Кейти Хан
Задръж звездите още миг (6)

6.

Седемдесет минути

— Ще променя химическата формула на кислорода в резервоара зад теб. — Карис се насилва да не поглежда към показателите на намаляващия им въздух.

— Добре — казва Макс.

— Трябва да го обмисля. Трябва да помисля за кислорода.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — На лицето му има съмнение, заради твърде краткото му астронавтско обучение, но Карис кимва и размишлява на глас.

— Кислородът отначало се е наричал „огнен въздух“ — в него всъщност се крие голяма енергия. Хората не разбират това достатъчно добре. Има различни видове кислород: двуатомен кислород O₂, озон O₃, O₄ — откривали са почти по един на столетие, в този ред.

— Накъде клониш? — Макс се размърдва нетърпеливо.

— С времето науката едновременно и напредва, и подкопава собствените си основи. Ако живеем достатъчно дълго, повечето теории, които сега приемаме за факт, ще бъдат опровергани. Винаги някъде пред нас има по-добра, по-напредничава наука — просто първо трябва да увеличим собствените си познания.

— Като онова, дето светът бил плосък. — Той свежда поглед към извивката на Земята, а на хоризонта под него се тълпи море от метеороиди.

— Именно. С напредването на физиката кислородът също става по-напредничав. Това не е съвпадение. Учим се да прилагаме по-сложна наука към кислорода и самият кислород еволюира. През 2001-ва се оказало, че O₄ всъщност не е O₄, а кислородни молекули под налягане, които се използвали в ракетното гориво на ранния двайсет и първи век. Много мощен червен кислород, O₈ — най-мощният.

— Добре, следя ти мисълта, доколкото ми позволява незнанието на химията — казва Макс. — Ще направиш нещо шантаво с кислорода и ще го превърнеш в гориво.

— Окислител.

— Ще направиш нещо шантаво с кислорода и ще го превърнеш в окислител.

— Точно така — казва тя.

Макс вдига разперената си длан в поза „дай пет“. Карис я докосва леко.

„Озрик — пише тя, шавайки с пръсти така, сякаш печата на невидима клавиатура, а флексът регистрира движенията й. — Потвърждаваш ли, че мога да осъществя химична реакция с част от кислорода в раницата, за да създам окислител?“

Здравей, Карис. Ако можеш да генерираш реакция с резултатна двойноромбоидна симетрия, би могла да използваш това като окислител.

„Мощен окислител ли?“

Да.

„Обясни какво е двойноромбоидна симетрия?“

Говорим за O₁₆, Карис.

„Олеле“. Тя се замисля за секунда, поглежда към Земята с ярките й зелени и сини петна на сушата и океаните, очите й се задържат върху изненадващо кафявата пустиня на мястото на някогашните Съединени щати. „Какво ще стане, ако не успеем да създадем достатъчно налягане?“

Може да получите друг алотроп.

„Това лошо ли ще е?“

Не задължително. Ако можете да създадете O₈ Ситуационният анализ показва 50 процента вероятност той да подейства като окислител, достатъчно мощен, за да се използва за оттласкване.

„Значи си струва да опитаме — набира тя и в последния момент добавя: — Благодаря.“

Няма защо.

В дъното на ума си тя отбелязва липсата на името си в края на това изречение, но продължава да планира химията.

— Как върви? — Докато Карис е общувала с Озрик, Макс е осъзнал още по-остро тежестта на положението им. Очите му се свеждат към метеороидите долу, после се вдигат пак към „Лаерт“ над тях. — Всичко добре ли е?

— Не е зле. Озрик казва, че трябва да направим O₈. — Тя говори небрежно, но преценява реакцията му. — Червен кислород.

— Искаш да създадеш червен кислород — тук навън?

— Да.

— В космоса, без средства за контрол. Червен кислород. — Той я гледа цинично. — Не в лаборатория.

— Не.

— В космоса.

— Да.

Тя решава да е откровена.

— Всъщност, за да имаме по-добър шанс за оцеляване, трябва да създадем O₁₆.

— Какво?

— Черен кислород. Но Озрик казва, че ако стигнем близо до O₈, ще имаме шанс.

— Черен кислород — повтаря той. — Това е невъзможно.

— Трябва да опитаме. — Гласът й е тънък, умоляващ. — Хайде, Макс. Трябва да опитаме.

Той вдига уплашено очи.

— Добре. Какво ще правим?

Карис. Думата просветва в синьо отстрани на стъкления й шлем, неканена, и адреналинът й скача.

„Да, Озрик?“

Панелите на скафандъра ти засичат силен ултравиолетов поток.

„И?“

Директно ли си изложена на слънцето, Карис?

Карис поглежда назад към кораба и вижда ослепителната светлина на изгряващото иззад трюма му слънце.

„Да. Отдалечили сме се от «Лаерт» и вече не сме в сянка.“ Тя пристъпва отново към работа върху раницата на Макс, посяга покрай дупката на мрежестия конус и нагоре към резервоара за кислород.

Карис.

„Какво има, Озрик?“

— Заета съм — промърморва тя и изключва звуковите сигнали на Озрик, преди сърцето й да се е пръснало от прилив на адреналин.

Не бива да боравиш с кислорода под ултравиолетово лъчение.

Карис спира.

„Защо?“

Химическа реакция между кислородните молекули под ултравиолетово лъчение от слънцето има голяма вероятност да доведе до образуването на трикислород.

— Какво става? — пита Макс.

— Изчакай за секунда.

— Кажи ми…

Карис, трикислородът няма да подейства като окислител или гориво, а ако го вдишаш…

— Кари, какво става? — Макс я хваща за ръката.

— Нещо за слънцето…

Задната част на раницата на Макс се отмята там, където я е откачила, и се понася в пространството, затова тя се отърсва от ръката му, за да я сграбчи.

„Ами ако молекулите са още в раницата му?“, набира тя.

Не, нивата на трикислорода са прекалено високи.

— Кари, кълна ти се…

— За бога, почакай. Озрик ми говори нещо за кислорода в ултравиолетово…

„Озрик? Дефинирай трикислород.“

Трикислород, O₃, известен също като озон. По-неустойчив алотроп на дикислорода O₂…

— Карис! — възкликва отчаяно Макс.

— Мамицата му. — Тя го хваща за ръката. Той още стиска нейната. — Мамицата му. — Карис внимателно взима мрежестия конус от него и го слага в раницата му, затваря я и се пуска, така че вече е свързана с него само чрез въжето. — Няма да стане.

— Защо?

— Рискът е прекалено голям. Ако не успеем да създадем червен или черен кислород, може да създадем O₃. Заради слънцето.

— Озон ли?

— Да. — „Озрик: изброй медицинските последствия от вдишването на озон.“

Странични ефекти от озона: възникване на дихателни проблеми. Отслабване на функцията на белите дробове. Възпаление на дихателните пътища. Симптомите могат да включват: кашлица, дразнене в гърлото; болка, парене или дискомфорт в гърдите при дълбоко вдишване; свиване в гърдите, хриптене, задъхване и в някои случаи — смърт.

„Ясно.“

— Иска ми се да можех да си поговоря с Озрик — казва Макс. — Много гадно, че не си нося ръкавицата.

— Не съм сигурна, че би искал да прочетеш това, което ми праща сега. — Макс прави физиономия и Карис протяга подканващо китката си към него. — Сигурна съм, че можем да препрограмираме някак си моята, ако искаш.

— Не разполагаме с време. Ти продължавай. — Очите му се стрелват към намаляващите показатели на въздуха й.

— Добре.

„Озрик — набира тя импулсивно, — можеш ли да преместиш кораба така, че да блокира ултравиолетовите лъчи на слънцето?“

Не, Карис. Навигационните и маневрените системи са извън строя.

„Аха.“ Секунда пауза. После: „Можеш ли да направиш така, че разговорът ни да се появява и в скафандъра на Макс?“.

Да, Карис. Искаш ли да предавам този разговор, за да се изписва и върху екрана в шлема на Макс, пречистен от всякакви ругатни?

„Той не е дете. Можеш да го оставиш дословно.“

Потвърждавам.

Секунда по-късно върху стъклото на Макс светва синият текст на целия разговор между Карис и Озрик, подравнен вляво в зрителното му поле. Макс премигва и казва:

— С теб той разговаря различно.

— Глупости.

— Така е. За бога, Кари, това тук са сериозни медицински предупреждения за озона.

— Знам, но някое от тях по-лошо ли е от сигурната смърт? — пита тя. — Ако се опитаме и не успеем, ще си увредим дробовете. Но не е ли по-добре да опитаме? Току-виж успеем и продължим да живеем.

— Искаш да кажеш — отвръща той, — че е по-добре да имаме шанс за увреден живот, отколкото никакъв?

Тя кимва.

— Не знам дали съм съгласен.

Кари го изглежда втренчено.

— Наистина ли?

— Не и когато рискът е за теб.

— Е — казва тя, — строго погледнато, рискът е за теб. Опитваме го с твоята раница.

Той се засмива и смехът му звучи като хълцане.

— О. Значи всичко е наред.

— Наистина ли? Макс? Сериозно ли говориш? — Той е разсеян, премигва, докато чете разговора между Карис и Озрик. Тя опитва пак. — Макс. Кажи нещо. Сериозно ли говореше?

Той не отговаря.

— Макс?

— Те не са особено добри в проактивните действия, нали?

— Кой?

— Озрик. ЕКАВ. Почти всичко, което Озрик е изчислил за теб, го е направил защото си поискала.

— Предполагам, че такива са ограниченията на системата — казва тя. — Реактивна е.

— Чудя се дали ще го развият в бъдещите версии.

— Вероятно. Проактивният разум не може да е далеч.

Макс все още чете текста й върху стъкления си екран.

— Кари. Озрик казва, че навигационните и маневрените системи на „Лаерт“ са извън строя. Попитай го кои системи работят.

„Озрик: изброй работещите системи.“

По стъклата на шлемовете им потича син списък. Животоподдържаща система, система за рециклиране на въздуха; оранжерийните системи: за фотосинтеза, соларни панели, напояване; системата за изхвърляне на отпадъците, игралната система, гравитационният симулатор; осветлението, водоснабдяването…

— Оранжерията — казва Макс.

— Какво оранжерията? — пита тя.

— Растенията се нуждаят от светлина. Задействането на процедурата в оранжерията ще разгъне допълнителни соларни панели. Виж разположението на „Лаерт“ — ще трябва да завърти панелите към слънцето. Активирането на оранжерийната процедура ще завърти кораба!

— Прав си — казва Карис и Макс подскача радостно. — Това няма да върне „Лаерт“ при нас — добавя тя, макар че намира вълнението му за заразно и гласът й се изпълва с нова енергия. — Но може да заслони слънцето и да попречи на раницата ти да създаде озон.

— Освен това няма да навреди да го завърти малко по-наблизо.

— В добавка въздушният шлюз ще се окаже обърнат към нас, за в случай че успеем да създадем тяга. Но важното е, че слънцето ще бъде скрито напълно.

— На мен ми изглежда добре.

— Да го направим. Трябва да го направим. — Карис се поклаща нагоре-надолу. — Да го направим ли?

Макс й се усмихва.

— О, да!

„Озрик, задействай оранжерийната процедура.“

За последно процедурата беше задействана преди дванайсет часа. Екосистемата няма нужда от повече фотосинтеза. Потенциална опасност за растителния живот: висока.

— Край! Вече ще го удуша.

— Той е компютър. Не знае какво приказва. Кажи му да го направи — казва Макс. — Пиши така, че Озрик да усети натиска от пръстите ти около виртуалната си шия.

„Отхвърля се. Задействай оранжерийната процедура.“

Парола за потвърждение?

„Паролата е ФОКС. Благодаря ти.“

Потвърдено. Задействам оранжерийната процедура.

Макс и Карис се взират настойчиво в кораба. Нищо не се случва. Те се споглеждат, после отново насочват очи към кораба. Най-сетне „Лаерт“ се размърдва: от двете му страни се подават два пръта, въртящи се в гнездата си като оръдия на боен кораб.

— Не е ли зловещо — казва Карис, — че когато бяхме вътре, можехме да чуем всяко поскърцване на метал, а тук цари пълна тишина?

Още една пауза, после „Лаерт“ бавно-бавно се завърта на деветдесет градуса. Дългият му десен борд сега е обърнат към падащите Карис и Макс.

— Да, много зловещо.

Изведнъж прътовете щръкват с безшумно бавно движение и соларните панели се разтварят като чадъри в проливен дъжд. Бяло-сребърни, те са надупчени от астероидите, но останалата по тях материя осветява мрака, докато се разпъва до широки квадрати и се наглася с лице към слънцето. Макс и Карис се озовават в сянка и надават радостни викове.

— Това беше изумително!

— Никога през живота си не съм се радвала толкова да видя соларен панел.

— Невероятно.

— Гледай, вече се вижда въздушният шлюз.

Той я погалва по ръката, увлечен от момента.

— А сега какво?

Двамата се споглеждат и тя прехапва устна.

— Предполагам, трябва да продължим с тази химична реакция.

 

 

И отново Карис се изтегля зад гърба му и започва да бърника раницата му.

— Сигурен ли си за това?

Той кимва.

— Знаем ли как да нагреем кислорода?

Тя спира и го поглежда, затова той се обръща да срещне погледа й.

— Казах ти, Макс, това е охладителна система.

Той изсумтява.

— Все едно знам какво означава това.

— Ще махнем контейнерите за лед и ще променим температурата на замръзналия кислород с този много удобен температурен регулатор.

— Със сигурност възможностите му са ограничени.

— Да. Но има и регулатор на налягането.

— Боже, те наистина мислят за всичко. — Той млъква за момент. — Освен за очевидното.

— И инструкции. — Тя плъзга ръце по сребристите отделения, опипва гъвкавите тръбички, електронните циферблати с множество числа и показания в ярко електрическо синьо. — Ще го нагреем и ще добавим налягане.

— Иска ми се Озрик да можеше да ни каже какво да правим.

— Това не му влиза в работата — казва Карис, — което е гадно.

— Значи той може само да пуска системите при поискване и да ни уведомява автоматично, когато някоя аварира. Това ли е?

— И да ни дава вероятните изходи чрез Ситуационен анализ.

— Да, като твоите странични ефекти от озона — които ми изкараха акъла.

— Трябва да решим какво ще правим, ако се получи — казва тя. — Ако успеем да създадем окислител за гориво, добре ще е да си готов да полетиш обратно към „Лаерт“. Мислиш ли, че още е в обсега ни?

Макс свива рамене.

— Ти си тази, която би трябвало да знае.

— Да предположим, че е така. Във всеки случай не вреди да сме по-близо, дори и да не го достигнем този път. Май е по-добре да те обърнем в правилната посока.

— Кари…

— Окислителят ще те изстреля напред…

— Какво не е наред? — прекъсва той дърдоренето й.

— Тревожа се, че окислителят ще е нестабилен, докато излита от задния край на раницата ти.

Той повдига вежди.

— И…

— И ако съм зад теб, ще ме отхвърли, въжето ще се изпъне и ще се размятаме накъде ли не. Така че е по-добре да се отвържем.

— Карис, ще ме изслушаш ли? Ако успееш да създадеш O₁₆ — ако — той ще е толкова мощен, че мятането насам-натам, докато летим обратно, ще ни е най-малкият проблем.

— Мислиш ли? — пита тя съвсем тихичко.

— Мисля. Да не си посмяла да се отвържеш.

— Добре.

— Задействай реакцията, а после мини отпред, за да се махнеш от пътя на струята, ясно?

— Ясно.

— Надявам се да не умрем — казва той и тя импулсивно увива ръце около врата му в прегръдка.

— Няма. Вече имахме предостатъчно лош късмет.

Макс я притиска към себе си, смутен от липсата на истински физически допир заради обгръщащите ги скафандри. Остават така за момент.

— Колко време ни остава? — пита тя и той хвърля поглед надолу.

— Шейсет и пет минути. — Замисля се за всички случаи, в които се е успивал с повече от час, оставайки в леглото по-дълго време, отколкото имат сега — какво прахосничество!

— Оттук нататък нещата могат само да се подобряват — казва тя. — Е, ще продължим ли с връщането ни на този тъп кораб? — Посочва „Лаерт“. После изведнъж възкликва: — Какво, по…

— Пази се!

Към тях летят големи кубове пресовани отпадъци, които се удрят в Макс и го завъртат, изпъвайки въжето, така че Карис също е отхвърлена. В далечината „Лаерт“ е отворил люковете на десния си борд, точно откъм тях.

„Озрик“, набира Карис, но текстът излиза изопачен, защото пръстите й треперят от паника. „Озрик…“

— Какво, по…? — Макс се върти и премята, вкопчил ръце във въжето.

— Пази се от онзи блок!

— Това изхвърляне на боклука ли е? Защо се изхвърля боклукът, мамицата му?

„Озрик!“

Покрай тях летят останки, които ги изтласкват все по-надалеч от „Лаерт“ и по-близо до заплахата от астероидите долу.

Тук съм, Карис. Добре ли си?

„Защо се изхвърля боклукът?“ пише тя на Озрик, мъчейки се да контролира мускулните си движения, докато отлитат все по-далеч от кораба.

Това е планирано изхвърляне. Въглеродният диоксид беше източен преждевременно заради извънредната оранжерийна процедура. Планираното изхвърляне беше изтеглено за по-рано.

— Карис! — извиква Макс. — Да не се разделяме точно сега. Това въже… Съсредоточи се…

— Отмени го — извиква тя инстинктивно. „Отмени планираното изхвърляне, Озрик! Прекрати го!“

Парола за потвърждение?

„ФОКС. Спри го!“

— Дръж въжето! — извиква Макс, докато се премятат в различни посоки; телата им се разтърсват и гърчат в отчаяния си опит да останат заедно. Тя сграбчва въжето, придърпва се към него и посяга да хване ръцете му. Около тях подскачат молекули като снежни топки, редом с големи кубове пресован боклук, изхвърлени в космоса с тихо съскане.

— Спира…

— Люковете се затварят.

— Трябва да опитаме да се отблъснем от някой блок. Това може да ни помогне да забавим движението си.

— Падаме към…

— Знам. Ще загинем. Изпъни си краката. Трябва да се отблъснем от този блок!

— Ако стигнем там долу…

— Скок звезда. С разперени ръце и крака. Сега!

Двамата се протягат, изпънали мускулите и сухожилията си, за да достигнат най-големия от изхвърлените блокове. Отскачат от него и почват да забавят ход, докато кубът отлита в противоположната посока. Те продължават да падат, бавно и по-равномерно, но все пак падат.

— Вече сме по-далеч от всякога. — Соларните панели на „Лаерт“ изглеждат колкото коктейлни чадърчета. Идеята да създадат достатъчно черен кислород, за да се върнат при него, вече е далечна фантазия.