Даниъл Силва
Английският шпионин (23)

23.

Белфаст — Лисабон

Те решиха да поемат по дългия път до Лисабон. Според Габриел по-добре беше да не стигат до града твърде бързо. По-добре беше да се погрижат за организирането на пътуването си и за евентуална опашка. За първи път Куин беше в тяхното полезрение. Той вече не беше само слух. Той беше мъж на улицата с дъщеря, застанала до него. Беше човек от плът и кръв. Той можеше да бъде намерен. И след това можеше да бъде сложен край на мъките му.

И така, те напуснаха Белфаст, както бяха влезли в него — безшумно и под фалшив претекст. Мосю Льоблан каза на администратора в „Премиер Ин“, че има малък личен проблем, за чието решаване трябва да се погрижи, хер Клемп разказа подобна история в хотел „Европа“. Като минаваше през фоайето, видя Маги Донахю — тайната съпруга на убиеца, да сервира много голямо уиски на един пиян бизнесмен. Тя избегна погледа на хер Клемп, а той избегна нейния.

Те отидоха до Дъблин, оставиха колата на летището и се регистрираха в две стаи в хотел „Радисън“. На сутринта закусиха като непознати в ресторанта на хотела и след това хванаха отделни полети за Париж: Габриел пътува със самолет на ирландската авиокомпания „Еър Лингъс“, а Кристофър — със самолет на „Ер Франс“. Самолетът на Алон пристигна първи. Той взе от паркинга оставения за него сигурен ситроен и чакаше на алеята за пристигащи, когато Келър излезе от терминала.

Двамата прекараха тази нощ в Биариц, където някога Габриел бе отнел живот за отмъщение, а следващата нощ — в испанския град Витория, където някога Кристофър, по повелята на дон Антон Орсати, бе убил член на баската сепаратистка групировка ЕТА. Алон виждаше, че връзките на Келър със стария му живот започваха да отслабват, че с всеки изминал ден той приемаше все по-спокойно перспективата да работи за Греъм Сиймор в МИ6. Куин бе поставил началото на поредица от събития, които бяха скъсали връзките на Кристофър с Англия. А сега, двайсет и пет години по-късно, Куин водеше Келър обратно към дома.

От Витория те отидоха в Мадрид, а от Мадрид — в Бадахос, разположен край границата с Португалия. Кристофър нямаше търпение да продължат за Лисабон, но по настояване на Габриел те се отправиха още по на запад и хванаха последните за сезона слаби слънчеви лъчи в Ещорил. Двамата отседнаха в различни хотели край брега на морето и водеха живот на мъже без съпруги, без деца, без никакви грижи или отговорности. Алон прекарваше по няколко часа на ден да се увери, че не са под наблюдение. Той се изкушаваше да изпрати есемес на Киара в Йерусалим, но не го направи, нито осъществи контакт с Ели Лавон. Лавон беше един от най-опитните проследяващи агенти в света. В младостта си той бе издирил членовете на терористичната групировка „Черният септември“, които бяха извършили Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 г. После, след като бе напуснал Службата, Ели бе започнал частна практика, занимавайки се с проследяване на разграбени по време на холокоста ценности и от време на време на някой нацистки военнопрестъпник. Ако в Лисабон имаше някакви следи от Куин — жилище, псевдоним, друга жена или дете, Лавон щеше да ги намери.

Но когато минаха още два дни без никакво известие, дори Габриел започна да се съмнява — не в способностите на Ели, а в убеждението си, че Куин е свързан по някакъв начин с Лисабон. Може би Катрин Донахю бе пътувала до града с приятели или като участник в училищна екскурзия. Може би панталонът, който Алон бе намерил в гардероба на Маги Донахю, бе принадлежал на друг мъж, както и скъсаният трамваен билет от Лисабон. Помисли си, че ще трябва да го търсят на друго място — в Иран или Ливан, в Йемен или Венесуела, или в някое от безбройните други места, където Куин бе практикувал смъртоносния си занаят. Куин беше човек на подземния свят. Куин можеше да е навсякъде.

Ала на сутринта на третия ден от техния престой Габриел получи кратко, но обещаващо съобщение от Ели Лавон, подсказващо, че смята, че въпросният човек е чест посетител на интересуващия ги град. До обяд Лавон бе сигурен в това, а в късния следобед вече бе открил един адрес. Алон звънна на Келър в хотела му и му каза, че са готови да потеглят. Те напуснаха Ещорил, както бяха влезли в него — безшумно и под фалшив претекст, и се отправиха към Лисабон.

* * *

— Той се нарича Алварес.

— Как го произнася — на португалски или на испански?^[1]

— Зависи от настроението му.

Ели Лавон се усмихна. Те седяха на маса в кафене „Бразилейра“, в лисабонския квартал Шиадо. Беше девет и половина и кафенето беше претъпкано. Никой като че ли не обръщаше особено внимание на двамата шейсетгодишни мъже, прегърбени над чашите си с кафе в ъгъла. Те разговаряха тихо на немски — един от няколкото езика, които и двамата владееха. Габриел говореше с берлинския акцент на майка си, но немският на Лавон определено беше виенски. Той носеше жилетка под смачканото си сако от туид и шалче на врата. Косата му беше рядка и рошава, чертите на лицето му бяха безинтересни и лесно се забравяха. Това беше едно от най-големите му преимущества. Ели Лавон имаше вид на потиснат човек. В действителност той бе хищник по природа, който можеше да следи висококвалифициран разузнавач или закален терорист на всяка улица по света, без да привлече и капка внимание.

— Какво е малкото му име? — попита Алон.

— Понякога Хосе. Друг път е Хорхе.

— Националност?

— Понякога е венесуелец, понякога еквадорец. — Лавон се усмихна. — Започваш ли да схващаш модела?

— Никога ли не се опитва да мине за португалец?

— Той не владее дотолкова езика. Дори испанският му е тромав. Очевидно има доста изразен акцент.

Някой в бара сигурно бе казал нещо смешно, защото се разнесе гръмък смях, който се отрази от настлания с плочки под и се стопи високо до тавана, където полилеите излъчваха прозирна златиста светлина. Габриел погледна над рамото на Ели и си представи, че Куин седи на съседната маса. Но това не беше Куин, беше Кристофър Келър. Той държеше чаша кафе в дясната си ръка. Дясната ръка означаваше, че е чисто, лявата означаваше неприятности. Алон отново погледна Лавон и попита за местоположението на апартамента на Куин. Ели кимна към квартала Байро Алто.

— Каква е сградата?

Лавон направи жест с ръка, за да покаже, че е нещо средно между приемлива и окаяна.

— Има ли портиер?

— В Байро Алто?

— На кой етаж е?

— На втория.

— Можем ли да влезем вътре?

— Изненадан съм, че даже питаш — отвърна Ели. — Въпросът е дали искаме да влезем.

— А искаме ли?

Лавон поклати отрицателно глава.

— Когато човек извади късмет да открие временното убежище на човек като Еймън Куин, той не рискува да го пропилее, като се втурне през предната врата. Човек си осигурява постоянен наблюдателен пост и чака търпеливо целта да се появи.

— Освен ако няма други фактори, които да вземе предвид.

— Какви?

— Възможността да бъде взривена друга бомба.

— Или че една жена е на път да роди близнаци.

Габриел се намръщи, но не каза нищо.

— В случай че се чудиш — вметна Ели, — тя е добре.

— Ядосана ли е?

— Тя е по средата на осмия месец от бременността, а мъжът й седи в кафене в Лисабон. Как мислиш, че се чувства?

— Как е нейната сигурност?

— Улица „Наркис“ вероятно е най-безопасната в цял Йерусалим. Узи поддържа охранителен екип пред вратата по 24 часа в денонощието. — Лавон се поколеба, после добави:

— Но всички охранители на света не могат да заместят един съпруг.

Алон запази мълчание.

— Мога ли да направя едно предложение?

— Щом трябва.

— Върни се за няколко дни в Йерусалим. Твоят приятел и аз можем да наблюдаваме апартамента. Ако Куин се покаже, ти първи ще научиш.

— Ако отида в Йерусалим — отговори Габриел, — никога няма да поискам да го напусна.

— Точно затова ти го предложих. — Ели леко се покашля. Това бе знак за предстояща интимност. — Жена ти иска да знаеш, че след месец, а може би и по-рано, отново ще станеш баща. Тя иска да присъстваш на събитието. В противен случай ще съжаляваш, че си се родил.

— Каза ли нещо друго?

— Май спомена нещо за Еймън Куин.

— Какво беше то?

— Очевидно Узи я е запознал с операцията. Жена ти не понася мъже, които взривяват невинни жени и деца. Тя иска да намериш Куин, преди да се върнеш у дома. А после — добави Лавон — иска да го убиеш.

Алон погледна Келър и каза:

— Това няма да е необходимо.

— Да — рече Ели. — Провървя ти.

Габриел се усмихна и отпи от кафето си. Лавон бръкна в джоба на сакото си и извади сребриста флашка. Постави я на масата и я побутна към Алон.

— Както беше поискал, пълното досие, което има Службата, на Тарик ал Хурани, роден в Палестина по време на Голямата арабска катастрофа^[2], застрелян на стълбището на една жилищна сграда в Манхатън малко преди да се срутят кулите близнаци. — Ели замълча, после добави: — Струва ми се, че ти беше там по това време. Аз някак си не бях поканен.

Алон се загледа мълчаливо във флашката. Там имаше части от досието, които нямаше да се насили да прочете отново, защото именно Тарик ал Хурани бе този, който в една снежна януарска нощ през 1991 г. бе сложил бомба под колата на Габриел във Виена. Експлозията беше убила сина му Дани и бе осакатила Леа, първата му съпруга. Сега тя живееше в психиатрична болница на върха на хълма Херцел, хваната в капана на спомените и със съсипано от огъня тяло. По време на неотдавнашното си посещение при нея Габриел й беше казал, че скоро пак ще става баща.

— Мислех си — каза тихо Лавон, — че знаеш наизуст това досие.

— Така е — отвърна Алон, — но искам да освежа паметта си относно един определен период от кариерата му.

— Кой период?

— Времето, което е прекарал в Либия.

— Имаш някакво подозрение ли?

— Може би.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— Радвам се, че си тук, Ели.

Лавон разбърка бавно кафето си.

— Аз пък не.

* * *

Те излязоха през прочутата зелена врата на „Бразилейра“ на павирания площад, където направеният от бронз Фернандо Песоа седеше цяла вечност — наказание за това, че бе най-известният поет и литератор на Португалия. Студен вятър от река Тежу се завихри в амфитеатъра от изящни жълти сгради, издрънча трамвай, минаващ по площад „Шиадо“. Габриел си представи Куин, седящ на седалка до прозореца, Куин с промененото от хирургическата намеса лице и безмилостно сърце, Куин — проститутката на смъртта. Лавон пое нагоре по склона на хълма, вървейки бавно като шляещ се безделник. Габриел се присъедини към него и двамата си запроправяха път през лабиринта от притъмнели улици.

Ели не спря нито веднъж, за да се ориентира или да погледне картата на града. Той разказваше на немски за откритието, което неотдавна бе направил при разкопки под Стария град на Йерусалим. Когато не работеше за Службата, Лавон преподаваше библейска археология в Еврейския университет като асоцииран професор. Нещо повече, заради монументалната находка, която бе направил под Храмовия хълм, Ели Лавон се считаше за израелския вариант на Индиана Джоунс.

Той спря внезапно и попита:

— Разпознаваш ли го?

— Какво да разпознавам?

— Това място. — Като не получи отговор, Лавон се обърна. — Ами сега?

Алон също се обърна. По цялата улица не се виждаше никаква светлина. Тъмнината правеше сградите безформени, лишени от всякакви отличителни белези.

— Това е мястото, където те са стояли. — Ели направи няколко крачки нагоре по калдъръмената улица. — А човекът, който е направил снимката, е стоял тук.

— Чудя се кой ли е бил той.

— Може да е бил някой, който е минавал по улицата.

— Куин не ми прави впечатление на човек, който ще позволи на някой напълно непознат да го снима.

Лавон отново тръгна, без да каже нито дума повече, и продължи да се изкачва по стръмните улици на квартала. Той направи още няколко завоя наляво и надясно, докато Габриел загуби всякакво чувство за ориентация. Единственият му ориентир беше река Тежу, чиято блестяща като рибени люспи повърхност се появяваше от време на време в пролуките между сградите. Най-накрая Ели забави крачка, спря и кимна към входа на една жилищна кооперация. Тя беше малко по-висока от повечето сгради в Байро Алто — на четири етажа, вместо на три — и на нивото на улицата бе обезобразена с графити. Един от прозоречните капаци на втория етаж висеше косо на едната си панта, цъфнало каскадно цвете се спускаше от балкона с ръждясал парапет. Алон отиде до входната врата и разгледа внимателно домофона. Табелката за апартамент 2Б беше празна. Той постави палеца си на бутона и звънецът прозвуча ясно, сякаш през отворен прозорец или стени от хартия. После Габриел сложи леко ръка върху бравата.

— Знаеш ли колко време ще ми отнеме да отворя това нещо?

— Около петнайсет секунди — отговори Лавон, — но хубавите неща се случват на тези, които чакат.

Алон хвърли поглед към долния край на стръмната улица. На ъгъла имаше миниатюрен ресторант, където Келър равнодушно изучаваше менюто на една маса на тротоара. Точно срещу сградата имаше две ниски, приличащи на бучки захар къщи, а няколко метра по-нататък — друга четириетажна жилищна сграда с яркожълта фасада. На входа й, накъдрена като резенче салам, стояло прекалено дълго на слънце, беше залепена бележка, съобщаваща на португалски и английски, че в сградата има свободен за наемане апартамент.

Габриел откъсна бележката и я пъхна в джоба си. След това заедно с Ели мина покрай Кристофър, без да каже нито дума или да хвърли поглед, и пое надолу по хълма към реката. На сутринта, докато пиеше кафето си в „Бразилейра“, той позвъни на напечатания върху рекламната бележка телефонен номер. И на обяд, след като плати авансово наема за шест месеца и гаранционния депозит, апартаментът беше негов.