Кейти Хан
Задръж звездите още миг (25)

25.

Макс се насочва към блестящия бял куб на болницата. Отделенията са съвсем същите като при миналото му посещение, само с различни имена на табелките и различни деца в леглата. Наоколо гъмжи от пациенти, търсещи уменията на лекарите, и от лекари, търсещи болестите на пациентите. Той изпитва гадно чувство при тази мисъл, но майка му все по-често поражда у него такива идеи. Гневът прави двамата раздразнителни, влага лична острота във всеки разговор, раздалечава ги, когато би трябвало да потърсят примирие.

Отива право в стаята на Кент на най-горния етаж и среща майка си в коридора. На лицето й има същото презрение както и при последния им сблъсък на това място.

— Ти дойде — казва само тя.

— Искам да видя брат си.

— Аха, значи сега това ти изнася. По-рано никога не ти е пукало.

Ето пак, мисли си Макс. Колко е лесно да пренебрегнеш истината, когато ти е изгодно за целите на един спор.

— Сега съм тук.

Тя взима един електронен бележник, оставен до вратата на Кент, а анимираното мече върху СтенРеките на коридора започва да подскача весело към тях.

— Не беше тук, когато той имаше нужда от теб.

— Той или ти? — За първи път Макс се чуди през какво ли е минала майка му, когато се е отправил към астероидния пояс. Толкова силно е искал те да разберат неговата болка, че не се е замислил за тяхната. Предполагал е, че не изпитват болка.

— Кент — натъртва тя — няма никаква вина за всичко това.

— Знам. — Макс затваря очи, неспособен да се сдържи да не раздуха пламъците. — Някога ще ме попиташ ли през какво минах там горе?

— Ти отиде. Провали се. Не съм сигурна, че си струва да го обсъждаме.

— Тя умря, мамо. Умря, за да ме спаси. Не можеш да отхвърлиш това.

— Съжалявам за теб, Макс, но това не те извинява, задето наруши правилата.

— Не сме нарушили правилата, поискахме да ги променим. И те ни изслушаха — казва той. „За разлика от теб.“

— Да — казва тя и се привежда напред в клаустрофобичния коридор, докато лицето й се озовава съвсем близо неговото, толкова близо, че той долавя аромат на кафе във въздуха, когато тя издишва. — И не си ли забелязал, че след завръщането ти нещата са… малко различни?

— Какво имаш предвид?

— Всички искания за отмяна, анализите, препирните?

— Искания за отмяна ли?

— Не си забелязал — казва тя с безизразен глас.

— Не. Какво имаш предвид?

— Колко типично. — Тя отстъпва назад и пак се обръща към вратата на Кент. — Да се опълчиш на правилата на една утопия, а после дори да не забележиш какво става.

— Но…

— Не знам кое е по-лошо: да се опълчиш на правилата или да осигуриш най-лошия възможен резултат за малкото хора, на които си дал надежда…

— О — казва Макс и смръщва вежди.

— Ето какво става — заключава тя, — когато оставиш едно дете да търчи наоколо и да върши каквото си иска.

Като знае, че това ще я вбеси, той казва много тихо:

— Не съм дете.

Професорката трясва дигиталния бележник на пода и шумът е оглушителен.

— Продължаваш да се държиш като дете, затова ние се отнасяме с теб като с дете. — Анимираното мече се изстрелва над вратата и тя махва ядосано с ръка към него. — Защо не ме слушаш? Аз се опитвам да ти помогна. Не знам дали някога изобщо ще се научиш.

Той не казва нищо, мускулите му са напрегнати.

— Максимилиан, знам, че сме строги с теб, но Войводствата са създадени от хората за хората. Все още можеш да се реваншираш за онова, което направи.

Макс мълчи, обмисля думите й.

— Татко хареса Карис, когато я видя.

Майка му е объркана.

— Какво?

— Мислехте я за страхотна, докато не разбрахте, че я обичам.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Той въздъхва.

— Харесвахте и мен, когато живеех както искахте вие.

— Максимилиан. Слушаш ли ме? Трябва да се реваншираш за онова, което направи. Трябва да покажеш на хората, че си сбъркал и че ще живееш по правилния начин.

Тези думи докосват нещо в Макс. „Живей добре — бе казала тя, — заради мен.“ Въпреки волята му коварните думи на майка му проникват в него и се преплитат с тези на Карис, докато той вече не може да удържа напора в главата си и надава крясък, за да ги заглуши.

Майка му се взира изненадано в него.

Макс излива гнева си в този крясък, докато не остава празен отвътре.

— Не мога повече така.

— Моля?

Макс затваря очи.

— Как да поправя това, мамо?

— Наистина ли питаш?

— Наистина.

Изражението й е скептично.

— Ти наистина искаш съвета ми.

— Какво да направя? Кажи ми.

— Като начало, можеш да помагаш на хората, вместо на себе си.

Макс не разполага с хаплив отговор; в дъното на съзнанието си знае, че е започнал да оправя нещата, вместо да ги разгаря. Казва тихо:

— Аз съм нещо повече от това, което си мислиш.

— Всички се надяваме, че е така, Макс.

— Ще го докажа.

— Браво — казва тя. — Най-сетне.

— Може би ще имам нужда от твоята помощ — казва той с напълно прекършен боен дух и тя кимва.

— Всичко, което ти е нужно, за да оправиш нещата.

— Добре — казва Макс. — А сега може ли да видя брат си?

С неохотно съгласие тя отваря вратата и го пуска да влезе, но остава на входа да гледа двамата си синове.

Кент вдига замаяно очи от леглото и нащърбената му усмивка грейва.

— Здрасти, Макс.

— Олеле. Да не си загубил още зъби?

— Всичките ми млечни вече ги няма. — Кент е толкова горд, че сърцето на Макс го заболява за момченцето в голямото легло, гордеещо се, че е стигнало до един крайъгълен камък. Макс се надява, че Кент ще стигне всички крайъгълни камъни, че ще има шанс да надвие болестта си и да живее дълъг, пълноценен живот. „За разлика от Карис.“

Отсъствието й го халосва като юмрук в корема. Скръбта го пронизва и той отново си мисли колко е несправедливо, че мозъкът може да забрави всичко случило се за секунда, само за да те цапардоса отново с него като нещо ново. Как е могъл да забрави, дори и за момент, че нея я няма?

— В моята стая ли спиш? — пита Кент и Макс поклаща глава.

— Не, приятел. Не ми се струваше редно, след като се прибираш вкъщи толкова често. Спя на дивана. — Очите на момчето са ококорени, докато си представя такъв бунт, и Макс разрошва косата му. — Но не мисля, че ще се задържа още дълго.

— Заради момичето ли пак?

„Ох.“

— Нещо такова. Нали помниш, че тя беше пилот?

— Пилотираше совалки.

— Точно така. И ми намери работа в ЕКАВ, космическата агенция.

Кент кимва.

— Татко ми каза.

Изненадан, Макс поглежда към майка си, после пак към Кент.

— Тя мислеше, че мога да стана астронавт…

— Яко!

— … но не мога. Тя грешеше — аз съм готвач. — Макс поглежда брат си, чуди се защо споделя житейските си избори с едно малко момче. Ами, няма с кой друг, осъзнава той. — Аз съм просто готвач. Бива ме да готвя. А има много хора, които се нуждаят от помощ с храната.

— Като тук ли? В болницата?

— Като тук — казва Макс и хвърля отново поглед към майка си, — само че в чужбина. Където има гладуващи хора и войници, и много хора, уплашени от астероидното поле.

Кент се мъчи да схване.

— Заминаваш ли?

— Заминавам, но ще ти се обаждам всеки ден. — Протяга китка, така че чипът му да се синхронизира с този на Кент, и хваща ръката на брат си. — Ще ти пращам съобщение всеки ден, защото си най-добрият ми приятел.

Кент се надига в леглото и опира глава в рамото на Макс.

— А Карис ти е втората най-добра приятелка.

— Ти си най-добрият ми приятел — повтаря Макс, — а Карис е моето винаги.

 

 

Макс отива право в центъра за набиране на доброволци, за да провери дали ще го вземат. Отговаря на всичките им въпроси, после минава лекарски преглед. Трепва, когато жената му казва, че има отличен капацитет на белите дробове — де да го е знаел по-рано — и клати глава, докато го разпитват за медицинската му история.

— Някакви очни заболявания, мускулно-скелетни заболявания, инфекции?

— Не.

— Някакви психични заболявания?

Той се поколебава само за секунда.

— Не.

— Чудесно. В добро физическо състояние сте. Не би трябвало да имате проблеми.

— Благодаря.

Жената плъзва бележките настрани и на екрана се появява дълъг списък от доброволци, всички от които трябва да бъдат проверени и отметнати.

— Имате ли препоръки от предишен работодател?

— Тренирах в ЕКАВ — признава той, — но ако времето ви притиска, професор Алина от южната болница на Войводство 2 ще ви каже всичко, което искате да знаете.

— Идеално. В такъв случай вероятно ще ви пратим в центъра за обучение утре.

Той не знае коя страна на характера му го подтиква да прави това; не е сигурен дали доказва нещо, или угажда на някого, но Карис го е помолила и той е обещал. Обещал е и проклет да бъде, ако…

— Макс? — Гласът прекъсва мислите му, докато седи на твърда пейка в невзрачен коридор и зяпа някаква снимка на чипа си, която бърза да махне. — Можеш да се отправиш към залата за екипировка, където ще те снабдят с всичко необходимо.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря. Наистина имаме нужда от хора като теб за доброволци в хуманитарните ни екипи, особено в конфликтните райони.

— Няма проблем.

Време е да направи нещо. Време е да живее.