Кейти Хан
Задръж звездите още миг (27)

27.

Шест минути

Светлината се движи към тях бавно, като призрачна надежда.

— Не полудяваме, нали? — казва Макс. — Това не е мираж?

— Не, Макс — казва тихо Карис. — Не е мираж. — На двайсетина метра под тях прахът от астероидното поле се вихри около най-големия метеороид. Още по-долу светът се върти, над Африка се заражда циклон. Но Макс не гледа никой от тези природни феномени, нито светлинката на сателита, носещ се бавно към тях. Вместо това гледа Карис, кестенявата й коса, сплетена и навита в стъкления й шлем, с малката маргаритка, забодена в плитката й, и няколко свободни кичурчета около лицето й. Ръката й е бледа и гола в мрака на вселената. Белият конец, зле вързан, плува в микрогравитацията около пръста й и той се взира в него, после връща поглед върху лицето й.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

Тя се усмихва, малко неуверено.

— Все едно не си ме виждал от месеци.

— Струват ми се години.

Карис го докосва по рамото.

— Изглеждаш все едно си преживял войните. — Очите му се свеждат към конеца около пръста й и пак се връщат на лицето й, но той не казва нищо. Тя кимва. — Скоро ще спрем в точката на Лагранж.

Двамата инстинктивно свиват крака като балетисти, които се приземяват върху дъските на сцена, и докато се изравняват с каменния астероид, се забавят и спират.

— Физика, а? — казва послушно Макс. — Винаги е права.

— Освен когато са мислили, че Земята е плоска. — Карис стисва голата му ръка в своята и той й отвръща. Остават така за секунда, усещайки ръката на другия, преди Карис да вдигне очи. — Отблизо този астероид е гигантски.

— Гигантски е — съгласява се той. — Не мога да повярвам, че прелетяхме толкова близо до него.

— Съжалявам.

— Недей.

Не съвсем готова да навлезе в това, Карис задава въпрос, чийто отговор вече знае.

— Колко време ни остава?

— В момента ли? — казва той. — Сателитът идва право към нас и ще е тук след шест минути, мисля.

— Шест минути. Не е много.

Макс дръпва ръката си, по-скоро за удобство, отколкото влагайки някакъв смисъл. Шест минути: времето, необходимо за сваряване на идеално рохко яйце; средната продължителност на секса между повечето двойки; времето, което е отнело унищожаването на Ню Йорк Сити.

— Това е цял един живот — казва той. — Съжаляваш ли?

— За кое, за това ли? Не — отвръща тя, малко прекалено бързо. — Може би. Не знам. Понякога се чудя дали нямаше да е по-добре да не искаме отмяна на правилото.

Макс прави физиономия.

— Работата е там, Кари, че не я поиска ти. Аз я поисках. Което ще рече, че всичко случило се е по моя вина. — Тя не отговаря и той прехапва устна. — Сега е мой ред да съжалявам.

— Недей. Не мисля, че сме толкова различни.

Астероидният прах се завихря край тях и скрива сателита за момент.

— Права си — казва Макс. — Не мисля, че сме.

Карис вдига ръка и разперва пръсти.

— Ще се свържа с Озрик.

— Добра идея. — Той й се усмихва.

Тя проверява дали мрежата си е на мястото, надяната върху пръстите й, и започва да пише.

„Тук е Карис Фокс от «Лаерт», искам незабавна помощ. Приемате ли?“

Изчаква.

„Повтарям, тук е Карис Фокс от «Лаерт», искам незабавна помощ. Приемате ли, край.“

— Никакъв отговор — казва на Макс.

— Продължавай да се опитваш.

„Моля те, Рик.“

Аудиоканалът й оживява със звън.

Здравей, Карис. Тук е Озрик.

— Озрик — прошепва тя на глас, когато синият текст се появява отстрани на стъклото й.

Комуникирам директно с компютъра на сателита, за да ти предам това, Карис.

„Благодаря ти.“

Искаш ли да направя нещо със сателита, Карис?

„Не, благодаря.“

Сигурна ли си, Карис?

„Какво си говорихме — пише тя — относно добавянето на името ми в края на всяко изречение?“

Извинявай.

„Няма нищо. Озрик, права ли съм да мисля, че в случай на катастрофа в космоса комуникационните записи на ЕКАВ са публично достояние?“

Пауза.

Да, Карис.

„Всичко, което си пишем с теб в последните ни мигове, е достъпно за гражданите на Войводствата?“

Още една пауза.

Да, Карис.

„Добре. Изчакай.“

— Кари? — пита Макс.

— Сателитът е един от нашите дронове. Ще е тук след шест минути. На теб ти остават шест минути въздух, а на мен скоро ще ми остават две.

— Права си. Съжалявам…

— Няма нищо. Одеве бяхме длъжни да опитваме различни неща. Винаги е имало опасност нещо да се обърка. Ако не беше твоят тласкач, аз щях да ни убия с озон.

— Но може би щеше да успееш да направиш черен кислород, което е впечатляващо.

Тя се засмива.

— Виж, това би било нещо! Да натрия носа на физиката!

— Мисля, че строго погледнато е химия.

— Много смешно. А сега слушай, защото се опитвам да съм делова.

Макс е сериозен.

— Забелязах.

— Ти ще оцелееш и ще оправиш нещата, които започнахме да рушим. — Тя го хваща за ръката. — Защото ние, съзнателно или не, положихме началото на верижна реакция. Привлякохме толкова внимание към правилото, което ние не харесваме… че подкопахме чувството за общо благо. — Тя се взира в него, подканва го да разбере. — Не мисля, че Европия беше утопия за мен. Никога не съм се вписвала в идеала на Индивидуализма, но това не значи, че се радвам на разпадането му. Така че моля те, Макс. Трябва да се върнеш и да оправиш нещата.

— Не мога, Кари.

Тя въздъхва.

— Опасявах се, че ще кажеш така.

— Това, което трябва да знаеш, е, че видях живота си без теб и честно казано, той е безрадостен.

— Може пък да се нареди добре.

— Не, аз знам. Видях го — казва той. — Семейството ми няма да ми прости и вече няма да има място за мен там долу. Уменията, които притежавам, нещата, които искам да направя… Никой не се нуждае от мен, ако теб те няма. Без теб не съм герой.

Карис е замислена.

— Но ние го разрушихме, Макс.

— Не сме.

— Разрушихме го. Накарахме ги да се вгледат внимателно в правилата. — Посяга към него.

— Може и да е вярно — казва Макс — и ме боли да го кажа, но всяка система, която може да бъде разрушена от факта, че те обичам, поначало си е била доста крехка.

Тя издишва и слага голата си ръка в неговата.

— Олеле.

— Знам.

— Не го вярвам. Макс Фокс да отхвърля утопията?

— Истина е.

— Освен това — извинявай, — не каза ли току-що, че ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам. Съжалявам само, че не ти го казвах по-често. Трябваше да ти го казвам всеки ден.

— Не — промълвява тихо тя. — Така означава повече.

— Опитвах се. Особено на кораба. Винаги съм харесвал онази част от „Хамлет“, където той пише писмо на Офелия, искаше ми се да ти я прочета — точно това се опитвах да направя тази сутрин.

— О?

— Да. — Той прочиства гърло. — „Съмнявай се, мила, в земята, в слънцето, в звездния рой, съмнявай се в правдата свята, но нивга — в това, че съм твой!“^[1]

Карис е видимо трогната.

— Да не би да ми рецитираш Шекспир, Макс?

— Да.

— Мамка му. Може би наистина халюцинираме — казва тя. — Сигурно наистина са програмирали кислорода ни да се изпуска по-бавно в края.

— Млъквай.

— Извинявай. — Карис се засмива.

— Стига си ме дразнила. — Той я грабва и я притиска към себе си колкото може. — Съсипваш момента.

— Просто съм щастлива, че ми каза, че ме обичаш.

Макс остава неподвижен за момент, после намества скафандъра си в миг на смущение.

— Трябва да те подготвим.

Карис въздъхва.

— Макс…

Той минава зад нея и започва да опипва демонстративно раницата й и да нагласява ремъците и кабелите.

— Готово. — Остава зад гърба й. Тя вдига голата си ръка към рамото си и той я стисва, може би за последен път. — Чуй ме, Карис. Ще трябва да смениш бързо тръбичките, когато ти свърши въздухът. Аз вече съм разхлабил твоята — трябва само да я откачиш и да я завинтиш към другата раница, ясно? Завивай я, докато щракне. Потупва я по ръката. — Разбираш ли?

— Не, Макс. Знам какво се опитваш да направиш и няма да ти го позволя. Няма да ме изоставиш заради някаква рицарска глупост. Няма да ми дадеш своята раница — казва тя и се обръща толкова рязко, че завърта и него. — Няма да ти позволя да го направиш. Не е нужно да ме спасяваш.

— Кари, не — казва той.

— Няма да съм същият човек, ако те оставя тук — така че няма да го направя.

Той е шокиран.

— Да — казва тя и гласът й се връща към нормалната си интонация. — Но все още има време за теб. Можеш да стигнеш до дрона, да се върнеш на Земята. Да видиш пак брат си. — Тя втвърдява сърцето си. — Егоистично е от твоя страна да го изоставиш толкова лесно.

— Лесно ли? — извиква Макс. — Мислиш, че нещо от това е било лесно? Защото да живея без теб също няма да е лесно. Няма да ти позволя да срежеш въжето, за да спасиш мен. Говориш ми, че съм се опитвал да се правя на рицар, Кари, но и ти не си по-добра.

— Съжалявам, че унищожих кораба — казва тя, като сменя бързо темата, и той се сепва изненадано.

— Ти си го унищожила?

— Да, навлязох прекалено дълбоко. Стори ми се, че виждам — не, наистина видях — път през астероидите. Изход.

Той повдига вежди.

— Път навън? Уха!

— Знам — казва тя. — Но разбих кораба, като се опитах да мина. Корпусът беше продупчен от метеороид, а останалото го знаеш. Наистина съжалявам.

— О, карай да върви.

— Само това ли ще кажеш?

— Ами, вече не можем да направим кой знае какво по въпроса — казва той и се оглежда. — Но път навън? Кари, ти успя.

— Като рискувах живота ни. И сега сме заседнали един с друг.

— За две минути, а може би и по-малко. Сигурна ли си, Карис?

— Сигурна съм. А ти? — Те си поемат дъх и никой от двамата не иска да брои още колко им остават до последния.

— Значи сме го решили — казва той. — Никой от нас не иска да си тръгне със сателита.

— Аз определено не искам. А ти?

— И аз — казва той с примирение. — Без теб съм загубен.

Тя въздъхва.

— Значи това е краят.

— Да.

— Какво ще правим?

— Мисля да поразпуснем малко — казва той. — Да погледаме как северното сияние играе над атмосферата, да помислим за семействата си, да благодарим на щастливите си звезди и да си кажем лека нощ.

— Толкова окончателно?

— Времето ни изтича, Кари. Както ти казах преди час, или ще оставим да ни се случи, или ще вземем нещата в свои ръце и сами ще му сложим край.

— Сами ще му сложим край — повтаря тя. — Да. — Голата й ръка посяга към неговата и Карис си поема дълбоко дъх. — На три?

— На три.

Аудиоканалът им пропуква.

— Едно.

— Две…

— Чакай! — Карис вдига ръце. — Винаги съм искала да си мислиш, че нямам нужда да го чувам или да го изричам. Никога не съм те карала да го произнасяш на глас. Но искам да ти кажа, че те обичам, вероятно от мига, в който спаси картофите ми, досега. Съжалявам, но е така и искам да го знаеш.

Макс си поема дълбоко дъх.

— Любов от пръв поглед? Кари, това се казва романтика. Благодаря ти. Не го заслужавам. — После сменя тона, неспособен да устои. — Но винаги съм знаел, че се преструваш.

— Аз пък винаги съм знаела, че си надут пуяк — отвръща тя, — но някак си сме още заедно.

— Да, заедно сме. Сами в космоса. Без нито звук от Озрик…

— Озрик. За малко да забравя. — Тя бързо пише на Озрик координатите на изхода от астероидното поле, доколкото ги помни. Описва най-кратката маневра и пътя, който ги е извел извън полето, но е разбил кораба им, когато са излезли от другата страна. Синият текст пулсира и избледнява върху стъклото на шлема й.

— Сами в космоса — повтаря Макс.

— Ние сме в нищото, Макс.

Той се усмихва.

— Предполагам, че е така. Забавно, защото истинското значение на „утопия“ не е „идеално място“, като онова там долу. — Той посочва към Земята, която се върти бавно под тях. — На гръцки „утопия“ означава „никое място“.

— Казваш ми, че въпреки всичкото си позиране Европия ни е пратила в истинска утопия? — Тя се засмива.

— Знаеш ли — казва той, — исках да се прибера у дома още откакто дойдохме тук. Все вярвах, че най-добрите ни дни ще са долу на Земята. Но въпреки всичко бях толкова щастлив тук горе, с теб. Идеалното място не е държава или философско течение. То е тук, това сме ние — казва той и тя тихо заплаква. „Твой съм — й е казал Макс много отдавна. — Кари? Казах, че съм твой“, макар че тя никога не го е вярвала наистина. Но ето го тук, с достатъчно въздух да оцелее и да се върне у дома; а вместо това е избрал…

Тя спира.

„Озрик — пише бързо, — пратих ти координатите за пътя през астероидното поле. Проходим е, макар и трудно. Мисля, че ще можете да напуснете пак Земята, ако искате. Но преди да го направите, кажи им…“

Замисля се какво иска да им каже. За онова, което е казала майка й, или би казала, или би могла да каже, и най-сетне разбира, че Гуен би била само наполовина права.

„Кажи им, че първата любов може да те пречупи. Но може и да те спаси.“

Двамата гледат как северното сияние танцува в атмосферата над Арктика и околните земи, зелен спектър, който се сипе от небето над техните домове в алтернативното бъдеще — бъдеще, което те никога няма да познаят.

Предупредителната аларма на Карис зазвучава.

— Време е.

— Добре. — Той се взира във върха на сиянието, в червените му лъчи, насочени нагоре към космоса, невидими за обикновения наблюдател, който гледа синьото и зеленото долу в северното полукълбо.

— Макс, аз… — Тя посочва извинително към скафандъра си с грейналите в червено предупредителни лампички. — Не мисля, че мога. — Мисълта да откачи кислородния си запас, макар и изчерпващ се, е ужасяваща.

— Хайде да го направим така: аз на тебе, ти на мене. — Той я придърпва бавно в прегръдка и ръката му хваща тръбичката зад гърба й. — Хвани и ти моята.

Тя посяга зад главата му и отпуска леко ръце върху стъклото на шлема му. Внимателно вдига голите си пръсти и ги слага върху тръбичката на тила му. Белият конец, вързан хлабаво около пръста й, виси свободно.

— Без извинения — казва той. — Това е, което искаме.

Тя кимва тъкмо когато зазвучава и втората й аларма.

— На три.

— Стига броене, Макс — казва тя и той я разбира. — Това е краят.

Много внимателно, без да затварят очи или да извръщат поглед, с ръце увити около другия, Макс и Карис си откачат шлемовете и вдишват студа на мрака.

Зад тях светлините на Млечния път пламтят като огън, докато тежест обгръща дробовете им; и притиснати в любовна прегръдка, под тежестта на хиляда звезди, Макс и Карис започват да танцуват.