Даниъл Силва
Английският шпионин (52)

52.

Флийтуд, Англия

Куин бавно отвори едното си око, след това и другото. Видя голата си ръка, преметната върху гърдите на жена, и пистолета „Макаров“, чиято дръжка стискаше в дланта си с пръст върху спусъка. Стаята тънеше в полумрак, през отворения прозорец нахлуваше острият мирис на море. В просъница се опита да определи местонахождението си. Във вилата си на остров Маргарита ли беше? Или може би се беше върнал в Рас ел Хилал — крайморския терористичен тренировъчен лагер в Либия. Спомняше си с топлота за престоя си в лагера. Там се беше сприятелил с един палестински майстор на бомби. Еймън бе помогнал на палестинеца да се справи с един елементарен проблем, който той имаше с конструкцията си. В замяна палестинецът бе подарил на Куин скъп швейцарски часовник, за който бе платил лично Ясер Арафат. Гравираният надпис гласеше: Никога повече засечки на таймера.

Сега Еймън вдигна часовника пред очите си и видя, че е четири и половина следобед. През отворения прозорец долетяха гласовете на двама мъже, които говореха с ланкашърски акцент. Той не беше на остров Маргарита, нито в лагера на либийския бряг. Намираше се във Флийтуд, Англия, в хотел на крайбрежната алея, а жената, която спеше под ръката му, беше Катерина. Това не беше прегръдка от обич. Куин я бе притискал плътно до тялото си, за да си осигури така нужната почивка. Беше спал повече от шест часа, което бе достатъчно, за да доведе докрай следващата фаза на операцията.

Еймън вдигна ръка и внимателно се измъкна от леглото, за да не събуди Катерина. На масичката до прозореца имаше комплект за приготвяне на безплатен чай и кафе. Куин напълни с вода електрическата кана, пусна едно пакетче „Туинингс“ в алуминиевия съд и надникна през прозореца. Реното бе паркирано на улицата. Платненият сак, съдържащ оръжията, все още беше в багажника му. Еймън бе решил, че е по-добре да остави сака в колата, отколкото да го занесе в хотела. Това означаваше, че ще има по-малко огнестрелни оръжия в обсега на най-добрата убийца на СВР.

Той занесе пистолета „Макаров“ в банята и набързо взе душ, без да дърпа завесата, за да може да наблюдава Катерина в съседната стая. Тя още спеше, когато излезе от банята. Куин приготви чая и наля в две чаши — в едната добави мляко, а в другата захар. После събуди Катерина и й подаде чашата със захарта.

— Обличай се — каза й хладно. — Време е да уведомиш Московския център, че още си жива.

* * *

Катерина прекара дълго време под душа и положи прекомерни грижи за външността си, докато се обличаше. Най-накрая навлече палтото си и последва Куин по стълбите до фоайето, където шейсетгодишна жена с посивяла коса седеше в остъклената ниша и бродираше. Куин надникна през прозорчето и попита къде може да намери интернет кафене.

— На Лорд стрийт, драги. Срещу магазина за риба и пържени картофи.

Разстоянието бе пет минути пеш и те го изминаха в мълчание. Лорд стрийт беше дълга и права улица, обградена от двете страни с магазини. Магазинът за риба и пържени картофи беше някъде по средата, а интернет кафенето, както им бе казано, беше точно срещу него. Куин плати за трийсет минути и заведе Катерина до компютър в ъгъла. Тя адресира нов имейл до същия адрес на СВР и погледна към Еймън за указания.

— Пиши на Алексей, че телефонът ти е на дъното на Северно море и че си под мой контрол. Пиши му да преведе двайсет милиона долара на моята сметка в Цюрих. В противен случай ще се откажа от втората фаза на операцията и ще те държа като заложник, докато не получа пълното си заплащане.

Катерина започна да пише.

— На английски — нареди той.

— Това не се вписва в прикритието ми.

— Не ме интересува!

Тя изтри текста на немски език и започна отново на английски. Успя да представи исканията на Куин като банален бизнес спор между две фирми, които работят по един и същ проект.

— Чудесно — каза той. — Сега го изпрати.

Катерина кликна върху иконката за изпращане и веднага изтри електронното писмо от изходящата си пощенска кутия.

— Колко време ще отнеме, докато ти отговорят?

— Не много — отвърна тя. — Защо не отидеш до бара и не ни вземеш нещо за пиене, така че да не изглеждаме като двойка убийци, които чакат вест от централата?

Куин й подаде десет лири.

— С мляко, без захар.

Катерина се изправи и отиде до бара. Той подпря с длан брадичката си и се втренчи в компютърния екран.

* * *

Техните трийсет минути компютърно време изтекоха, без да получат отговор от Москва. Еймън изпрати Катерина до бара да купи допълнително време и изтекоха още петнайсет минути, преди в кутията най-накрая да се появи имейл. Текстът бе написан на немски език. Като го прочете, лицето на Катерина помръкна.

— Какво пише? — попита Куин.

— Пише, че имаме проблем.

— Какъв е проблемът?

— Те са живи.

— Кои?

— Алон и англичанинът. — Тя извърна лице от екрана и го погледна сериозно. — Очевидно историята за смъртта на Алон е била лъжа. От Московския център предполагат, че те ни търсят.

Куин усети, че лицето му почервеня от яд.

— Алексей съгласен ли е да ми преведе парите?

— Може би не си ме слушал. Ти не си изпълнил условията на договора, което означава, че няма пари. Алексей предлага да ме оставиш да напусна страната незабавно. В противен случай ще прекараш остатъка от живота си да се криеш от хора като мен.

— Ами втората фаза на операцията?

— Няма операция, Еймън. Вече не. Алексей ни нарежда да се откажем.

Ирландецът гледа известно време в екрана.

— Пиши на Алексей, че не съм направил всичко това за нищо — каза й най-накрая. — Пиши му, че ще изпълним втората фаза. Пиши му да потвърди мястото.

— Той няма да се съгласи.

— Пиши му! — изсъска през зъби Куин.

Катерина изпрати втори имейл, отново на английски. Този път трябваше да чакат само десет минути за отговор. Той пристигна под формата на адрес. Тя го копира и го постави в една интернет търсачка, после натисна бутона „Въведи“. Куин се усмихна.