Даниъл Силва
Английският шпионин (40)

40.

Хотел „Интерконтинентал“, Виена

Ели Лавон отключи вратата и го дръпна бързо вътре. Лавон не беше единственият в стаята. Яков Росман се взираше през един процеп между пердетата, а Михаил Абрамов се бе изтегнал на двойното легло, вперил мрачно очи в някакъв футболен мач от Висшата лига. Никой от мъжете не изглеждаше особено облекчен да види, че Габриел е все още сред живите, най-малко пък Михаил. Той самият бе умирал няколко пъти.

— Добри новини от дома — каза Ели. — Тялото ти е пристигнало благополучно. Сега пътува за Йерусалим.

— Колко далеч ще стигнем с този фарс?

— Достатъчно далеч, за да забележат руснаците.

— А жена ми?

— Тя скърби, разбира се, но е заобиколена от приятели.

Алон измъкна дистанционното от ръката на Михаил и прегледа новинарските канали. Очевидно неговите петнайсет минути бяха свършили, защото дори от Би Би Си бяха продължили с други новини. Той спря на Си Ен Ен, където един репортер стоеше пред седалището на Международната агенция за атомна енергия — мястото на преговорите между Съединените щати, техните европейски съюзници и Ислямска република Иран. За съжаление на Израел и сунитските арабски държави от Близкия изток, двете страни в преговорите бяха на път да сключат сделка, която щеше да остави Иран потенциална ядрена сила.

— Изглежда, смъртта ти не можеше да настъпи в по-лош момент — каза Лавон.

— Направих всичко, което можах. — Габриел огледа другите обитатели на стаята и добави: — Всички го направихме.

— Да — съгласи се Ели. — Но така направиха и иранците.

Алон отново погледна телевизионния екран.

— Нашият приятел там ли е?

Лавон кимна утвърдително.

— Не седи на масата с преговарящите, но е част от иранския помощен персонал.

— Осъществявали ли сме някакъв контакт с него, откакто е пристигнал във Виена?

— Защо не питаш неговия наблюдаващ офицер?

Габриел погледна Яков Росман, който все още се взираше в улицата долу. Той имаше къса черна коса и сипаничаво лице. Яков бе прекарал кариерата си да ръководи агенти в някои от най-опасните места на света: Западния бряг, Ивицата Газа, Ливан, Сирия и сега Иран. Като правило той лъжеше своите агенти и знаеше, че от време на време те също го лъжат. Някои лъжи бяха приемлива част от сделката, но не и лъжата, която му беше казал неговият високо ценен ирански източник. Тя беше част от заговор за убийството на бъдещия шеф на Службата и затова иранецът трябваше да бъде наказан. Не веднага обаче. Първо щеше да му бъде дадена възможност да изкупи греховете си.

— Обикновено се отбивам в града — обясни Яков — всеки път, когато двете страни преговарят. Американците невинаги са толкова словоохотливи в официалните си съобщения за това, което се случва на масата за преговори. Реза попълва празнините за нас.

— Значи, той няма да се изненада, ако му се обадиш, така ли?

— Ни най-малко. В действителност — добави Яков — той вероятно се чуди защо още не съм се свързал с него.

— Навярно си мисли, че пазиш шива^[1] за мен в Йерусалим.

— Да се надяваме, че е така.

— Къде е семейството му?

— Прекосиха границата преди няколко часа.

— Някакви проблеми?

Яков поклати отрицателно глава.

— И Реза не знае нищо?

Яков се усмихна.

— Не още.

Той поднови наблюдението си на улицата. Алон погледна Лавон и попита:

— В коя стая е отседнал?

Ели кимна към стената.

— Как успяхте да го направите?

— Хакнахме системата на хотела и видяхме номера на стаята му.

— Влизахте ли в нея?

— Всеки път, когато ни се прииска.

Магьосниците от Техническия отдел на Службата бяха разработили вълшебна електронна карта, способна да отвори всяка електронна брава на хотелска стая в света. Първото прокарване на картата открадваше кода. Второто отключваше бравата.

— Освен това оставихме нещичко след себе си — добави Лавон.

Той се наведе и увеличи звука на лаптопа. От радиото на нощното шкафче в съседната стая се носеше концерт на Бах.

— Какво е покритието? — попита Габриел.

— Само в стаята. Не се занимавахме с телефона. Той никога не го използва за външни обаждания.

— Нещо необичайно?

— Говори насън и си попийва тайно. Освен това няма нищо друго.

Ели намали звука на лаптопа, а Алон погледна към телевизионния екран. Този път някакъв репортер стоеше на балкон с изглед към Стария град на Йерусалим.

— Чух, че е бил на път да стане баща — каза Михаил.

— Наистина ли? — попита Габриел.

— На близнаци.

— Не думай.

Преструвайки се на отегчен, Михаил превключи на футболния мач. Алон се върна в стаята си и зачака телефонът да звънне.

* * *

Бляскавата централа на Международната агенция за атомна енергия се намираше на отсрещния бряг на река Дунав, в района на Виена, известен като Международния център. Разговорите между американците и иранците продължиха там до осем часа вечерта, когато двете страни, в рядка проява на единомислие, се съгласиха, че е време да направят прекъсване за през нощта. Главният преговарящ от страна на САЩ се появи за кратко пред репортерите, за да каже, че е постигнат напредък. Иранският й колега не беше толкова оптимистичен. Той промърмори нещо за американската непреклонност и се настани на задната седалка на официалната си лимузина.

Иранският кортеж пристигна в хотел „Интерконтинентал“ в осем и половина. Членовете на делегацията прекосиха фоайето под усилена охрана и се качиха в няколкото асансьора, запазени за тяхно удобство, за огромно недоволство на другите гости на хотела. Само един член на делегацията — Реза Назари, офицер ветеран от ВЕВАК, който се представяше за ирански дипломат — бе настанен на седмия етаж. Той тръгна по пустия коридор към стая 710, прокара електронната си карта през четящото устройство на бравата и влезе. Звукът от затварянето на вратата се чу в съседната стая, където бе останал само един мъж — Яков Росман. Благодарение на предавателя, скрит под леглото на иранеца, Яков чу и други звуци: шума от подхвърлено на стола палто, тупването на обувки на пода, обаждането до румсървиса, пускането на водата в тоалетната. Яков намали звука на лаптопа, вдигна слушалката на телефона и набра един номер. Две позвънявания, после се чу гласът на Реза Назари. Яков обясни на английски какво иска.

— Невъзможно е, приятелю — отвърна Назари. — Не и тази вечер.

— Всичко е възможно, Реза. Особено тази вечер.

Иранецът се поколеба, след това попита:

— Кога?

— След пет минути.

— Къде?

Яков му каза какво да направи, затвори телефона и усили звука на лаптопа. Чу отменянето на поръчката към румсървиса, шума от обуването на обувките и обличането на палтото, щракването при затварянето на вратата, стъпките в коридора. Той отново посегна към телефона и набра стая 409. Две позвънявания, после прозвуча гласът на един мъртвец. Мъртвецът изглеждаше доволен от новината. „Всичко е възможно — помисли си Яков, като затваряше телефона. — Особено тази вечер.“

* * *

Три етажа по-долу, Габриел стана от леглото си и отиде спокойно до прозореца. Пресметна наум колко време ще мине, преди мъжът, който бе участвал в заговора за неговото убийство, да се появи в осветената зона пред хотела. Нужни бяха само четиресет и пет секунди, за да изскочи той от входа. Погледнат отгоре, мъжът изглеждаше безобидна фигура, точица в нощта, нищожно човече. Той се запъти към улицата, изчака пролука в рехавия вечерен трафик, за да пресече, а след това навлезе в Щатпарк — тъмен ромб в иначе осветения град. Никой от иранската делегация не го следеше, само един дребен мъж с филцова шапка, който бе регистриран в хотела под името Феликс Адлер.

Габриел отиде до телефона и проведе два разговора: единия с госта в стая 428, а другия — с пиколото, за да поиска колата си. После пъхна беретата в колана на джинсите си, облече кожено яке и нахлупи каскет ниско над очите си, за да прикрие лицето си, което този ден се бе появявало на твърде много телевизионни екрани. Коридорът пред стаята му беше празен, както и асансьорът, който го свали до фоайето. Той премина незабелязано сред охранителите и полицейските служители и излезе навън в студената нощ. Едно ауди чакаше на автомобилната алея и Келър вече се бе настанил зад волана му. Алон го насочи към източния край на Щатпарк и те вече бяха спрели край тротоара, когато Реза Назари се появи в светлината на лампата. Там чакаше мерцедес с изгасени фарове, в който имаше двама мъже. Назари се настани на задната седалка и колата бързо потегли. Иранецът не знаеше, че току-що е направил втората най-голяма грешка в живота си.

Габриел гледаше как стоповете на автомобила изчезват надолу по елегантната виенска улица. После видя хер Адлер да излиза от парка. Той свали шапката си — знак, че иранецът няма опашка, и тръгна обратно към хотела. Хер Адлер бе поискал разрешение да пропусне тазвечерните тържества. Той никога не си беше падал по грубостите.