Кейти Хан
Задръж звездите още миг (7)

7.

— Ще изчезна за известно време — каза изневиделица Карис на Макс няколко седмици след като бяха ходили в обсерваторията.

— Защо?

— Виж. — Тя посочи лентата си за коса.

— Антенки?

— Виж! — Двете жички, стърчащи от главата й, мигом оживяха и върху косата й с червени светодиодни букви се изписа „ХАЙДЕ НАШТЕ“.

Макс се изненада.

— Отиваш на Игрите?

— Аха. — Карис сгъна китка и надписът се разпадна и се промени.

— Страхотно. Малкото ми братче направо ще се влюби в това. Холография?

— Нещо такова.

— Направи го да пише „СКАПАНЯЦИ“.

Тя го промени на „Я СЕ Ш●БАЙ“ и той се засмя и я перна лекичко по ръката.

— Не ти е присъща такава автоцензура.

Тя го замери игриво с антенките.

— Толкова се вълнувам! Винаги съм искала да отида.

— И аз също — каза той замислено.

Войводските игри се провеждаха на всеки две години, за да се почетат новите територии, присъединили се към Войводствата. Тази година беше специална: Игрите щяха да се състоят в Австралия — страната, разположена най-далеч от първоначалния Европейски съюз и най-скорошен член на Европия. Русия се беше огънала преди десет години, от нежелание да остане изолирана след войната. Имаше сключени договори с Африка. Китай неохотно се беше съюзил с Европия, макар че това не попречи на дезертьори като Лиу да се прехвърлят отсам, предизвиквайки голям смут в Народната република.

— Трябва да ти кажа нещо — каза той, внезапно сериозен, и стомахът й се сви. През последния месец си бяха откраднали няколко момента като този, изпъстрени с лековати подмятания, че „не е против правилата да се мотаем заедно“, но тя се страхуваше, че Макс може по всяко време да сложи край.

— О? — Беше се зарекла да не й пука, когато той го направи, и все пак…

— Аз също отивам на Игрите. С ЕКАВ.

— О! — Карис закри очите си с ръце и се засмя.

— Спечелих билети от служебната лотария.

— Аз също.

Той се присъедини към смеха й.

— Трябваше да се сетя. Половината компания отива.

— Е, добре де — това е нещо забавно, което ще преживеем заедно.

— Щом казваш. Просто…

— Да го даваме спокойно.

— Точно така. — Той я хвана за ръката. — Ние сме приятели, прегърнали духа на Европия. Няма нужда да разваляме нещата.

Карис кимна.

— Ясно. Индивидуалисти докрай.

— Такъв е нашият идеал.

Тя въздъхна.

— Ще дойдеш ли поне да видим коалите заедно? — И тръгна към раницата си до вратата.

— От тях можеш да пипнеш хламидии.

— Какво?

— Хората могат да пипнат хламидии от коалите. Факт.

— Това е отвратително. — Тя имитира повръщане, после стана сериозна. — Мислех, че с тези неща вече е свършено. Нали уж живеем в идеалната епоха.

— Идеален свят, съвременна утопия, няма съмнение — отвърна Макс, — но такъв, в който все още можеш да пипнеш предавана по полов път инфекция от мечета коали.

— Значи ще се видим на терминала на летището? — попита тя и си вдигна раницата.

— Тръгваш ли вече?

Тя килна глава.

— Обичам да подранявам.

— Няма да пилотираш ти — подразни я Макс и пристъпи към нея. — Но щом това е последният път, в който те виждам насаме…

Придърпа я към себе си и наведе глава да я целуне. Косата му падна върху челото й. Тя я отметна нежно наляво.

— Ще те изпратя до кръстовището — каза Макс, след като се разделиха.

Тя отвори външната врата и той я дръпна от пътя на един трамвай, който профуча на сантиметри от тях.

— Мамка му — изпъшка Карис, — опасно е да се живее тук. Напомни ми пак — защо го правиш?

Стояха притиснати към касата на вратата, докато вагоните минаваха покрай тях с характерното си тракане и свистене.

— Има добри транспортни връзки.

— А недостатъкът — каза Карис, докато Макс пресичаше линията, — е дребната опасност за живота всеки път, когато излизаш от къщи.

— Рано или късно всички ще умрем — каза той. — Животът не струва нищо без заплахата от смърт.

— Зловещо — отбеляза тя.

— Но вярно.

— Зловещо вярно.

Лицето й се напрегна войнствено, докато стояха един срещу друг от двете страни на релсите пред дома му.

— Ако този трамвай заплашваше да блъсне мен, ти щеше да намериш супергеройска сила, за да ме спасиш.

— Ами ако не намерех?

— Когато сме изправени срещу смъртта, показваме истинската си същност — каза Макс. — Жената, която намира супергеройска сила, за да вдигне кола от човек, затиснат под нея, мъжът, който рискува живота си, за да изблъска непознато дете от пътя на връхлитащо превозно средство. Героизъм пред лицето на смъртта. Или нещо по-малко от героизъм — страхливост. В края не можеш да скриеш какъв си в действителност. Но изумителното, Кари, е там, че напоследък тези героични истории стават по-обичайни от историите за минувачи, които не правят нищо.

— Това не звучи в твой стил — каза тя. — Ти не говориш толкова… епично.

— Заради Европия е — каза той простичко. — Правим каквото искаме вместо каквото трябва. Ставаме по-добри човеци.

— По-добри хора.

— Какво?

— По-добри хора. Не „по-добри човеци“.

— О, я млъквай — рече Макс. — Вярно е.

— Ти наистина вярваш във всичко това. — Гласът й беше тих.

— Да. — Той я подкани с жест да пресече релсите и да отидат заедно до трамвайната спирка, но тя не помръдна. — Разстроена си, защото споменах Войводствата.

— Не. — Тя нагласи ремъците на раницата си и мина тичешком покрай него. — Спомена идеала.

 

 

Макс пристигна на терминала на летището и се присъедини към групата, без да обръща внимание на Карис. Усмихна се, като я видя как поглежда многозначително часовника си. Беше се появил броени минути преди излитането на самолета.

Докато групата на ЕКАВ се закопчаваше в седалките, Макс в последния момент се настани до Карис. Тя завъртя очи и прошепна:

— Идваш за допълнително ли?

— Помислих си, че е добра идея да седя до човека, който би могъл да пилотира в извънредна ситуация. Така, когато попитат: „Има ли пилот в самолета?“, мога да посоча теб. Това ще ме покаже в добра светлина.

— Ти си примерен гражданин.

Той понижи глас.

— Много е важно, че всъщност… — Огледа се, за да се увери, че всички, които са достатъчно близо да ги чуят, са погълнати от инструктажа преди полета. — Всъщност аз наистина съм примерен гражданин.

Тя избухна в смях.

— Не, наистина. — Той продължи да гледа право напред. — Налага ми се. Аз съм от семейство на основатели, Кари.

Тя се стъписа.

— Сериозно?

— Да. Дядо ми е работил за създаването на Европия след войната. Всичките ми живи роднини са силно отдадени на идеята.

Карис се замисли за собствените си роднини и отглеждането си и не каза нищо. Само си гризеше ноктите, докато самолетът се издигна вертикално към стратосферата, където щеше да изчака светът да се завърти, преди да се спусне отново. Накрая прошепна:

— В чие име правиш всичко?

— В свое собствено, Кари. Налага ми се.

Тя кимна и се извърна към прозореца.

— Над Близкия изток ли летим? — попита Макс и се приведе покрай нея да погледне.

— Каквото е останало от него — отвърна Карис. — Няма вода, никъде. Всичко е пустиня.

— Колко хора са умрели там?

Карис не откъсна очи от прозореца.

— Повечето.

— Боже. Чудя се кой е пострадал по-зле: САЩ или Близкият изток?

— Не е имало победител. Не можеш да обявиш победа, след като си осакатил цял континент.

— А ти разправяш, че Европия не била идеалът…?

— Той ще вземе агнешко — каза тя на стюарда и изблея тихичко под нос.

— Овца ли ме наричаш?

Тя побутна таблата към него.

— Яж.

— Знаеш ли — промърмори тихо той през бученето на двигателите, докато дъвчеше първата хапка агнешко, — всъщност не става дума за това да си един от стадото.

Докато се спускаха надолу от Линията на Карман^[1] и светлината навън премина обратно от нощ в ден, тя се засмя.

— Знам, Макс. Индивидуализъм. — Загледа невъзмутимо как той стисна подлакътника, когато минаха през един въздушен джоб и самолетът се разтресе от турбуленцията. — Точно това ме прави толкова самотна.

— Обаче със сигурност си струва. Малко самота имам предвид. Много по-трудно е да обявиш война или да пуснеш бомба върху място, където си прекарал част от живота си, където навярно живеят приятелите ти или може самият ти да живееш при следващата Ротация.

Карис не го погледна.

— И все пак се чувствам самотна.

Той се наведе към нея, когато самолетът се килна, и каза в ухото й:

— Твой съм. — Допря кутрето си до ръката й. — Карис? Казах, че съм твой.

Щом кацнаха, тя откопча рязко колана си и стана да си вземе багажа. Каза тихо:

— Наистина ли? Ще се опълчиш на семейството си? — Погледна го отвисоко и видя, че изглежда разкаян. — Така си и мислех.

 

 

Групата от ЕКАВ пристигна на стадиона в ранната вечер. Сухата жега от залязващото слънце сякаш удряше жителите на северното полукълбо право в лицето.

— Климатик — изписка Карис, докато се разпадаха на по-малки групи. — Следващият ъпдейт на ОС на чипа трябва да има климатик.

Потта засъхваше по кожата им почти мигновено, а влажността на въздуха беше почти нулева.

— Вече не сме в Европия, Тото.

— Кой е Тото?

— Нямам представа, просто съм го чул отнякъде. — Макс се засмя.

— Освен това, строго погледнато, сега това е Европия.

— Това е напълно различен вид жега. — Наредиха се на опашките, виещи се към турникетите с четци на чипове и закрепени на място флексове, в които всеки пъхаше ръка, за да избере желаните опции на екрана. — Която…

— Карис!

Мъж и жена криволичеха между редиците към тях като мишлета по плексигласови тунели.

— Лиляна!

— Извинявайте, че закъсняхме — извика Лиляна и се промуши извинително покрай хората, за да стигне до тях. — Трябваше да намеря дом на вярата.

— Чудесен момент улучи — отвърна Карис и кимна към все по-близките турникети.

— Значи ще сме четирима? — каза Лиляна, а Карис кимна и попита:

— Помниш Макс, нали?

— Кралят на десерта — каза Лиляна и му кимна. После добави: — Това е новият ми приятел Сайед.

— Приятно ми е — каза Сайед. — Всички ли сте от ЕКАВ във В-6?

— Точно така — потвърди Макс. — Ами ти?

— И аз съм оттам. Работя с Лиляна върху мисиите на „Роувър“.

Макс се усмихна.

— Това е страхотно. Аз се мотая между храненето и експериментите. А Карис е по-велика от всички нас лабораторните типове — тя е пилот.

Карис козирува насмешливо.

— На Сайед това му е първата Ротация — каза Лиляна, — затова гледайте да сте мили с него.

— Добре ли ти понася животът в голямото В? — попита Макс.

— Чудесно — каза Сайед и пристъпи напред в опашката, — наистина чудесно. Трябва да се приспособя към това-онова, да науча някои нови езици и тем подобни. Толкова много езици.

Макс се засмя.

— Това определено си е приспособяване. Моят баща ме пусна на Ротация още като навърших шест.

— Шест? — Карис изглеждаше ужасена. — Но това е толкова рано!

— Семействата на основателите дават пример, предполагам. Полезно е за душата. Да правиш всичко в свое собствено име в течение на няколко десетилетия.

Сайед отвърна с подобаващото за един новак утвърдително мърморене.

— Ще регистрираш ли чипа си за лотарията?

Макс присви очи срещу маранята, забулила вечерното слънце.

— Може би. А ти?

— Непременно трябва да го направиш — каза Карис.

— Ти също — каза Сайед. — Може би всички трябва да го направим.

Лиляна потрепери.

— Без мен. Но ти, Карис, трябва да кандидатстваш за тактическите дисциплини. Имаш вроден талант да разрешаваш проблеми — ще бъдеш невероятна.

— Адски си права — каза Карис. — Упражнявам се от месеци, просто за всеки случай.

Заедно минаха през два съседни турникета и Карис се регистрира за лотарията, като избра категории и въведе желанията си на екрана. След атаките, довели до войната в бившите Съединени щати, при големи събития сигурността беше затегната и Сайед, като нов жител на Европия, беше спрян на портите.

— Ти къде се записа? — попита тя, когато Макс измъкна китката си от четеца на чипове и влезе в парка. — В лотарията за силовите дисциплини?

Той зае поза на атлет.

— Ама разбира се. Вдигане на тежести. Смесени бойни изкуства. Джудо. — Карис изглеждаше полушашната, полуомаяна и той се засмя.

— Страхотно — каза тя. — Ще пратим парченца от теб обратно в хартиени кесии.

По средата на парка се издигаше гладък колизеум от блестящо стъкло. Това беше нещо рядко за Войводството: за разлика от други места, където модерното си съжителстваше с античното, Паркът на игрите винаги представляваше чисто нова конструкция. Ергономични стадиони и лъскави арени се простираха във всички посоки и от всеки ъгъл свиреше музика, смесица от различни традиции — джаз китаристи с барабанчици, рапъри с флейтисти.

Редици флагове се вееха на изкуствения вятър и тъканта им менеше дигитално цвета си на всеки няколко секунди, за да покаже шарките на всяко Войводство. Помежду тях просветваше трибагреникът на Игрите.

— Ще ни снимаш ли? — Карис подаде фотоапарата си на Макс и двете с Лиляна се прегърнаха и се усмихнаха срещу обектива.

— А сега вас двамата. — Лиляна взе апарата, а Карис и Макс вдигнаха непохватно палци на фона на разветите флагове.

— Още една — извика тя. — По-близо един до друг. — Двамата се спогледаха. — Хайде — подтикна ги Лиляна. — Притиснете се хубаво. — След миг Макс кимна, преметна ръка около Карис, а тя се долепи до него, усмихваше се напрегнато. — Каква прекрасна двойка сте! — Лиляна се засмя и им показа снимката. — На човек направо жал да му стане заради това Правило за двойките, а?

Карис избухна в пресилен смях.

— Да бе, иска му се!

Макс направи физиономия.

— Ако е късметлийка, може да й се обадя след десет години. Къде ще ходим първо?

— На атлетиката — каза Сайед, който току-що ги бе настигнал, и погледна пътеводителя. — Запазих места на предните редове.

Без да каже и дума, Макс взе апарата на Карис и прехвърли снимката в своя профил, докато вървяха към колизеума.

Чисто новата писта беше направена във форма на осморка, символа на безкрайността. Лети седалки от оранжев полимер опасваха арената и се издигаха нагоре чак до боговете.

— Епично — прошепнаха те, докато екраните по края на открития покрив пращаха светлина нагоре към звездите.

Единайсет атлети излязоха под ентусиазирани овации, които секнаха незабавно, щом дойде времето да обявяват лотарията. Лиляна изгледа въпросително Макс и Сайед и те поклатиха глави — техните чипове не бяха регистрирани. Далеч вляво се раздаде вик и един мъж изтича надолу до подиума, където получи необходимата екипировка. Всички екрани възхваляваха сътрудничеството на Европия чрез интерактивно обединяване на участници и зрители. Мъжът от тълпата отиде при атлетите под бурни аплодисменти и зае мястото си на пътека дванайсет. Тъй като постиженията на елитните спортисти можеха да бъдат оценени подобаващо само в сравнение със средните способности, във всеки спорт по един зрител се изправяше срещу професионалните атлети, за да даде база за сравнение на публиката.

— Ти с кого ще играеш? — попита Макс Карис. Това беше вторият интерактивен елемент на Игрите: възможността да следиш един конкретен атлет и да усещаш всяко негово подрусване, дъх и падане.

— Със средняка ей там — каза тя и посочи аматьора от публиката. — Да видим какво е чувството да се състезаваш срещу най-добрите в Европия.

— Добре тогава — каза той, докато нагласяваха видеоочилата от седалките пред очите си и ги синхронизираха с чиповете на китките си. — Аз ще взема единайсета пътека, за да видя какво е чувството да победя твоя човек на дванайсета.

— Дадено.

Приведоха се напред, също като зрителите, гледащи от домовете си из всички Войводства, и в този миг над стадиона загърмя музика. Атлетите поздравиха зрителите, разкършиха се и приклекнаха зад стартовата линия на всяка пътека. Тълпата притихна. После бегачите се стрелнаха напред, аматьорът на Карис се оттласна недодялано от блокчетата и се заклатушка по пистата.

— Избрала си куц кон — засмя се Сайед.

Карис изстена, докато видеоочилата й показваха как елитните атлети се стопяват без усилие в далечината. Сърцето й препускаше, тъй като чипът й беше синхронизиран с този на бегача, тялото й се килна подозрително надясно, докато той се влачеше по пистата, притиснал ръка към някакъв бодеж в тялото си. Макс и Лиляна, от друга страна, бяха отметнали въодушевено глави назад, носейки се по пистата с професионалните бегачи, и сърцата им биеха с органичен, здрав ритъм. Атлетът на Лиляна спечели и тя скочи, разперила ръце, и закрещя радостно, обзета от еуфория. Из целия стадион другите поддръжници на победителя също скачаха.

Свалиха си очилата. Около тях тълпата се смееше, бъбреше за преживяното и аплодираше участниците. Среднякът на Карис се поклони задъхано, усмихваше се.

— Какво следва? — попита Лиляна. — Трябва да направя някое залагане. Днес май ми върви да избирам само победители.

— Още няколко надбягвания тук, а после на водните спортове? — предложи Макс. — Нека Карис да си поеме дъх.

 

 

Басейнът в Центъра за водни спортове блестеше като стъкло и развълнуваното мърморене на тълпата се отразяваше от водата и отекваше в залата. Лиляна ги заведе до белите им седалки, всяка снабдена с видеоочила. Карис се влачеше на опашката, изтощена от следването на „обикновените“ участници в Игрите, които бяха гледали досега. Флаговете от дигитална материя се вееха на същия бриз дори и на затворено, миризмата на химически чиста вода гъделичкаше ноздрите.

Атлетите излязоха по рутинния начин и вече обръгналата публика притихна в очакване на лотарията между зрителите.

— Мамка му!

Макс се обърна към Карис.

— Какво?

— Мамка му! — Тя затършува за флекса, надяна мрежестата лента върху пръстите си и погледна чипа на китката си.

— Какво? — Лиляна и Сайед се обърнаха да видят какво става.

— Чипът ми е маркиран.

— За плуването ли? — Макс се засмя. — Надявам се, че си носиш банския.

— Не е смешно. Мамка му!

— Ама, Карис — каза Лиляна, — аз мислех, че се регистрира само за тактическите дисциплини?

— Така е.

— Но това е женско силово състезание.

— Без майтап? — Тя погледна Макс. — Какво да правя?

— Сигурно има някаква грешка — каза Макс и сви рамене.

Сайед изглеждаше сериозен.

— Трябва да го направиш, Карис.

— Какво?

— Шансът да те изберат, е много малък. А шансът изобщо някога да те изберат пак — съвсем нищожен.

— Сайед е прав. Трябва да го направиш — каза Лиляна. — Никога няма да получиш друга възможност.

— Не мога.

Макс посегна да хване Карис за ръката, но в този миг ново съобщение призова победителя от лотарията да излезе напред.

— Хайде, Кари. Знам, че искаше да разбиеш няколко мъже в тактическите дисциплини, но ще е забавно. Никой няма да те съди, че не си спечелила силово състезание.

Тя го погледна отчаяно.

— Не съм добра плувкиня, Макс. Когато…

— Просто пляскай във водата — посъветва я Лиляна. — Никой не очаква от теб да спечелиш.

Сайед беше напрегнат.

— По-късно ще ти се иска да си участвала. Това са само четири дължини, Карис.

— Но е смесен стил — четири различни стила.

Раздаде се последното повикване за лотарията и Макс, насъскван от Лиляна и Сайед, вдигна Карис на крака. От седалките наоколо изригна ликуване, което заехтя из залата, щом тълпата осъзна, че победителят е намерен. Макс побутна лекичко Карис към стълбите и тя заслиза с трепет към басейна, като все се озърташе назад към приятелите си. Макс й даде знак да се усмихне, като очерта с ръце извивка върху лицето си, а тя направи гримаса в отговор.

— Вие с Карис ли ще участвате? — попита Сайед.

— Разбира се — каза Макс и надяна видеоочилата на лицето си, докато Карис бе представена на тълпата, а после й дадоха екипировка и я насочиха към съблекалнята.

— Не и аз — каза Лиляна. — В поредица съм.

Сайед се приведе напред.

— Понякога хората откриват величие, когато изобщо не го очакват.

— Смешно — отбеляза Макс. — И аз казвах същото по пътя за насам.

Карис се върна, облечена в плувен костюм, и тълпата изрази гръмко одобрението си, докато тя заемаше място на стартовия блок до атлетите. Макс вдиша дълбоко, когато тя се гмурна във водата при изстрела, сърцето му подскачаше в синхрон с нейното. Сайед, който също участваше с Карис, усещаше всяко загребване на неравномерния й бътерфлай, докато тя пореше водата при първата си дължина, а елитните плувци се плъзгаха пред нея.

— Справя се наистина добре — извика той на Макс и Макс кимна.

При обратната дължина — по гръб — стана малък гаф: Карис се блъсна във въжетата между коридорите и част от публиката ахна. Тези, които участваха с нея, като Макс и Сайед, дишаха тежко.

На обръщането преди третата дължина нещата се объркаха сериозно. Докато си поемаше за последно дъх по средата на басейна и се протягаше да докосне стената по гръб, Карис лесно можеше да се завърти, да се отблъсне с крака и да заплува по лице. Но увлечена от момента, започна да се обръща под водата, прибрала крака към корема си, и премина в бруст под повърхността. Само че не беше преценила правилно момента на вдишване. Макс и Сайед усетиха бедата по чиповете си, когато желанието да вдиша я завладя.

Карис се отпусна във водата.

Макс зейна за въздух и усети как виртуалната вода изпълва устата и дробовете му, също като много от зрителите наоколо. Той смъкна рязко очилата си и се втурна надолу по стъпалата на Центъра за водни спортове. Синхронизацията на чипа му се изгуби, докато тичаше. Наоколо се надигна вик, когато медиците се гмурнаха в басейна и сграбчиха тялото на Карис, което се носеше във водата с увиснали ръце.

— Не! — извика ужасено Макс. Сайед и Лиляна тичаха надолу след него.

От тълпата се надигна нестройно мърморене, когато синхронизацията на тези, които участваха с Карис, бе прекъсната ръчно, а останалите, които следваха елитните атлети, свалиха шокирано очилата си, щом осъзнаха какво се случва.

Флаговете замряха неподвижно и замигаха в червено, а живото предаване до зрителите по домовете им даде сигнал за инцидент. Всички гледаха как парамедиците изваждат Карис от водата.

— Загуба на съзнание на малка дълбочина — каза медикът, докато елитните плувци излизаха от басейна и заставаха почтително отстрани.

Макс се опря с една ръка на преградата за публиката, прескочи я и се втурна към Карис, която лежеше неподвижна до басейна.

— Тя добре ли е?

— Моля ви, оставете ни да си вършим работата. — Медикът натисна гърдите на Карис веднъж, два пъти, три пъти, свил юмруци във формата на сърдечна камера. Сърцето на Карис не удари в отговор.

Макс падна на колене до медика и посегна да хване ръката й.

— Карис.

— Отдръпнете се, господине. — Медикът повтори ритъма.

— Кари!

— Церебрална хипоксия — обади се другият медик, докато първият стисна носа на Карис и започна да й прави дишане уста в уста.

Лиляна стоеше и гледаше ужасено. Смущение пробяга по лицето й, щом осъзна колко очи са втренчени в младата красива двойка, сполетяна от нещастие: Макс на колене край тюркоазената вода, косата на Карис, сипеща се от плувната й шапка като на Дамата от езерото. Някъде някакъв директор на предаването се чудеше какво да прави, ако тя умре в ефир.

Медикът издиша още веднъж в устата й. Карис се закашля, тялото й се разтресе и от устата й бликна вода; после заплака.

— Кари! — Макс стисна ръката й; той също плачеше. Тя извъртя глава, върху лицето й сълзите се смесваха с водата от басейна. Той опря чело в нейното. — Съжалявам.

Флаговете просветнаха и станаха пак бели. Тълпата закрещя от облекчение, приветствайки оцеляването на момичето, а Карис вдигна ръка, за да видят, че е жива. Лиляна ги повика и Макс премигна.

Магията се вдигна, когато си спомни къде се намират. Докато медиците бавно изправяха Карис под аплодисментите на зрителите, разкъсваният от чувства Макс си мислеше, че би трябвало да се дръпне назад, уплашен, че е разкрил толкова много на толкова публично място. Ами ако екипите на ЕКАВ ги гледаха в Парка? Или семейството му вкъщи? Очите му срещнаха неодобрителния поглед на Лиляна, но той преглътна тревогите си и продължи да държи ръката на Карис.

Тя го подръпна за китката и прошепна:

— Казах ти, че не съм добра плувкиня.

— Знам. Съжалявам, че те накарах да го направиш.

— Не си.

„Напротив“, помисли си той.

— Не можах да задържа дъх. Просто не можах.

Навсякъде около тях големи екрани повтаряха отново и отново триумфалното оцеляване на Карис и как Макс свежда глава към нейната.