общо има „улягането“?

— Това означава всеки да се старае и да дава всичко от себе си, без да се разсейва. Това означава успех за индивида и по-добро общество за всички ни. Знаете, че Правилото за двойките не е съвсем произволно — каза Представителката. — Проведени са много психологически изследвания за влиянието на първите неуспешни зрели връзки върху психиката. Установено е, че има далеч по-голям процент успеваемост, когато хората вече са се доказали на всички фронтове. Възраст, кариера, възгледи. Всички жънат благата от това.

— Ние сме се доказали — заяви Карис.

— Определено имате мнение за всичко — каза Представителката. — Познавате ли някой друг в подобна ситуация, който мисли като вас?

Карис погледна Макс и той се опита да обясни.

— Не точно. Но познавам много хора на същата възраст, които залитат в другата посока. Изобщо не си правят труда да създават истински връзки. — Макс направи пауза. — Ако ми позволите дързостта, вероятно присъствието на няколко по-млади личности в тази зала ще ви е от полза — за нас, европейците от трето поколение, животът е доста по-различен. Не знам дали прекарвате много време навън или с хора на по двайсет-трийсет години, но нещата там стават малко бездушни. Те си мислят, че вие тук, в тази зала, не им позволявате да са с някой, когото обичат, затова връзките им са безсъдържателни и това до голяма степен се дължи на тези ограничения.

Един от балконите излезе напред.

— Ние не искаме това. Трябва да извършим проучване из всички Войводства, за да разберем отношението на хората.

— Просто ей така, въз основа на думите на едно хлапе? — Викът се донесе от един по-висок балкон.

— Момчето е право. Точно това видях във Войводство 9 — обади се един Представител отляво.

— Така е от години, още от появата на интернет — извика някакъв глас и залата избухна в смях.

— Те не са първите, които идват да искат това — каза друг.

Макс се втренчи в Карис, която отвърна шокирано на погледа му.

— Всичко, което правим, е в интерес на Войводствата — каза Говорителят. — Обществото цени компетентното правителство повече от идеологията. Не искаме хората да се настроят срещу цялата структура на нашата демокрация само защото едно от правилата, по които живеем, е остаряло. Трябва да възложим това проучване.

Балконите светнаха в зелено и Говорителят кимна.

— Приема се.

Макс стисна с облекчение ръката на Карис.

Представителката със сплетените пръсти отново понечи да заговори.

— Ами тези двамата? Какво ще правят те, докато изследваме тяхното поколение? — И се усмихна любезно.

Залата зашумя.

— И двамата работят за ЕКАВ — обади се същият глас, който беше нарекъл Макс „хлапе“.

— На три хиляди километра един от друг — напомни Макс на залата.

— Това поражда въпроса — каза един Говорител със сурово лице — защо сте дошли тук: да искате отмяна на правилото за себе си или да го обжалвате за общото благо?

Карис прехапа устни, когато Макс заговори:

— За всички. — Гласът му трепереше, издавайки нервността му.

— Навярно — Представителката, която се беше усмихнала любезно, огледа залата — те могат да послужат като тест. Всяко социологическо проучване има нужда от контролна група. Нашата може да е извън Войводствата.

Макс и Карис се спогледаха смаяни.

— Не можете да ни изгоните — заяви панически Макс. — Ние не искаме това. — Не, не, не: всичко освен това. Всичко, освен да ги изритат от Европия. Той беше искал свобода и, ако бъдеше честен, победа над родителите си и техните отживели вярвания — не прокуждане.

— Америка? — обади се един от Представителите и Макс пребледня.

Представителката на Войводство 23 не се поколеба, а се обърна към залата.

— Всички ние се тревожим за въздействието на астероидния пояс върху нашето развитие. Човешкото ни развитие — поправи се тя, преди някой да я прекъсне, — което е по-голямо от Европия или сумата на съставните ни части. Много пъти сме обсъждали в тази зала какво да правим. Повече, отколкото мога да преброя.

— Ние сме блокирани — заяви тя, оглеждайки залата, като обърна особено внимание на екраните. — Не можем да напуснем Земята, за да изследваме или търсим нови планети, да разпространим посланието на нашата утопия. Не можем дори да напуснем Земята, за да погледнем надолу. Космическите изследвания са прекратени. Космическата станция е изоставена. Няма вече лунни мисии. Сложен е край на всичките ни опити да научим нещо за Вселената.

— Най-добрите ни мислители винаги са твърдели, че бъдещето ни лежи там горе. Развитието на човечеството зависи от това. Мисля, стигнали сме до съгласие, че трябва да намерим начин да излезем отвъд астероидния пояс. — В залата настъпи тишина и погледът на Представителката се спря върху Макс и Карис. — Когато ни запознаха с този случай, ни казаха, че момичето наскоро било спечелило лиценза си и е готово за мисия на ЕКАВ. Момчето работело над минералите и метеороидите, макар и по различен начин. Моментът бил… оптимален.

Раздразненият Представител на горния балкон се обади:

— Това ще е крайно необичайно.

— Можем да говорим с ЕКАВ — отвърна жената успокоително. — Сигурна съм, че те ще го обмислят. Вече са провели антропологични изследвания дали от утвърдените двойки излиза най-добър и най-ефективен екипаж.

— Да, но по-възрастни двойки.

— Трябва да им дадем шанс. В края на краищата ние сме меритокрация и вероятно те са най-подходящите.

— Извинете — обади се Макс. — Космосът?

Жената кимна.

— Трябва да намерим път през астероидния пояс. Може би вие ще успеете да го направите. — Тя погледна Карис, после Макс. — А изследванията си можете да ги продължите на борда.

— Космосът — повтори Макс.

— В космоса, да. Идеалната контролна група, в незамърсено блюдо на Петри, ако така предпочитате.

— Аз не съм блюдо на Петри — заяви Макс. — Там е смъртоносен вакуум.

Представителката го изгледа отгоре.

— Идеалните условия за лабораторен експеримент.

— Но нищо не вирее във вакуум.

— Любовта вирее. — Представителката се приведе напред. — Любовта обича непознатото. Далеч от обществения натиск и от себеподобните си, ще можете да се съсредоточите върху своите взаимоотношения и тогава ще разберем дали наистина връзките, които се образуват на вашата възраст, заслужават пълно премисляне на системата. Защото искаме да сме сигурни, че всички имат шанса да бъдат щастливи.

Балконите отново светнаха в зелено и останалата част от дискусията премина като в мъгла. Бяха приети разни предложения, балконите се движеха напред-назад като мексиканска вълна пред зашеметените очи на Карис и Макс, които се опитваха да възприемат всичко, но виждаха единствено кръга от златни звезди на тавана, докато накрая бяха подканени да седнат или да излязат.

Докато излизаха от залата, Карис се обърна към Макс; в гърдите й напираше въодушевление.

— Не мога да повярвам. Ще идем в космоса.

Макс я погледна — въодушевлението бликаше от нея, но единственото, което чувстваше той, беше безграничен ужас.

— Май така излиза — каза само.