Даниъл Силва
Английският шпионин (43)

43.

Долна Австрия

Но те малко изпреварвали събитията, защото в Копенхаген не за първи път Реза Назари и Алексей Розанов били обсъждали дълго и упорито въпроса за Габриел Алон. Името му заемало значително място в техните разговори при много от предишните им срещи, но никога не било обсъждано с такава настойчивост и ожесточение, както по време на вечерята, състояла се десет месеца по-рано в старата част на Цюрих. Службата за външно разузнаване на Русия била в криза. Замръзналото тяло на Павел Жиров неотдавна било открито в Тверска област, Маделин Харт била избягала във Великобритания, а руската енергийна компания, собственост на Кремъл, току-що била лишена от правото да извършва сондажи за петрол в Северно море.

— И причината за всичко това — каза Назари — беше ти.

— Кой го казва?

— Казва го единственият човек, който има значение в Русия. Казва го Шефа.

— Предполагам, че Шефа е поискал да бъда убит.

— Не само да бъдеш убит — отговори Назари. — Той искаше това да стане по такъв начин, че Русия да не бъде замесена. Искаше също да накаже англичаните. И по-специално Греъм Сиймор.

— Ето защо руснаците са избрали Еймън Куин.

Реза не каза нищо.

— Приемам, че името Куин ти е познато.

— Аз го смятах за приятел.

— Защото именно ти си ангажирал Куин да конструира противотанково оръжие за „Хизбула“.

Назари кимна утвърдително.

— Оръжие, което може да изстреля запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда.

— То беше много ефективно, както установи израелската армия.

Яков посегна ядосано към Реза, но Габриел го възпря и продължи с въпросите си:

— Какво поиска Розанов от теб?

— На онзи етап — само да го представя.

— И ти се съгласи?

— Що се отнася до теб — отвърна Назари, — нашите интереси съвпадаха с тези на руснаците.

По онова време, продължи иранецът, Куин живеел във Венесуела под закрилата на умиращия Уго Чавес. Неговото бъдеще било несигурно. Изобщо не било ясно дали наследникът на Чавес щял да му позволи да остане в страната, или да използва венесуелски паспорт. Куба била някаква възможност, но Куин не искал да живее под властта на братята Кастро. Той се нуждаел от нов дом, от нов спонсор.

— Моментът — каза Назари — не можеше да бъде по-подходящ.

— Къде се срещнахте?

— В един хотел в центъра на Каракас.

— Имаше ли още някой там?

— Розанов доведе една жена.

Алон му показа снимката на Катерина, стояща на балкона на Куин в Лисабон. Реза кимна утвърдително.

— Каква беше нейната роля в операцията?

— Аз не бях посветен във всички подробности. На онзи етап просто трябваше да бъда свръзката с Куин.

— Колко му беше платено?

— Десет милиона.

— Предварително?

— След приключване на задачата.

— Моята смърт?

Назари погледна към Келър и отвърна:

— И неговата също.

Което ги отведе отново до Копенхаген. Онази вечер Алексей Розанов бил изнервен, но и развълнуван. Първата мишена била набелязана. Единственото, което трябвало да направи Розанов, било някой да прошепне името на Куин в ухото на израелското и британското разузнаване. Той поискал от Назари да бъде негов пратеник, но Реза незабавно му отказал.

— Защо?

— Защото не желаех да правя нещо, което би могло да застраши положението ми пред господин Тейлър.

— Какво те накара да промениш решението си?

Иранецът запази мълчание.

— Колко ти плати той, Реза?

— Два милиона.

— Къде са парите?

— Той искаше да ги депозира в московска банка, но аз настоях за Швейцария.

Габриел поиска от Назари името на банката, номера на сметката, както и всички пароли. Иранецът предостави информацията. Банката беше в Женева. Неотдавна Службата бе сметнала за необходимо да разгледа баланса на финансовата институция. Нямаше да е никак сложно да се доберат до парите на Реза.

— Предполагам, че не си споменал нищо за това на Мохсен Есфахани.

— Не — отговори Назари след кратко колебание. — Мохсен не знае нищо.

— А жена ти? — попита Габриел. — На нея спомена ли й за парите?

— Защо ме питаш за това?

— Защото съм любопитен по природа.

— Не — отвърна иранецът отново след кратко колебание. — Жена ми не знае нищо.

— Може би трябва да й кажеш.

Алон взе от Михаил един мобилен телефон и го подаде на Назари. Иранецът се втренчи неразбиращо в апарата.

— Хайде, Реза. Обади й се.

— Какво сте направили?

— Задействахме противопожарната аларма.

— Какво означава това?

Обяснението му даде Яков:

— Помниш ли убежището, което създадохме за теб и семейството ти, Реза? Убежище, което не е било необходимо, защото ти никога не си бил искрен?

Паниката плъзна като горски пожар по лицето на иранеца.

— Обаче ти никога не си споменал нищо за това на съпругата си — продължи Яков. — Всъщност си запазил убежището за всеки случай, ако нещата тръгнат катастрофално за теб във ВЕВАК и имаш нужда от пристан в бурята. Единственото, което трябваше да направим, бе да задействаме противопожарната аларма и те…

— Къде са те? — прекъсна го Назари.

— Мога да ти кажа къде не са, Реза, и това е Ислямска република Иран.

В хлътналите очи на иранеца се появи заплашително спокойствие. Те се преместиха бавно от Яков към Габриел.

— Току-що допусна грешка, приятелю. Човек като теб най-добре знае опасностите, които крие вземането на прицел на невинни членове на семейството.

— Това е едно от най-големите предимства да бъдеш мъртъв, Реза. Вече не ме възпира гузна съвест. — Алон замълча, после добави: — Това прояснява мисълта ми. — Отдръпна мобилния телефон. — Въпросът е дали проясних и твоето мислене.

Погледът на Назари се премести от лицето на Габриел към огъня. В очите му вече не се четеше заплашително спокойствие. То бе заменено от отчаяние, от осъзнаването, че няма друг избор, освен да се остави на милостта на един смъртен враг.

— Какво искаш от мен? — попита той най-накрая.

— Искам да спасиш семейството си и себе си.

— И как бих могъл да го направя?

— Като ми помогнеш да намеря Еймън Куин и Алексей Розанов.

— Това е невъзможно, Алон.

— Кой го казва?

— Казва го Шефа.

— Сега аз съм Шефа — каза Габриел. — И ти работиш за мен.

* * *

Те прекараха следващия час да преповтарят всичко отначало. Особено внимание бе отделено на подробностите за банковата сметка в Женева и обстоятелствата около последната среща на Назари с Алексей Розанов в Копенхаген. Точната дата, името на ресторанта, часът и начинът на тяхното пристигане, имената на хотелите, където бяха отседнали.

— Кога е следващата ви среща? — попита Алон.

— Нямаме нищо запланувано.

— Обикновено кой пръв установява контакт?

— Зависи от състоянието на нещата. Ако Алексей има какво да обсъдим, той установява контакта и предлага мястото. Ако аз имам нужда да се видя с него…

— Как се свързваш с него?

— По начин, който вие и американската Агенция за национална сигурност не можете да проследите.

— Като пускате „бъбрив“ имейл до безобиден наглед акаунт ли?

— Понякога — отвърна Назари — най-простите начини са най-добрите.

— Какъв е адресът на Розанов?

— Той използва няколко.

После Реза изрецитира по памет четири интернет адреса. Всичките представляваха произволни комбинации от букви и цифри. Това беше впечатляваща проява на добра памет.

Вече наближаваше единайсет часът. Имаше време колкото да върнат Назари в „Интерконтинентал“ до вечерния му час. Габриел предупреди иранеца за последствията от всяко нарушение на техния набързо изготвен договор. След това го освободи от стола. Реза изглеждаше изненадващо добре за човек, който е бил подложен на побой и фалшива екзекуция. Единственото видимо доказателство за неговото изпитание беше малкото изгорено петно в средата на челото му.

— Сложи малко лед върху него, когато се прибереш в стаята си — каза Яков, докато го напъхваше в колата. — Искаме да изглеждаш добре за утрешните преговори.

Те го свалиха в източния край на Щатпарк и Михаил го проследи до хотела. Фоайето беше пусто, Назари се качи сам в асансьора, който го отведе до седмия етаж, където го чакаше оборудваната му с подслушвателни устройства стая. Прегърбен пред лаптопа в съседната стая, Ели Лавон слушаше това, което последва: мъж, който повръща неистово в тоалетната, мъж, който плаче неудържимо, след като телефонното позвъняване до дома му в Техеран остана без отговор. Лавон намали силата на звука и даде на своя обект на подслушване поне малко уединение. „Игри за големи момчета — помисли си той — по правила за големи момчета.“