Кейти Хан
Задръж звездите още миг (5)

5.

Седемдесет и пет минути

Докато падат бавно, отдалечавайки се от „Лаерт“, Карис се извива в опит да види въздухомера отстрани на раницата си, после вместо това поглежда въздухомера на Макс точно пред себе си. Седемдесет и пет минути. Въздухът им е намалял с пет минути, докато са говорили. Боже! Тя плъзва ръце по раницата си, търси различните отделения по набраздената с жлебове повърхност.

— Най-добрият ни шанс е да се върнем на кораба, права ли съм?

— Права си.

— Там имаме много по-добри шансове — тя прави физиономия, — ако успеем някак си да запушим пробойната и да си върнем контрола над „Лаерт“.

Макс кимва.

— Ще попитам Озрик за изхвърления въглероден диоксид.

Тя пише бързо, ръцете й се движат пред него. Почти мигновено жестовата технология превръща мускулните й движения в комбинации от букви, буквите в текст, а текста в най-вероятната за контекста дума. Неверните изречения се заместват с махване на ръката. Това работи почти гладко, но също като повечето софтуер, не и без някоя автоматично коригирана правописна грешка. Тя спира, за да прочете отговора на Озрик.

— Ще ми кажеш ли защо? — пита Макс.

— Да. — Тя намира аварийния бутон на раницата на Макс и го опипва за момент, чуди се дали да го натисне. — Озрик казва, че кислородът се съхранява в горната част — чете Карис от стъклото си, — а въглеродният диоксид е затворен в медна мрежа точно под него.

— Добре. За какво си мислиш? — пита той.

Ръката на Карис още си играе с пластмасовия бутон.

— Ти се опита да използваш кислорода за създаване на тяга. Защо не въглеродния диоксид? Той и без това не ни трябва.

— О.

— Така или иначе, струва си да пробваме.

Макс прави физиономия.

— Толкова очевидно ли било? Аз съм идиот.

— Не — казва Карис. — Работата е там, че той не се съхранява като газ. Скафандърът замразява отделения въглероден диоксид във вентилационната тръба. Цялата система е едно охлаждащо съоръжение.

— Което означава…

— Той представлява замръзнало блокче. А за да го използваме за тяга, трябва да спрем замръзването му.

— Добре — казва той. — Кажи ми, когато го измислиш.

Тя спира и го поглежда.

— Извинявай. Ти знаеш за това повече от мен.

— Общо взето… заедно с Озрик — казва Карис, за да го успокои. — Въглеродният диоксид се замразява в металната мрежа при минус 140 градуса. — Поглежда показанията, пратени й от Озрик. — После се пуска в контейнер за лед и се подава обратно към шлемовете ни, за да попречи на замъгляването на лицевите стъкла. Така че ще трябва… — тя млъква замислено — да прекъснем потока, преди въглеродният диоксид да стигне до медната мрежа и да замръзне.

— И как ще го направим, генийче?

— Ще извадим мрежата.

Той е изненадан.

— Искаш да махнеш част от раницата, тук навън?

— А какъв друг избор имаме? — пита тя.

— Ами ако я изпуснеш?

— Ще остане да се рее. Или пък ти можеш да я подържиш.

— Но в такъв случай — гласът на Макс притихва — въглеродният диоксид няма да бъде изхвърлян от скафандрите ни. Ще го дишаме.

— Това няма да има значение, ако се движим обратно към „Лаерт“.

— Ще има значение, ако загубим съзнание — отвръща разумно той.

— Няма да има значение, ако се върнем.

Той помълчава само за част от секундата.

— Добре. Давай, опитай. — Сърцето му бие бясно, докато й обръща гръб, за да й даде достъп до раницата си. — Върши си работата. Хайде наште!

— Добре, почвам. Ще ти махна мрежата и ще разкача контейнера за лед, а без тези два студени елемента газът би трябвало да е достатъчно топъл…

— По-малко „би трябвало“, ако обичаш. И повече „със сигурност“.

— Газът би трябвало да е достатъчно топъл — повтаря тя и отваря средното отделение на скафандъра му. — А после ще използвам изходящата тръбичка като дюза. — Поколебава се за секунда, после натиска пластмасовия бутон отстрани. Отделението се плъзга напред и се отваря със съскане. Тя измъква модула с пръсти, конусовидната мрежа излиза бавно, леденостудена. Карис хваща обвивката, после изважда мрежата и я пуска да се носи в космическия вакуум, увиснала в свободно падане като тях двамата. — Готово — казва тя и побутва леко частта към Макс, който я улавя с ръкавиците си.

„Озрик — набира Карис, — трябват ми инструкции как да освободя тръбичката за изходящите газове на Макс.“

Здравей, Карис. Трябва да те предупредя, че премахването на медната мрежа ще доведе до хиперкапния за Макс.

„Дай определение за хиперкапния.“

Безсъзнание. За времето, за което изходящата тръбичка изхвърля един фунт въглероден диоксид, Макс ще вдишва три пъти по толкова преработен CO₂ в скафандъра си. Това няма да е достатъчно да му даде тласък, но ще повлияе на дишането и оставането му в съзнание.

„Докъде ще го оттласне?“

Не достатъчно далеч, Карис, преди със сигурност да изпадне в хиперкапния.

— Дай ми конуса — казва рязко Карис и Макс трепва.

— Какво?

— Трябва да го сложа обратно.

Той й подава телената мрежа.

— Следва: повторно вкарване.

Съжалявам, Карис. Молекулният филтър е сложна физика.

— Надменен копелдак — промърморва тя и Макс вдига очи.

Както виждаш, като премахнеш мрежата, получаваш директен достъп до главния кислороден запас на скафандъра на Макс.

Карис спира.

— Добре ли си? — пита загрижено Макс.

Тя се обръща към него и на лицето й заплашва да изгрее усмивка.

— Подръж конуса за момент, става ли? Ще опитаме нещо друго.

Макс изглежда объркан.

— Това беше план Б — обяснява тя. — Сега ще опитаме план В.

— По-добър ли е?

— Да.

— Имахме деветдесет минути, Кари. Сега са… — той поглежда въздухомера и прехапва устна — седемдесет и три. Да опитаме всичко възможно да спечелим още.

— Добре — казва тя. — Хайде да измислим как да направим тази химична реакция.

— Реакция ли?

— Ще променя химическата формула на кислорода в резервоара ти. — Тя посочва раницата му. — Зад теб.

Макс изстенва.

— Химия. Никога не съм бил добър по химия. Така и не стигнах по-далеч от птичките и пчеличките.

Тя го поглежда смаяно.

— Макс, това е биология.

 

 

Когато го видя отново, той стоеше малко пред нея на опашката за обяд и се смееше високо на нещо, което тя не беше чула. Столовата на ЕКАВ ехтеше от гласове и дрънчене на тенджери. Слънчев лъч падна върху него и контрастът между загорялото му лице с изпъстрената с лунички гърбица на носа му и белите му зъби беше поразителен. Тя затвори очи и се насили да не се обърне и да се изниже, и в този момент я връхлетя прилив на адреналин — точно това бе искала, да го види такъв. „Той не е всичко онова. Той е просто човек.“ Сведе поглед към стандартната си синя тениска, пое си дълбоко дъх и се приведе напред под претекста, че оглежда месото.

— Това телешко ли е? — попита възможно по-спокойно и механичният сервитьор избибипка. Напред в редицата той не се обърна при звука на гласа й и Карис изруга наум. Излезе от опашката — „Днес май искам зеленчуци“ — и отиде до зеленчуковия щанд, само на сантиметри пред него.

— Може ли малко броколи? — обърна се към сервитьора и видя с крайчеца на окото си как Макс се обръща. — И картофи, ако имате.

— Печени? — попита той, като пристъпи до нея, но отправи въпроса си към сервитьора. — Знаеш ли, има една тайна рецепта за страхотни печени картофи. Искаш ли я? — И прошепна драматично отговора: — Гъша мас.

— Някои неща никога не се променят — каза Карис.

— И все пак — каза той и я погледна, — изглежда, всичко се е променило.

— Здрасти, Макс.

— Карис. — Той й се поклони почтително; чупливата му коса стърчеше във всички посоки.

— Помниш името ми — каза тя и вдигна чинията си. — Каква изненада да те видя тук.

— Колко си забавна. Казваш го, сякаш е нещо естествено, но всъщност от всички места на света…

— … ти влезе в моята столова — довърши тя. — Доста е невероятно. Как си?

Хуморът изчезна от очите му.

— Исках да ти се обадя.

— Така ли? — Карис беше стъписана от това как той смени скоростта, но се помъчи да не го показва.

— Наистина. — Изглеждаше искрен.

— Не е станало кой знае какво.

— Всеки ден от два месеца се сдържам да не ти се обадя. Семейството ми…

Тя се отблъсна с хълбок от зеленчуковия щанд.

— Избързваш малко — каза му с небрежен тон. — Мислех, че може да си поговорим за времето. — Той се усмихна, но не продължи. — Добре де — въздъхна тя. — Но не се обади.

Той се позабави с отговора.

— Мислех, че може би сме прекалено различни.

Носеха еднакви сини тениски на ЕКАВ, държаха еднакви табли и стояха в една и съща столова на Войводство 6. Карис го изгледа цинично.

— Не бях сигурен какво да кажа — добави той.

— Имаше предостатъчно неща за казване, когато се запознахме — подразни го тя. — На всякакви езици.

— Ама беше добро, нали? — попита той.

— Много добро. — Лицето му грейна и тя усети как вътрешностите й се отпускат. — Много елегантно.

— Не беше преструвка — каза той. — Не го правех, за да те впечатля… — Тя повдигна вежда. — Освен ако не те е впечатлило?

Засмяха се и Макс я огледа: стройна и заякнала от обучението в ЕКАВ, с дълга светлокестенява коса, сипеща се по раменете, с няколко косъмчета, блестящи като злато в изкуствената светлина на столовата.

— Радвам се да те видя пак.

— И аз теб.

— Напоследък да си правила импровизирани джемсешъни?

— Всъщност не — каза тя. — Гледам да стоя настрани от мъже, които размахват китари.

— Браво на теб. — В този момент стените засияха в зелено, показвайки, че започват следобедните занятия. — По дяволите — измърмори Макс, — още не съм ял, но трябва да се връщам. — Зае се да трупа обяда си между две дебели филии хляб. — Любимото ядене на братчето ми. Кент би изял всичко, стига да е в сандвич — обясни той.

— Кент — също като политика?

Макс кимна.

— Същият. Кръстен е на създателя на нашата утопия.

Карис се помъчи да не направи гримаса.

— Какво да ти кажа? Родителите ми са негови страстни почитатели. Слушай, може ли да те видя пак?

— Не съм сигурна — отвърна тя.

— Моля те.

— Не знам. — Тя изхъмка и премести чинията в другата си ръка.

— Тази вечер?

— Не мога…

— Моля те, Карис. Искам да ти покажа нещо. Нещо, което се вижда веднъж в живота. — Тя се засмя пак и той направи физиономия. — Току-що си го повторих наум и да, звучи като свалка. Но сериозно, тази вечер ще стане нещо, което смятах да направя сам, но с радост бих взел и теб. Можеш ли да се освободиш?

— Може би.

— Моля те.

— Ами, предполагам — предаде се тя, — че ако се появиш на вратата на апартамента ми и наистина става дума за нещо, което се вижда веднъж в живота, бих помислила дали да не изляза.

— Страхотно — каза Макс и затисна обяда си с хляба. — Ще дойда да те взема в десет. Няма да съжаляваш.

 

 

— Не мога да се кача на това.

— Опитай — страхотно е.

— Няма начин.

— Опитай. — Макс и Карис стояха на улицата пред дома й и се гледаха над един хибриден велосипед. Макс подаваше подканващо дръжките на Карис и тя скръсти ръце. — Хайде де, докарах го за теб. Моето е отзад.

— Не, Макс. Не се плаша от колелото, а от другите на пътя.

— О. Напълно основателно — хората там навън са луди.

— И още как! Не мога да се кача на това нещо, когато покрай мен фучат трамваи със сто километра в час.

— Да не предпочиташ да вървим пеш? — попита той.

— Да — каза тя. — Съжалявам.

Той въздъхна, избута велосипеда си в страничната уличка и го прикрепи към земята с течна ключалка, която извади от джоба си и разстла върху предното колело. Тя се втвърди и той побутна колелото, за да се увери, че не мърда.

— Чакай. — Карис изпитваше необяснимото чувство, че някак си вече разваля спомена за тази вечер, като не е достатъчно смела. Че по някое време в бъдещето ще погледне назад и ще си спомни как се носят на велосипеди през нощния град и косата й се развява на вятъра, докато той се обръща радостно към нея. Знаеше, че това е един от онези моменти, когато трябва да излезе от утъпкания път, да зареже предпазливостта си; да реагира по-малко на това как изглеждат нещата на повърхността и повече на енергията на момента. — Давай колелото.

Макс се ухили и със замах махна ключалката.

— Няма да съжаляваш, Гари.

Тя го перна по ръката.

— Карис. Кари, ако се чувстваш разнежен. „Тъпачко“, ако не се чувстваш.

Той докара колелото пред нея.

— Ясно. Мятай се на седалката. — Ухили се пак и тя яхна колелото и полетя по улицата, вливайки се във вечерния трафик.

Той я настигна с другия хибриден велосипед, докато чакаше на светофара.

— Дявол да го вземе, ама че си бърза! Мислех, че се чувстваш неуверена на тези неща.

— Трябва да слушаш по-внимателно — извика тя. — Казах, че ме е страх от другите на пътя. Не от себе си. — Светофарът светна зелено и тя се устреми напред. Пилотските й инстинкти се задействаха, когато кривна през трамвайните релси. До нея спря сребрист хибриден трамвай; лъскавите бутала, протягащи се по цялата му дължина, изпускаха кислород при всеки тласък.

— Карис — извика Макс. Тя не го чу. — Кари! Ей, тъпачко!

Тя обърна глава към него.

— Да?

Той се усмихна.

— Свий по втората наляво към Паседж.

— В супермаркета ли отиваме?

— Не, глупаче. Защо не ме оставиш да водя?

— Това с нищо няма да помогне на егото ми — отвърна тя и се устреми отново през трафика. Фаровете очертаваха силуета й.

— В такъв случай… — Макс увеличи скоростта, заобиколи друг велосипедист и за миг кривна върху наклона на паважа, използвайки го, за да набере инерция. Карис на свой ред сви по първата улица вляво, превключи на ръчно и завъртя диво педалите, сменяйки скоростите. Наклони се, докато вземаше завоя, за да изпревари Макс до супермаркета.

— За бога — рече той задъхано, когато спря до нея секунди по-късно.

— Не обичаш да те побеждават, а? — подразни го тя.

Той свали крака на земята и си пое дъх.

— Предпочитам работата в екип.

— Е, и къде отиваме?

— Насам — каза той и двамата подкараха един до друг със сто километра в час.

Спряха до някаква стара ограда от ковано желязо с хералдически лилии, която се опитваше да удържи разрасналия се плет, заплашващ да се изсипе на пътя. Слязоха от велосипедите, заключиха ги и тръгнаха към портата, която беше почти скрита от храстите. Макс отключи желязната врата и натисна силно, за да я отвори. Влязоха. Стъпките им отекваха колебливо в мрака. Тесен път се виеше до каменно стълбище.

— Разрешено ли е…? — започна тя, но размисли и се заизкачва през сенките.

— Вероятно не. — Гласът на Макс беше приглушен.

Малко по-късно:

— Няма ли лампи?

— Никакви.

— Зловещо е.

Изкачиха стълбите в мълчание. На върха на един нисък хълм пътят се разширяваше, за да разкрие гледка към града, грейнал в мрака: хаотична картина от сгради от стъкло и стомана сред рушащи се испански развалини. Точно пред тях се издигаше нисък тъмен купол със затворени кепенци на покрива. Дървото беше изкривено, а около вратата растяха плевели и храсти.

Карис зяпна, после попита:

— Това обсерватория ли е?

— Хайде. — Макс я хвана за ръка и тя за миг се стресна, но бързо се окопити и тръгна с него към постройката. Той бутна вратата веднъж, два пъти. Тя поддаде и влязоха.

— Как…

— Много питаш.

— Паникьосвам се малко, когато не знам какво става. Обичам да съм наясно как работят нещата — и къде съм. Как си намерил това място? Защо сме тук? Нямах представа, че някоя е оцеляла.

— Намерих я преди няколко седмици. Стара е, от времето, когато астрономическите наблюдения са се правели предимно от земната повърхност.

— Уха. — Карис направи няколко крачки в малката сграда и отпусна ръце върху голямата дървена греда, деляща стаята като гик на лодка. — Само видима светлина ли използва?

— Не мисля.

— Само видима — каза тя. Очите й се смееха. — Оборудването е наистина старо.

Той сви добродушно рамене.

— Искаш ли да погледнеш?

— Още ли работи? — Тя го изгледа смаяно.

— Затова сме тук. — Макс се захвана да подготвя нещата: отвори един прогнил дървен кепенец и подаде телескопа през отвора. — Днес е последната нощ за близките трийсет години, когато можеш да видиш Сатурн от тази част на света с невъоръжено око.

— Ами космическите мисии?

— Казах с невъоръжено око — повтори той с усмивка. — Над нас, точно където сме сега. Искам да ти покажа пръстените на Сатурн.

— Много романтично.

Той се усмихна лукаво.

— Случва ми се понякога.

— Да, виждам.

Той я обърна с лице към телескопа.

— Завърти лещата, за да го нагласиш на фокус.

Карис се приведе към окуляра и ахна. В него се виждаше Сатурн: малък и кръгъл, опасан от съвършени сиви линии.

— Прилича на рисунка. Не може да е истинско.

— Истинско е. — Макс пристъпи зад нея. — Чувал съм, че колкото по-дълго гледаш, толкова по-хубаво ставало.

Докато очите й се приспособяваха, а облакът от астероиди над Земята се движеше, чернотата на небето направи сферата още по-отчетлива и тя видя, че пръстените на Сатурн имат пурпурен оттенък. Той направи още една крачка.

— Изумително е, нали?

— Направо ти секва дъхът. — Тя се обърна и му се усмихна, после пак се наведе към окуляра. — Иска ми се един ден да летя там горе.

— Това би било невероятно. Обичам звездите.

— И аз. — Тя се взираше мълчаливо в пръстените на Сатурн, докато очите й отново изкараха планетата на фокус. — Никой пилот на ЕКАВ не е успял да стигне по-далеч от земната мезосфера след пристигането на метеороидите.

— Ти ще го направиш.

— Надявам се — каза тя. Метеороиден рояк освети телескопния образ, скривайки за момент планетата. — Иска ми се да видя нощното небе без тези фойерверки — все още не съм се издигала над стратосферата.

— А какво правиш по цял ден?

Тя се усмихна, все още загледана през лещата в Сатурн, докато той изплуваше отново сред мрака.

— Космическите агенции открай време набират пилоти. Аз пилотирам совалки за ЕКАВ в земната атмосфера и се уча да летя по-нависоко — за момента предимно симулации и параболични полети. Но някой ден може да стигна до астероидния пояс и току-виж се опитам да намеря изход през него. В момента те картографират астероидното поле. Бих искала да видя Сатурн, без пояс от камъни да ми пречи на гледката.

— Ще го направиш, сигурен съм. — Той повдигна бавно косата й и я целуна по тила.

Карис се притисна към ръката му. Той прокара палец по голото й рамо.

— А какво правиш ти по цял ден? — попита тя.

Макс остави косата й да падне и да се разстеле по гърба й. Стоеше неподвижно зад нея.

— Мислех, че ще съм в кулинарния екип и ще готвя за астронавти като теб — каза той, — само че ме пренасочват към хранителната наука и изследванията.

— Интересно.

— Определено е неочаквано за човек, който вече има три работи на пълен работен ден. — Ръката му проследи извивката на рамото й до кръста.

— Напомни ми какви?

— Магазинерче, готвач и онлайн сваляч на карисоподобни особи.

— Помня. — Тя направи пауза. — Това с всички момичета ли го правиш?

— Кари — каза той спокойно, — мисля, че е справедливо да кажем, че всичко, което правя с теб, е за първи път.

— Като например?

— Не знам… Да нахълтвам в изоставени обсерватории, за да наблюдавам небесни събития, случващи се веднъж в живота. Да преследвам нещо с теб. Да се чудя каква е на вкус кожата на тила ти. — Тя се изчерви и той се засмя. — Ти си различна и това ме кара да се чудя дали аз също мога да съм различен.

Тя извъртя глава, за да го погледне, и се облегна на него.

— Само че не можем да нарушим правилата. Не искам да ме изритат от Европия — ако представителите на Войводствата разберат, или пък семейството ми…

— Заради една дребна връзка? — каза тя весело. — Не мисля, че ще си правят труда.

— По-добре повярвай. Чувал съм какви ли не слухове за хора, които са били накарани да напуснат, след като съзнателно са тръгнали срещу правилата и препоръките. — Лепна още една целувка върху шията й. — Погледни пак нощното небе — прошепна. — Съсредоточи се върху пръстените.

Тя се наведе отново и той я хвана за кръста, усещаше дишането й. Докато Карис се взираше в пръстените на Сатурн, видими за последен път за следващите трийсет години над мястото, на което се намираха, Макс описваше с ръце кръгове по шията и гърба й, прегръщаше я и я топлеше.