Кейти Хан
Задръж звездите още миг (19)

19.

— Карис, чуваш ли ме?

— Не е нужно да говориш за това, Карис. — Топлият женски глас се поколебава. — Не е нужно да говориш за… — млъква и се консултира тихо с настоятелния лекар — Макс.

 

 

Тя се взира в стената. Една пукнатина в боята, магнолиево петънце, е задържало вниманието й или по-точно празния й поглед — през последните двайсет и осем минути.

Сега всичкото време се измерва в минути.

 

 

Ако можеше само да си пъхне нокътя под него, да го изчовърка. Може би петънцето ще се разрасне в черна дупка. Магнолиева мъглявина.

Постоянно й повтарят, че не е нужно да говори за това, така че тя не говори, което е точно обратното на онова, което те искат. Хората, които ти казват, че не е нужно да говориш за нещо, обикновено си умират да го изкопчат от теб.

 

 

На следващия ден тя се покатерва по стената, за да потъне в черната дупка и да изчезне за няколко часа. Гледа иззад своето магнолиево петънце как лекарите и сестрите идват и гледат спящото тяло на леглото й.

— Откога е така?

— От около три часа. Морфинът я прати в безсъзнание.

„Озрик?“

 

 

Събужда се през нощта, както и всяка сутрин: с писък, докато кучешкият скелет се хвърля към нея в нулевата гравитация.

— Лайка!

С разтуптяно сърце посяга към лампата, но кучето се разпада, щом светлинните частици докосват костите му.

 

 

— Карис, мислиш ли, че днес трябва да опиташ…

— Моля те, не ми казвай, че трябва да си среша косата. — Тя не вдига глава от леглото, нито се опитва да се обърне към гласа на майка си. Тук всички гласове са еднакви. Еднакви по това, че всички са тук, но нито един не е неговият. — Знам. Не мога.

Лежи на една страна, с гръб към вратата в тъмното.

— Наистина мисля, че трябва поне да сменим чаршафите. Лежиш на тях от дни. — Карис не отговаря. — Моля те!

— Така ми харесват. — Леглото мирише земно. На сол, на човек — успокоителни миризми, като потта и паниката.

Гуен се приближава от вратата, натиска чипа на стаята и СтенРеките оживяват със снимки от пътуване до морето, преливащи от рамка на рамка из цялата стая.

— Ето. Така не е ли по-добре?

Различен климат, сякаш в някакъв друг живот. Тя помни слънцето върху лицето си, топлината на неговото тяло до нея на пясъка. Не вдига очи, но дръпва завивката над главата си.

— Моля те, мамо. Не днес.

 

 

— Ще остана с теб за известно време, Кари — казва майка й. — Само докато се оправиш.

Да се оправи ли? Как би могъл човек да се оправи от нещо толкова животоразтърсващо? Но тя само кимва.

— Помислих си, че може би ще е добре да имаш компания.

Измъкната от леглото и принудена да излезе на слънце, Карис пренебрегва предложението за компания и вместо това тръгва през Войводство 6; върви към един малък градски плаж, където се взира във вълните, далеч от навалицата.

Позорната слава е най-лошият враг на скръбта и Карис се отърсва от нея като от нежелана ръка, хванала я за рамото, слой от съчувствие и симфония от шепоти, които нито я интересуват, нито ги иска. Известността я ядосва, прорязвайки си път през недосегаемата й апатия. Тя знае, че хората я гледат с почит, иска им се да я попитат какво е станало и как се чувства, но тя върви с широко отворени очи и разрошена коса по улиците на Войводството със стария пуловер на Макс, без да спира и без да среща погледите им. Апатията я прави безчувствена. Това означава, че не е нужно да скърби. Гневът я съживява, а тя не иска това.

 

 

Отива в кучешкия приют на Войводството, за да потърси лицето, което я преследва в сънищата. Намира го в облика на мърляв териер и анемично се интересува от осиновяването му.

— Не можете да го вземете вкъщи днес — казва администраторката. — Можете да го посещавате няколко седмици, за да свикнете с него, и ще трябва да дойдем в дома ви, за да видим дали е подходящ за куче.

Карис не казва нищо, взира се в очите на мелеза — призрачно зелени — и се опитва да прецени душата му.

— Фъдж ли ще го наричате? — пита любезно жената.

— Моля?

— Името му. Тук той е Фъдж, но не сте длъжна да запазите името. Макар че препоръчваме имената да звучат подобно, за да се избегне объркване.

— Лайка. — Карис посяга да го погали и кучето потреперва под допира й и се отдръпва. — Името му е Лайка.

— Ще бъдете добра с малкия Лайка, сигурна съм. Преживял е тежки времена.

— И той, и аз — казва Карис, макар че администраторката решава, че й се е счуло.

— Чудесно. — Тя изключва екрана и поглежда Карис. — О, боже, вие не сте ли…? Бедничката.

Карис посещава Лайка всеки ден, носи му жилавите териерски лакомства. Отначало той не й се доверява, но наранените създания могат да усетят сродната душа и тя бавно го приласкава и го привързва към себе си; палето не долавя заплаха у жената, която влиза на четири крака в стаята му и лежи до него. След две седмици вече изприпква навън, за да я види, и двамата седят заедно в центъра на градината, докато часовете за посещения изтекат.

— Той е готов да дойде в дома ви — казва администраторката и Карис кимва. — Вие двамата изглеждате сродни души.

„Сродни души“. Тази мисъл я разкъсва на парченца и тя се оттегля пак в безмълвието.

* * *

— Трябва да се върнеш към света, Карис. Не можеш да държиш всички далеч от себе си.

Тя се е настанила отново в тръстиковия стол с лице към морето, а Лайка похърква в скута й, но хората просто не я оставят на мира. Не я оставят да мълчи.

— Допуснах Лайка. — Гласът й е загубил всякаква интонация. Сега е равен като океана, когато няма прилив.

— Това е куче. — Майка й опитва различен подход. — Не можеш да оставиш всичко да отминава покрай теб, все едно се случва на някой друг.

Ако имаше достатъчно енергия, Карис щеше да обясни, че наистина се е случило на някой друг; случило се е на Макс и е превърнало Карис в страничен наблюдател на собствения й живот.

— Утре е поменът.

Тя се взира в една шамандура, поклащаща се леко във водата. Никога не е виждала водата толкова неподвижна.

— Карис? Наистина трябва да отидеш.

— Ще отида.

— Значи ще бъдеш там? Професор Алина питаше.

Трябва й малко време да разпознае името и тя трепва. Майка му. Утре ще се изправи срещу всички, които са го обичали, и няма да има какво да каже или да направи.

— Ще бъда там.

Усетил прилива на чувства в нея, Лайка се размърдва и се надига да я близне ласкаво по носа, което й идва като добре дошло разсейване. Кученцето още е малко, но наедрява от ден на ден.

Утре: двайсет и четири часа. Хиляда четиристотин и четирийсет минути — шестнайсет пъти повече, отколкото имаха заедно в края.

* * *

— Не можете да вкарате кучето тук. — Разпоредителят е настоятелен, но Карис не му обръща внимание, а минава покрай него, притиснала Лайка до гърдите си, крачетата му висят от ръцете й. — Моля ви, госпожице, това е… — Мъжът млъква, щом тя се обръща да го изгледа и сваля тъмните слънчеви очила от лицето си. — Можете да седнете на втория ред — довършва той малко притеснено.

Тя кимва, без да забележи как той оглежда дрехите й. Облякла е стария пуловер на Макс над единствената черна рокля, която има, косата й е навита на кок на тила. Лайка дъвче разнищения ръкав на пуловера.

— Карис — Бащата на Макс я посреща на пътеката. — Не знаехме дали ще си в състояние да дойдеш. — Не казва нищо повече, само слага ръка на рамото й в официален поздрав и тя долавя значимост в този жест, пък макар и само уважение към ранга й.

— Благодаря, Праней. — Не е съвсем сигурна за какво му благодари, но е наясно, че използва първото му име, за да ги постави на равна нога. Сяда мълчаливо и слага кучето в скута си. Семейството на Макс е положило всички усилия и Карис си мисли спокойно колко неприятно би му било това.

Засвирва музика, от онази, на която той би се присмял, и влизат майка му и Кент, професорката е с фин черен воал. Карис завърта очи от този драматизъм. Те се стараят да демонстрират всячески скръбта си, но нищо не показва, че наистина скърбят.

Кент спира до нея.

— Иха, готино куче.

— Благодаря.

— Може ли да седна до теб?

— Разбира се.

Професор Алина го дръпва настрани.

— Ела, Кент, твоето място е отпред, със семейството.

Думите жегват Карис и тя се свива, докато обидата изпепелява вътрешностите й, забила поглед надолу към памучния конец, вързан около пръста й. „Семейство“. Майка му кимва на Карис и тя й отвръща предпазливо. Докато Кент се озърта с копнеж назад към Лайка, Карис скришом се премества лека-полека по пейката, докато не се озовава зад момчето и Лайка почва да го дращи с лапички по гърба. Кент се усмихва и тя отвръща на усмивката му. Неописуемо е колко прилича на Макс.

Някой се плъзга на пейката до нея и тя се усмихва полусърдечно, щом вижда, че това е Лиу, който я наблюдава с любопитство.

— Ти дойде — казва само тя.

Той погалва Лайка по нослето.

— Това ли ти е заместителят?

— Моля?

— Обичайно е да си вземеш куче. — Върху лицето му няма нелюбезност.

— О. — Чувства, че по някое време може да й се наложи да каже повече, така че се хвърля в дълбокото: — Не осъзнавах, че съм толкова банална.

Той я хваща за ръката и я стисва, и в този жест тя съзира корените на скръбта му, празнота, изписана в бръчките около очите и устата му от загубата на скъп приятел.

— Съжалявам — прошепва тя. — Толкова съжалявам.

— За какво? Вината не е твоя.

— Трябваше да го спася…

Бащата на Макс хвърля поглед през рамо и Лиу й изшътква тихичко.

— Хайде да не поемаме вината, когато могат да ни чуят лишени от въображение роднини. — Подава й кърпичка, но очите й са сухи, както и през цялото време, откакто се е върнала на Земята.

— Той ме спаси и пожертва себе си — прошепва тя и най-после се чувства добре да говори с някой, познавал същия онзи Макс, когото е познавала и тя.

— Разбира се. Да не си очаквала да постъпи другояче? — Лиу свива пръстите на Карис около предната лапичка на Лайка за утеха и тя я хваща и започва да гали козината. — Тогава какво?

Млъкват, когато Праней дава знак за начало на службата. Карис слуша с любопитство, докато той разказва истории от детството на Макс, които не е чувала. Тонът му е равен, но не и безизразен, и тя усеща, че от всички тях може би за него е най-тежко, макар че всички те са толкова единни, че е почти невъзможно да се определи.

— Нашият син винаги трябваше да знае как работи всичко — говори той. — Винаги питаше как или човъркаше, за да разбере защо. Помня как веднъж като беше малък го заведох на брега. „Защо не мога да си карам колелото по тази оградена част от брега, татко?“ питаше той отново и отново, и едва след дълго и подробно обяснение какво представлява това синът ми се съгласи да приеме думите ми и да не се опитва да си кара колелото в карантинната зона на Северния Атлантик.

Карис се усмихва на това описание на младия Макс — първият момент от церемонията, в който може да го разпознае. Баща му разперва пръсти, за да затвори бележките си.

— Последния път, като видяхме Макс, нещата не минаха добре, а ми се иска да беше другояче.

Карис се привежда напред, внезапно заинтригувана.

— Но не беше и ще трябва да живеем с това. Той направи своя избор. Макс би искал да продължим да живеем, без да му се сърдим за нещо от случилото се.

Тя се отпуска назад обезсърчена, а Праней се връща на мястото си. Това е бил моментът, в който баща му е можел да признае, че са могли да се държат различно със сина си. Но те не са поели вина и не са показали угризения — запазили са външното си лустро — и на Карис започва да й се гади.

Високопочитаемата докторка става и започва да размишлява на глас за живота на сина си. Думите й са безстрастни. Представлението й е безупречно, професорката явно е свикнала да говори пред публика и Карис я мрази за това.

— Войводствата загубиха важен гражданин и бих искала да благодаря на членовете на ЕКАВ, че дойдоха да го почетат днес. — Карис вдига очи — по задните редове са насядали много хора от помощния екип и администраторите, които двамата с Макс са опознали по време на подготовката. — Макс беше талантлив млад мъж в челните редици на своята област. Той намери своето място в Европия и беше възнаграден с вълнуваща възможност. — Карис гледа невярващо, докато жената продължава да реди думи, думи, думи, за едно момче, което почва да й се струва, че изобщо не е познавала.

Кент се присъединява към професорката, за да поговори за „моя Мак“, макар че рамката на детските спомени е болезнено тясна. Той се запъва, мърда неспокойно, млъква, после изведнъж казва:

— Мак ми каза, че момичето е най-добрата му приятелка.

Всички в залата вдигат сведените си глави и слисаната Карис се усмихва, докато майката на Макс отпред се вцепенява. Карис повдига лапичката на Лайка и помахва леко с нея на Кент, който също й махва. Хората в залата поглеждат опърпаното момиче на втория ред.

— Мак ми каза, че нищо не е толкова важно като най-добрия ти приятел — казва момчето, сега по-голямо, отколкото когато Карис го е видяла за първи път. — А той беше моят най-добър приятел.

В стаята се разнася мърморене, сърцата на хората са докоснати, а професорката се взира с каменен поглед в Карис.

— Това разбуни духовете — прошепва Лиу. Поглежда я и забелязва колко е изпито лицето й. — Кога за последно си яла като хората? — Карис свива рамене. — Хайде да се махаме оттук и да вървим да хапнем нещо.

— Да провалим церемонията?

— Той така би искал. Виждаш ли Макс в нещо от това?

— Не. — Само в лицето на малкото му братче отпред.

— Той не е тук, Карис. Тук няма нищо от него.

Тя се поколебава.

— Те така или иначе приключват. Ние ще му организираме собствен помен. Достоен за него.

Тя изчаква секунда, преди да се измуши от пейката и да тръгне към изхода в дъното, навела глава и гушнала Лайка. Докато излиза, един мъж на задните редове вдига ръка, опитвайки се да привлече вниманието й, но тя не иска никой да го привлича, нито сега, нито никога.

Не и след като него го няма.