Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hold Back the Stars, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Иванов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Космическа фантастика
- Любовен роман
- Постапокалипсис
- Робинзониада
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Трилър
- Утопия
- Характеристика
-
- Близко бъдеще
- Близък Космос (Слънчева система)
- Извън Земята
- Изкуствен интелект
- Линейно-паралелен сюжет
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване и корекция
- starlet (2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Кейти Хан
Заглавие: Задръж звездите още миг
Преводач: Иван Иванов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 18.04.2017
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-754-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7870
История
- — Добавяне
8.
Шейсет минути
Карис и Макс падат през облака от отпадъците на „Лаерт“, вързани един за друг през кръста, премятат се все по-далеч и по-дълбоко в мрака. Сянка се прокрадва над тях, единствената светлина се излъчва от скафандрите и шлемовете им, лъскавите им сребристи ръце са протегнати високо над главите им, сякаш биха могли да спрат падането. Не могат.
— Ако стигнем там долу…
— Какво ще правим?
— … астероидното поле ще ни убие.
Вътрешностите на един микрометеороид прелитат бавно покрай тях, припламват беззвучно като догарящ бенгалски огън.
— Видя ли това?
Карис изстенва. Главата й е между вдигнатите й ръце.
— Тук нямаме никакъв шанс — даже проклетите звезди и камъни умират.
— Почти никакъв шанс. Та какво казваше?
— Можем ли да направим нещо?
Макс поклаща тъжно глава.
— Не мисля.
Двамата се споглеждат с ужас, докато още един камък профучава покрай тях, астероидни отломки като онези, които са ударили кораба им и са напукали соларните им панели, с обичайната какофония, придружаваща скърцането и пукането на разширяващия се метал, докато се показват и скриват от слънчевата светлина. Тук навън разцепването и сблъсъците на камъните са по-застрашителни с тишината си.
— Паднали сме до астероидния пояс.
При появата му беше възникнала всеобща паника: творби на изкуството се заключваха под земята; домове на вярата проповядваха апокалипсис под всякакви форми, извличайки слова от всяка религиозна система в историята, докато търсеха познание или смисъл; напрежението след ядрената война между Съединените щати и Близкия изток се уталожи пред лицето на по-голямата, по-всеобхватна заплаха; Русия побърза да се включи във Войводствата. Но астероидният пояс просто си висеше там, над Земята. Няколко метеорита паднаха в морето или на сушата, но повечето се задържаха над стратосферата, опасвайки планетата в пръстен. Оцелелите земни нации се обединиха, за да изследват както метеороидите в космоса, така и падналите на земята искрящи скали — събирането на друзи стана популярно и печелившо занимание. ЕКАВ се мъчеше да създаде летателни симулации и карти с маршрути, преди най-добрите астронавти да поемат нагоре, макар че всички те се оказаха неспособни да преодолеят полето.
За обозримото бъдеще планетата беше затворена и изолирана от останалата част от вселената. Слънчевата система оставаше неизследвана; дълбокият космос беше тих. След като двеста години най-великите земни учени бяха твърдели, че бъдещето на човечеството лежи горе, сред звездите, и че спасението му е в изследването на галактиката, хората бяха приковани отново към Земята. Часовникът беше върнат два века назад, философски и технологично, от един пръстен скали.
Карис и Макс се държат за свързващото ги въже в астероидния пояс, тихи и замислени.
— Остава ни по-малко от час.
— Не знам какво да правим. — Честността на Макс е брутална. — Вече сме прекалено далеч и каквото и да опитаме, вероятно ще бъде осуетено от някой метеороид. Направихме всичко, за което се сещам.
— Струва ли си да преговорим какво сме опитали вече? — подхвърля тя предпазливо. — Може да ни даде някаква идея.
— Не знам.
— Все трябва да има нещо.
— Казах ти, Кари, не знам. — На последната дума гласът му секва. — Не знам. Прави каквото искаш, защото аз бях дотук.
— Ако имахме тласкач…
— Ама нямаме. Хич дори не започвай с това, да си пожелаваш неща, които не можем да получим.
— Но само да го бяхме взели…
— Знам, че грешката е моя. — Тонът му става твърд. — Бих направил всичко, за да се върна във въздушния шлюз и да си го прикача към раницата. Само че не го направих. Сега се чувствам ужасно, но вече не можем да променим това.
— Хей — казва тя и посяга към него. — Не те виня.
— Да ме виниш ли?
— Макс, успокой се, моля те.
— Ти си тази, която говори за вина.
Тя си поема дълбоко дъх, несигурна как да продължи. Иска й се да намери начин да премине през това, да оцелее, само че Макс е побеснял. Тя опитва пак:
— Може ли да преговорим какво направихме досега?
— Не искам да правя списък на грешките си.
— Стига! Просто престани! — изкрещява тя яростно, при което изпуска наведнъж всичкия въздух от дробовете си.
Той я поглежда изненадано.
— Искам да изредя всичко, което сме направили.
— Не бива да дишаш така — казва той. — Хабиш си въздуха.
— Така ли? А на теб какво ти пука? Ти си се предал.
Той се заема да човърка синята емблема на ЕКАВ на ръкава си.
— Не съм — казва по-кротко. — Само че ми свършиха идеите. Не можем да създадем реактивна тяга, а и да можехме, вече сме прекалено далеч, за да се върнем.
— Прав си — казва Карис. — Но ни предстоят поне още около шейсет минути един с друг и бих предпочела да ги прекараме позитивно, отколкото да се предаваме.
Макс поглежда показанията отстрани на раницата й и отново забелязва, че количеството въздух е по-малко от онова, което тя току-що е казала.
— Хайде — казва Карис. — Какво опитахме? — Изглежда обнадеждена и той овладява нервите си, подчинява й се. Покрай тях прелита още едно парче скала.
— Опитахме се да изпуснем кислород без налягане за създаване на тяга. Не се получи.
— Добре.
— Беше тъпо. Съжалявам.
— Няма значение. Какво друго?
— После се опитахме да загреем въглероден диоксид. Променихме плана на невъзможен: да създадем червен или черен кислород.
Тя завърта очи.
— Не се получи заради слънчевата светлина. Само че вече не сме изложени пряко на слънцето, така че има ли смисъл да опитваме отново? — Оглеждат заобикалящия ги мрак, застанали с гръб към Земята. Луната и роякът далечни звезди създават чувството, че ще са нужни сто живота, за да стигнат до тях; и дори те се губят сред розовите гънки на Млечния път и карат Карис и Макс да се чувстват отчаяно мънички.
— Мисля, че сме прекалено далеч — казва Макс.
Карис превърта разговора с Озрик до мястото за окислителите и пресмята за секунда, после оклюмва.
— Потвърждавам. Вече сме прекалено далеч, за да се върнем на „Лаерт“. Какво друго? Поискахме от Озрик да навигира кораба, което той не можеше да направи. Даде ни списък на работещите и неработещите системи.
— Работещите — Озрик ни даде само работещите. — Макс се дръпва, когато още един метеороид с размера на парче чакъл прелита покрай него и едва не го удря по ботуша. — Трябва да внимаваме. Ако някое от тези камъчета удари стъклото ни, свършено е с нас.
— Падаме към най-големите скали, така че това е неизбежно. — Тя отмята още една точка на пръстите си: — Задействахме оранжерийната процедура, която завъртя „Лаерт“ и отвори панелите, закривайки слънцето, но причини изхвърляне на отпадъците.
— Шибаното изхвърляне на отпадъците.
— Ужасно — съгласява се тя. — Това не го очаквах.
— Да бъдеш ударен от лайна е като ритник в зъбите в тази ситуация. — Той се замисля за момент. — Има ли още нещо, което можем да направим и което би пратило кораба към нас?
— Какъв е смисълът? Инерцията, набрана от там — тя посочва — до тук само ще ни отнесе още по-далеч.
— А нямаме спасителна капсула, нищо от този род.
— Нямаме капсула — потвърждава тя.
— И на „Лаерт“ няма нищо, което да е интелигентно или на което бихме могли да дадем указания. — Той пак изглежда обнадежден и тя усеща за момент, че духът й се повдига.
— Бих могла да попитам Озрик.
Той кимва и тя започва да пише.
„Озрик, на борда има ли останали дронове?“
Чака, но Озрик не отговаря.
„Озрик?“
Макс гледа въпроса й на своя екран.
Здравей, Карис. Има много смущения, така че не улавям всичките ти думи.
„Има ли останали дронове на борда на «Лаерт»?“
Не. Два дрона са на разузнаване и извън обхват в момента. Два действат като патрулни спътници.
„Мамка му!“
Тя изчаква синьото „Мамка му!“ да се появи на стъклата им, но то не се появява, затова тя го набира отново.
„Мамка му!“
То пак не се появява.
— Какво, по…
Макс я поглежда.
— Какво става?
Аудиото му пропуква в шлема й, затова тя бързо проверява комуникационната система, после оглежда флекса около китката си.
— Чуваш ли ме?
Той изглежда смутен и поклаща глава.
— А сега?
Той пак клати глава и прави жестове към ушите си, загрижеността му расте.
— Да го еба. — Тя пак поглежда към китката си, после пак към комуникационната система и копчетата за сила на звука от вътрешната страна на ръката й. Посочва панически към него и с движения на устните му казва да говори.
— Загубихме аудиовръзка ли? — пита Макс, но тя не го чува. Посяга да го докосне, опитвайки се някак да установи връзка с него.
Макс се озърта диво и оформя с устни думи, които тя не може да чуе.
— Не искам да съм сама — казва тя. — Озрик?
Карис. Думите затрепкват на екрана й. Има много смущения и излизаш от обхвата.
Тя е поразена.
„Какво?“
Не губи време. Какво искаш да попиташ?
Макс я подръпва за ръката, но Карис се отърсва от него и вдига пръст. „Какво?“, пише тя.
Излизаш от обхвата и скоро ще останеш сама. Карис, какво искаш да ти кажа?
Макс я сграбчва отново, чете разговора й с Озрик в шлема си, но тя не може да го чуе какво й крещи, а времето й изтича.
— Тонове сено товарили? — мъчи се безпомощно тя да изтълкува думите и клати глава. — Какво?
„Тонове сено товарили.“ Прочетеното по устните няма никакъв смисъл, Карис няма представа какво й крещи той да направи. Поколебава се, мисли си как би искала да протече следващият час, и взима решение.
„Как да възстановя връзката с Макс?“
Макс вдига отчаяно ръце.
Карис, в момента аудиовръзката ви минава през „Лаерт“ и се връща към всеки от чиповете ви. Превключи на дире…
— Озрик? — възкликва тя отчаяно.
Нищо.
„Озрик?“
Тишина. Тя скрива лицето си с ръце, доколкото може да го направи с плексигласовия шлем, после пак поглежда към Макс. За в случай че Озрик още е онлайн, пише бързо: „Благодаря ти, Озрик“. Текстът не се появява върху стъклата на шлемовете им.
Макс пак я поглежда и свива рамене. Няма начин да комуникират — останали са съвсем сами.
Близкото разминаване със смъртта на Войводските игри породи у Карис желание да се почувства някак си по-жива. Накрая двамата си легнаха заедно, нервни и доста пияни, с ясното съзнание, че това би трябвало да означава нещо. Но бяха удавили страха и очакванията си в алкохол и това правеше всичко доста мъгляво. Тя го бутна на дивана, качи се върху него и задърпа яката на стария му пуловер.
— Опа! — Макс се засмя и я хвана за китките, когато тя закачи една нишка и разтегли вехтата дреха.
Карис се отдръпна, лицето й се мъчеше да запази изражението си.
— „Опа“ ли?
— Нямах предвид „Опа, спри“ — прошепна той и я придърпа за нова целувка, но не прецени правилно движението, тя падна отгоре му и заби лице в гърдите му. — Има вероятност — добави той — да сме мъничко пияни.
Тя се надигна и го погледна отгоре. Косата й, измъкнала се от плитката, се сипеше по раменете й, руса по връхчетата, където бе изсветляла от слънцето.
— Мислиш ли?
Той се засмя, а тя започна да си разкопчава ризата. Той я хвана за бедрата и се взря нагоре към нея, премигваше, за да спре световъртежа си.
— Отнеси ме в другата стая — каза тя.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Разбира се, че съм сигурна.
— Наистина ми се иска.
— На мен също.
Той стана от дивана, с Карис, увила крака около кръста му, и я отнесе в спалнята, докато тя го целуваше.
— Трябва ли да мислим за…?
— Всичко е наред — аз имам три-А — каза Карис. — В безопасност сме. — Надигна нетърпеливо края на пуловера му, докато Макс я слагаше на леглото, и той посегна да си го свали.
— Добре ли си? — попита я, като си смъкна панталоните и притисна палец към свода на стъпалото й, докато надигаше крака й.
В отговор Карис се напрегна и изпъна мускулите на прасеца си. Ахна, когато той плъзна ръка от вътрешната страна на бедрото й. За отмъщение уви крак около него и го дръпна рязко надолу към себе си.
— Стига си ме питал дали съм сигурна и дали съм добре. Никога през живота си не съм искала нещо по-силно. — Карис прехапа устна, разкопча ципа му и го натика в себе си. Той мушна веднъж, два пъти, три пъти — макар че, божичко, това ставаше толкова бързо — в нея, момичето, което беше обсебвало мислите му и имаше тяло на…
Свърши внезапно, стиснал я в обятията си. Останаха да лежат така за момент, преди той да каже тихичко:
— Съжалявам.
— Не говори глупости — каза тя с отнесен глас. — Това няма никакво значение.
— Има. Просто бях толкова…
— Не е станало кой знае какво. — Тя го целуна по рамото, надигна се от леглото и мина през тъмната стая. Само лунната светлина огряваше голата й кожа. Той я гледаше объркано, докато тя вдигна пуловера му от пода.
— Може ли да облека това? — попита тя и го навлече, без да чака отговор. Дрехата стигна до средата на бедрата й. Макс кимна и тя влезе в кухнята. — Искаш ли нещо? — извика оттам.
Облекчен, че тя не си тръгва, той извика в отговор:
— Малко вода ще ми дойде екстра.
— Идвам след минутка.
Той лежеше и се взираше в светлините от пътя, падащи върху тавана при всяко преминаване на хибридна кола. Главата му се маеше от алкохола и от станалото. Но когато тя не се върна след пет минути, започна да се притеснява.
Намери я свита на един стол в кухнята, със силует, очертан на лунната светлина, лееща се през стъклените врати. Взираше се в останките от тухлените основи, бележели градина, хапеше нокти и мърдаше нервно с коляно, което бе придърпала под брадичката си.
— Добре ли си?
Тя не отговори.
— Карис?
— Да — каза тя с усмивка, която не стигна до очите й, и очи, които не искаха да срещнат неговите.
— Може ли да ме погледнеш? — Той се приближи внимателно и сложи ръка на гърба й.
— Мисля, че вече изтрезнях — каза тя, все още без да го поглежда.
— Жалко. — Карис вдигна раздразнено очи към него, но той продължи: — Защото аз не съм.
Тя зарови глава в ръцете си.
— Аз съм идиотка.
— Не говори глупости. — Той приседна до нея. — Аз съм идиотът — не можах да се сдържа.
— И аз.
— Но аз не се справих — имам предвид, исках да е невероятно за теб, само че…
Тя вдигна ръка и най-сетне го погледна. Кичурче коса падаше над зелените й очи.
— Не ми пука за това, Макс.
— Смущаващо е.
— Едва ли.
Той се отдръпна.
— Не е ли?
— Ами всъщност, това е комплимент.
— Да, да, именно това беше.
— Съжалявам, че се държах странно — каза тя. — Просто бях уплашена.
Той отметна косата от лицето й и я затъкна зад ухото й.
— Защо?
— Защото те харесвам. И исках да ме желаеш. — Погледна го смутено и стана да направи чай.
— Наистина те желая — каза той. — Макар че се оказа малко първична.
Тя скри лицето си в пуловера и двамата се засмяха, най-после разчупили напрежението.
— Извинявай. — Тя го погледна в очите.
— И ти извинявай. Мисля, че си страхотна, и съжалявам, че бяхме толкова нервни, че прибързахме. — Той се приближи и тя сведе поглед. Макс я хвана за брадичката и я повдигна. — Но знаеш ли, това си има и хубавата страна.
Тя повдигна вежда.
— Вече го направихме. Което означава, че можем да го направим пак.
Тя се засмя и той долепи устни до нейните и пъхна език между зъбите й. Докато се целуваха, Макс плъзна ръце надолу по тялото й, усещайки всяка извивка, все по-надолу към бедрата й, а после я вдигна на кухненския плот. Тя изстена и зарови глава в рамото му. Макс я обсипа с целувки и тя уви крака около него.
— Благодаря ти — прошепна.
— За какво?
— Че ме искаш, макар че съм идиотка.
— Няма защо — каза той, целувайки я край ухото. — Аз също съм идиот. — Тя уви ръце около врата му, а неговите пръсти се заровиха в косата й. Спряха да се смеят, присвиването в коремите им им казваше, че този път нещата са наистина много сериозни.