Кейти Хан
Задръж звездите още миг (18)

18.

Шест минути

Светлината се движи бавно към тях, като призрачна надежда.

— Не полудяваме, нали? — казва Макс. — Това не е мираж?

— Как да стигнем до него? — Карис е обзета от нова енергия, протяга ръце и рита, опитва всичко, за да накара тялото си да се придвижи към светлината, вместо да пада през мрака. — Наблизо ли ще мине?

— Може да халюцинираме — казва Макс. — От липса на въздух.

— Как да изчислим траекторията му? Изглежда, че идва насам…

— Вероятно са програмирали кислорода ни да се изпуска по-бавно в самия край. Дишаме разреден въздух.

Тя посяга и го удря.

— Макс, стегни се най-после! — Той отлита от нея, преди свързващото ги въже да го дръпне обратно. — Това се случва наистина. Реално е. Трябва да действаме, преди да е станало прекалено късно.

— Вече е късно, Карис. Нямаме време…

— Макс Фокс. — Тя го поглежда право в очите, непоклатимо и уверено. — Това е последният ни шанс.

Той преглъща, сухо и дрезгаво вдишване, и отстъпва.

— Добре.

— Можем да го направим.

— Добре — повтаря той.

— Онзи гигантски астероид под нас, отляво. Мислиш ли, че има достатъчна маса?

— По-голям е от теб — казва Макс и тя се втренчва в него. — Изглежда ми доста едричък — поправя се той.

— Виж как стои съвсем неподвижно. Трябва да е дълъг колко, сто метра? Наоколо лети сума ти прах, обаче този големият е неподвижен. Защо?

— Не мога да повярвам, че говориш за междупланетен прах в този момент.

— Млъкни, ако обичаш. Познанията ми по физика може да са ограничени, но се опитвам да преценя дали този астероид не се намира в точка на Лагранж.

— Я ми обясни пак какво значи това?

— Става дума за петте точки, в които гравитацията не ти влияе… нямаме време за това — казва Карис. — Да се надяваме, че е в Лагранж. Иначе ще продължим да падаме и онзи сателит ще мине точно над главите ни.

— Хайде да проверим. Идва след пет, четири, три, две… — Двамата инстинктивно свиват крака, като балетисти, които се приземяват върху дъските на сцена, и когато се изравняват с каменния астероид, за първи път от близо деветдесет минути спират да се премятат. — Не мога да повярвам — казва смаяно Макс. — Физика, а? Винаги е права.

— Освен когато са мислили, че Земята е плоска — казва разсеяно Карис, докато оглежда небето. Стисва голата му ръка в своята. — Мислиш ли, че има хора на борда?

Той отвръща на стискането й.

— Кой знае? Опитай да се свържеш. Пиши им по флекса. Човечеството праща в космоса апарати с животински екипаж още от Лайка през 1957 година. Пробвай, побъбри си с някое космическо куче.

— По-скоро космически скелет. — Тя проверява дали мрежата си е на мястото върху пръстите й и започва да пише.

„Помощ. Тук е Карис Фокс от «Лаерт», искам незабавна помощ. Приемате ли?“

Изчаква.

„Повтарям. Тук е Карис Фокс от «Лаерт», искам незабавна помощ. Приемате ли, край!“

— Нищо не получавам — казва на Макс.

— Продължавай да опитваш.

„Моля, помогнете ни. Ако не го направите, ще умрем тук навън.“

Аудиоканалът й пропуква и оживява с мощен звън.

Здравей, Карис. Тук е Озрик.

— Озрик! — извиква тя, когато синият текст се появява отстрани на стъклото й.

Комуникирам директно с компютъра на сателита, за да ти предам това, Карис.

„Липсваше ни, Озрик. Има ли някой на борда?“

Опасявам се, че не, Карис. Това е един от нашите дронове.

— По дяволите. — Тя се обръща към Макс. — На борда няма никой — апаратът е от нашите.

— Може ли той да носи някого? Може ли Озрик да го прати до нашето местоположение?

„Озрик, можеш ли да пренасочиш сателита към нас?“

Ще бъде при вас след шест минути.

— Кари? — пита Макс. — Какво става? Вече не виждам разговора ви. Мисля, че си го изключила.

— Сателитът идва към нас и ще е тук след шест минути.

— Шест? — Макс се запъва. Шест минути: времето, необходимо за сваряване на идеално рохко яйце; средната продължителност на секса между повечето двойки; времето, което е отнело унищожаването на Ню Йорк Сити.

Карис също се запъва.

— Колко ни остава? Нямаме шест минути, нали? — Тя се отпуска и се спихва. — Нямаме достатъчно въздух. О, боже…

— Чакай…

— Можем ли да затаим дъх? Възможно ли е? Предполагам, че ще сме загубили съзнание, докато той се приближи, и няма да можем да отворим въздушния шлюз…

— Аз имам достатъчно въздух.

Тя трепва.

— Какво?

— Едва-едва. Аз имам за шест минути, а ти — за две — казва Макс. — Кари, толкова съжалявам — когато се опитвахме по-рано, когато използвахме твоята раница, за да създадем някаква двигателна тяга…

— Аз гледах твоя въздухомер, не моя. Той ми беше пред очите. — Тя се взира с мътен поглед. — А моят беше отстрани. Боже. — Тя потиска един задавен хлип. — Е, поне ти ще се спасиш.

— Не говори глупости. Можем да си разделим въздуха — казва Макс. — И двамата ще имаме по около четири минути и ще задържим дъх за две. И двамата ще се доберем до въздушния шлюз на сателита и ще се върнем с него на „Лаерт“. Можем да го направим.

— Наистина ли?

— С лекота. — Макс стисва ръката й още веднъж. — Хайде да се приготвим. — Минава зад нея и започва да опипва демонстративно раницата й и да нагласява ремъците и кабелите. — Готово. — Много внимателно вдига своята раница, все още свързана към скафандъра му, и я слага на Карис. Тя не забелязва: раницата няма тегло тук. — Само още малко.

— Не мога да повярвам, че ще се спасим. — Тя извива глава към него, усмихната. Под тях светът се върти, над Африка се заражда циклон. — Всичко ще бъде наред. Ще се върнем у дома.

Той остава зад нея. Тя вдига голата ръка към рамото си и той я стисва, може би за последен път.

— Чуй ме, Карис. Ще трябва да смениш бързо тръбичките, когато ти свърши въздухът. Аз вече съм разхлабил твоята — трябва само да я откачиш и да я завинтиш към другата раница, ясно? Завивай я, докато щракне. — Все още я държи за ръката. — Разбираш ли?

— Защо да…

— Ти не можеш да си задържаш дъха, Карис. Спомни си Игрите.

През ума на Макс пробягва образът на Карис, легнала край тюркоазения басейн, с неестествено извито тяло и бяла като лед кожа, докато медиците се мъчат да я върнат към живота.

— Никога не си можела да си задържаш дъха.

— Но…

И през ум не му е минавало, че можеш да се удавиш в космоса. След последния път се е заклел да я пази.

— Карис. Не мога да рискувам да не се спасиш. Смени тръбичката. — Макс пуска ръката й и започва да развързва въжето.

— Не, моля те, Макс…

— Съжалявам. Това е единственият начин.

— Спри, не мога…

— Не, аз не мога, не разбираш ли? — Разделят се и Макс вдига ръка към шлема си. Въздухът на Карис спада до опасно ниско ниво и от въглеродния диоксид тя започва да се унася.

— Моля те…

Макс развинтва своята въздушна тръбичка, задържайки я на мястото й, докато поглежда Карис за последен път.

— Виждаш ли? Спасих те, когато се запознахме — усмихва се колебливо, — и сега пак те спасявам.

С ужасен прощален жест дръпва тръбичката си и блъсва Карис с всички сили към приближаващия се сателит. Докато тя се отдалечава по спирала от него в мрака, го вижда да изрича с устни: „Обичам те“.

— Не! Макс!