Даниъл Силва
Английският шпионин (21)

21.

Ардойн, Западен Белфаст

Малък ирландски трикольор висеше отпуснато на една ръждясала планка на касата на вратата. Подобно на мечтата за обединена Ирландия, той беше избелял и окъсан. Габриел натисна бравата и както се очакваше, тя бе заключена. После извади от джоба си тънък метален инструмент и като използва техниката, на която го бяха научили на младини, внимателно го пъхна в механизма. Няколко секунди бяха достатъчни ключалката да поддаде. Когато натисна бравата за втори път, тя подканващо се отвори. Той влезе вътре и затвори тихо вратата зад себе си. Не се включи аларма, нито залая куче.

Сутрешната поща лежеше разпръсната на голия под. Той събра различните пликове, листовки, списания и рекламни приложения и бързо ги прегледа. Всичките бяха адресирани до Маги Донахю, с изключение на едно ориентирано към тийнейджърите модно списание, което бе адресирано до дъщеря й. Изглеждаше, че няма никаква лична кореспонденция, само обичайните рекламни боклуци, които задръстваха пощите по цял свят. Габриел прибра в джоба си една квитанция за плащане с кредитна карта и върна останалите неща на пода. След това влезе в хола.

Беше малко помещение — само няколко квадратни метра, достатъчни да се побере един диван, телевизионен шкаф и два фотьойла с дамаска на цветя. На холната масичка имаше купчина стари списания и белфастки вестници, заедно с още отворена и неотворена поща. Една от пратките беше бюлетин и писмо за набиране на средства от политическото крило на Истинската ИРА „Движение за суверенитет на 32-те графства“. Габриел се зачуди дали нейните податели бяха наясно, че получателят е тайната съпруга на най-изкусния майстор на бомби и експлозиви на групировката им.

Той върна писмото в плика, а самия плик — на мястото му върху масичката. По стените нямаше нищо, освен един ирландски пейзаж, изобразяващ бурно море, с качество на купен от битпазар, който висеше над дивана. На една от помощните масички имаше поставена в рамка снимка на майка и дете, направена в деня на първото причастие на детето в църквата „Светият кръст“. Габриел не можа да открие в лицето на момичето никаква прилика с Куин. В това, ако не в друго, то бе извадило късмет.

Той погледна часовника си. Откакто бе влязъл в къщата, бяха изминали деветдесет секунди. Алон дръпна настрани едното от тънките пердета и погледна навън точно когато една кола мина бавно по улицата. В нея имаше двама мъже. Те видимо обърнаха особено внимание на Келър, докато подминаваха паркираната шкода. След това колата продължи по „Стратфорд Гардънс“ и изчезна зад ъгъла. Габриел погледна към шкодата. Фаровете й все още бяха загасени. После погледна екрана на блекбърито си. Нямаше предупредителни съобщения, нито пропуснати повиквания.

Той пусна пердето и влезе в кухнята. На плота имаше чаша за кафе със следи от червило, а в пълната със сапунена вода мивка бяха накиснати чинии. Алон отвори хладилника. В него имаше основно пакетирана храна, нямаше зеленчуци и плодове, нито бира, само полупразна бутилка италианско бяло вино от супермаркет на веригата „Теско“.

Затвори хладилника и започна да отваря и затваря чекмеджетата. В едно от тях намери ненадписан кремав плик, а в плика — ръкописна бележка от Куин.

Вложи ги в банката на малки вноски, така че да изглеждат като суми, получени от бакшиш. Предай моята любов на К.

Габриел пъхна писмото до квитанцията за плащане с кредитна карта в джоба на палтото си и погледна часовника си. Бяха изминали две минути и половина. Той излезе от кухнята и тръгна нагоре по стълбите.

* * *

Колата се върна в един часа и трийсет и седем минути. Отново мина бавно покрай номер 8, но този път спря до шкодата. Отначало Келър се престори, че не я е забелязал. След това равнодушно отвори прозореца си.

— Какво правите тук? — попита водачът на подчертан западнобелфастки диалект.

— Чакам една приятелка — отговори Кристофър на същия диалект.

— Как се казва приятелката ви?

— Маги Донахю.

— А вие? — попита пътникът в колата.

— Джери Кембъл.

— Откъде сте, Джери Кембъл?

— От Дъблин.

— А преди това?

— От Дери.

— Когато сте го напуснали?

— Това не ви влиза в работата.

Келър вече не се усмихваше. Не се усмихваха и двамата мъже в другата кола. Прозорецът се плъзна нагоре, колата потегли по тихата улица и за втори път изчезна зад ъгъла. Кристофър се запита колко ли време щеше да им отнеме да установят, че Маги Донахю — тайната съпруга на Еймън Куин, в този момент работеше в лоби бара на хотел „Европа“. „Две минути — помисли си той. — Може би по-малко.“ Келър извади мобилния си телефон и набра номера.

— Местните жители започват да се изнервят.

— Опитай се да им дадеш цветята.

Връзката прекъсна. Кристофър включи двигателя и стисна дръжката на пистолета. После се взря в огледалото за обратно виждане и зачака колата да се върне.

* * *

Към площадката в горния край на стълбите гледаха две врати. Алон влезе в стаята отдясно. Тя беше по-голямата от двете, въпреки че едва ли можеше да се нарече суперлукс. Дрехи лежаха по пода и върху неоправеното легло. Пердетата бяха плътно спуснати и вътре цареше мрак, нарушаван само от червените светещи цифри на будилника, който беше с десет минути напред. Габриел отвори най-горното чекмедже на нощното шкафче и освети съдържанието му с миниатюрното си електрическо фенерче. Изписани химикалки, изхабени батерии, плик, съдържащ няколкостотин лири в използвани банкноти, друго писмо от Куин. Изглеждаше, че той иска да види дъщеря си. В писмото не се споменаваше къде живее, нито къде може да се осъществи срещата. Въпреки това, то навеждаше на мисълта, че Лиъм Уолш е бил съвсем искрен, когато твърдеше, че Куин не е имал личен контакт със семейството си, откакто е избягал от Ирландия след атентата в Ома.

Алон добави писмото към малката си колекция от доказателства и отвори вратата на гардероба. Прегледа щателно дрехите и намери няколко, несъмнено принадлежащи на мъж. Възможно беше Маги Донахю да си е намерила любовник по време на дългото отсъствие на съпруга си. Възможно беше също така тези дрехи да принадлежаха на Куин. Габриел извади една от тях — чифт вълнени панталони, които вдигна пред себе си, за да се ориентира по собствения си ръст. Спомни си, че Куин бе метър и седемдесет и седем — не беше много висок мъж, но беше по-висок от Габриел. Алон претърси джобовете за някакви вещи. В единия откри три монети в евро и малък синьо-жълт билет. Той беше скъсан — половината от него липсваше. Габриел успя да разчете четири цифри: 5846, но нищо повече. На гърба бяха запазени няколко сантиметра от магнитната лента с данни.

Алон прибра билета, върна панталона на закачалката му и влезе в банята. В аптечката намери мъжки самобръсначки, афтършейв и мъжки дезодорант. После прекоси коридора и влезе във втората спалня. По отношение на чистотата дъщерята на Куин бе пълна противоположност на майка си. Леглото й бе оправено безупречно, дрехите й бяха закачени грижливо в гардероба. Габриел претърси чекмеджетата на скрина й. Нямаше наркотици или цигари, никакво доказателство за живот, пазен в тайна от майка й. Нямаше следа и от Еймън Куин.

Провери колко е часът. Бяха изминали пет минути. Алон отиде до прозореца и видя колата с двамата мъже да преминава бавно по улицата. Когато тя се скри от поглед, блекбърито му завибрира. Той го вдигна до ухото си и чу гласа на Кристофър:

— Времето изтече.

— Още две минути.

— Не разполагаме с две минути.

Келър прекъсна връзката, без да каже нито дума повече. Габриел огледа стаята. Беше свикнал да претърсва помещения на професионалисти, не на тийнейджъри. Професионалистите криеха добре вещите си, тийнейджърите — не толкова добре. Те приемаха всички възрастни за глупаци и тяхната самоувереност обикновено ги погубваше.

Той се върна при гардероба и огледа вътрешността на обувките й. След това прелисти модните й списания, но от тях не излезе нищо друго, освен оферти за абонамент и тестери на парфюми. Накрая прелисти малката й колекция от книги. Тя включваше история на Конфликта, написана от автор, симпатизиращ на ИРА и на каузата на ирландския национализъм. И точно в нея, мушнато между две страници, намери това, което търсеше.

То беше снимка на тийнейджърка и мъж с шапка и слънчеви очила. Те позираха на улица с избелели стари сгради, може би европейски, може би южноамерикански. Момичето беше Катрин Донахю. А човекът до нея беше баща й — Еймън Куин.

* * *

На „Стратфорд Гардънс“ беше спокойно, когато Габриел излезе от къщата на номер 8. Той се измъкна през металната портичка, отиде до шкодата и се настани на пасажерската седалка. Келър мина предпазливо по бедняшките улици на католическия квартал Ардойн и се върна на Кръмлин Роуд. След това направи бърз десен завой, за да влезе в улица „Камбре“, и отпусна газта. По електрическите стълбове се вееше националният флаг на Великобритания. Бяха преминали една от невидимите граници на Белфаст. Бяха се върнали благополучно на протестантска земя.

— Откри ли нещо? — попита накрая Келър.

— Така мисля.

— Какво е то?

Алон се усмихна и каза:

— Куин.