Кейти Хан
Задръж звездите още миг (1)

1.

— Това е краят.

Те изплуват на фокус: Карис диша тежко, паническото й пъхтене изпълва кръглия й стъклен шлем.

— Мамка му — казва тя. — Ще умра.

Посяга към Макс, но движението го извърта настрани, извън обсега й.

— Няма да умрем.

— Ще умрем. — Гласът й е накъсан от учестеното й дишане и звукът отеква силно в шлема на Макс. — О, боже…

— Не говори така — казва той.

— Да, ще умрем. О, боже…

Падат през космоса, отдалечавайки се с въртене от кораба си, две миниатюрни точици върху безбрежно тъмно платно.

— Всичко ще е наред. — Той се оглежда, но тук няма нищо: нищо освен бездънната черна вселена отляво и Земята, увиснала с възхитителните си багри отдясно. Той протяга ръка да хване крака на Карис. Върховете на пръстите му успяват да докоснат ботуша й, преди да се завърти настрани, неспособен да се спре.

— Как може да си толкова спокоен? — казва тя. — Дявол да го вземе…

— Карис, стига. Стегни се.

Кракът й прелита пред лицето му, а лицето му се люшва към коленете й.

— Какво ще правим?

Макс свива крака възможно най-близо до тялото си, опитва се да пресметне сред паниката дали би могъл да промени оста си на въртене. Ос или точка? Не знае.

— Не знам — казва той, — но трябва да се успокоиш и ще го измислим.

— О, боже. — Тя размахва ръце и крака, мъчи се отчаяно да спре отдалечаването им от кораба, но напразно. — Какво ще правим, мамицата му?

Получила е по-голям импулс и отлита по-бързо от него.

— Кари, раздалечаваме се и скоро ще сме на прекалено голямо разстояние един от друг, за да се съберем.

— Падаме по различни траектории.

— Да. — Той се замисля за момент, после казва: — Трябва да се хванем един за друг. Веднага.

— Добре.

— На три протегни ръце към мен, все едно се гмуркаш в басейн. — Той демонстрира движението. — Извий горната част на тялото си колкото можеш повече. Аз ще се опитам да ритна към теб, така че да ме сграбчиш за краката. Ясно?

— На три.

Аудиовръзката им пропуква.

— Едно.

— Две…

— Чакай! — Карис вдига ръка. — Не можем ли да използваме импулса, за да променим курса си обратно към „Лаерт“?

С матовочерни стени и без видими светлини по корпуса, „Лаерт“ виси изоставен над тях — кораб, преминаващ в нощта.

— Как?

— Ако единият от нас блъсне другия достатъчно силно — казва тя, — няма ли да го оттласне назад?

Макс се замисля. Може би. Може би?

— Не. Дай първо да се вържем, после ще се тревожим за това. Хайде, преди да е станало прекалено късно — не искам да те загубя тук. Готова ли си?

— Готова съм.

— Сега!

Карис хвърля тялото си напред, докато Макс отмята своето назад. Ръцете й се стрелват, докато той рита с крака към нея. За секунда двамата увисват като обърнати запетайки, преди импулсът да ги завърти успоредно един на друг и да ги изравни. Тя го сграбчва за краката и го стисва здраво.

— Хванах те.

Като продължават да падат, те използват ръцете си, за да се завъртят бавно един около друг, докато най-сетне се озовават лице в лице.

— Здрасти. — Тя увива ръце около шията му. Той вади въже от джоба на бедрото си и бавно го омотава около тях, привързвайки я към себе си.

 

 

Макс си поема дъх.

— Имаме нужда от план. — Поглежда назад към „Лаерт“, мержелеещ се сред сенките на космоса, докато двамата се отдалечават от него с всеки миг. — Трябва да повикаме помощ.

Карис се е преместила зад гърба на Макс и тършува в раницата на сребристия му скафандър.

— Че кой ще ни помогне? Не сме виждали жива душа от…

— Знам.

— Имаме фенерчета — казва тя, — въже, вода… защо не взехме тласкачи? Толкова сме тъпи!

— Бяхме заети да…

— Трябваше да намерим време. Трябваше да ми позволиш да се върна и да взема азота…

— Бяхме в аварийна ситуация! Какво искаше да направя? Да гледам как главата ти се спаружва, докато се задушаваш и умираш?

Тя се завърта, така че да се озоват шлем срещу шлем, и го поглежда с укор.

— Не става така и ти го знаеш. ЕКАВ каза, че спаружването на главата е мит от двайсет и първи век, популяризиран от долнопробните филми.

— ЕКАВ разправя много неща. ЕКАВ каза, че ще сме в пълна безопасност и нищо няма да се обърка. — Макс почуква по синята емблема на Европейската космическа агенция на Войводствата върху ръкава на скафандъра си. — Освен това ни накараха да подпишем документ, с който ги освобождаваме от всякаква отговорност, ако си спомняш.

— Не мога да повярвам, че това се случва. — Тя се оглежда. — Да опитаме ли Озрик?

— Да. Разбира се. Да! — Той я прегръща разпалено.

Карис надява флекса върху дланта си и започва да пише, като мърда с пръсти. Ситната мрежа регистрира свиването на мускулите й и го превръща в печатане по невидима клавиатура.

„Озрик, приемаш ли?“

Тя изчаква.

„Приемаш ли, Озрик?“

Да, Карис. По аудиоканала й отеква звън и думите се появяват в синьо отляво върху стъклото на шлема й.

— Слава богу, Макс. Имам връзка с Озрик. — „Можеш ли да повикаш помощ?“

Разбира се, Карис. На кого искаш да се обадя?

„На базата. На ЕКАВ. На когото и да е!“

— Питай дали наблизо има някакви кораби — обажда се Макс, — просто за всеки случай.

„Има ли някой достатъчно близо, за да ни спаси, Озрик?“

Не, Карис. Съжалявам.

„Сигурен ли си?“

Да, Карис. Съжалявам.

„Можеш ли да говориш със Земята?“

Не, Карис. Съжалявам.

Тя надава вик на безсилие и звукът отеква изкривен в шлема й и по аудиоканала.

„Защо не?“

Приемникът ми беше повреден при злополуката. Мисля, че Макс се опитваше да го поправи, когато загубихме кислорода, Карис.

„Мамка му!“

Моля, Карис?

„Извинявай, Озрик. Печатна грешка.“

Няма проблем, Карис.

„Имаме голям проблем, Озрик. Можеш ли да ни помогнеш?“

Как искаш да ви помогна, Карис?

Тя въздъхва.

— Макс, въртя се в кръг в разговорите си с това нещо.

Той погалва ръкава на скафандъра й.

— Аз нямах време да си свържа флекса, Кари, така че засега ще трябва да го правиш ти. Разбери всичко, което можеш. Има ли някакви апарати в околността?

Тя поклаща глава и пише: „Озрик, можеш ли да пратиш «Лаерт» при нас?“.

Не, Карис. Навигационните системи не отговарят.

„Можеш ли да го преместиш?“

Не. Навигационните системи не отговарят.

„Да го завъртиш?“

Не. Навигационните системи не отговарят, включително системата за управление, която би ми позволила да завъртя „Лаерт“.

Ако Карис можеше да си заскубе косата, би го направила, но ръцете й са покрити с ръкавици, а кестенявата й плитка — затворена в стъклото на шлема. Маргаритката, затъкната зад ухото й, се е разместила леко.

„Можеш ли да ни помогнеш да изчислим как да се върнем на кораба?“

Карис? Ако позволиш да отбележа, има нещо по-належащо…

„Изчисли как да се върнем на кораба, Озрик.“

Ситуационният анализ ми показва, че траекторията, по която се движите, не позволява връщане на „Лаерт“ без азотни тласкачи, Карис. Имате ли азотни тласкачи, Карис?

„Може ли да не слагаш името ми в края на всяко изречение, Озрик?“

Разбира се.

„Благодаря. Не, нямаме тласкачи. Някакъв друг начин?“

Моля, изчакай, докато Ситуационният анализ изчислява.

„Побързай.“

— Озрик казва, че не можем да се върнем на кораба без тласкачи.

Макс прави гримаса.

— Сериозно?

Карис? Има нещо по-належащо…

„Изчакай.“

— Какво друго можем да опитаме? Озрик казва, че навигационните системи са извън строя. Да го питам ли дали…

Карис?

„Какво, Озрик?“

Ситуационният анализ показва, че кислородните ви резервоари не са пълни.

„Бяхме извън «Лаерт» доста дълго.“

Сумата на оставащия и изразходвания въздух не е равна на общото количество.

„Какво искаш да кажеш? Говори на нормален език, Озрик. Моля те.“

Кислородните ви резервоари не са били напълнени догоре.

„Какво?“

Освен това Ситуационният анализ показва, че имат теч.

— Какво?! — Изненадата я кара да забрави, че Озрик не я чува, затова тя бърза да набере: „Какво?“.

Кислородните резервоари и на двама ви са пострадали, Карис.

„Колко въздух ни остава?“

— Кари? — обажда се Макс.

Изчислявам…

„Побързай, Озрик.“

Опасявам се, че ви остава въздух само за още деветдесет минути, Карис.