Кейти Хан
Задръж звездите още миг (12)

12.

Беше рожденият ден на Макс и Карис беше съставила планове. Смяташе да го разиграе старомодно: да го поглези с подаръци преди славна вечер навън, всичко това придружено с блясък, който напомня за ера, когато жените са се обличали само за да доставят удоволствие на мъжете. На нея не й пукаше: това беше само роля за един специален ден. Всичко вървеше като по часовник, тя остави пилето за вечеря да се маринова, докато се киснеше във ваната с масла от лимон, босилек и мандарина. Грижливо си боядиса ноктите в най-бледото розово, само за да спре панически и да махне ролките от косата си. После разтегли къдриците на пищни дълги холивудски вълни, като през цялото време гледаше с опасения роклята, окачена на вратата на гардероба. Беше смел избор.

Чувстваше, че трябва да изглежда коренно различно, затова беше избрала прилепнала рокля от онези, които бяха навлезли във висшата мода на Войводството от около година. Струваше й се, че може да се нуждае от инженер, за да я напъха в нея. А току-виж и от лебедка: при първия опит да я облече проклетата рокля заседна около главата й.

На вратата се позвъни — Макс беше закъснял и Карис нервно отвори, облечена в кимоно, и се надигна на пръсти да го целуне. Видя, че той забеляза боядисаните й нокти и вчесаната й коса, но каза само:

— Добре изглеждаш.

— Закъсня — каза тя и разроши кестенявите си къдрици.

— Имах да свърша някои работи.

— Винаги така казваш.

— Кога съм го казвал? — попита объркано Макс.

— Всеки път, когато изчезваш, казваш, че имаш някаква работа. Няма значение. Честит рожден ден — каза тя и го поведе за ръка към масата, където беше наредила ястията. СтенРеките грееха в тъмнолилаво на задната стена. — Сядай. — Наля му вино и с известна гордост сложи печеното на масата.

— Сготвила си ми вечеря? — Макс се засмя.

— Да! — Карис беше изпълнена с негодувание. — И друг път съм ти готвила.

— Аз съм готвач. Готвиш вечеря за готвач на рождения му ден?

Тя се обърна към кухненския плот, за да налее вода в две чаши, и прехапа устна.

— Мислех, че ще ти хареса.

Той не спомена, че се беше отбил в един ресторант на път от совалката и точно затова бе закъснял.

— Разбира се — защо не? Ще се облечеш ли за вечеря?

— Не. — Тя не спомена, че е видяла това в един филм: жена с копринено кимоно и напоена с благоухания кожа да се суети над гореща печка — беше прекалено смутена от отношението му. Настани се на стола срещу него. — Как мина денят ти?

— Все същото. Говорих със Сайед по ОбщУм, което беше хубаво.

— Как е той?

— Добре. Освен това се чух с баща си.

— Така ли? Той спомена ли нещо за мен? — подразни го тя.

Макс я изгледа странно.

— Не. Колко време си държала това пиле във фурната? Изсъхнало е.

Тя бутна стола си назад, докато ставаше, и той изстърга силно. Макс вдигна стреснато очи.

— Ще се облека — каза тя. — След двайсет минути трябва да излизаме. Съжалявам, че развалих втората изненада.

Отиде в спалнята, затвори вратата, подпря се на тоалетната масичка и се взря в огледалото. Това беше тъпо. Проблемът с големите жестове и големите планове е, че издигат всички очаквания до невероятни висини, което винаги свършва с разочарование. Нова година, рождени дни, дипломиране: никой не си прекарва добре на събитие, когато го е планирал предварително. То просто не може да оправдае очакванията. Зае се да начерви устните си в тъмно коралово, когато Макс отвори вратата.

— Къде отиваме?

— Навън. — Тя внимателно очертаваше горната си устна, без да вдига поглед.

Той усети тона й и омекна. Приближи се зад нея и плъзна ръце по коприненото й кимоно.

— Извинявай, положила си много усилия. Просто съм уморен от пътуването. Извинявай, че бях груб. — Целуна я по тила и плъзна ръце по контурите на увитото й в коприна тяло.

— Беше доста груб.

— Знам. Казах ти още много отдавна, че съм идиот. — Пъхна ръка под дрехата й и я целуна по бузата. Двамата бяха уловени идеално в рамката на огледалото. — Прощаваш ли ми?

Тя отдели молива за устни от устата си и погледна отражението му в очите.

— Пилето не беше сухо.

— Знам. Аз съм тъпанар. Днес ми е рожденият ден — прости ми, а? — Подръпна игриво пояса на кимоното и то се разтвори, разкривайки парфюмирания корсет. Макс вдиша дълбоко. — Уха!

— Млъквай — каза тя.

— Сериозно.

— Млъквай — не можеш да си мил с мен, защото си ме виждал по гащи.

— Това не са гащи — каза той. — Изглеждаш невероятно красива. — Смъкна коприната от раменете й и тя се свлече на пода. — Като картина си.

Тя направи физиономия.

— Наистина ли?

— Или може би филмова звезда.

— Това е по-близко до замисъла ми. — Върху СтенРеките светна напомняне за събитие и тя го перна.

— Виждаш ли? Заради теб закъснях. Отиваме на фойерверките; сигурна съм, че всичките ти стари приятели ще са там — а и някои от моите. Ще оставим игричките за по-късно.

— Лиляна ще идва ли? — попита той.

— Не. Тя… още се сърди за случилото се на Игрите.

— Задето едва не се удави ли? — Макс беше смаян.

— Не, глупчо — заради теб и мен. Не ми говореше с месеци, след като загря какво става.

— Как са нещата сега?

— Казах й, че всичко е свършено, че е било просто флирт.

— Може би така е по-добре — каза Макс и отиде до вратата, без да сваля очи от тялото й. — Смяташ ли да обличаш още дрехи тази вечер?

Тя смачка кимоното и го замери с него. То го улучи в лицето и тупна в краката му.

— Направи си услуга и престани да се държиш като гадняр.

* * *

— А ето го и самия него, най-великия жив и все още неумрял астронавт. — Лиу изпародира познатото встъпление, докато Макс тичаше по плажа, проснал се срещу апартамента на Карис, и руините на града отразяваха светлината на огньовете върху нощния пясък. Той скри престорено лицето си, уж давайки знак на Лиу да престане. Двамата се срещнаха и сложиха ръце на раменете си в традиционния поздрав, после се прегърнаха и се затупаха по гърбовете.

— Не мога да повярвам, че още рецитираш това — каза Макс, като се дръпна назад, за да погледне Лиу в очите. — Липсваше ми, човече.

— Откакто то се сбъдна, стана вечерната ми молитва. Повтарям си го преди лягане — полезно е за чакрите ми. — Лиу преметна ръка през раменете на Макс и се обърна да огледа сцената пред тях. На градския плаж се бяха събрали тълпи за зрелището, някои бяха подредили импровизирани барове, други надуваха музика. — Как я караш, къде живееш сега?

— Войводство 13 — каза Макс. — Голям студ е, обаче гледките са поразителни.

Лиу зашава с вежди.

— И под „гледки“ имаш предвид…?

Макс се засмя.

— Ти си непоправим. Да, „гледките“ във В-13 не са зле.

— Тогава защо си се върнал?

— Ами, знаеш. По разни причини.

— Причини. — Лиу го каза скептично, а очите му се присвиха, щом зърна някого на входа на плажа.

— А как върви работата?

— Ами всъщност супер. Работя върху имитации на храна от различни материали — проверяваме какво можем да синтезираме, за да го ядем евентуално на други планети.

— Страхотно, човече. Това е наистина яко.

— Ако някога преодолеем астероидното поле, имам предвид. — Макс направи физиономия. — Да, не е зле.

— Нали не ти се върти в главата да прецакаш това заради една определена „гледка“, а?

Макс изглеждаше озадачен.

— Какво искаш да…

Все още прегърнал Макс през раменете, Лиу се обърна към Карис, която вървеше по пясъка към тях, и Макс положи усилия да не зяпне. Косата й се сипеше по раменете на леки холивудски вълни, устните й бяха коралови и носеше задушаващо прилепнала рокля. Корсетът отдолу превръщаше фигурата й в пясъчен часовник. Докато вървеше, бедрата й се полюшваха — и всички очи на плажа я следяха. Тя се приближи и Макс и Лиу видяха, че роклята е потъмняла отгоре до долу във всички багри на изгрева.

Лиу нададе къс, отсечен смях.

— Не е това… — започна Макс.

— Добре — каза Лиу. — Дано да не е. Защото не можеш да си позволиш да загубиш всичко заради нея, колкото и готино да ти изглежда да си черна овца.

Макс не можа да срещне очите му.

— Знаеш ли какъв е животът извън Европия? — продължи Лиу. — Защото аз знам. Мрачен. Хуманитарни екипи се мъчат да доставят вода на бежанците, останали в САЩ. Близкият изток е напълно унищожен. Останалата част от света се бори със зъби и нокти да се присъедини към утопията, Макс. Живеем на страхотно място. Не рискувай всичко това заради едно момиче. — Сложи ръка на гърдите му. — Как го казват по европейски? Придържай се към правилата? Това искат те, Максимилиан — хора, които се придържат към правилата. Не давай на никого причина да поиска да се махнеш.

Макс не каза нищо. Карис спря да поздрави някого до най-близкия огън и искрите очертаха профила й.

— Няма.

— Значи няма за какво да се тревожа? — попита Лиу.

Макс кимна.

— Разбирам те, Лиу.

— Защото ако имаше, съветът ми щеше да е да теглиш чертата. Да сложиш край. Веднага.

— Добре те чух — промърмори Макс.

Карис стигна до тях.

— Честит рожден ден — каза простичко.

— Изглеждаш невероятно — каза Макс.

Но не пристъпи към нея и тя сложи единия си крак пред другия в малко неудобна поза.

— Здравей, Лиу.

— Здрасти, Кари. Приличаш на тибетски изгрев.

— Слава богу — отвърна тя. — Точно това ми беше целта.

Лиу се засмя.

— Отивам да ви донеса пиене. Мисля, че Максимилиан трябва да поговори с теб за нещо.

Макс усети как жлъчката се надига в гърлото му, когато придърпа Карис до себе си, така че двамата да се взират заедно към морето.

Тя постоя така няколко секунди, чудейки се какво не е наред.

— Не харесваш ли роклята ми?

— Харесвам я.

— Очаквах да я харесаш — нещо малко по-различно.

Само че не е по-различно, искаше му се да каже. Съвсем същото е. Точно в момента, когато си помисли, че определено не бива да го казва, откри, че изрича:

— Само че не е по-различно. Облечена си като всяко друго момиче тук. — Когато тя се дръпна обидена и ядосана колкото на себе си, задето е объркала цялата вечер, толкова и на него, че е толкова груб, той продължи: — Признавам, че си сто пъти по-секси от всички тях и точно затова всички мъже наоколо те зяпат.

Карис се почувства раздразнена. Обличаш се, за да привлечеш вниманието на един мъж, и на него му харесва, докато не усети, че и на другите мъже им харесва — и тогава изведнъж вече не е позволено? В това нямаше никакъв смисъл.

— Мислех, че ще ти хареса. — Нямаше какво друго да каже.

— Харесва ми. Но не и на рождения ми ден.

Тя се обърна към него.

— Какво?

— Започва се! — извика някой и всички на плажа се разшумяха и вдигнаха очи към небето над океана.

— Исках да се отпусна, но ти се обличаш така в момент, когато знаеш, че не мога да направя нищо с теб, не и пред публика. Вместо това ще трябва да отблъсквам тези хищници и да се опитвам да ти обръщам достатъчно внимание, за да оправдая усилията ти, и съм обречен да се проваля, макар че никога не съм искал нищо от това.

Карис мълчеше. Макс се взря в тъмното море. Заля я вълна от смущение и ярост, която се надигна от петите й и плъзна нагоре по краката. Когато стигна до главата й, тя избухна.

— Значи в спалнята ми налиташе, обаче сега съм облечена неуместно?

Лиу, който вървеше към тях с питиета в ръце, кривна настрани и се насочи към останалите от групата. Макс понижи глас.

— В спалнята винаги ти налитам. Няма значение какво носиш или не. Това някога имало ли е значение?

— Не.

Фойерверките вече започнаха сериозно: дъжд от метеори, изгарящи в небето над Войводството, и всяка искрица се отразяваше във водата долу. От плажа се носеха възклицания и някой увеличи музиката.

Макс си пое въздух, после заби ножа.

— Винаги аз съм този, който инициира нещата между нас.

— Нещата?

— Секса. Винаги аз съм този, който трябва да те кара да се чувстваш желана. Ти никога не ми скачаш.

Карис въздъхна.

— Както първия път ли?

— Онова беше веднъж. Сега всеки път трябва да те печеля и да те карам да се чувстваш обичана. Ами аз?

Тя се втренчи в него.

— И всичко това заради една рокля?

— Прекарвам доста време, за да те карам да се чувстваш добре, но кой прави същото за мен?

— Не знам, Макс. Кой го прави за теб? Теб като че ли все те няма, когато ти се обаждам.

Той разкърши врата си раздразнено.

— Не започвай с това, Кари.

— Ти го започна. Каза ми, че изглеждам като всяко друго момиче, с което си бил.

— Не, не съм.

Пряко волята й в очите й избиха сълзи. Една си проряза път през грима й, вадичка, обагрена в черни сенки.

— Моля те, не плачи — каза той.

— Това е ужасно.

— Днес имам рожден ден. Не плачи.

Лиу с подчертано усърдие организираше другите да танцуват и двамата го гледаха как снове наоколо, събира групата, кара ги да правят едно и също, докато те се смеят, пляскат с ръце и тъпчат около огъня, вдигнали очи към небето.

Карис избърса бузата си с пръст.

— Не исках да се караме.

Групата се скри зад пламъците и Макс се обърна към нея.

— Да вървим.

Безпомощна, Карис промълви:

— Но днес е рожденият ти ден.

— Това тук няма да ми е приятно. По-добре да се връщаме.

— Но приятелите ти…

— Те изобщо няма да забележат.

Докато той вървеше по плажа под дъжда от метеорити, прорязващи небето, и се обърна на пътя да я изчака, тя забеляза, че не е използвал думите „по-добре да се връщаме у дома“.

 

 

— Мислиш ли, че в Тибет честват метеоритните дъждове? — пита Макс, докато гледа как изгревът описва светла линия върху земната повърхност.

— Не знам — казва тя. — Може би те приемат падащите астероиди по-сериозно от Войводствата. Ние само правим партита по пълнолуние.

— Неприятно ми е да си мисля за онази вечер — казва Макс, без да поглежда нито веднъж към Земята долу или към космоса, а вместо това се взира в Карис. Сплетената й коса е събрана отстрани, а малката маргаритка е клюмнала леко над ухото й.

— На мен също.

— И двамата си казахме някои ужасни неща на плажа.

— Е, поне ти каза.

— Ти на практика ме обвини, че ти изневерявам в моето Войводство.

Тя издишва тежко и стъклото на шлема й се замъглява.

— Не съм, не и наистина.

— Намекна го.

— Само че не вярвах.

— И все пак го каза. — Той свежда поглед към ботушите си, после го вдига към нея, широко ухилен. — Виждаш ли? Пак се караме за това.

— Побъркваш ме.

— Казваш неща, които не мислиш, защото ти се струва, че звучат правилно.

— Какво имаш предвид? — пита тя.

Макс прави физиономия.

— Понякога при спор казваш неща, които звучат добре, но не е задължително да са верни за нас. Като например, как мислиш, че трябва да звучат споровете.

— Наистина ли? Винаги се опитвам да изразя точно каквото чувствам в момента.

Той се засмива, но тихичко.

— Да, това също го правиш.

— Млъквай.

Макс се замисля как да й каже най-фундаменталната истина.

— Беше ни трудно, като скъсахме.

Тя хваща ръката, която той й подава, и я стисва.

— Да.

— Не исках наистина да късаме. Лиу ме навиваше…

— Знам. Свършихме с ултиматум по погрешка.

— Да.

— Намирахме се в странно положение. — Тя се чуди докъде може да го притисне за искреност. — А ти не искаше да ти се наложи да напуснеш Европия, ако нещата станат още по-сериозни.

— Не. Но ако знаех…

Този път Карис наистина извръща поглед и го насочва към флекса на китката си и надолу през астероидите към Земята.

— Грешката не беше твоя. Никой от двама ни не можеше да знае какво ще последва.