Кейти Хан
Задръж звездите още миг (24)

24.

Макс се размърдва на дивана и се събужда, премигва срещу ярката светлина. Протяга врат, който е лежал изкривен върху подлакътника, и посяга да намали звука на СтенРеките. Новините се въртят в безкрайно повторение, просмукват се в подсъзнанието му. Отново е сънувал кошмари; сънува нищото. Известно време е имало само нищо — нито въздух, нито звук… нито тя. Той променя решението си и усилва звука на новините.

Едни и същи лица се появяват по медиите в обществени и частни сгради, в ресторанти и езикови лаборатории, във всекидневните на хората из всички Войводства. Отново и отново се канят експерти, които да обсъждат, разясняват и критикуват по горещата тема. Макс слуша, намирайки утеха в нещастието на другите.

— Днес Европия утрои помощта за бившите Съединени щати. Експерти прецениха, че оцелелите в Юга са изложени на най-голям риск, тъй като известни бунтовнически групи, действащи в района, завързват битки с доброволците и затрудняват работата им по осигуряване на храна и вода за най-нуждаещите се.

Макс измъква изпод себе си една смачкана картонена кутия и я хвърля на пода; усеща мазнината, попила през гърба на тениската му. Страхотно. Водещият интервюира някакъв експерт и Макс гледа апатично, по лицето му личат признаци на неспокоен сън.

— Свен, за Европия ще е трудно да попълни тези нови екипи. Те се пращат на недостъпни места, дълбоко в мочурливите райони, където условията за живот са невъзможни и оцелелите са отчаяни. Подложени са на нападения на бунтовнически групи — това не е примамлива сделка. Утопията ще има нужда от силна кампания за привличане на доброволци, иначе може да се наложи въвеждането на задължителна повинност. А като добавим към отчайващата ситуация в Съединените щати и постоянното присъствие на астероидното поле над главите ни…

Макс изключва, защото не иска да слуша за проклетото астероидно поле — не иска да му напомнят. Посвещава цялото си внимание само на ситуации, които не са свързани с трагедията му, на кризи, които не са негово дело; гледа как светът се върти и новините кипят и някак си знае, че той няма място във всичко това — нищо, което някога е правил или ще прави, няма да повлияе по някакъв значим начин върху света.

Когато се върна, беше безчувствен: изслуша безчувствено инструктажа на ЕКАВ; също толкова безчувствено прие предложения му „отпуск по състрадание“. Но тази безчувственост премина в гняв, когато му показаха, доста извинително, документа, подписан от двамата с Карис, преди да бъдат пратени в космоса — в него те освобождаваха Европия от всякаква отговорност за здравето и безопасността си.

Отпуск по състрадание, мисли си Макс. Какъв оксиморон! Майка му го нарича „уволнение без почести“. Макс не се е върнал веднага към Ротацията или някакво друго подобие на нормален живот и това за неговите родители е показателно колко се е отдалечил от идеала.

Достатъчно е да помисли за родителите си и ето че баща му цъфва на вратата на кухнята с кафеварка в ръка.

— Кафе? — пита той.

— Да, благодаря.

— Оправи си дивана преди да дойдеш. И махни тази мазна кутия от килима преди майка ти да я види.

Макс се заема да си оправи леглото. Ядосан е, а още е само осем сутринта. Грабва кутията за храна за вкъщи, раздразнен, че родителите му вече му досаждат със своите критики, но най-вече раздразнен, че е тук. Не е сигурен как се е озовал при тях: никой не е искал той да е тук, включително и Макс, но след като медиците на ЕКАВ са обявили, че има посттравматичен стрес, не му е оставал кой знае какъв избор.

— Какво ще правиш днес? — извиква баща му от кухнята и вдига очи, когато Макс влиза, за да изгледа мазното петно на тениската му.

— Мислех си да поработя малко в магазина — казва Макс и трепва, когато кафето опарва гърлото му. Не е свикнал с горещи напитки, макар че кофеинът дава на организма му енергията, от която отчаяно се нуждае след пълните с ужаси нощи. Той се задушава насън, кислородът сякаш бива изсмукван от стаята му, докато той гледа отново и отново как ръката на Карис се изплъзва от неговата и тя изчезва в мрака. Няма въздух и нея също я няма. — После си мислех да отида при Кент в болницата.

Баща му се въси.

— Това ще разстрои майка ти.

— Нямам такова намерение.

— Хммм.

Макс хвърля чашата в мивката и дрънченето отеква силно в малката стая.

— Тя ще ми прости ли някога?

— Сигурен съм, че ще ти прости. — Праней прокарва ръка през оредяващата си коса. — Дай й време.

— Време поне имам в изобилие — казва Макс и премигва, за да прогони видението на въздухомер, отброяващ назад от деветдесет към едно.

Тръгва на работа. Върти бясно педалите на колелото, натиска ги свирепо към земята, сякаш ще се ударят в нея, вместо да се завъртят и да се върнат към него. Пулсът му се учестява и той усеща как сърцето му блъска в гърдите и го изгаря. От болката му става хубаво — ако не може да си го изкара на пътя, то поне може да застави тялото си да му се подчинява.

„Живей добре — казала е Карис, — заради мен.“ Но как да го направи без нея? Как е очаквала да го направи, как е могла да пропусне очевидното…

Макс тегли един ритник на тухлената стена на някаква ниска развалина и парчета от нея се сриват на паважа в купчина жълт прах и варовик.

— Не осквернявай миналото — казва му друг велосипедист, докато заключва колелото си с течна ключалка до това на Макс.

— Опитвам се — промърморва Макс, но вдига извинително ръка.

Машините са програмирани да зареждат рафтовете целодневно, но Макс предпочита тази несъзнателна работа пред това да стои на касата и да му се налага да е учтив с малкото клиенти, които влизат в супермаркета. Магазинът не е същият, тъй като сега живее с родителите си във Войводство 2, но достатъчно прилича на онзи, за да го боли.

От магазинерче до астронавт и обратно до магазинерче. Облича престилката и отива в склада.

Изкарва оттам количка, пълна с червен боб, и се заема да трупа кутиите на рафта. Навлиза в ритъм: една отляво, една отдясно, две отляво, две отдясно. Времето минава незабелязано. Той изтиква количката обратно и този път я натоварва с ананасови консерви. Откарва я до друг рафт — за десерти — и започва да ги подрежда: една отляво, една отдясно, две отляво, две отдясно.

Когато натоварва на количката третия вид консерви, забелязва етикета. Взира се в него за момент. Вдига една от консервите към лицето си, чете всяка дума, после я запраща безцеремонно в кошчето. Грабва целия кашон с консерви и изхвърля и тях. Шумът е оглушителен.

— Какво им е на тези?

Макс се обръща, вижда Линди, работничка с избеляла престилка на червено-зелени райета, и изсумтява:

— Изтекла годност.

— Аха. — Линди кимва. Не изтъква, че повечето стока тук е с изтекла годност. Това е част от гениалността на консервираната храна.

Макс се навежда да вземе от пода една търкулнала се консерва. Хвърля поглед назад и вижда, че Линди още го гледа от вратата.

— Чай? — предлага тя, без да помръдва.

— Добре. — След минута той става и тръгва след нея към меламиновата кухня — работен плот, затиснат между два скелета от останали тухлени стени. Тя слага чайника да заври и се обляга на стената. Отзад на краката й полепва розов тухлен прах. Макс не й го казва.

— Значи така — казва Линди.

— Така.

— Как си иначе?

— Чудесно.

Тя се взира в него малко закачливо.

— Не си от приказливите, а?

— Не особено.

— Това е хубаво, понякога. — Тя започва да барабани с пръсти по тухлите, а той поглежда към кухненския плот и казва:

— Гледан чайник.

— Моля?

— Нали казват, че гледаният чайник никога не завира.

— Щом казват.

Тя налива две димящи чаши воднист чай и му връчва по-малко очуканата.

Той я взима и решава, че трябва да положи някакво усилие.

— Отдавна ли работиш тук?

— Откакто се преместих — аз съм от Втория жребий — казва тя и той забелязва, че говори така, сякаш е прекалено натоварващо да модулира интонацията си, все едно е вечно уморена. — Баща ти ме направи управителка, докато не се появи ти.

— Съжалявам.

— Няма проблем — казва тя. — По-добре да се връщаме на работа.

Той кимва.

— Благодаря за чая.

— Няма защо. — Тя посяга надолу да изтупа праха от крака си. — По дяволите.

Той продължава с подреждането на консерви, връща се към ритъма си: една отляво, една отдясно, две отляво, две отдясно. Бръква пак в количката и вижда още от онези кутии, които е изхвърлил по-рано. Разсеян, дръпва рязко ръка — една дефектна консерва с назъбен метален ръб се е впила в пръста му. Червена струйка бликва и потича по ръката му. Той гледа ядосан как кръвта му тече; болката го прорязва и той избухва. Запокитва виновната консерва през помещението. Гъшата мас се пръсва върху дебелото стъкло на витрината и се разплисква по пода.

— Да го еба, като че ли искам да ми се напомня…

— Максимилиан.

— Лельо Прия — казва Макс.

Дребната женица слага ръка на гърдите му.

— Баща ти каза, че ще те намеря тук — казва тя някъде малко над пъпа му, преди да го прегърне. Той понечва да се дръпне, но тя го задържа и прошепва: — Това е само храна.

— Но…

— Това не е тя. Това е само една консерва.

— Да — казва Макс и я погалва по косата. — Предполагам, че е така.

— Ела — казва тя, отдръпва се и го задържа на ръка разстояние, сякаш за да го разгледа. — Да поговорим за минутка.

— Трябва да почистя. — Той посочва към прозореца, но спира, щом вижда, че Линди вече бърше локвата мас с един парцал. Кимва му и след секунда той също й кимва признателно.

— Трябва да поговорим. Имам да ти казвам нещо — нещо, което трябваше вече да съм ти казала. — Прия го хваща за ръка и оглежда внимателно кръвта, съсирваща се около китката му. Завежда го в кухнята, пуска водата и посяга да се подпре на стената.

— Внимавай — казва Макс, чиито добри обноски най-после са се върнали. — Прахът от тухлите цапа. — Пъхва ръка под струята и гледа как размитата кръв се оттича в канала. — Как я караш?

Тя отхвърля въпроса с махване.

— Все същото.

— И при мен.

— Ще извиняваш, миличък — казва тя любезно, — при теб е всичко друго, но не и същото.

— Да… предполагам, че е така.

Тя му посочва да седне. Той се курдисва върху една разгъната стълба, а Прия се настанява в единствения сгъваем стол.

— Исках да ти обясня за последния път, когато се видяхме, преди да се върнеш.

— О? — казва Макс, разсеян от кървящата си ръка.

— Когато дойде да кажеш на родителите си, че възнамеряваш да поискаш отмяна на правилото, аз ти показах някои снимки през прозореца. Помниш ли?

— Да. — Макс е твърдо решен да не си спомня как Карис стои до него, усещането за дъха й върху рамото му, докосването на студените й ръце, когато закрива очите му.

— Направени са преди трийсет години. Снимки на мен и Франческо, първата ми любов. — Тя се усмихва. — Също като вас, ние решихме, че искаме да сме заедно в дългосрочен план. — Макс е изненадан, но не я прекъсва. — Запознах се с него, когато двамата с баща ти помагахме на дядо ти да направи ресторанти във всички Войводства. По онова време хранителната система беше калпава и баща ни имаше идея да централизира ресторантите и закусвалните, така че жителите да могат да се хранят заедно, да направи това действие по-социално за хората в новите им Ротации.

— Франческо доставяше пресни продукти. Беше нещо като фермер и ни караше плодове и зеленчуци всяка сутрин между шест и осем. Аз изтичвах да посрещна хибрида му — казва тя с обич — и гледах винаги да съм там първа. След известно време той започна да се връща следобед, като свърши с работата си, и се разхождахме. — Тя поглежда Макс, чието изражение е цинично. — Далеч по-целомъдрено, отколкото в свалките на вашето поколение — казва тя. — Знам, знам, това не си ти и тогава не е сега.

— Разхождахме се, хванати за ръце, и започнахме да градим планове — продължава тя. — Аз трябваше да основа ресторант във Войводство 10 и Франческо беше решил да ме последва. Искахме да сме заедно. Не искахме да чакаме, докато правилата ни позволят да станем двойка. Не искахме да чакаме, докато остареем.

Макс се привежда напред, заинтригуван.

— И какво стана?

— А ти какво мислиш? — казва тихо Прия. — Бях на двайсет. Баща ми и брат ми бяха бесни. Майка ми, изтъкнатата генетичка, беше толкова разочарована — те искаха да се придържам към Правилото за двойките. Имаше конфликти, спорове… Мисля, че ти е познато, нали?

— Значи когато се появих с Карис, това е било като повторение на историята.

— Да, само че ние така и не направихме дръзката крачка да се опитаме да променим Правилото. Това беше прекалено смело.

— Или пък глупаво.

— Смело. Но има още нещо, което трябва да знаеш, нещо, което твоето поколение не разбира. — Тя става от паянтовия стол, приближава се към него и се опитва да го хване за ръката. — То е, че няма тайна полиция, която да се нахвърли на една „нелегална“ връзка. Няма да те докладват и отлъчат за нарушение на Правилото. Най-голямата истина за Европия е, че е почти невъзможно да живееш тук, ако не се придържаш към утопичните принципи. Разбираш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Франчсско не можеше да го понесе. Не търпеше да го принуждават да живее по определен начин против желанията му, затова напусна Войводствата. Никой не го е карал да си тръгва — той го направи доброволно.

Макс потрива слепоочията си.

— Значи не е бил принуден да си тръгне, защото е нарушил Правилото с теб, така ли?

Прия свива рамене.

— Както казах, няма тайна полиция, няма отлъчване. Няма да те накажат. Хора, които не могат да живеят по правилата на една утопия, обикновено откриват, че тя не е истинска утопия за тях. Така че сами тръгват да търсят нещо друго.

Стълбата под Макс потреперва.

— Мислех, че правилата са като Светото писание.

— Родителите ти искат да са такива. Затова живеем, все едно са. Но да си личност означава също така да знаеш кое е правилно за теб.

— Точно това се опитвам да им обясня непрекъснато — казва той.

— Ти си този, който трябва да избере Европия. А не Европия да избере да те махне.

— Божичко. Защо не ми каза?

— Ти беше толкова решителен, искаше да промениш правилата. Вярвах, че това е за общото благо — мислех, че ще успееш. Не знаех… — Гласът й заглъхва.

— Не — казва навъсено Макс, — предполагам, никой от нас не е знаел докъде ще доведе всичко. — До космоса. С оставащи им деветдесет минути въздух.

Гласът й е тъжен.

— Не знам къде е сега Франческо.

Макс слага ръка на рамото й.

— Това е несправедливо, лельо. За всички ни.

— Така е. И сега, и тогава. Но той не беше смел като теб. Не искаше да предизвиква системата. Вместо това загуби илюзиите си и напусна.

— Бях толкова уплашен, когато съм с нея — казва той. — Не можех да живея така още десет години. Все се страхувах, че ще ни хванат и ще ни изгонят.

— Само ти би могъл да вземеш това решение.

Макс ритва сгъваемия стол и той пада. Прия гледа как късият фитил на гнева му пламва и на лицето й е изписана само състрадателна тъга.

— Беше ли на помена на твоето момиче?

— Да.

— Жал ми е за теб. Знам какво е да загубиш човек, когото обичаш.

Макс кимва, лицето му е сурово.

— Тя беше специална за теб. На помена сигурно ти е било тежко.

— Семейството й не си пада по такива работи. Беше „празненство на живота“.

— Мили боже.

— Знам. — Той за първи път се усмихва истински, макар че лицето му е измъчено. Поменът е бил болезнен за него. Сякаш го е разкъсал, прорязвайки тялото му с назъбени линии, докато ребрата му щръкнат и разкрият смачканото му сърце, което все още бие — бавно, но бие. Защото, изглежда, така стоят нещата, каквото и да ни подсказва скръбта: сърцата ни продължават да бият дори да се молим да спрат. Животът си върви напред.

— Благодаря, лельо Прия. — Той импулсивно посяга и я прегръща.

Тя го потупва по гърба.

— Просто мислех, че трябва да знаеш — казва му. — Имаш нужда да поговориш за чувствата си.

Той потиска въздишката си.

— Сигурно си права.

— Някои път трябва да се изправиш срещу тях, Максимилиан. Иначе ще те разкъсат отвътре. По тялото ти ще зейнат рани, в които ще е изписано нейното име.

— Чувството е точно такова. — Той я поглежда с неохотно възхищение.

Тя се усмихва.

— Те никога няма да те разберат, нали знаеш?

— Може би — казва той. — Но поне знам, че ти ме разбираш. — Навежда се и лепва една целувка върху темето й, а тя го пропъжда с жест.

— Мислил ли си да поговориш с някого?

Макс свива рамене.

— Подложиха ме на терапевтичен курс. Седях в ъгъла и говорех с някаква автоматизирана услуга по СтенРеките. Идеалният начин да се почувстваш с всичкия си.

— Посттравматичният стрес е сериозно нещо, Макси. Трябва да се грижиш за себе си.

Той отмята косата от челото си с ръка, по която се съсирва кръвта от одевешната му битка с гъшата мас.

— Понякога да седиш неподвижно не изглежда най-добрият начин да продължиш напред.

— Не възразявам. Обаче трябва да се увериш, че си не само физически, но и емоционално силен. — Тя посочва слабото му тяло. — Не се впускай в нещо прекалено натоварващо.

— Аз никога няма да бъда отново астронавт, лельо Прия. Това вероятно е най-натоварващото нещо, което ще правя някога.

— Вероятно. Но не можеш да прекараш живота си на дивана на мама и тате — тя не би искала това.

Той не казва нищо, макар да признава пред себе си, че е права.

— Какво смяташ да правиш? — Прия се взира в синеокия си племенник с известно очакване.

— Не знам — казва той, оглеждайки супермаркета докато се връщат към търговската му част, — но не мисля, че бъдещето ми е тук.