Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hold Back the Stars, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Иванов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Космическа фантастика
- Любовен роман
- Постапокалипсис
- Робинзониада
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Трилър
- Утопия
- Характеристика
-
- Близко бъдеще
- Близък Космос (Слънчева система)
- Извън Земята
- Изкуствен интелект
- Линейно-паралелен сюжет
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване и корекция
- starlet (2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Кейти Хан
Заглавие: Задръж звездите още миг
Преводач: Иван Иванов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 18.04.2017
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-754-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7870
История
- — Добавяне
20.
Чарът на Лиу им осигурява маса в Ротационния ресторант, макар че са с куче. Като по някаква магия Лиу получава от една сервитьорка купичка с малко остатъци и я слага на пода. Лайка се нахвърля лакомо върху тях.
— Не забравяй да го храниш — казва той меко и гневът на Карис лумва.
— Мога да се грижа за собственото си куче.
— Не съм сигурен дали се грижиш и за себе си, миличка, само това ти казвам. Дори ти да не си гладна, кучето все пак трябва да яде.
Тя гледа как Лайка жадно лочи налятата след излапаната храна в купичката вода и усеща пристъп на угризения.
— О, боже. Не мога да се грижа за никого. Убивам всичко, което обичам.
— Шшшт — казва Лиу, хваща я за китките и слага в ръцете й едно меню.
— Задушавам го.
— Той е куче спасител, харесва му и има нужда от теб.
— Не мога… — Тя се взира в менюто, без да чете.
— Знаеш ли — казва Лиу, — наистина е трудно да си логичен и да се оправяш със сложни чувства, когато не си ял. Хайде — поръчвай.
Тя отстъпва и поръчва спагети, протягайки ръката си към чиповия скенер. Налага се да запретне ръкава на износения стар пуловер на Макс, за да оголи китката си.
— И малко чеснов хляб — казва Лиу. Карис понечва да протестира, но той само махва с ръка. — Въглеводородите помагат. Това е наука. А сега — казва той, — разкажи ми любимия си спомен за Макс. Определящият анекдот за този славен момък.
Тя го поглежда изненадано.
— Да не мислеше, че ще те оставя да тънеш в униние? — Той поклаща глава. — Случилото се там горе вече е минало. Трябва да продължим напред, с уважение към паметта му, а не да се самоубиваш от вина и тъга заради онова, което би могло да бъде.
— Лесно ти е да го кажеш — прошепва тя.
— Той не би искал това. Би искал да теглиш чертата. И по някое време да се натряскаш до безпаметност. — Тя прави гримаса, но го разбира. — Е, разкажи ми любимия си спомен.
— Не мислех, че го одобряваш — казва тя.
— Това между вас ли? Не — или по-точно, по-рано не го одобрявах. Но пък неотдавна напуснах една потисническа култура, така че знам какво е да се опълчиш на обществените норми.
Карис затваря очи.
— Разкажи ми любимия си спомен за Макс.
— Не знам — казва Карис, замисляйки се за първи път за Макс. Умът й витае по границите на неговата светлина, отказвайки да навлезе изцяло в нея, където може би ще му се наложи да се изправи срещу тези емоции. — Имаше толкова много неща, свързани с него — толкова много истории.
— Ето го моя. Ще ти дам съкратената версия. — Лиу си налива вода и си подрежда приборите и подправките. — Когато се запознахме, той ми помогна с някои запитвания за храна, както вероятно знаеш. Толкова красиво момче — каква загуба. Връщах се в супермаркета всеки ден, но той отказваше да бъде омаян. Убедих го да ми помогне да се науча да готвя — мен, клиента номер едно на ресторантите. — Вдига чашата си като за тост. — Предложи да ми даде урок в своята кухня, защото аз нямах кухня. Оттам нататък се появявах в дома му повечето вечери и той ме пускаше. Седяхме и гледахме филми в приятелско мълчание.
— Това ли ти е най-яркият спомен за Макс? — пита тя объркано, когато Лиу млъква.
— Да. — Лиу побутва към нея една чаша. — Защото беше толкова типично за него. Той не търсеше активно приятелството ми, просто го остави да се случи. Аз го исках и той позволи на чувствата ми да пренесат желаното в реалността.
Карис си мисли, че нейният опит с Макс е напълно противоположен на този на Лиу. Вярно, след като се запознаха, той също не я беше потърсил и бе оставил една почти случайна среща да ги събере отново. Но беше искал да го направи. А пред Представителите… С нея — това ли беше първият случай, когато Макс активно бе избрал свой собствен път?
— Предполагам, че направи същото и с мен — казва тя, но мисли точно обратното.
— Дрън-дрън — изпръхтява Лиу, разчупва току-що пристигналия чеснов хляб с пръсти и й подава половината. — С теб се държеше различно и точно затова ти се оказа истинската.
Тя е изненадана.
— Благодаря.
— Яж, а после ще ми разкажеш твоя спомен.
Тя гризва едва-едва крайчеца на парчето хляб и усеща как чесънът парва бездействалите й вкусови рецептори.
— Наистина не знам.
— По дяволите, Карис, разкажи ми някоя хубава история за Макс.
— Добре. — Тя избърсва устата си със салфетка. — Когато бяхме на борда на „Лаерт“ — нашия кораб — понякога имахме цели часове за убиване. Макс разполагаше със своята оранжерия и геоложкия център, но имаше процеси и експерименти, които изискваха чакане. Един ден Макс поиска да разбере откъде идва името „Лаерт“ и провери в корабния компютър. Беше абсолютно очарован — очарован! — като разбра, че не само „Лаерт“ е взет от „Хамлет“, но и името на корабния компютър, „Озрик“. Мислеше си, че разплита някаква вътрешна шега на ЕКАВ. Беше страшно развълнуван.
Лиу мълчеше и чакаше.
— Преди да се усетя, беше извикал скрипта и бе проектирал цялото нещо из кораба. Настояваше да чета пиесата с него, за да се „обогатяваме“, докато сме сами там горе. Известно време мислех, че иска да провери дали и някое от другите имена не е от Шекспир. Човекът, който никога не четеше книги, беше решил, че трябва да разиграем една от великите пиеси. Беше смахнато.
— Започна във всеки свободен момент да учи речите на Хамлет. Стигна се дотам, че се будех — казва тя с усмивка — с „Да бъдеш или не“ и заспивах, докато Макс упражняваше реакцията си при появата на призрака.
— В последния ни ден управлявах ръчно кораба, когато той ми поднесе маргаритка от оранжерията. Опитвах се да се съсредоточа, но Макс се приведе над мен и бодна цветето в косата ми. Четеше сцена между Хамлет и Офелия и ме умоляваше да сложа кораба на автопилот и да чета на глас с него. — Запъва се, докато си спомня. — Но на мен ми се стори, че видях… стори ми се, че виждам…
Лиу я хваща за ръката, подканвайки я нежно да продължи.
— Зазвъня алармата. Корпусът на „Лаерт“ беше пробит от метеороид и кислородът излиташе през помещението за екипажа на мощни струи. Грабнахме скафандрите и се втурнахме към въздушния шлюз, за да излезем и да запушим пробойната…
Като продължава да държи ръката й, Лиу слага с другата си ръка парче чеснов хляб в чинията й.
— Навсякъде имаше микрометеороиди. Докато се опитвахме да стигнем до пробойната, ние също бяхме ударени…
Тя полага усилия да продължи.
— Така и не разбрах какво точно казва Хамлет на Офелия. Макс носеше червена тениска с Космически нашественик отпред, смачкана, все едно тъкмо е излязъл от леглото, косата му беше рошава и рецитираше гордо „Хамлет“…
— Никога не съм смятал Макс за голям ентусиаст на тема театър — казва меко Лиу. — Сигурно е вярно онова, дето разправят, че космосът те променял.
Карис свежда очи към Лайка, кръстен на частица космическа митология, толкова могъща, че не може да се насили да отговори. „Космосът наистина те променя.“ Тя не смее да погледне себе си през тази леща.
— И какво ще правиш оттук нататък? — пита той, когато пристига основното ястие.
Тя свива рамене.
— ЕКАВ ще се грижи за мен до живот след това, което преживяхме… преживях.
— Но със сигурност ще ти е скучно. Не може да прекараш остатъка от живота си в бездействие.
— Ротацията ми идва скоро — казва тя. — Ще разбера къде отивам и ще видя какво има там.
— Карис. Трябва да се стегнеш. — Гласът му е твърд. — Трябва да работиш.
— Така ли?
— Ти си една от най-съсредоточените личности, които съм срещал. Вбесяващо съсредоточена. Трябва да се върнеш към това.
— Рано или късно ще го направя.
— Очаквам доклади за напредъка.
Тя го поглежда изненадано. Никога не си е представяла, че той ще иска да продължат да поддържат връзка.
— Наистина ли?
— Да. Ти ще ми пишеш и аз ще ти пиша. Мога да ти бъда приятел по кореспонденция… Карис, какво толкова казах? Нещо лошо ли има в тази фраза? Карис? — Лиу не е очаквал, че след тези простички думи ще трябва да вдига Карис от купата й със спагети и да избърсва пороя й от сълзи.
Срещат се още няколко пъти преди местенето на Карис, уж за да изведат Лайка. При една от последните им разходки преди Ротацията Лиу най-после успява да я разсмее.
— Ти също ли ще се местиш скоро? — пита тя.
— Да. В-17. — Той прави физиономия. — Нищо, с което да се хваля у дома. Пък и няма на кого да се хваля. В Средното царство не е останал никой, на когото да пиша.
— Тъжно. — Тя подсвирва на Лайка, който лудува под едно лимоново дръвче.
— Ами ти? Къде е твоят дом?
— Ако „дом“ и мястото, където живеят семействата ни, са две съвсем различни неща — казва тя, — то баща ми и майка ми са във Войводство 14. Брат ми е в бившите Съединени щати, а сестра ми се радва на живота на слънце. А „у дома“ беше в планините, където прекарах половината си живот.
— Значи Гари от Уелс си има дом. Ти си наистина рядък случай. Семейството ти с теб ли беше по време на всичко това?
— Да — казва тя тихо. — Майка ми се нанесе при мен. Не мисля, че е очаквала да ме храни с лъжичка и да ми реше косата.
— Завръщане в бебешка възраст. Мечтата на всяка майка — казва Лиу. — Аз не бих се тревожил. Изглеждаш много по-добре — не беше в твой стил да си кльощава.
— Не свалях онзи пуловер с дни — казва тя. — Мислех, че ми отива да съм мършава и изпита.
— Не.
Тя го поглежда внимателно.
— Лиу, да не би да… носиш очна линия?
Той отмята глава.
— Може би.
— Заради мен ли? — Тя е несигурна и малко загрижена.
— Не. Макар че си чудесна, никога не си била мой тип. Дори и в апогея си като Тибетски изгрев. Всъщност тази вечер ще излизам. — Той си приглажда косата. — Искаш ли да дойдеш? — добавя, като знае, че тя няма да се съгласи.
— Да.
— Моля?
— Бих искала да дойда.
— Боже!
— О, благодаря. Сега вече знам, че не беше искрен. — Тя протяга каишката към Лайка и я закопчава на нашийника му. Кучето пощръклява и опъва каишката в опит да се сприятели с друго куче, което души наблизо. Карис го издърпва назад и почва да го гали.
— Искрен бях. Просто се изненадах. — Тя не казва нищо и той добавя: — Разбира се, че трябва да дойдеш.
— Ще ми дадеш ли назаем малко очна линия?
— Да.
— А ще ме гримираш ли, ще ми сплетеш ли косата и така нататък?
— Може би.
Тя се усмихва.
— Звучи страхотно. Къде отиваме?
Той се поколебава, но само за милисекунда.
— В „Капандурата“.
— Чудесно. Хубаво ще е да изляза, да си създам малко пресни спомени. Ще ме вземеш ли в осем?
— Осем — присмива се той. — Като пенсионерка си. Аз излизам в единайсет — можеш да дойдеш вкъщи в десет да се приготвим. Донеси вино.
Прекарали са в клуба само половин час, когато Карис осъзнава, че е допуснала ужасна грешка. Мястото е неразривно свързано с Макс. Тук тя е говорила за първи път с Лиу в нощта, когато е видяла Макс, но той не я е видял. „А ето го и самия него, най-великият жив и все още неумрял астронавт…“ Защо човек може да открие резонанс във всичко след нечия смърт, дори в една глупава реплика?
Тя седи на разпадащите се честърфийлдски дивани и се оглежда. Портиерът пуска шумни групи развълнувани момичета и небрежно изтупани момчета; тя вижда как непълнолетни тийнейджъри се вмъкват и се поздравяват за успеха с пляскане на ръце. Съставената от Лиу група е болезнено класна и всички полагат големи усилия да са мили и да я включват в разговорите си. Но Карис носи клеймото на скръбта на един външен и макар да се опитва, те постепенно се откъсват от нея. Тя се взира в бара, където е чула за първи път Лиу да обявява влизането на Макс.
„Човек толкова неземен, че ще ви отведе до луната и обратно…“
Неколцина от групата отиват до олтара със сменено предназначение и чакат да бъдат обслужени. Карис се чуди защо Европия е така вманиачена по фетишизирането на стари постройки и оригинални черти. Може би американската фиксидея по новите сгради е накарала Европа да стегне редиците си и да боготвори старото. Може би има нещо антикорпоративно в това да седиш в една развалина с модерен стъклен интериор, който й вдъхва нов живот, без да скрива оригиналната структура, а само възхвалява наследството. Единственото естетическо престъпление, ако има такова, е, че е твърде преднамерено.
Групата на бара се засмива и тръгва обратно към диваните, понесла стари дървени стативи за епруветки, пълни със стъклени капкомери. Когато едно момиче с прекалено големи очила й подава един, Карис го взима и след кратко колебание капва от лепкавата течност върху роговицата си. След няколко секунди групата избухва в смях, когато ефектът обхваща телата им, и Карис забелязва, че всички в клуба са весели, и се чуди как досега го е пропуснала.
— Това е по-добро за теб от пиенето — извиква Лиу в ухото й, прегръща я и тя отговаря на прегръдката му.
— Какво прави?
— Временно възбужда нервната ти система — извиква той. — Напълно безопасно е. А сега, танци! — Хваща я за ръка и тя тръгва след него, и изведнъж двамата се клатушкат, клатушкат, политат нагоре по стъкленото стълбище към дансинга и от гърдите й бликва кикот, сякаш изтръгнат от гръдния й кош. Лиу надава крясък, карайки всички да погледнат към него, преди да се хвърли на дансинга и да се плъзне на колене по него, а цветните кубове по пода грейват подире му като глисандо на пиано. Тълпата аплодира и той вдига триумфално ръце и се завърта на колене обратно в посоката, откъдето е дошъл. Приветства останалите от групата, които се втурват радостно към него. Започват да танцуват и Карис гледа пода под нозете си, хипнотизирана, докато се извива и върти, стъпвайки върху кубове с различен цвят.
Едно друго момиче — Мейзи? Марси? — й протяга нов капкомер и Карис покорно отмята глава назад, позволявайки й да капне пак от течността в окото й. Премигва, за да я поеме, част от нея се плъзга по очната й линия и оставя линия надолу по бузата й, като на мим. С тъмното си трико и слабата си жилава фигура тя изглежда страховито в мрака.
Сърцето й се разтуптява, щом втората доза стига до нервната й система, и тя се хвърля в бесен танц, размятвайки крайниците си толкова рязко, че близките членове на групата се отдръпват със смях.
— „Човек толкова неземен, че ще ви отведе до луната и обратно…“ — напява тя, отново и отново, и се движи, сече, къса и танцува, преди да осъзнае, че се препъва, препъва и всяка погрешна стъпка се озарява от стъкления под долу. Оглежда се за някое познато лице, но Лиу е зает да танцува с някакъв красив испански тип в другия край на стаята, а тя пада и сърцето й сякаш ще изскочи от гърдите, когато зърва едно лице… лице…
— Какво? — Мейзи или Марси се привежда към нея.
— Видя ли онова лице?
— Лице ли?
— Онзи човек?
— Кой човек?
— Ей там. — Карис посочва, но ръката й трепери и Мейзи или Марси посяга да я закрепи. — Той ме зяпаше.
— Вероятно защото си прекрасна — казва момичето и дръпва Карис обратно на дансинга, но тя се изтръгва от нея.
— Не. Не беше…
— Прекрасна си — повтаря момичето.
— Не… Онзи човек…
Мейзи или Марси губи интерес, обръща се и отива при момичето с големите очила, а Карис пропълзява до стълбището, търсейки собственика на лицето, което я е гледало толкова замислено, че се е почувствала гузна от състоянието си. Него обаче го няма никъде.