Кейти Хан
Задръж звездите още миг (23)

23.

Шест минути

Светлината се движи бавно към тях, като призрачна надежда. Заобиколен от искрици — замръзнала вода, амоняк и въглероден диоксид — сателитът пълзи през астероидното поле, следвайки извивката на Земята по елиптична орбита.

— Не полудяваме, нали? — казва Макс. — Това не е мираж? — Двамата гледат как онова, което са смятали за падаща звезда, пътува по стабилна орбитална равнина. — Може да халюцинираме — продължава той. — От липса на въздух.

— Макс, стегни се най-после! — казва бързо и настойчиво Карис. — Това се случва наистина. Реално е. Трябва да действаме, преди да е станало прекалено късно.

— Вече е късно, Карис. Нямаме време…

— Макс Фокс. — Тя го поглежда право в очите, непоклатима и уверена. — Това е последният ни шанс.

Той преглъща, сухо и дрезгаво вдишване.

— Добре.

— Можем да го направим.

— Добре — повтаря той.

— Онзи гигантски астероид под нас, отляво. Той е в точка на Лагранж.

— Какво значи това?

Карис го поглежда намръщено.

— Този астероид е в точка на Лагранж, където гравитациите на Луната и Земята се уравновесяват. Сигурна съм. След пет секунди, когато се изравним с него, ще спрем да падаме.

— Хайде да проверим. Идва след пет, четири, три, две… — Те инстинктивно свиват крака, като балетисти, които се приземяват върху дъските на сцена, и когато се изравняват с каменния астероид, за първи път от близо деветдесет минути спират да се премятат.

— Не мога да повярвам — казва смаяно Макс. — Физика, а? Винаги е права.

— Освен когато са мислили, че Земята е плоска — казва Карис, докато оглежда небето. Стисва голата му ръка със своята. — Ще се опитам да се свържа по флекса със сателита.

Той свежда поглед към ръката й.

— Добра идея. Да провериш дали има хора на борда?

— Няма да има.

— Изведнъж взе да си много сигурна във всичко.

— Както казах — заявява тя, — това е последният ни шанс. Хайде да се възползваме от него. — Проверява дали мрежата си е на мястото, надяната върху пръстите й, и започва да пише: „Помощ, тук е Карис Фокс от «Лаерт», искам незабавна помощ. Приемате ли?“.

Изчаква.

„Повтарям, тук е Карис Фокс от «Лаерт», искам незабавна помощ. Приемате ли, край!“

Нищо.

„Моля, помогнете ни. Ако не го направите, ще умрем тук навън.“

Аудиоканалът й оживява с пропукване и мощен звън.

Здравей, Карис. Тук е Озрик.

— Озрик! — казва тя с ясно доловимо облекчение, когато синият текст се появява отстрани на стъклото й.

Комуникирам директно с компютъра на сателита, за да ти предам това, Карис.

„Благодаря, Озрик. Дронът напълно функционален ли е?“

Да, Карис.

„Пренасочи ли го към нас?“

Ще бъде при вас след шест минути.

„Благодаря ти.“

— Карис? — пита Макс. — Какво става?

— Озрик праща сателита право към нас. Ще е тук след шест минути.

— Шест? — Макс се запъва и Карис кимва. — Кари, нямаме шест минути. Запасите ни от въздух не са еднакви. Толкова съжалявам — когато се опитвахме по-рано, когато експериментирах с твоята раница, за да създам някаква двигателна тяга…

— Няма нищо.

Той я поглежда.

— Така ли?

— Ами, да.

— Но аз ти казвам, че имам повече въздух от теб.

— Разбирам. Моля те, не се тревожи. Значи ти имаш…

— За шест минути — казва Макс, — а ти — за две. Толкова съжалявам. — Лицето му се сгърчва леко при последната дума.

— Добре. Щом имам две минути въздух, ще трябва ти да ме вмъкнеш вътре. След като загубя съзнание, ще отвориш шлюза и ще ме хвърлиш през него, а после ще ме съживиш.

Той се замисля върху това.

— Рискът е доста голям.

— Става дума само за три-четири минути, а въздухът в скафандъра сигурно ще ми стигне за още около минута. — Няма да стигне.

— Но ти ще загубиш съзнание. Не мисля, че… — Той млъква, неспособен да се изправи отново срещу ужаса как Карис едва не е умряла на Войводските игри преди толкова много месеци. — Никога не си можела да си задържаш дъха, Кари.

— Упражнявах се. — Тя се усмихва, леко повдигане на устните, което е по-високо от едната страна, отколкото от другата, и слага ръка върху неговата. Оръфаният конец е вързан на голия й пръст. — Хайде. — Знае, че не бива да му позволява да мине зад нея или да прави нещо с раницата й, така че вместо това насочва вниманието му към пристягане на свързващото ги въже за последен път.

Не може да каже със сигурност откъде знае всичко това, защо е толкова убедена какво трябва да направи и защо то й се струва правилно. Но в сърцето си знае, че не може да позволи на Макс да се жертва заради нея. Знае какъв ще е животът й без него: една безкрайна скръб. Скръб, която тя ще потиска през годините и ще вярва, че е отминала, но никой не превъзмогва току-така загубената любов и това ще я промени. Тя никога няма да обича отново по същия необуздан начин, никога няма да почувства яркото сияние на своята личност, когато той я гледа, привличайки светлината на прожекторите върху нея, и тя му отвръща, окъпана в блясък.

Тя го поглежда и го прегръща импулсивно и той спира, за да й позволи.

— Хей, всичко ще е наред. — Макс стисва ръката й още веднъж. — Хайде да се приготвим. — И през ум не му е минавало, че можеш да се удавиш в космоса. След последния път се е заклел да я пази.

Понечва да мине зад нея и Карис казва бързо:

— Нека да го направя аз. — Тя започва да опипва демонстративно раницата му и да наглася ремъците и кабелите. — Готово.

— По-добре да проверя…

— Макс, проверих всичко. Трябва да се съсредоточиш върху това как ще мъкнеш безчувствения ми задник през космоса.

Той държи свързващото ги въже. Гледа я неспокойно.

— Сигурна ли си, че ще стане? Малко съм притеснен…

— Да.

— Да, сигурна си, или да, прав съм да се притеснявам?

Тя се обръща към него. Под тях светът се върти, над Африка се заражда циклон.

— Всичко ще е наред. Така можем да оцелеем и двамата.

— Какво? — пита той, но тя вече не е там, проверява кабелите и присвива очи към сателита, който се носи към тях по елиптичната си орбита през астероидното поле.

Скафандърът на Карис започва да пиука, остър сигнал за тревога в лявото й ухо, на който тя не обръща внимание.

— Приготви се — казва тя, когато светлината става по-ярка.

— Готов съм. — Макс се напряга.

— За мен е време. Въздухът ми свършва.

На лицето на Макс е изписано страдание.

— Сигурна ли си?

— Да. — Червена аварийна светлинка премигва в центъра на стъклото на шлема й и тя я изтрива с движение на флекса. — Знаеш плана. Бъди готов да сграбчиш сателита както можеш. — Макс кимва. — Знаеш ли къде са аварийните люкове?

— Мисля, че да.

— Влез вътре и ме свържи бързо към кислородната система.

Макс премигва.

— Ами ако този дрон няма такава система?

— Има. — Главата на Карис почва да се замайва, понеже рециклираният въздух в скафандъра й губи свежестта си.

— Ясно.

— Уф. — Тя се чувства гроги и главата й се върти; тъмното нощно небе, осеяно с точиците на звездите, като светодиоди, се простира над нея.

— Карис?

— Съсредоточи се.

— Голяма си командаджийка — казва Макс и се усмихва, когато чува прошепнатия й отговор:

— Просто имам властен характер.

Той потърква ръце, едната гола в космическия студ, другата увита в сребриста тъкан и топлина. Трябва да го направи, при това добре, и заради двамата. Докато сателитът се приближава, той оглежда страните му за входния люк и щом го вижда, си поема шумно дъх.

— Какво има? — пита Карис. Гласът й сякаш идва от много далеч.

— Тесничко ще е.

— Гледай и на теб да не ти свърши въздухът. — Гласът й е отпаднал и оформянето на думите отнема дълго време.

— Ммм — отвръща неопределено той, докато през ума му прелитат планове и идеи.

— Ще пристигне, когато скафандърът ти вече е започнал да пиука, Макс.

— Ммм — повтаря той и отново потърква ръце, едната увита, а другата гола.

Тя знае какво означава това и не може да му го позволи. Не и този път. Знае, че ако Макс оцелее, ще се оправи: системата му от вярвания ще му помогне да се съвземе; ще се върне към начина си на живот отпреди тя да го обърка. Не. Няма да му позволи.

Докато главата й се люшва отново назад и съзнанието започва да я напуска, Карис насилва ръката си да се раздвижи и изпитва смътно облекчение, щом нервните й окончания реагират.

Пъхва голата си ръка в джоба на бедрото си и опипва предметите вътре, търси нещо, което знае, че е там.

Намира го и свива пръсти около него, призовава един последен изблик на сила, за да направи необходимото.

— Макс — прошепва тя и той се обръща да я погледне. — Не е нужно да правиш големия жест да ме спасяваш.

— Какво?

— Моля те.

Той се раздвижва, но…

— Живей добре — казва тя, — заради мен.

С едно последно движение изритва Макс, така че той отлита от нея, и същевременно вади ръката от джоба си и я протяга към въжето. Докато Макс се носи към приближаващия се дрон, а Карис в обратната посока, малкият нож от ремонтния комплект на всеки космонавт на ЕКАВ срязва въжето. Двамата продължават да се премятат отделно един от друг и ножът се изплъзва от голата й ръка, докато тя се отдалечава от него в мрака.

— Карис! — Сателитът се приближава и Макс надава гърлен животински рев. Посяга с една ръка към дрона, а с другата към космоса, но Карис вече е изчезнала.