Кейти Хан
Задръж звездите още миг (11)

11.

Четирийсет и пет минути

Като подскачат като камъчета по вода, Макс и Карис потъват все по-дълбоко в астероидния пояс. Поясът кръжи около Земята и създава прелестен дъжд от падащи звезди нощем, а понякога и денем, но тук горе — във вътрешността на астероидното поле — е страховито.

— Минаха четирийсет и пет минути — казва Макс, докато падат, и се оглежда нервно. — Изгубихме половината от времето си. Никой няма да дойде, нали?

— Няма кой да дойде.

— Съвсем сами сме.

— Престани.

— Можем направо да се откажем.

Карис прехапва устна.

— От какво да се откажем?

— От опитите да намерим начин да оцелеем.

Тя го поглежда остро.

— Какво?

— Какъв е смисълът? — Той свива рамене.

— Моля те, Макс. Нямам нужда да се оправям и с твоята нововъзникнала депресия отгоре на всичко. — Тя посочва полето от метеороиди около тях.

— Може би трябва да си свалим шлемовете още сега, да приемем бързия край, вместо да отлагаме нещата.

Тя го удря по гърдите.

— Стига! Сериозно говоря! Погледни надолу. — Тя посочва към зрелището от фойерверки над Китай: метеори с размерите на библиотечни рафтове оставят огнени дири в земното небе, докато изгарят, пронизвайки атмосферата. — Представи си как всички онези хора гледат нагоре, а ние сме единствените, които гледат надолу.

— Хмм — казва Макс. — Това не намалява особено ужаса ми от факта, че сме сами.

— Не сме сами — настоява тя и двамата продължават да гледат метеоритния дъжд над Китай. — Тук горе поне не трябва да се притесняваме нито за Правилото за двойките, нито за представителите на Войводствата, нито за ядрения разпад от унищожаването на САЩ и Близкия изток, нито че тези метеорити ще паднат на земята. — Потръпва при мисълта за състоянието на планетата, която са оставили под себе си — свят, описван като съвършен, макар че бавно се разпада.

— Но тук горе при нас няма никой. Това не е ли някак си по-зле?

— Руското кученце космонавт сигурно се носи някъде тук в своя кораб — казва тя. — Лайка.

— Горкичкото — казва той замислено и в гласа му се прокрадва отчаяние. — Мислиш ли, че Ана е някъде тук горе?

Изненадана, тя поклаща глава.

— Не, миличък.

— Може и да е.

— Не мисля.

— Някъде.

Обезпокоена от тази внезапна промяна в поведението му, Карис го удря още веднъж в гърдите, за всеки случаи, после забелязва, че очите му са леко разширени.

— Макс? Добре ли си?

Той все още гледа метеоритите под тях.

— Не съм замесен от подходящото тесто за това. Аз съм готвач, Кари. — Поглежда я умолително. — Аз съм само един най-обикновен готвач.

— Не, не си. Ти си член на Европейската войводска космическа агенция и двамата сме обучени — макар и набързо — да бъдем тук.

— Да.

— Би ли се пошегувал, ако обичаш?

— Не точно сега — казва той. — Пазя една шега за по-късно.

— Добре.

— Вероятно ще се отнася за науката в хвърлянето на „жабки“.

Тя сбърчва нос.

— А нещо по-добро?

— Работя по въпроса.

— Хубаво.

— Но физиката ти си я бива — казва Макс, — що се отнася до „жабките“.

Тя се засмива.

— Предполагам, че астероидите са просто камъчета, подскачащи из космоса. Разликата е само в средата.

— Би било наистина трудно да правиш „жабки“ при нулева гравитация. Освен ако не отскочи от тази галактика, за да попадне в следващата.

— Доста задълбочена мисъл — казва тя, радостна, че той започва да се поотпуска, докато си бъбрят глупости. — Значи не мислиш, че сме сами тук?

Той посочва към лилавите багри на Млечния път.

— Хайде, хайде. Едно време сме си мислили, че сме единствената обитаема планета в единствената галактика. Сега знаем, че има безброй много галактики в една разширяваща се вселена. Едва ли сме чак такива късметлии, че всичко това да е само за нас.

Карис се изкикотва.

— Говориш като агент на недвижими имоти, който рекламира космоса.

— Продава се! Кажете на всичките си приятели — декламира той карикатурно. — Отляво, зашеметяваща панорама към всички съзвездия в космоса. Отдясно, лесен четиристотинкилометров маршрут до центъра на Земята, който избягва часа пик. Квартирата е уютна, с автентичен стъклен шлем да ви пази от стихиите, но съседите са дружелюбни.

Тя ръкопляска и Макс се покланя и казва:

— Благодаря. Чувствам се по-добре.

— Предполагам, това ще трябва да правим оттук нататък: да си говорим, за да не превъртим.

— Ако знаеш как да спрем превъртането, кажи — писна ми да се премятам.

Карис се оглежда.

— Знам, че винаги сме мислили за Земята като за „долу“, но ако ще ти е от помощ, в микрогравитация няма „горе“ и „долу“. Все едно е накъде сме обърнати.

— Мозъкът ми слага Земята като константа под нас. Винаги, когато тя се премести, се чувствам като на увеселително влакче.

— Аз също. Може би трябва да спрем да гледаме към дома.

Той не казва нищо за тази дума — „дом“.

— Макс, какво искаше да кажеш одеве? С онова „Тонове сено товарили“?

Божичко!

— Божичко, това ли?

— Какво имаше предвид?

— Озрик каза да питаш каквото ти трябва, преди да излезем от обхват. Ти разполагаше с време само за един въпрос. По-рано той ти беше казал, че има четири дрона. Дронове, Кари. „Дроновете отговарят ли?“

Тя го поглежда шокирано.

— Тонове сено товарили. „Дроновете отговарят ли?“

Макс свива рамене.

— Чудех се дали не може да върне дроновете, да ги прати насам.

— Майтапиш се. Защо не каза, по дяволите?

— Казах ти. Но загубихме връзка — отвръща той раздразнено. — Не си ли забелязала, че Озрик може да отговаря само на въпроси, които си му задала?

— Цялата работа беше шантава. — Не губи време. Какво искаш да попиташ?

— Е, вече е прекалено късно. Не можем да говорим с Озрик, не можем да говорим с „Лаерт“, не можем да говорим със Земята.

— Съжалявам. Не успях да те разбера.

— Е, карай да върви. Аз също не отгатнах „директната връзка“, така че май двамата сме еднакво безполезни. — Той избърсва стъклото пред лицето си с ръкав. — Какво искаш да правим сега?

— Не бих възразила срещу едно питие.

— Сериозно говоря — казва той. — Какво искаш да правим сега?

Кари посочва наоколо.

— Не разполагаме с кой знае колко време.

 

 

Времето заедно се превърна във всичко за тях, докато връзката им беше от разстояние, но разстоянието, оказа се, нанесе поражения на връзката им. Петъчните вечери бяха странни, учтив неловък път обратно към близостта, единият от тях винаги изтощен от пътуването, а другият напрегнат от положението си на домакин. Карис пристигаше във Войводство 13 мрънкаща и смутена, заяждаше се за това и онова или се оплакваше от някакъв досаден пътник и не можеше да погледне Макс в очите. Той се суетеше около нея, но нямаше вербалния капацитет да я успокои, така че двамата се пъхваха бързо в леглото. После лежаха заедно и ендорфинът потискаше раздразнените им, смутени мисли, карайки ги да се отпуснат.

— Добре дошла — каза Макс и се претърколи на една страна да я погледне. — Вече си на себе си, нали? Защо винаги си толкова стресирана, когато идваш тук?

Карис се обърна по корем и повдигна косата си, за да може той да прокара пръсти по гърба й.

— Не знам. Предполагам, че когато те видя, не знам дали през седмицата не се е променило нещо. Не знам дали си още мой и дали ме искаш — все едно започваме отначало. Връзката ни трябва да се преражда всеки петък и това е изтощително. Но когато ми сваляш дрехите — тя погледна към мястото, където те лежаха омотани, — това е пряк път за връщането ни към истинските нас.

Той повдигна вежда.

— И като за пряк път не е никак лош. — Гризна я по носа и тя се отдръпна със смях.

— Хей.

Макс си спомни за ролята си на домакин и се върна към нея.

— Да ти донеса ли нещо?

— Вода. Ожаднях. — Тя се усмихна и отметна косата от очите си, но когато той излезе от стаята, скочи да провери лицето си в огледалото, тъй като все още не се чувстваше съвсем комфортно в негово присъствие. Когато го чу да се връща, се хвърли обратно на леглото и се зазяпа в тавана, докато той затваряше вратата.

— Благодаря. — Щяха да са им нужни поне ден-два, за да си спомнят какво е да са един с друг, но тогава вече щеше да е време да се качват на полетите си, за да се върнат в своите Войводства, с целувка на прощаване, и нищо не можеше да прогони този неделен ужас.

— Хайде да поиграем на една игра — каза той един ден в апартамента й край морето. — Довърши изречението. Когато астероидите разбият Земята на парчета, искам да съм…

Тя се замисли.

— Високо над тях и да гледам надолу. А ти?

— В леглото с теб. — Той вдигна ръка, та Карис да се сгуши до рамото му, и се засмя, когато тя му каза, че отговорът му е типично мъжки.

Да живеят в различни градове отначало им се струваше доста освобождаващо. И двамата изучаваха безпрепятствено чистата автономия на делничните дни и нощи. Макс стоеше на работа до по-късно, Карис се вглъбяваше в своето обучение във Войводство 6, донякъде облекчена, че никой не я пита по кое време ще е готова за ядене и какво би искала за вечеря. Радваше се на малките свободи: да не се налага да се тревожи за космите по краката си беше плюс; крайната самота нощем беше определено минус. Тя се посвети на кариерата си, летеше повече, по-бързо и по-продължително, докато не си спечели повишение: лиценз да лети над Линията на Карман, която дели космоса от земната атмосфера. След безупречния си първи полет получи всеобщи похвали и показа на Войводствата още един млад труженик, който може да надскочи себе си, когато не е разсейван от любовта.

Най-трудните моменти и за двамата бяха ясните признаци, че единият е постигнал нещо, в което другият не може да го последва. Във Войводството на Макс Карис се мъчеше да навакса с новите му познати, срещаше ги мимоходом през уикендите като „приятелите на Макс“, но така и не успя да ги опознае и да развие истинска близост с тях. Във Войводството на Карис Макс беше учтив с хората, които познаваше, но когато тя ги измъкнеше навън, у него се зараждаше смътното чувство, че някак си е надраснал миналото си.

Малките моменти бяха тези, които им носеха радост. Той й звънеше в някой далечен град, с включено видео, така че лицето му да изникне гигантско на СтенРеките в хола й; другите две стени бяха посветени на ОбщУм и отворени медии, по които течаха новините.

— Здравей — каза тя, като разпери ръка, за да приеме разговора.

— Здрасти — каза Макс с усмивка. — Какво правиш?

Тя вдигна пилотския наръчник от скута си.

— Чета. Преговарям. Започват да пращат нови пилоти до астероидния пояс, да видят дали не биха могли да си пробият път.

— Така ли?

— Помислих си, че мога да напредна със списъка за четене. Макар че — тя пусна с презрение книгата — никой от тези, които пишат наръчниците, не е бил там и информацията е малко повърхностна.

— Гадно. — Той се поколеба.

— А ти добре ли си? Какво правиш днес?

— Нищо. Сготвих, хапнах… Липсваш ми, предполагам — каза той и разроши косата си.

Карис се усмихна.

— Искаш ли да прекараш следобеда с мен?

— Как?

— Тук. — Тя посочи стаята наоколо и разпери ръце в по-голяма рамка, така че цялата стена да се предава в хола на Макс. — Направи и ти същото. — И той го направи, така че едната стена от апартаментите им предаваше апартамента на другия.

— Това е… яко. — Макс се настани обратно на дивана.

— Да не смяташ да седиш там и да ме зяпаш?

— Какво? Не. — Той се зае с нещо в апартамента си и тя се усмихна на себе си, преди да продължи с пилотския наръчник. Цял следобед си бъбриха.

Оттогава често свързваха стаите си по този начин. На Карис й харесваше като си поръчва ядене в картонени кутийки от ресторантите, Макс да споделя кухнята си с нея. Лещите на камерата се замъгляваха от димящите тигани, докато готвеше. Тя гледаше благоговейно уменията му с ножа, как кълца зеленчуци и месо с изключителна точност, ръкопляскаше, когато той нарежеше глава лук и вдигнеше идеалните кубчета, изчервен от похвалата й. Понякога седяха и четяха заедно, или пък дремеха. Стената представляваше портал към друг хол, друго Войводство, друг живот.

 

 

— Карис? — пита той, докато продължават да гледат светлинното шоу над Китайската народна република.

— Да, Макс?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да, Карис.

— Радвам се, че водим този разговор, Макс — казва тя безизразно.

— Аз също — отвръща той, макар че всъщност не я слуша. Нарушавайки собствения си съвет за гледането на Земята, даден само преди броени мигове, те се взират надолу към нея, докато се премятат. Все още са вързани един за друг и въртенето им в космоса прилича не толкова на балет, колкото на недодялана румба.

— Гади ми се малко — казва Макс.

— В името на всичко, което ни е останало на тоя свят, не повръщай в шлема си.

— Гнях…

— Извърни очи. — Тя го побутва, без да откъсва собствения си поглед от Земята. — Недей да гледаш.

Макс извърта глава и поглежда назад, към астероидния пояс. Големите скали все още не представляват заплаха за тях. Най-голямата е поне на няколкостотин метра по-долу. Другите по-внушителни астероиди се забелязват лесно и като цяло могат да бъдат избегнати. Миниатюрните микрометеороиди са тези, които могат да ги изненадат във всеки момент, да пробият скафандрите и резервоарите им или да спукат стъклата на шлемовете им. Карис все още гледа Земята и Макс я наблюдава с обич, когато нещо се мярва в крайчеца на полезрението му, зад главата й.

— Това не беше ли…

— Какво? — пита тя.

— Стори ми се, че видях… — Той извива шия в опит да види дали зад нея има нещо, дали наистина е зърнал нещо да се движи. — Нищо.

— Още ли ти се гади?

— По-добре съм — казва той.

— Хубаво.

Той го зърва пак.

— Там има нещо!

— Какво? — Тя се обръща към него и той посочва в другата посока, но когато тя се извърта, там няма нищо. — Нищо не виждам.

— Сигурен съм, че имаше…

— Не ти е добре.

— Не…

— Колко въздух ни остава? — Тя се намръщва. — За трийсет и девет минути. Не би трябвало още да си губиш разсъдъка. Какво видя?

— Светлина.

— Зад мен ли? — Тя се обръща, но там пак няма нищо. Поглежда отново надолу към Китай и Тибет, където нощта преминава в ден.

— Наистина ми се стори, че видях нещо — казва той и клати глава. Но тя се взира към изгрева, който пълзи по тибетската граница, потънала в тъга и носталгия, незасегнати от виденията на Макс.

Той го зърва пак.

— Светлина!

Тя се завърта толкова бързо, че се блъсва в него и краката им се люшват настрани.

— Извинявай. Къде?

— Там. — Той посочва право над главите им. — Виждаш ли я?

Движението ги понася в кръг и минават няколко секунди, преди Карис да може да отговори.

— Това светлина ли е? — Тя присвива очи.

— Спасени ли сме?

— Кой би могъл да е?

— Не знам…

— Виждам я — казва тя и сърцето на Макс се разтуптява в гърдите му.

— Наистина ли?

— Ей там. Но не мисля, че…

— Какво е? — Той се напряга да види по-добре, а после се отпуска под тежестта на осъзнаването. — О…

Гласът й е много, много тих.

— Съжалявам, Макс.

— Това е кометата — казва той.

— Да, така мисля.

— Нагряла се е от слънцето, затова сияе.

— Да. — Тя говори спокойно, но после възкликва: — Хей, тя се носи право насам. Трябва ли да се тревожим?

— Мислех, че е истинска светлина.

— Макс. Мислиш ли, че ще ни удари?

Той е прагматичен.

— Това е в твоята област. — Махва с ръка. — Както и да е, тя няма да стигне до нас още цяла вечност. Дотогава отдавна ще сме мъртви.

Карис трепва при думите му, неспособна да ги опровергае. Обръща се пак към Земята и докато слънчевата светлина напредва по повърхността й и зората залива Тибет, усеща как Макс я хваща за ръката.