Даниъл Силва
Английският шпионин (38)

38.

Лондон — Кремъл

Новината остана там почти един час, без да бъде съобщена от останалите медии, може би незабелязана. След това един режисьор от „Би Би Си Уърлд Сървис“, подтикнат от телефонното обаждане на редактор от „Телеграф“, включи историята в новинарския бюлетин в един часа. В този момент Израелското радио слушаше емисията и след няколко минути започнаха да звънят телефони и репортерите бяха вдигнати от леглата си. Същото се случи и с членовете — бивши и настоящи, на влиятелните национални служби за сигурност и разузнаване. Официално никой не повярва на информацията. Неофициално предположиха, че вероятно е вярна. От Министерството на външните работи казаха само, че ще проучат внимателно съобщението, от канцеларията на премиера заявиха, че се надяват да е станала някаква грешка. Независимо от това, когато на сутринта първите слънчеви лъчи огряха Йерусалим, ефирът се изпълни с траурна музика. Габриел Алон — ангелът отмъстител на Израел, следващият поред да оглави Службата, бе мъртъв.

В Лондон обаче новината за смъртта на Алон стана повод за полемики, а не за скръб. Той имаше много преживелици на британска земя, някои от които бяха станали достояние на обществеността, но повечето за щастие не бяха известни. Сред тях бяха операциите му срещу финансиращия тероризма саудитски милиардер Зизи ал Бакари и срещу любимия на Кремъл търговец на оръжие Иван Харков, драматичното спасяване на дъщерята на американския посланик Елизабет Холтън край Уестминстърското абатство, както и кошмарът в Ковънт Гардън. Но защо беше следил колата бомба по Бромптън Роуд? И защо се бе втурнал стремглаво към белия форд, заклещен сред застиналия трафик? Съвместно с МИ6 ли бе работил, или бе пристигнал в Лондон по собствено желание? Беше ли прочутият израелски разузнавач виновен по някакъв начин за трагедията? Британското разузнаване отказа всякакъв коментар, както направи и столичната полиция. Премиерът Ланкастър — на обиколка в едно западнало държавно училище в лондонския Ийст Енд, игнорира репортерското питане по въпроса, което останалите британски медии приеха като доказателство, че историята е вярна. Водачът на опозицията поиска парламентарно разследване, а имамът на най-радикалната джамия в Лондон едва сдържа радостта си. Той нарече смъртта на Алон „дългоочакван и радушно приветстван дар от Аллах за палестинския народ и ислямския свят като цяло“. Кентърбърийският архиепископ деликатно разкритикува коментарите като „безполезни“.

В ресторант „Грийнс“ — елегантната кръчма в квартала Сейнт Джеймс, посещавана от представителите на лондонския артистичен свят, настроението определено беше траурно. Те познаваха Габриел Алон не като разузнавач, а като един от най-добрите реставратори на картини от неговото поколение, макар че някои от тях неволно се бяха оказвали въвлечени в операциите му, а други му бяха сътрудничили доброволно. Известният търговец Джулиан Ишърууд, който бе възлагал поръчки на Габриел от незапомнено дълго време, скърбеше неутешимо. Дори дундестият Оливър Димбълби — развратният търговец от Бъри стрийт, за когото се смяташе, че е неспособен да пролее сълза, бе видян да ридае над чаша „Монтраше“, която си бе отмъкнал от Роди Хъчинсън. Джеръми Краб — директорът на отдел „Стари майстори“ в достопочтената аукционна къща „Бонамс“, нарече Алон „наистина един от най-великите“. Да не остане по-назад, Саймън Менденхол — главният аукционер на „Кристис“ с постоянен слънчев тен, каза, че светът на изкуството вече няма да бъде същият. Саймън никога не бе виждал Габриел Алон и вероятно нямаше да може да го идентифицира при полицейско разпознаване. Въпреки това той някак си бе изрекъл една безспорна истина, което рядко му се случваше.

Имаше тъга и от другата страна на океана, в Америка. Един от бившите президенти, за когото Алон бе изпълнявал много тайни поръчки, каза, че израелският разузнавач е изиграл решаваща роля за опазването на американската страна от друг драматичен терористичен акт като този от 11 септември. Дългогодишният шеф на Националната тайна служба на ЦРУ Ейдриън Картър го нарече „партньор, приятел, може би най-смелият човек, когото съм познавал“. Зоуи Рийд — един от стожерите на Си Ен Би Си, се запъна, докато четеше новината за смъртта на Алон. Сара Банкрофт, специален уредник в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, необяснимо отмени срещите си за деня. Няколко часа по-късно тя каза на секретарката си, че ще си вземе отпуск до края на седмицата. Хората, които бяха свидетели на внезапното й тръгване от музея, казаха, че изглеждала като обезумяла.

Не беше тайна, че Габриел обичаше Италия, и по-голямата част от Италия също го обичаше. Във Ватикана Негово Светейшество папа Павел VII се оттегли в личния си параклис, след като чу новината, докато всесилният му личен секретар, монсеньор Луиджи Донати, проведе няколко спешни телефонни разговора, опитвайки се да установи дали тя е вярна. Един от тези разговори беше с генерал Чезаре Ферари — шефа на прочутия Артистичен отдел на карабинерите. Генералът нямаше какво да докладва. Нито Франческо Тиеполо, собственикът на известна реставраторска фирма във Венеция, който бе наемал Габриел тайно да реставрира някои от най-прочутите олтарни картини в храмовете на града. Съпругата на Алон беше от старото еврейско гето, а тъстът му беше главният равин на Венеция. Донати позвъни неколкократно в канцеларията и дома на равина. Като не получи отговор на нито едно от позвъняванията, личният секретар на папата нямаше друг избор, освен да приеме най-лошото.

На няколко други места по света обаче реакцията по повод смъртта на Габриел Алон беше много по-различна — особено в комплекса от строго охранявани сгради, разположен в югозападното московско предградие Ясенево. Някога комплексът бе служил за седалище на Първо главно управление на КГБ. Сега той принадлежеше на Службата за външно разузнаване. Независимо от това, повечето хора, които работеха там, все още го наричаха със старото му кагебистко име — Московския център.

В повечето сгради на комплекса животът си вървеше нормално през този ден. Но не и в намиращия се на третия етаж кабинет на полковник Алексей Розанов. Той бе пристигнал в Ясенево в три часа сутринта насред заслепяваща снежна буря и бе прекарал остатъка от предобеда в напрегната размяна на каблограми с резидента на СВР в Лондон и близък негов приятел Дмитрий Улянин. Каблограмите бяха защитени от най-новия шифър на СВР и се предаваха по най-сигурната връзка на службата. Независимо от това, Розанов и Улянин обсъдиха въпроса, сякаш беше рутинен проблем, касаещ искането за издаване на виза на британски бизнесмен. В един следобед Улянин и неговата добре подсигурена с персонал лондонска резидентура бяха видели достатъчно, за да се убедят, че съобщението на „Телеграф“ е вярно. Циник по природа, Розанов все пак си оставаше скептичен. Най-накрая, в два часа следобед, той вдигна слушалката на сигурния си телефон и набра директно Улянин. Дмитрий имаше окуражаващи новини.

— Забелязахме Стареца да напуска голямата сграда край Темза преди около час.

Голямата сграда край Темза беше щабквартирата на МИ6, а Стареца беше Ари Шамрон. Лондонската резидентура бе следила периодично Шамрон след пристигането му в Обединеното кралство.

— Къде отиде после?

— Отиде на летище Хийтроу и се качи на самолет на „Ел Ал“ до „Бен Гурион“. Между другото, Алексей, полетът се забави с няколко минути.

— Защо?

— Изглежда, наземният състав трябваше да качи един последен багаж в товарното отделение.

— Какъв беше той?

— Ковчег.

По защитената линия се чуваше пукане и съскане през десетте дълги секунди, през които Алексей Розанов запази мълчание.

— Сигурен ли си, че беше ковчег? — попита той най-накрая.

— Моля те, Алексей!

— Може да е бил някой наскоро починал британски евреин, който е пожелал да бъде погребан в Обетованата земя.

— Не беше така — отвърна Улянин. — Стареца стоя, изпънат мирно на пистата, докато качат ковчега.

Розанов прекъсна връзката, поколеба се, после набра най-важния номер в Русия. Отговори му мъжки глас. Алексей го позна. В Кремъл мъжът бе известен само като Портиера.

— Трябва да видя шефа — каза Розанов.

— Шефът е ангажиран целия следобед.

— Важно е.

— Същото важи и за взаимоотношенията ни с Германия.

Алексей тихо изруга. Беше забравил, че германският канцлер е в града.

— Това ще отнеме само няколко минути — каза той.

— Има кратка почивка между последната среща и вечерята. Може и да успея да те вмъкна в нея.

— Кажи му, че имам добра новина.

— Добре е да е така — каза Портиера, — защото канцлерът му чете голямо конско за Украйна.

— В колко часа да съм там?

— В пет — отвърна Портиера и линията прекъсна. Алексей Розанов остави слушалката и се загледа в сипещия се над Ясенево сняг. След това си помисли за ковчега, който е бил натоварен на израелския реактивен самолет на летище Хийтроу, докато един старец е стоял, изпънат мирно на пистата, и се усмихна за първи път от почти година.

* * *

В действителност бяха точно десет месеца. Десет месеца, откакто Алексей Розанов бе научил, че старият му приятел и другар Павел Жиров е бил намерен — вкочанен, с два куршума в мозъка — в една брезова гора в Тверска област. Десет месеца, откакто бе привикан в Кремъл за среща със самия президент на Руската федерация. Шефът поиска Розанов да предприеме мисия за отмъщение. Поредица от безразборни убийства нямаше да свърши работа. Шефът искаше да накаже враговете си по начин, който щеше да всее раздор в редиците им и да ги накара да си помислят добре дали отново ще се месят във вътрешните работи на Русия. Повече от всичко обаче шефът искаше да се увери, че Габриел Алон никога няма да оглави тайната разузнавателна служба на Израел. Шефът имаше големи планове. Той искаше да възстанови помръкналата руска слава, да възвърне загубената й империя. А Габриел Алон, разузнавач от една миниатюрна страна, бе един от най-упоритите му противници.

Розанов бе размишлявал дълго и упорито върху своя план, беше го разработил грижливо и бе сглобил нужните детайли. След това, с благословията на президента на Федерацията, той бе поръчал убийството, което бе задвижило оперативния механизъм. Шефът на МИ6 Греъм Сиймор бе реагирал, както бе очаквал Алексей. Същото бе направил и Алон. Сега трупът му лежеше в търбуха на реактивния самолет, пътуващ за летище „Бен Гурион“. Розанов предположи, че ще го погребат на Елеонския хълм, в съседство с гроба на сина му. Всъщност това не го интересуваше особено много. Интересуваше го само, че Алон вече не е между живите.

Той отвори най-долното чекмедже на бюрото си. В него имаше бутилка, чаша и пакет цигари „Дънхил“ — навик, който бе придобил, докато работеше в Лондон преди разпадането на Съветския съюз, или „голямата катастрофа“, както го наричаше Розанов. Не бе близвал алкохол, нито бе пушил цели десет месеца. Сега си наля щедра доза водка и извади цигара „Дънхил“. Нещо го накара да се поколебае, преди да я запали. Алексей посегна отново към телефона, спря и вместо това мушна едно дивиди в компютъра си. Дискът забръмча тихо и на екрана се появи Бромптън Роуд. Той изгледа записа от началото до края. След това гледа как мъжът се втурна стремглаво към белия автомобил. Когато картината на екрана се размаза, Алексей Розанов се усмихна за втори път.

— Ама че глупак! — каза той тихо и драсна клечка кибрит.

* * *

Алексей Розанов поръча кола от гаража за четири часа. Тъй като се движеше срещу кошмарния уличен трафик на Москва, му отне само четиресет минути да стигне до Боровицката кула на Кремъл. Той влезе в Големия кремълски дворец и ескортиран от очакващ го помощник, се качи на горния етаж до кабинета на президента. Портиера беше на бюрото си в преддверието. Неговото мрачно изражение бе идентично с обичайното изражение и на президента.

— Подранил си, Алексей.

— По-добре, отколкото да закъснея.

— Седни.

Розанов седна. Стана пет часът и отмина. Същото се случи и с шест часа. Най-после, в шест и половина, Портиера дойде за него.

— Той може да ти отдели две минути.

— Две минути са ми достатъчни.

Портиера преведе Алексей през една мраморна зала до масивна позлатена двукрила врата. Охранителят отвори едното крило и Розанов влезе сам. Кабинетът бе огромно, прилично на пещера помещение, което тънеше в мрак, нарушаван единствено от запалена сферична лампа, осветяваща бюрото, на което седеше шефът. Той бе свел поглед към купчина документи и продължи да ги преглежда дълго след влизането на Алексей. Служителят от СВР стоеше мълчаливо пред бюрото, скръстил защитно ръце пред слабините си.

— Е? — попита най-сетне президентът. — Вярно ли е, или не?

— Нашият лондонски резидент казва, че е мъртъв.

— Не питам лондонския резидент. Питам теб.

— Вярно е, господин президент.

Шефът погледна нагоре.

— Сигурен ли си?

Розанов кимна утвърдително.

— Кажи го, Алексей.

— Той е мъртъв, господин президент.

Президентът отново сведе поглед към документите си.

— Припомни ми колко дължим на ирландеца.

— Според нашето споразумение — отвърна благоразумно Розанов — той трябва да получи десет милиона при приключване на първия етап на операцията и още десет милиона след втория етап.

— Къде е той сега?

— В една тайна квартира на СВР.

— Къде точно, Алексей?

— В Будапеща.

— А жената?

— Тя е тук, в Москва — отговори Розанов, — и чака заповед за заминаване.

Между тях се възцари тишина като на гробище през нощта. Алексей почувства облекчение, когато шефът най-накрая проговори.

— Искам да се направи малка промяна — каза той.

— Какъв вид промяна?

— Кажи на ирландеца, че ще получи всичките двайсет милиона след завършване на двата етапа на операцията.

— Това може да се окаже проблем.

— Не, няма.

Президентът бутна една папка през масивното си бюро. Розанов я отвори и погледна в нея. „Смъртта решава всички проблеми — помисли си той. — Няма човек, няма проблем.“