Кейти Хан
Задръж звездите още миг (21)

21.

При Ротацията Карис се мести във Войводство 18 само с малка част от суетнята на предишните трансфери: без сълзи и прегръдки с приятелите, вторите братовчеди или съседите, без обещания да поддържат връзка, да си ходят на гости и така нататък. Просто си стяга багажа и хваща самолет до северния край на Европия, с Лайка, увит в новото си кожено палтенце, което да го пази от студа.

Слиза от самолета и вдишва мразовития въздух. Сякаш всяко поемане на дъх образува ледени висулки в гърлото и дробовете й. По дяволите, колко е студено. По-добре да научи някои местни ругатни. Нанася се в новата си квартира, просторен бял апартамент в руините на някогашна фабрика, с електронни рамки от пода до тавана, които тя този път оставя незапълнени. Пратила е на север тръстиковия си стол и когато той пристига, го слага пред камината по средата на хола.

Всяка сутрин извежда Лайка на разходка и всяка вечер го храни с едно бъркано яйце и малко сос. Щом се наяде, той се изтяга до нея край камината. Вече е доста по-голям, а коремчето му е закръглено и се закръгля все повече след вечеря. Тя вече не се опитва да готви за себе си, доволна е да си взима храна от ресторантите — особено от онези, които доставят вкъщи.

За първи път Карис се е преместила, без да научи местния език. Пристигнала е на сляпо и със съжаление осъзнава, че е добре да включи в програмата си малко уроци за наваксване. Със закъснение се наслаждава на общото наследство на скандинавските езици, откривайки, че с лекота може да усвои всичките три, а после може би и другите северногермански езици. Спомня си табелата в езиковата лаборатория на предишното Войводство: „Научаването на пет езика ви позволява да говорите със 78 процента от земното население“. Прекарва часове в лабораторията, това е единственото й истинско убежище освен апартамента й. Също като в повечето лаборатории из Войводствата, тук се сервира силно препечено кафе, каквото всеки лесно би могъл да си направи вкъщи, но има и разпенено мляко. Карис решава, че разпененото мляко е тайната на националната мания по кафето — пристрастяващо гориво, което захранва обществото с енергия. Всеки ден плаща на някого да й разпени млякото. Докато чака, забелязва с раздразнение, че хартиените чашки изискват над средната им част да се плъзне отделно парче нагънат картон, и небрежно пуска в ОбщУм предложение за цели чаши. След няколко месеца с удоволствие вижда, че идеята й е приета и започва да се разпространява из Войводството.

Рано една вечер, като си тръгва от лабораторията, Карис зърва някакъв мъж от другата страна на улицата и спира изненадана. Сигурна е, че той е седял до вратата по време на помена и се е опитал да привлече вниманието й, когато това е било невъзможно, и сега й минава през ума, че може би именно неговото лице е зърнала, докато залиташе онази нощ в „Капандурата“, с черти, озарени от проблясващите разноцветни кубове на пода. Но сега може да види, че не го познава. Разочарована, тя осъзнава, че в дъното на сърцето й й се е искало това да е… Е, няма значение.

Мъжът тръгва към нея, неуверено, и при този знак на нежелано разпознаване тя се напряга инстинктивно. Надявала се е, че с това може вече да се е свършило. Той спира, явно размислил, после пак тръгва към нея. Висок и слаб е, като дърво, огъващо се под вятъра. Понечва да заговори и гласът му звучи по-прямо, отколкото би очаквала от някой толкова… грациозен.

— Извинете. Вие не сте ли Карис Фокс?

При тази фамилия тя се сепва.

— Откъде…

— Вие сте, нали?

— Никой не ме нарича така. — Предпазлива е. — Откъде знаете?

— Съжалявам, не исках да ви обидя. Само исках да ви нарека с последното ви известно име. — Той отмята косата си на една страна. — Аз работя за ЕКАВ.

— Ама разбира се. — Тя протяга ръка. — Вие сигурно сте един от многото, на които дължа живота си.

Той се усмихва.

— Не, моля ви…

— Или от онези, с които трябва да си поговоря сурово за протоколите за безопасност.

— Имах предвид, че исках да ви нарека… — тя се кани да го прекъсне пак, затова той изтърсва бързо края на изречението: — с последното име, под което ви познавах.

Тя се поколебава.

— Срещали ли сме се?

— Не точно. Може ли да пием едно кафе?

— Съжалявам, аз… — Тя махва извинително по посока на дома си.

— Карис, аз се казвам Ричард — Рик. Грижех се за комуникационните системи на борда на „Лаерт“ вместо теб… и Макс.

При името тя премигва.

— Комуникационните системи?

— Аз разговарях с теб през оперативния си модул, Карис. „Озрик“.

— Моля?

— Аз се казвам… Аз съм Озрик, Карис.

 

 

— Добре ли си? — Загриженото му лице е надвиснало над нея и той я хваща за ръката да й даде опора. — Нямах намерение да те стряскам.

Тя премигва, шокът от казаното я залива отново.

— Озрик? Компютърът?

— Тъкмо щях да се шубелисам и да ти кажа само, че се казвам Рик, и нищо повече — казва той, говори по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Трябваше да ти го поднеса постепенно.

— Озрик?

— Дай да ти помогна. — Той прави крачка, но Карис остава на мястото си. Той пуска ръката й.

— Ама сериозно, каква е тая идиотщина? — Тя го поглежда, бясна и изненадана, и той отвръща на погледа й с разкаяние в очите. — Ти не си компютър.

— Не съм.

— Не си ИИ.

Той се озърта.

— Може ли да отидем някъде да поговорим? — Светлината гасне и мракът настъпва бързо, а с него и ледените сталактити на вятъра в това Войводство. Няколко души бързат, привели глави, за да се приберат в топлината на домовете си, и улиците опустяват с изчезването на светлината. — В лабораторията?

Тя кимва.

— Добре. — Докато вървят назад към езиковата лаборатория, добавя: — Но съм объркана.

— Извинявай за това, Карис.

— Аха — казва тя, долавяйки позната интонация, — ето го. — Сяда в едно старо кожено кресло и отклонява с жест предложението му за кафе. — Защо лабораториите винаги са кафенета?

— Войводствата обявиха още преди години, че свободните професии се чувствали най-уютно в кафенета — казва той и Карис завърта очи. Рик отива до бара, поръчва кафе и студена напитка, връща се с любимото й и тя се втренчва любопитно в него.

— Откъде знаеш?

Той свива рамене.

— На кораба знаех много неща — какво харесваш и какво не, алергиите и предпочитанията ти.

Тя се изчервява, после побеснява.

— Всичко ли слушаше?

— Не — казва той бързо. — Нещата не стават така. Нека ти обясня. Моля те.

Изведнъж Карис е обзета от силна предпазливост към този непознат, който й говори какво харесвала и какво не.

— Най-добре да започнеш от началото, защото имам чувството, че са ме фраснали в лицето. И под „начало“ имам предвид как така Озрик не е изкуствен интелект.

Рик отпива бавно от чашата си, хваща я в две ръце и поглежда Карис.

— Не бива да говоря за това — казва той. — В ЕКАВ всичко е извънредно секретно. Но исках да се срещнем… исках да знаеш, че не си сама, че има някой, който те разбира, знае какво си преживяла от първа ръка. Толкова съжалявам за онова, което се случи там горе, Карис.

— Благодаря. Та значи ЕКАВ си падат по тайните?

— Надявам се, не възразяваш, че излязох от скривалището си. Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Добре — казва той и се намества в стола си. — Не исках да те натоварвам прекалено. — Тя въздъхва и той бърза да обясни. — Сигурен съм, знаеш, че космическата надпревара винаги се е състояла в това кой може да направи нещо пръв. Кой пръв ще прати ракета в космоса, човек на Луната, апарат на Марс. Стратегически първата нация, която го направи, винаги печели. Съгласна ли си?

Карис кимва.

— По време на взаимното унищожение на Съединените щати и Близкия изток става ясно, че всяка нация на света търси начин да автоматизира войната. Битките с дронове стават нещо обичайно. Следващата еволюционна крачка очевидно е изкуственият интелект. Да стигнем от дистанционно задействане на бомба, носена от дрон, до машина, която решава да детонира бомбата вместо нас — така ние като хора ще бъдем изцяло освободени от вина за военните действия. И не само това: първата държава, която демонстрира практическата употреба на изкуствения интелект, ще прати послание до всички земни нации.

— Като атомната бомба — казва бавно Карис.

— Да. Пускането на атомната бомба е показало ужасяващо технологично превъзходство, но също и воля то да бъде използвано. От това няма връщане назад.

Тя се привежда напред.

— Значи ИИ…

— Когато Европейският съюз се мобилизира, за да се защити от катаклизмите, вихрещи се на другите континенти, Европа взема важното решение да не бъде агресор.

— Говориш за избирането на Кент. — Тя се насилва да пренебрегне името на по-малкия брат на Макс, а се съсредоточава върху съименника му: политика, който се е застъпил за мира, а не за войната.

— Точно така — казва той, явно доволен. — Не сме искали нито да укротяваме Съединените щати, нито да ги нападаме. Просто сме защитавали границите си. Важен избор. — Млъква, за да отпие от чашата си. Карис също отпива от своя мътен ябълков сок, наслаждава се на вкуса.

— Следеше ли ме? — пита тя, играейки си със сламката.

— Да. Но не в зловещия смисъл. Исках да ти обясня и ако мога, да помогна. Но ти си трудна за намиране.

— Не излизам много.

— Да, разбирам. Но предположих от развитите ти езикови умения, че може би рано или късно ще се появиш в лабораторията на новото си Войводство.

— Това е зловещо — казва тя.

— Нима? Съжалявам. Аз го мислех за логично.

— Ох — въздъхва тя. — Ти наистина си Озрик. Разкажи ми повече за ИИ.

Той кимва.

— Воюващите континенти погрешно приемат нашата неагресивна позиция за развяване на бяло знаме — атаката е единствената форма на защита, на която се възхищават в съвременното военно дело. Хвърлят око на териториите ни и се е наложило да действаме. Ала мнозинството от Европейския съюз е било абсолютно против влизането ни във войната и сме знаели, че никога няма да успеем да координираме офанзива с множество отделни държави. Така че вместо това… сме разкрили едно технологично предимство по прост, безвреден начин.

— Космическата надпревара? — вмята Карис.

— Да. Включваме изкуствен интелект в тогавашните си мисии, без много шум, освен съществено медийно отразяване. Космонавтите в орбита започват да общуват с корабните си компютри, които осигуряват комуникациите и изпълняват основни системни функции на борда на совалките.

Тя се отпуска назад и той я поглежда.

— Само че е било фалшификация — казва тя.

— Естествено. Но се е получило. Желаещите да ни нападат започват да си търсят по-слаби мишени, а след световната война Европа става Европия и са задействани ранните етапи на Войводската система.

— Как може да е фалшификация, след като толкова много неща във Войводствата са с отворен код? Как са успели да имитират изкуствен интелект?

— Информацията е защитена. Не можем просто да я връчим на съперниците си. Всичко, което дава стратегическо предимство на Европия, е защитено.

— Но щом сме „имали ИИ“ още от основаването на Войводствата — казва Карис, след като обмисля внимателно всичко, — не сме ли могли да го създадем наистина оттогава насам?

— Какво да ти кажа, тази работа е доста трудна.

Тя го поглежда с очакване.

— И само това ли?

— Сериозен съм.

— Сериозен Озрик — ум да ти зайде. — Той се усмихва, но тя изглежда сурова. — Все още съм ядосана.

— Знам. Съжалявам. — Ръцете му са отпуснати в скута, а светлата му коса е сресана грижливо на една страна — макар че едно непокорно кичурче отпред се е извило в неправилната посока. Тя поглежда дългите му крака, обути в джинси, внимателно закопчаната му риза, брадата му, проблясваща в русо. Не е непривлекателен, но по-скоро би го описала като „спретнат“ или „деликатен“.

— Кажи ми тогава — казва тя, — защо не можеше поне ние да знаем? Защо ни оставиха да залагаме живота си там горе на нещо толкова крехко?

— Може би пиар? Не знам. Не са можели да рискуват, че някой, който е толкова често във фокуса на общественото внимание, няма да се изпусне. Мисля, че му викат „убедително отричане“. Не можеш да потвърдиш или да отречеш нещо, което не знаеш. — Той избърсва ръцете си със салфетка.

„Добре измислено“, решава тя.

— Значи си дошъл чак от В-18, за да ми кажеш, че си бил там, докато сме умирали.

Той трепва.

— Опитах се да ви помогна, Карис. Наистина се опитах.

— Така ли? — Тя се опитва да си спомни за станалото в астероидното поле, докато излизаха от обхват. Не губи време. Какво искаш да попиташ?

— Ако можех да направя още нещо, щях. Ако можех да ви кажа нещо, което ще ви спаси… Но вие бяхте направо гениални. Опитахте и най-малката възможност, колкото и невероятна да беше. — За кратко двамата седят заедно, спомняйки си загубата на време с черния кислород. — Жалко, че нищо не свърши работа.

— Ти ли го казваш? — Тя се взира в масата; по стените на чашата й са полепнали нежелани остатъци ябълкова кашица.

— Когато излязохте от обхват, опитах всичко. Всъщност… — Гласът му заглъхва и тя вдига поглед.

— Какво?

— Опитах всичко — довършва той и тя свежда отново очи. В другия край на стаята барманът започва да чисти машините в края на деня и свистенето на пара през дюзите изпълва стаята с неприятно силен шум и миризма на горещо мляко.

— Трябва да тръгвам — казва тя и посяга към чантата си. — Трябва да се върна при кучето си.

— Аха — казва той недодялано. — Онова от помена?

— Лайка. Взех го от приют — казва тя. — Дълго ли ще останеш в района?

— Да. Мога да работя отвсякъде.

Тя е изненадана.

— Представях си те натикан в някой бункер, под ключ.

— Не, ние работим гъвкаво. Имам един главен кораб, освен това се грижа за комуникациите на три-четири други мисии по всяко време.

— Ами ако всички ти зададат въпрос едновременно?

— Тогава моментално го маркираш, за да го поеме някой от помощните екипи. Забавянето е почти нулево.

— Защо ми казваш това?

— Заслужаваш да знаеш — казва Рик.

— Аз ли бях главният ти…? — пита тя и той кимва. — Някога говорила ли съм с други Озриковци?

— Не — казва с усмивка Рик. — Ти не беше много взискателна, винаги успявах да се справя със запитванията ти. Виж, Макс задаваше повече въпроси, особено нощем.

— О?

— Говорехме си много — започнах да мисля за него като за приятел.

— Не знаех. — Тя се навежда да си вземе нещата. — Ще те видя ли пак?

— От теб зависи — казва той.

— Какво имаш предвид? — Тя престава да тършува за вещите си.

— Европия не ме кара да се местя, защото на хартия аз не съществувам.

— Не се налага да се местиш, защото си в ЕКАВ? — Карис е зашеметена. — Това се казва ирония!

Рик свива извинително рамене.

— Само да се бях включила в друга част от програмата. — „И Макс също“, мисли си тя, но не го казва. Ако не им се беше наложило да се местят, нямаше да има връзка от разстояние в далечни Войводства, нито молба за отмяна…

— Наистина бих искал да си поговорим пак — казва Рик, — ако си свободна. Иска ми се да обсъдя нещо с теб.

Тя поглежда към вратата, неуверена. Той хем я познава, хем не я познава — не и наистина.

— Карис. — Гласът му е мек. — Нямаш ли нужда от приятел?

Минава секунда, после още три, и тя казва:

— Да, предполагам, че имам. — Посяга да стисне ръката му. — Ричард. Рик. Беше объркващо и изненадващо да се запозная с теб.

— На мен също ми беше приятно, Карис Фокс.

Когато си тръгват, той й задържа вратата и я оставя да се затвори леко зад тях.