Кейти Хан
Задръж звездите още миг (2)

2.

Деветдесет минути

— Кари? Какво има? — Макс я сграбчва за раменете, но тя не може да се успокои. — Какво каза Озрик?

Извинявай, че казах „Карис“, Карис.

— Деветдесет минути — промълвява тя, диша дълбоко и накъсано. — Имаме въздух само за деветдесет минути.

Той се отдръпва зашеметен.

— Не може да бъде. Не е възможно! Би трябвало да имаме поне за четири-пет часа. Ние…

— Ще умрем, Макс. Съвсем скоро. — Тя преглъща сълзите си, докато той търси правилните думи.

— Трябва веднага да се върнем на кораба — казва Макс накрая. — Но всичко по реда си. Първо трябва да спреш да се паникьосваш. Така изразходваш въздуха си по-бързо.

— Имаме теч.

Той трепва.

— Така ли? В момента?

— В момента. Озрик казва, че имаме теч в резервоарите.

— И в двата ли? — пита той.

— И в двата.

— Мамка му! — Този път Макс е този, който ругае. — По-добре да ги запушим веднага. — Поглежда я, преценява степента на паниката й. — Да намеря ли дупката в твоя, докато си поемеш дъх?

— Не, всичко е наред — казва Карис, а сърцето й ще се пръсне. — Първо аз ще оправя твоя. — Тя отпуска свързващото ги въже и двамата се раздалечават почти като балетисти. — Разпери ръце и крака — казва тя и го хваща за китката и глезена, усеща под пръстите си меката тъкан на скафандъра, която покрива кожата му и образува устойчива повърхност под налягане във вакуума на космоса, нещо като водолазен костюм, кръстосан с ризница, но напълно податлив на човешките движения. — Не ме пускай.

Макс разперва ръце и крака, рее се на височината на кръста й. Карис се навежда, без да пуска ръката му, така че повърхността на скафандъра му да се озове на равнището на очите й. Това не е особено лесно, тъй като двамата не са неподвижни — падат непрестанно през мрака на това безбожно място извън Земята.

С бързи движения тя плъзва ръка и очи по сребристата метална раница. Всяка секция е разделена с гладки лети бразди, сините показания на въздухомера отстрани са единственото цветно петънце. Карис оглежда отвсякъде, докато най-сетне го зърва, точно в долния край: малко облаче излитащи въздушни молекули, почти незабележимо за невъоръжено око, ако не го търсеше толкова отчаяно и ако молекулите не се рееха, освободени от гравитацията.

— Намерих го. — Тя вади лепенка от джоба на коляното си, ремонтен комплект, който винаги й е подръка, приглажда я върху кутията и се уверява, че молекулите не могат да се изплъзнат изпод нея.

— Готово ли е? — пита Макс.

„Озрик — набира тя, — това поправи ли теча?“

Синият текст се появява на стъклото й, придружен от някак успокоителен звън.

Да, Карис.

— Готово. — Тя кимва на Макс и издиша тежко.

— Дай да оправим и твоя.

Тя се поколебава.

— Не трябваше да става така — изобщо не трябваше да сме тук.

— Хайде, Кари.

— Остава ни въздух само за деветдесет минути. — Най-после от гърлото й се изтръгва хлип, който заглушава успокоителните му думи, хладнокръвното му държане — защото когато е под напрежение, той прави именно това. Откъсва се от конфронтацията, от стреса, от преливащите в нея емоции: това е неговият начин. Ето, сега ще се пошегува.

— Не знам за теб — казва той, — но аз ще публикувам много лош отзив за космическите пътувания в ОбщУм.

— Млъквай, Макс — казва тя, макар че думите му предсказуемо я успокояват донякъде. — Сега не е време за скапаното ти чувство за хумор.

— Знам.

Шегите му винаги идват в най-неподходящия момент: по време на обучението им за астронавти; на погребения; първия път, когато се запознаха.

— Какво ще правим?

— Ще се успокоим, ще се стегнем и после ще те спася. — Той се усмихва. — Както винаги.

 

 

Бяха се запознали три месеца след началото на Ротацията, когато като нова жителка на нов европейски град Карис избираше още езици в местната езикова лаборатория.

— Колегата ми се премести тук от Войводство 11 — каза Карис на инструктора, — така че трябва да науча съвременен гръцки.

Езиковата лаборатория на Войводството беше оформена в стила на ретро верига кафенета и имаше таванско осветление, канапета от изкуствена кожа и миризмата на хиляда нискокачествени зърна арабика, препичащи се в тигана. Един жизнерадостен плакат зад тезгяха обявяваше: „Научаването на пет езика ви позволява да говорите със 78 процента от земното население“.

Инструкторът избибипка и светна зелена лампичка, а после върху терминала на Карис започнаха да се проектират ръководства и курсове.

— Благодаря. — Тя надяна флекса на ръцете си и се зае с неблагодарната задача да преписва гръцката азбука отново и отново. По средата на третия препис се сети за вечерята. По трите стени течеше водопад от информация в реално време — СтенРеките предаваха непрекъснат поток от новини, прогнози за времето и ъпдейти. Карис бързо набра кратко запитване по ОбщУм, местния канал. „Някой знае ли къде във Войводство 6 може да се купи гъша мас?“ Думите се появиха на безупречен испански и запулсираха за няколко секунди върху стената, преди да се загубят в реката от коментари, въпроси и вицове на множество езици от всички краища на Войводствата. Тя стигна до омега и започна гръцката азбука отначало.

Дзън. Карис вдигна очи. Някой й беше отговорил.

„За какво ти е гъша мас в тези наши времена?“ Беше написано на френски.

Обзета от бунтарско настроение, тя отговори на каталонски: „За готвене“.

Дзън.

Румънски: „За какво готвиш в тези наши времена?“.

„Печени картофи.“ На португалски.

„Попитах за какво готвиш?“ На немски.

Германските езици не й бяха силната страна, затова Карис мина на италиански, а в ъгълчетата на устата й трепна наченка на усмивка. „Нови съседи. Искам да им сервирам хрускави печени картофи. Някакви идеи?“

Пак на италиански. „За съседите ти ли? Не. Съжалявам.“

В лингвистичното им надиграване това повторение на езика всъщност бе една малка победа и този път тя открито се усмихна.

„Може ти да си един от съседите ми. Може би по-късно ще ти сервирам печен картоф, толкова жилав, че ще е все едно дъвчеш гумена топка. Тогава ще ти се прииска да си ми помогнал в издирването на малко гъша мас.“

Дзън.

„Не се доверявам на непознати да готвят за мен.“

„Със сигурност непознати готвят за теб в ресторантите“, набра тя.

„Всъщност не. Аз съм готвач, така че е лесно.“

Карис се позабави.

„Работиш в ресторант?“

„Аха.“

„Страхотно. Може би ще ми помогнеш с един готварски съвет. Случайно да знаеш къде мога да намеря гъша мас?“

Нямаше отговор.

„Моля те!“ Тя добави едно смайли, за да смекчи тона.

Дзън.

„Опитай в класическия супермаркет до Паседж.“

„Благодаря.“

„Там продават даже консерви, ако можеш да го повярваш в тези наши времена.“

„Май си вманиачен по израза «в тези наши времена» — написа в отговор Карис. — Използваш го вече за трети път.“

„Че кой не го използва? Толкова много се е променило.“

„Вярно. Благодаря ти за помощта, по-късно ще отида до супермаркета.“ Тя повтори шест пъти гръцката азбука и свали мрежата от китките си; умът й беше пълен с печени картофи на седем езика.

 

 

Излезе в прекрасната септемврийска вечер. Лек полъх на вятъра се носеше сред руините. Гладки стъклено-стоманени здания стърчаха от тухли и основи на отдавна несъществуващи сгради, чиито призрачни черупки бяха запазени и укрепени с нов интериор. Тук-там се виждаха останки от тесни улички и високи, измазани с хоросан стени, подсилени със стоманени греди. Вътре руините съдържаха стаи, образувани от гигантски листове стъкло — като гигантски модерни матрьошки в разрушените древни сгради.

Светлината помръкваше към оранжево. Карис вървеше през осеяните с кафенета площади, притиснала голите си ръце към гърдите си. Чипът й се позабави, карайки я да спре на един ъгъл.

— По-ведро, миличка, може никога да не стане — подвикна някой и тя завъртя раздразнено китката си.

— Ако метеорите почнат да заличават човечеството, знам кой искам да е първият — промърмори, докато чипът й най-сетне показа в коя посока да поеме.

Стигна до широка павирана улица, оградена с дървета, и сви към редица магазини, чиито фасади бяха провиснали от старост и се крепяха от стоманени греди. Шарена мънистена завеса бележеше малък вход, а над прозореца грееше надпис „Супермаркети Фокс“. Отпред имаше вестникарско табло и на него проблясваше водещото заглавие: „Радиацията в САЩ най-после на безопасни нива“.

От двете страни на вратата се редяха старомодни телени кошници и колички. Тя отмести мънистата с ритмично тракане и влезе в супермаркета.

На осмия ред един мъж беше клекнал и подреждаше пирамида от консерви.

— Извинете за безпокойството — каза тя, — но бихте ли ме упътили към гъшата мас, ако имате такава?

Той се обърна. Беше мургав, с леко къдрава коса, която падаше пред сини очи, вече изпълнени с веселие, сякаш тя бе пропуснала някаква шега.

— Ти трябва да си Карис. — Той довърши подреждането на консервите, изправи се и й подаде една. — Говорихме одеве. Здрасти.

Тя протегна объркано ръка и взе консервата.

— Ти… чакай. Какво?

— По ОбщУм.

— Но ти не каза ли… че си готвач? В ресторант?

— Не. Да. Почти. — Имаше благоприличието да се изчерви. — Или поне ще бъда. Изкарах цялото обучение миналата Ротация и се надявам, че тукашните ресторанти ще ме вземат. Веднага щом се намери някой да ми помогне със семейния бизнес — той посочи рафтовете наоколо, — се махам оттук.

— Ясно — каза тя, докато въртеше гъшата мас в ръце. — Надявам се да намериш човек.

— Благодаря — каза той. — А ти с какво се занимаваш?

Тя се поколеба.

— Летя.

— С хвърчило?

— Със совалки.

Той направи впечатлена физиономия.

— Яко.

Карис отстъпи малка крачка назад.

— Съжалявам, но трябва да бягам. Закъснявам с вечерята. Благодаря ти за помощта и… радвам се, че се запознахме.

— Няма проблеми. Между другото, аз съм Макс.

— Карис. — Тя протегна неловко ръка и той я стисна. — Как откри запитването ми? — поинтересува се тя.

— Запитванията с хранителни ключови думи в ОбщУм се пренасочват насам. Маркират се, така че магазините и ресторантите да могат да им отговорят.

— Логично. — Тя кимна, обърна се и си тръгна. — Благодаря.

— Освен това — извика той към гърба й — изглеждаш сладка на профилната снимка и това също помогна.

Карис хвърли поглед през рамо.

— Управител на магазин, готвач и мрежов сваляч? Сигурно си много зает — отбеляза, макар че тонът й беше шеговит.

— Три работи на пълен работен ден — каза той. — Пък и ти ми отговори, когато писах на френски — езикът от последната ми Ротация.

Тя повдигна вежда и пак се обърна към него.

— Наистина ли? Предполагах, че използваш превеждащ чип. — Посочи китката си.

— Не.

— И аз — каза Карис и двамата се усмихнаха. — Аз също живеех във В-8. Преди две Ротации. В южната част, край морето.

— Аз прекарах три години в Париж. Там се научих да готвя — правя жестоко суфле.

След миг забавяне тя каза:

— Знаеш ли, поканила съм няколко от новите си съседи на вечеря днес. Просто шепа хора, за да се сприятелим. Нищо официално, тук не познавам сульо и пульо. Искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие. Кои са Сульо и Пульо?

— Това е израз. Но по усмивката ти разбирам, че знаеш това и ме дразниш. Добавям дразненето в списъка след лекото свалячество. Значи довечера в осем? Ще ти пратя адреса. Донеси нещо. Каквото и да е. — Повтори процедурата с кимането, обръщането и тръгването. — Е, ще се видим по-късно.

 

 

Светлината на свещите се отразяваше в шест кристални винени и още толкова водни чаши — вечерното парти беше в разгара си. Две от стените в хола на Карис бяха посветени на СтенРеките: гигантски вградени екрани, по единия от които течаха новини, а по другия — бъбренето на ОбщУм; тя беше настроила текста и на двете стени в топло оранжево. Фасадата на сградата беше в испански стил и решетките на балкона хвърляха сенки в стаята, а шумът на морето се промъкваше през старите кепенци. Поднесените блюда включваха печено пиле, зеленчуци, йоркширски пудинг и прословутите печени картофи на Карис.

— Йоркширски пудинг с пиле? — каза Лиляна, една от новите й колежки. — Това не е ли малко…?

— Нетрадиционно — обади се Джон, строителен инженер и новият й съсед отсреща, докато посягаше за лъжицата. — Там, откъдето идвам аз, ядеш каквото ти харесва, пък майната им на условностите.

— А откъде идваш, Джон? — попита Карис, като му хвърли благодарен поглед.

Джон се размърда неловко.

— Ами, като всички нас, не знам наистина. Но първите ми спомени са от Войводство 3. Бях петгодишен. Баба ми ме заведе да си вземем риба с картофки, но аз исках само пудинг. Бях злоядо дете, не си бях изяждал всичко от цяла вечност. Готвачът в ресторанта събра две и две и ми даде пържено блокче шоколад с картофки. — Всички около масата се засмяха. — Да, знам. Но бях малък и това свърши работа — накара ме да си омета чинията. Баба ме възнагради, задето си изядох всичко, и до края на месеца правех все така.

— Пия за това — Лиляна вдигна чаша и всички на масата я последваха. — За омитането на чинията.

Джон сияеше, докато се чукваха.

— Ами ти, Лилиана, откъде идваш?

— Произнася се „Лиляна“ — поправи го тя. — Знам, че изглежда различно в ОбщУм.

— Извинявай, Лиляна. — Този път той го произнесе правилно. — Хубаво име.

— Родителите ми били на Ротация край Адриатическо море, когато ме заченали, и името ми идва оттам, макар че произходът ми е чисто африкански. За последно живях във Войводство 1.

— Произход — рече замислено Оливие, с когото Карис се бе запознала в езиковата лаборатория и го беше поканила във внезапен пристъп на любезност. — Ние европейците от трето поколение не говорим много за произход.

— Войводство 1 ли? — каза Карис, пренебрегвайки намесата на Оливие. — Как ти се стори животът в централното Войводство?

— Утопичен — каза Лиляна и всички се засмяха. — И все пак съм доста горда.

— Така и трябва — рече Джон. — Да живееш свободно, независимо, в едно вечно променящо се смесено общество — има много, с което да се гордееш.

— Вярно — каза Лиляна, преди деликатно да вметне утопичния тост: — В чие име правите всичко?

— Не за бог, не за крал, не за държава — отвърнаха всички вкупом.

— В чие име?

— В свое собствено.

Оливие се възползва от възможността да си налее още пино гриджо.

— Обаче не е ли интересно — каза той, като завъртя виното в чашата си, че вече не говорим за това откъде сме, а къде сме били?

— В това е цялата прелест на Ротацията — каза Макс. — Да видиш света, да живееш на различни места и никои три години да не си приличат…

Астрид се приведе напред.

— Аз съм била кръстена в северните войводства и на шестата ми Ротация ме пратиха обратно там. Беше прекрасно да поживея пак в Скандинавия. Но много студено.

Групата се засмя.

— Кое е най-студеното място, на което сте живели? — попита Джон.

— Русия — каза Лиляна. — В-13. В тамошните офиси на Космическата агенция температурата често падаше до минус десет.

Оливие потрепери.

— Ирландия.

Карис повдигна вежда.

— Ирландия? Най-студеното?

— Слаба работа — изхихика Астрид. — Била съм там и времето определено е меко.

— Преди три Ротации живях във Войводство 5 и беше кучешки студ — настоя Оливие. — Ходила ли си в бар на река Лифи, където пеят народни песни?

Астрид поклати глава.

Той не се обезкуражи.

— Наистина фантастично място. — Глътна още малко вино и се надигна от стола си. — Карис, мисля, че би ти харесало. Веднъж изпях там една песен — класическа любовна песен. Сега ще я изпея и на теб.

„О, боже!“

— Ама наистина, няма нужда. Макс е донесъл пудинг…

Оливие взе китарата и докато Карис проклинаше майка си, че я е накарала да се грижи за тъпия инструмент, започна да дрънка и да върви към нея.

„О, боже, о, боже!“ Тя горещо се молеше да не запее директно на нея. Когато той отвори уста и запя…

— Дай да ти помогна — каза Макс и се приближи да разчисти чиниите пред Карис, деликатно намествайки се между нея и нейния обожател. Огледа хората около масата и попита: — Някой иска ли десерт?

— Чудесна идея — каза тя.

— Защо не ми помогнеш? — подхвърли той, докато Оливие дрънкаше яростно на китарата зад тях.

— Разбира се. — Тя се опита да се измъкне покрай все още пеещия Оливие, но той се приведе към нея. От дъха му лъхаше на вино.

Карис се дръпна, а в същото време Макс посегна и сложи пръсти на грифа на китарата. Звуците заглъхнаха с глух метален екот. Ухажорът на Карис спря объркано.

— Десерт? — попита мило Макс.

Победен, Оливър се свлече обратно в стола си и Астрид го потупа по китката.

— Някои хора не разбират голямото изкуство. — Гаврътна чашата си и се извъртя към него. — Просто не го разбират.

Макс и Карис отнесоха чиниите в кухнята и тя затвори вратата. Облегна се на нея и издиша силно. Макс последва примера й.

— Дявол да го вземе — каза тя, забила поглед в тавана. — Това беше на косъм. Благодаря ти.

— Не мога да повярвам, че хората правят такива работи на цивилизовани вечерни партита. Мислиш ли — продължи той, — че е искал да се присъединим към него и… да си спретнем джемсешън? Аз бих могъл да се включа с бонгоси, а Лиляна да трака с лъжици вместо маракаси…

— И да наврем главата на Оливие между два огромни цимбала…

— Със сигурност може да се уреди.

— Аз бих могла да се развихря на клавишните…

— Свириш на пиано?

Карис кимна.

— Страхотно. Къде е?

Тя протегна пръсти, в които все още държеше чиниите, и се усмихна.

— О, ама разбира се. Можеш да свириш на клавишни навсякъде. Просто… защото имаш старомодна китара. В другата стая.

— На майка ми е. Разменяме си я, в зависимост от това кой живее на по-хладен климат. Тя казва, че влажността повреждала инструмента или нещо такова. Всъщност е обсебена от нея. Аз съм пазителката на китарата на Гуен само за ограничен период.

— Значи тя би се натъжила, ако разбере на какви гаври е била подложена китарата тази вечер? — Засмяха се пак, тихичко, и Карис остави чиниите до мивката. Макс извади памучна кърпа и я метна на рамото си, докато нареждаше шест купички за десерт. Затананика мелодията на Оливие и двамата се разкикотиха. — Къде е семейството ти сега?

Тя се облегна на плота, гледаше го как пълни и украсява купичките.

— Мама и татко живеят във В-14. Брат ми работи в хуманитарните екипи в бившите Съединени щати…

— Мамка му. Наистина ли?

— Да. Не сме го чували от известно време — както може да се очаква, предполагам, но е трудно. Вероятно комуникациите не са им толкова важни, колкото да доставят храна и вода на оцелелите. Сестра ми е в португалското Войводство.

— Аха — каза Макс, докато прокарваше с пръст кърпата по ръба на купичките. — Значи оттам са умопомрачителните ти познания по португалски одеве, по ОбщУм.

Тя се усмихна.

— Забелязал си значи?

— Колко езици знаеш, между другото?

— Пет. Шест всъщност. Скоро ще са шест. Започнах да уча гръцки. А ти наистина ли говориш всички онези езици?

— Приличам ли ти на човек, който разчита на чипа си да му превежда? — Той повдигна вежди.

— Не — отвърна тя. — Приличаш на човек, който работи усърдно. — Посегна и завъртя ръката му. — Черноработник. — Осъзна колко обидно звучи и се изчерви. — Някой, който си печели препитанието сам. Който поддържа един магазин, защото така е обещал. — Направи пауза. — Близо ли съм?

— По-близо от повечето.

— Наистина ли?

— Да. Главно заради това, че стоиш на педя от мен. — Тя завъртя очи. Звънлив смях, долетял от другата стая, ги върна към настоящето. — Е — каза той с по-различен глас, — ти пилотираш совалки, не обичаш серенадите и питаш хора, които са прекарали целия си живот в Ротации, откъде са? — Килна глава и я изгледа замислено.

— А — каза тя и почна да бърше плота. — Все забравям, че когато съм в компанията на хора като Лиляна, имам склонност да дрънкам глупости.

— Какво имаш предвид с това „хора като Лиляна“?

— Горди. Утопични. Вярващи.

Макс килна глава.

— Значи хора като мен.

— Ти такъв ли си?

— Да. Семейството ми… Ние сме страстни защитници на Ротациите и тяхната важност.

— Да се местиш насам-натам, да живееш сам в различни градове е важно?

— Да.

Карис сви рамене.

— Значи вероятно аз съм била отгледана по различен начин от теб.

— Как така?

Тя премести тавата, разклащайки мазнината, и кухнята отново се изпълни с аромата на печено пиле.

— Това е съвсем друга история за съвсем друго време. Ще носим ли десерта?

Нещо премина по лицето му, той грабна ловко четири купички и ги закрепи върху ръката си.

— Разбира се. А може би по-късно ще ми разкажеш за произхода си.

— Може би — каза небрежно Карис и тръгна към вратата с другите две, — но моля те, не споменавай думата „произход“ в присъствието на Оливие. Ще изкараш нас, европейците трето поколение, извън нерви.

 

 

— Точно така — казва Карис. — Ти винаги си ме спасявал, Макс. Истински бял рицар. — Изпълненият със звезди мрак ги заобикаля, докато падат, увиснали в космоса като кукли на конци. — Но това е нещо по-сериозно от печените ми картофи.

— Е, поне си малко по-спокойна — казва той — и използваш въздуха си по-мъдро.

— Добре — казва тя, — можеш да престанеш с покровителственото държане. Върнах се. Тук съм. Дишам. — Тя оглежда мрака наоколо, после пак насочва очи към сините показания на въздушния им запас. — Какво, по дяволите, ще правим?

— Не се тревожи — казва Макс. — Имам план.