Кейти Хан
Задръж звездите още миг (17)

17.

Десет минути

Гледани долу от Земята, звездите премигват, „блещукат“, когато светлината се пречупва през слоевете на атмосферата. Но горе, в космоса, те стоят неподвижни, като точки, и заобикалят Макс и Карис, докъдето поглед стига. По-наблизо ги огражда облак прах и каменни късчета, както и по-големите сиви метеороиди, които се въртят бавно, докато гравитацията ги тегли към Земята.

— Удивително е да видиш цветовете на планетите със собствените си очи — казва Карис; гледа далеч наляво, където може да се види синьото на Венера. — Повечето хора не осъзнават, че първите снимки от марсианската повърхност са били предадени на Земята в черно-бяло и оцветени в червено от НАСА.

— Забавно.

— А Сатурн изглеждаше целият в оттенъци на сивото, когато го гледахме от дома.

— Вярно.

— Макс? Отговаряш ми с по една дума.

Той се размърдва неловко в скафандъра си.

— Така ли? Съжалявам. Мислех си за това как се озовахме тук. — Те мълчат за момент, унесени в мисли за всичко, което ги е събрало — и задържало заедно — до този момент. — Помниш ли, че в Голямата централна зала онази Представителка спомена нещо, че от двойките ставали най-добрите екипажи.

— Според изследванията — казва Карис. — Не мисля, че са стигнали по-далеч от теорията.

— Мислиш ли, че ние сме я доказали на практика?

— Не сме се убили един друг тук горе — казва тя. — И аз още не съм те пречукала, задето ни вкара в тази беля без тласкачи.

— Но ти каза, че след като двойките са преживели толкова много заедно, е трудно да бъдат лекомислени.

— Така ли съм казала? — Тя се замисля за момент. — Не съм имала предвид това. Пък и за нас беше лесно да сме лекомислени днес. Как го наричат — черен хумор?

Той кимва — странно движение, защото тялото му все още продължава да се върти бавно, падайки като в някакъв балет на бавни обороти.

— Мислех си, че по някое време ще получим малко отдих — казва той. — Мислех си, че ще има някакъв лесен период, когато ще можем просто да се носим по течението — но всичко беше толкова трудно.

Тя премигва при внезапната дълбочина на тази мисъл и се привежда към него да го успокои.

— Мисля, че е в човешката природа да се бориш, дори и в един съвършен свят. Пещерните хора са се борили, за да намерят храна и подслон. В по-скорошно време хората са водили войни. Но ние? Ние се депресираме, ако кажем нещо тъпо по ОбщУм. Имаме достатъчно, така че няма за какво да се борим. И това ни прави нещастни.

— Ние се борим през последните — той поглежда показанията на кислородната си бутилка и времето на чипа си — осемдесет минути. Така че със сигурност можем да кажем, че да имаш за какво да се бориш, е изтощително. Иска ми се да си бяхме у дома. — Ето, каза го. За първи път след онова, което бе направил, когато я бе завел в Голямата централна зала, което на свой ред ги бе тласнало към месеци тренировки в Агенцията, подробни симулации и пътувания над стратосферата в намалена гравитация, плюс ускорения им курс по напреднала метеорология и оцеляване; след всичко това най-сетне си го беше признал.

— И на мен. — Карис свежда очи към Земята, после ги насочва към въздухомера му.

Макс улавя посоката на погледа й.

— Мислиш ли, че ще боли?

— Кое?

— Като ни свърши въздухът.

„Да.“ Но тя не го казва.

— Казват, че било безболезнено, като да заспиш.

Карис знае, че давенето е всичко друго, но не и безболезнено, че боли, все едно някой изтръгва дробовете от тялото ти през носа, все едно дърпа цялата ти дихателна система — или не, тя сама се дърпа, задъхва се, моли за кислород, но и това също не го казва.

— Вероятно. Просто ще се унесем.

— Добре.

Още един микрометеороид прелита покрай тях и се пръсва безшумно, а кончината му е като навременен възклицателен знак. Карис протяга сребристите си пръсти и неволно включва флекса си.

— Опа.

От включената директна връзка в шлемовете и на двамата се появяват случайни символи и се превръщат във въпросителни, когато речникът й не успява да оформи думи. Макс се засмива от внезапността и глупостта на случилото се.

Карис изключва флекса, така че символите вече не се появяват на екрана на Макс.

— Знаеш ли, опитах се да ти пиша писма — казва тя, — когато бяхме в различни Войводства. Но ти не подкрепи усилията ми.

— Съжалявам. Предполагам, на дългата форма й е минало времето, след като вече имаме СтенРеки.

— Прав си. Просто мислех, че ще е забавно да си имам приятел по кореспонденция.

— През живота ми са ме наричали много неща — казва Макс, — но „приятел по кореспонденция“ е ново.

— Не си ли имал такъв като ученик? На мен ми дадоха приятел по кореспонденция в едно много далечно Войводство.

Макс прави предпазлива физиономия.

— Вероятно защото си навлязла в системата за Ротация малко късно.

— О. Странно. Повечето ми преживявания вероятно се различават от твоите и на всеки друг. Никога не се бях замисляла за това.

— Тъкмо то те прави уникална.

Тя сбърчва вежди.

— Уникална в добрия смисъл ли?

— Уникално щура. — Енергията им се е изцедила и разговорът върви с една четвърт от обичайната скорост, така че тази закачка прозвучава вяло и летаргично. — Карис, какво ще правиш, ако се върнеш у дома след всичко това?

— Ще изнеса публична реч за опасностите от астероидното поле. А ти?

— Не, сериозно.

— Сериозно ли? — пита тя. — Не мисля, че ще се върнем у дома. Остава ни въздух за девет минути.

— Но ако все пак се върнем…

Карис преглъща.

— Жадна съм. А ти? Използвахме един от контейнерите с вода, но ни остава още един. Сигурна съм, че ще имаме време да го споделим.

 

 

Лежаха на пясъка в различен климат и им се струваше като друг живот. Тренировките им бяха прекъснати за една седмица поради силна метеоритна активност, затова двамата бяха довършили подготовката на жилищния отсек на новия си кораб „Лаерт“ — и се бяха отправили на североизток към плажа.

— Защо си престанал да използваш фамилията си? — попита Карис със затворени очи, докато слънцето танцуваше по клепачите й, нашарвайки ги с ярки петна.

— Ъ?

— Видях я в пилотските наръчници след пътуването миналата седмица. — Наскоро бяха преминали от симулации на истински космически совалки и Карис за първи път ги беше издигнала над озоновия слой. Беше наблюдавала нервно Макс, притиснат към креслото от коланите, докато издигаше вертикално совалката и бученето на двигателите отекваше в ушите им.

— Изненадан съм, че си забелязала това, но не и как ми побеляват кокалчетата.

— Ха — каза тя. — Ти се държеше доста здраво.

Подобните на кръпки зелени ниви под тях се бяха смалили, докато се издигаха все по-високо и по-високо, и Макс изстена, когато тя извъртя совалката, ускори към мрака горе и светлините зад тях изчезнаха. Погледна надолу към Земята, която беше започнала да се окръгля, и промърмори:

— Какво направихме?

Но после погледна Карис, която водеше уверено совалката през стратосферата, и прехапа устни, горд въпреки ужаса си.

— Престанах да използвам фамилията си… за да се дистанцирам донякъде от моето семейство — каза тихо Макс, излегнат на плажа. — Освен това сега всички ме знаят просто като Макс. Макс, нарушителят на правилата.

— Можеш да преоткриеш себе си като супергерой — предложи тя. — Да го добавиш в списъка редом с „готвач“ и „астронавт“.

— Или шпионин. — Той направи смешна физиономия. — Казвам се Фокс. Макс Фокс.

— Макс Фокс. Две „кс“ — това ще да е доста необичайно.

— Ще спечели много точки на скрабъл. — Той се обърна към нея. — Защо питаш?

— Мислех си… може и аз да използвам името Фокс.

— Наистина ли? Хората вече не правят така.

Тя се подпря на лакът и отпусна глава върху дланта си.

— Мисля, че трябва.

— „Карис Фокс“. Добре звучи. Мислиш ли, че ще има някакви последици?

— Кой ще ни се меси? Не живеем в полицейска държава. Можеха досега да ни изритат, но не го направиха.

Той зарея поглед към морето.

— Те ни оставиха клауза за измъкване, Кари, но докато правилата не бъдат променени официално, вероятно не бива да правим нищо, което би ги подразнило.

По целия бряг плажуващите се плацикаха в океана или се бяха изтегнали на пясъка. Няколко по-стари двойки се разхождаха по пешеходната алея, хванати под ръка, и проверяваха съдържанието на количките си за багаж, като пингвини, суетящи се около малките си.

— Напускаме Войводствата — каза Карис. — Все още можем да се виждаме, да бъдем заедно. Нали това искахме?

— Мислиш ли, че ще е толкова лесно, горе в космоса?

— Първият полет с мен не беше толкова зле, нали?

— Не — каза той, — излитане и кацане като по учебник. Сериозно, Кари, беше безупречно. Само дето… Никак ли не си уплашена?

— Всичко друго ще е по-лесно от Ротацията. — Тя се наведе да го целуне — нежна, лека целувка — а после в последния момент изля кутия вода върху главата му. Макс изкрещя и я грабна, изтича до най-близката надуваема лодка, поклащаща се в плитчините, и я хвърли вътре. Разлетяха се пръски и въздушните възглавници заподскачаха и се издуха, подхвърляйки Карис във въздуха.

— Копеле гадно — възкликна тя задъхана.

— Просто трябва да изкараме тази космическа мисия — каза той. — И всичко ще е наред. — Сведе поглед към нея, докато тя загребваше пясък от морското дъно, за да го замери. — Всичко ще е наред.

 

 

Карис затваря отново очи; усеща силата на слънцето върху тънките си клепачи, но стъклото на шлема я предпазва.

— Това не е стъкло, нали? — пита тя и посяга да удари с ръка по шлема си. — А перспекс.

— Вероятно е много неща.

— Колко въздух ни остава?

Той проверява.

— За около осем минути.

— Не е много.

Макс не й казва, че тя има осем, а той — дванайсет; не сега. Ще намери начин да ги изравни.

— В такъв случай, предполагам, че това е краят. Почти. — Не. Той няма да го допусне. Трябва да има някакъв изход.

— Помниш ли онзи ден на плажа? — пита тя. — По време на обучението? Ти го прекара в игри на чипа си и петите ти изгоряха на слънцето.

Денят, в който Карис бе поискала да вземе името му.

— Не биваше да ти го позволявам.

— Кое?

— Не биваше да ти позволявам да си смениш името. Съжалявам.

Тя свива рамене.

— Няма защо. Ти не искаше да го правя, разбирам това.

— Не е там работата! Просто… ти ме подтикваше да се бунтувам все повече.

— Аз ли? — В гласа й има неверие. — Повечето ти го свърши сам.

— Бунтувах се толкова, колкото мислех, че ми е по силите, Карис. Бяхме прекалено млади, за да се чувстваме по този начин.

— И все пак се чувствахме — казва тя тихо.

— Да, но не се получи толкова страхотно за нас, нали? Искам да кажа — той посочва към необятната пустота наоколо, — ето ни тук. — Хваща я за китката и поглежда пак нивото на въздуха й.

— Не мога да повярвам, че ще умрем — казва тя тихичко.

— Трябва да го направим.

— Кое?

— Да вземем едно и също име.

Тя изглежда изненадана.

— Наистина ли?

— Определено.

— Ако ни спасят, на Земята може и двамата да сме Фокс…

— Никой няма да дойде, Кари. — Гласът му секва. — Няма да ни спасят, а времето ни изтича. Трябва да вземем едно и също име сега, преди да е станало прекалено късно.

— О, мамка му. — Тя заплаква. — Край на опитите ми да изглеждам смела. — Падат заедно в ужасено мълчание. Вързани са един за друг с въжето, а Макс още стиска китката на Карис.

— Иска ми се да можехме да се докоснем — казва тя.

Отчаянието плъзва по бръчките от смях върху лицето на Макс.

— Иска ми се да можех да те прегърна. — Протяга ръка да я докосне, но докосва само стъклото. Започва да дърпа ръкавицата на скафандъра си.

— Какво правиш? — пита тя.

— Искам да те докосна, истинската теб.

— Не можеш! Не нарушавай херметизацията, Макс — ще умреш!

— Остават ни само няколко минути, Кари. — Той има девет. — Нищо не пречи да си отидем с гръм и трясък, заедно. Така поне ще си го изберем сами. Ще изберем смъртта.

— Не! — Но вече е прекалено късно: Макс изтръгва ръкавицата си, все едно е гипс, и двамата се взират с ужас в ръката му, чакайки я да се сгърчи, да се издуе или да посинее — но не става нищо. Вместо това скафандърът му се запечатва при китката и той спокойно размърдва голите си пръсти в космоса.

Споглеждат се изненадано.

— Предполагам, че не знаем толкова, колкото си мислим — отбелязва Карис.

— Още един космически мит. — Той сплита пръсти с нейната ръкавица, а тя продължава да зяпа ръката му.

— Какво усещаш? Жега? Студ?

— Нито едното, нито другото. — Той извърта ръката си с дланта нагоре и я подканва с жест. — Технологията е изминала дълъг път. Аз взимах от онези хапчета. Освен това сме в сянка, зад „Лаерт“, и няма начин тук да е абсолютна нула. Хайде. Още не съм мъртъв.

— Но на директна слънчева светлина ще се овъглиш.

— Едва ли ще стане в близките няколко минути. Хайде, Карис — моли я той. — Избери да го направиш с мен.

Тя кимва и бавно хваща сребристата тъкан, обвила ръката й. Дръпва я. Очаква да я чуе как се къса, с раздиращ звук, и усеща как тъканта се разделя под докосването й, но с изключение на аудиовръзката между тях цари тишина. Тя пъхва откъснатата ръкавица в джоба си и протяга голата си ръка към Макс, който вместо да я хване, бързо връзва един конец около безименния й пръст.

— Какво е това? — пита тя.

— След като имаме едно име, трябва да се съединим в едно семейство.

— Колко старомодно! — Тя се засмива, но е трогната.

— Винаги съм си падал по големите жестове — казва той. — Трябваше да го направя още преди цяла вечност. — Двамата сплитат голите си ръце и допират леко стъклените си шлемове един до друг. — В старите времена бих ти подарил диамант.

— Боже! Представи си да имаш толкова енергия на пръста си. Те не са ли знаели?

— Мислели са, че е просто въглероден алотроп, който блещука.

— Ако исках нещо, дето да блещука, не бих могла да съм на по-подходящо място, нали? — Карис посочва към звездите около тях. — Заобиколени сме от блещукащи точици.

— Намираме се в скапано астероидно поле. Заобиколени сме от блещукащи точици, замръзнала вода, амоняк, въглероден диоксид. Погледни нататък — още от тях се насочват към Земята. — Двамата гледат известно време астероидите, които набират скорост, за да се врежат в атмосферата и да озарят нощното небе.

— Отдолу изглеждат като падащи звезди, нали? — казва Карис. — А тук горе са просто горящи камъни.

— Ето една падаща звезда. — Макс посочва в мрака. — Искаш ли да си пожелаеш нещо?

Карис мълчи.

— Не е лош начин да си отидеш с пожелание към една звезда. Кари?

Тя все така мълчи и гледа дъгата, по която падащата звезда се движи бавно през полето.

— Карис.

Тя брои под нос, като продължава да наблюдава.

— Току-що зави, за да се скрие зад онази голяма скала. Откъде знаеше, че трябва да го направи? Щеше да се блъсне право в нея.

— Може да е от земното притегляне?

— Не мисля. — И двамата се взират в светлинката. — Тя следи извивката на Земята.

— Гравитация?

— Не. Погледни я. Това определено е орбитална равнина…

— Това да не би да означава…?

— Движи се по елиптична орбита — извиква Карис. — Това е сателит, Макс, скапан сателит.