Даниъл Силва
Английският шпионин (55)

55.

Хамбург

По същото време самолетът на Австрийските авиолинии, извършващ полет 171 от Виена до Хамбург, се приземи на летището в Хамбург и се отправи към своя терминал. Без знанието на превозвача сред пасажерите бяха един офицер от иранското разузнаване и отговарящият за него израелски агент. Двамата мъже седяха през няколко реда един от друг и не общуваха по време на полета. Те не разговаряха и докато вървяха през терминала към паспортния контрол. Там се наредиха на една и съща опашка и бяха допуснати в Германия след бегъл преглед на пътническите им документи. В тайната хамбургска квартира Габриел отпразнува първата си малка победа. Преминаването на границите винаги беше трудно за иранците, дори и за тези, които имаха дипломатически паспорт в джоба.

От транспортния отдел на ВЕВАК бяха уредили кола за Реза Назари чрез иранското консулство. Тя го взе от нивото за пристигащи на терминала и го откара директно в хотел „Мариот“ в Нойщат. Той пристигна в 19 часа и 45 минути, регистрира се и се качи в стаята си, а преди да влезе, закачи на бравата табелката „Не ме безпокойте!“. Две минути по-късно някой почука на вратата. Реза я отвори и Яков Росман влезе в стаята.

— Имаш ли някакви последни въпроси? — попита той.

— Нямам въпроси — отговори Назари. — Само едно искане.

— Не си в позиция да отправяш искания, Реза.

Назари се усмихна леко.

— Алексей винаги ми се обажда, преди да се срещнем. Ако не вдигна, той няма да дойде. Фасулска работа.

— Защо не си го споменал досега?

— Сигурно ми е било излязло от ума.

— Лъжеш.

— Както кажеш.

Иранецът продължаваше да се усмихва. Яков погледна ядосано към тавана.

— Колко ще ми струва да те оставя да отговориш на обаждането? — попита той.

— Искам да чуя гласа на жена ми.

— Това е невъзможно. Не и сега.

— Всичко е възможно, господин Тейлър. Особено тази вечер.

* * *

До този момент Реза Назари се беше държал като образцов затворник. Независимо от това Габриел бе очаквал, че ще има един последен акт на неподчинение. Както Шамрон винаги казваше, само във филмите осъденият приемаше примката без борба и само в стаите за планиране на операции действащите под заплаха чужди агенти приемаха момента на крайното си предателство без един последен ултиматум. Назари можеше да постави всякакъв брой искания. Фактът, че настояваше само да говори с жена си, го издигна, макар и малко, в очите на тези, които държаха съдбата му в свои ръце. Всъщност това можеше също така да спаси живота му.

Организацията за осъществяване на спешна връзка на Назари със съпругата му беше направена малко след първоначалния му разпит в Австрия. Яков трябваше само да набере един номер в Тел Авив и обаждането щеше безопасно да бъде пренасочено към вилата в Източна Турция, където екип на Службата пазеше децата и жената на Реза. Разговорът щеше да бъде записан на булевард „Цар Саул“ и владеещ фарси агент щеше да слуша за евентуални нередности. Единствената опасност бе, че руснаците и иранците също биха могли да подслушват.

С одобрението на Габриел Яков набра номера в 20 часа и 5 минути. В 20 часа и 10 минути съпругата на Назари вече бе на линия и преводачът бе заел мястото си в сградата на булевард „Цар Саул“. Яков подаде телефона на Реза.

— Без сълзи и сбогуване. Просто я попитай как е и се постарай да звучиш нормално.

Назари взе телефона и го вдигна до ухото си.

— Тала, скъпа — каза той, като затвори очи с облекчение, — толкова се радвам да чуя гласа ти.

* * *

Разговорът продължи малко повече от пет минути — по-дълго, отколкото би предпочел Алон. Той не искаше да рискува с директна жива връзка с Хамбург, така че трябваше да изчака още няколко минути, за да научи, че разговорът е минал без проблем. Видя през прозореца, че часовникът на катедралата „Свети Михаил“ показва 20 часа и 20 минути. С натискането на няколко клавиша на компютърната клавиатура Алон накара хората от екипа си да заемат местата си. Първата криза за вечерта бе преодоляна. Сега оставаше само да се появи Алексей Розанов.