Даниъл Силва
Английският шпионин (85)

85.

Буенос Айрес

Не че нямаха нещо по-добро за вършене тази пролет. В крайна сметка дори и най-безучастните наблюдатели — историческите идиоти, както Греъм Сиймор често ги наричаше в по-мрачните си моменти — разбираха, че светът опасно излизаше извън контрол. Поради недостиг на хора Сиймор възложи задачата само на един агент. Това обаче нямаше значение, защото му беше нужен само един агент. Той даде на мъжа пълно с пари куфарче и значителна оперативна свобода на действие. Куфарчето дойде от един магазин на Джърмин стрийт. Парите бяха американски, защото в преизподнята на шпионския свят доларите си оставаха резервната валута.

Тази пролет мъжът пътуваше под много имена, като нито едно от тях не беше неговото собствено име. В действителност, в този конкретен момент от живота и кариерата му, той наистина си нямаше име. Родителите му, с които наскоро отново се бе събрал, се обръщаха към него с името, което му бяха дали при раждането. В работата обаче агентът бе известен само с четирицифрения си код. Апартаментът му в Челси официално бе собственост на компания, която не съществуваше. Той бе стъпвал там само веднъж.

Търсенето му го отведе на много опасни места, което нямаше никакво значение, защото самият той беше опасен човек. Агентът прекара няколко дни в Дъблин — опасния кръстопът на наркотици и размирици, след това прескочи до Лисабон със слабата надежда, че връзката на мишената му с града не е само повърхностна. Един неприятен слух — от прихванат имейл до Истанбул — го отведе до едно затънтено село в Беларус. Там той се срещна с източник, който твърдеше, че е видял мишената в контролиран от „Ислямска държава“ район на Сирия. С неохотната благословия на Лондон агентът прекоси границата пеш и преоблечен като арабин, отиде до къщата, където се говореше, че живее мишената. Къщата беше празна, с изключение на няколко парчета кабел и тетрадка, в която имаше няколко чертежа на бомби. Той прибра тетрадката и се върна в Турция. По пътя видя сцени на жестокост, които скоро нямаше да забрави.

Краят на февруари го завари в Мексико Сити, където чрез подкуп се сдоби със следа, която го отведе в Панама. Агентът прекара там една седмица, наблюдавайки празен апартамент на Плая Фаралон. След това по интуиция отлетя за Рио де Жанейро, където един пластичен хирург със съмнителна клиентела призна, че неотдавна е променил външния вид на мишената. Според лекаря, пациентът твърдял, че живее в Богота, но при посещението си там агентът откри само една объркана жена, която може би носеше неговото дете. Жената му предложи да го потърси в Буенос Айрес, което той и направи. И точно там в един хладен следобед в средата на април един стар дълг трябваше да бъде платен.

* * *

Той беше готвач в ресторант, наречен „Брасри Петанк“, в южната част на квартала Сан Телмо. Апартаментът му бе зад ъгъла, на третия етаж в сграда, която изглеждаше така, сякаш е била взета от булевард „Сен Жермен“. От другата страна на улицата имаше кафене, където Келър седна да пие кафе на една маса на тротоара. Той носеше шапка с периферия и слънчеви очила; косата му имаше здравословния блясък на преждевременно прошарен мъж. Отстрани изглеждаше, че чете испанско литературно списание, но не беше така.

Келър остави няколко песос на масата, прекоси улицата и влезе във фоайето на сградата. Една тигрова котка се отърка в крака му, докато четеше името на пощенската кутия на апартамент 309. Като се качи на етажа, откри, че вратата на апартамента е заключена. Това нямаше значение, защото срещу подкуп от петстотин долара той се бе сдобил с копие на ключа от техника, който поддържаше сградата.

Когато влезе, Келър извади пистолета си и затвори вратата. Апартаментът беше малък и оскъдно обзаведен. До леглото имаше купчина книги и късовълново радио. Книгите бяха дебели, тежки и доста четени. Радиото бе с качество, което вече рядко се срещаше. Кристофър го включи и усили звука до шепот. „Моя забавна Валънтайн“ на Майлс Дейвис. Той се усмихна. Беше дошъл на правилното място.

Келър изключи радиото и дръпна настрани пердето, което засенчваше последния останал на света прозорец на Куин. Той остана там с дисциплината на специалист по близко наблюдение през остатъка от следобеда. Най-накрая един мъж се появи в кафенето и седна на същата маса, на която бе седял Кристофър. Той си поръча местна бира и бе облечен като местните жители. Въпреки това беше ясно, че не е роден в Аржентина. Келър вдигна миниатюрен монокулярен далекоглед до окото си и се вгледа в лицето на мъжа. Помисли си, че бразилецът е свършил добра работа. Мъжът на масата беше неузнаваем. Единственото нещо, което го издаде, беше начинът, по който си служеше с ножа, когато съдържателят на кафенето донесе пържолата му. Куин беше умел техник, но винаги боравеше най-добре с нож.

Кристофър остана в края на прозореца, притиснал миниатюрния далекоглед до окото си, и гледа и чака, докато Куин изконсумира последната храна, която някога щеше да яде. Когато свърши, той плати на съдържателя, стана от масата и пресече улицата. Келър пъхна далекогледа в джоба си и застана в антрето, стиснал в готовност с две ръце пистолета си. След малко чу стъпки в коридора и скърцането на ключа в ключалката. Куин така и не видя лицето на Кристофър, нито усети двата куршума — единия за Елизабет Конлин, а другия за Дани Алон, — които сложиха край на живота му. За това Келър най-много съжаляваше.