Даниъл Силва
Английският шпионин (77)

77.

Рандълстаун, Графство Антрим

В покрайнините на Рандълстаун мобилният телефон, даден на Келър от МИ6, завибрира. Той го извади от джоба на палтото си и погледна намръщено екрана.

— От Греъм Сиймор е.

— Какво иска?

— Чуди се защо Били Конуей вече не е в колата.

— Те ни наблюдават.

— Очевидно.

— Какво ще му кажеш?

— Не съм сигурен. Това е неизследвана територия за мен. — Кристофър изключи телефона и попита: — Смяташ ли, че това действа като предавател?

— Може би.

— Може би трябва да го изхвърля през прозореца.

— От МИ6 ще ти спрат заплащането. Освен това — добави Габриел — той може да се окаже полезен в Бандитската територия.

Келър остави телефона върху централната конзола.

— Какво представлява? — попита Алон.

— Бандитската територия ли?

— Кросмаглен.

— Той е от онези места, за които се пишат песни. — Кристофър гледа известно време през прозореца, преди да продължи: — По време на войната Южна Арма беше изцяло под контрола на Временната ИРА, де факто беше държава на ИРА, а Кросмаглен беше нейният свещен град. — Погледна към Габриел. — Нейният Йерусалим. На ИРА не й се наложи да изгражда свои структури там. Жителите действаха като батальон. Като армия — добави Келър. — През деня те оряха нивите си, а през нощта убиваха британски войници. Преди всяко патрулиране ни напомняха, че зад всеки храст прещип или купчина камъни вероятно има бомба или снайперист. Южна Арма беше стрелбище. И ние бяхме мишените.

— Продължавай.

— Наричахме Кросмаглен КМГ — продължи след малко Кристофър. — На централния площад имахме наблюдателна кула, наречена Г50. Човек рискуваше да бъде убит всеки път, когато влезеше там. Казармите бяха без прозорци и със защита срещу минометен обстрел. Беше като да служиш на подводница. Когато избягах онази нощ от фермата на Джими Фейгън, дори не се опитах да стигна до КМГ. Знаех, че никога няма да се добера жив дотам. Вместо това отидох на север до Нютаунхамилтън. Ние го наричахме НТХ. — Келър се усмихна и каза: — Шегувахме се, че това означава „Няма терористи тук“^[1].

— Помниш ли фермата на Фейгън?

— Това е нещо, което никога няма да забравя — отговори Кристофър. — Тя се намира на пътя за Касълблейни. Част от земята й се простира край границата. По време на войната беше основен маршрут за контрабанда между Южноармаската бригада и подразделенията на ИРА в Република Ирландия.

— А плевнята?

— Тя се намира в края на голямо пасище, заобиколено от каменни стени и пазачи. Ако от полицията се приближат до фермата, Фейгън и Куин веднага ще разберат.

— Ти предполагаш, че Маделин е там.

Келър не каза нищо.

— Ами ако Конуей отново е излъгал? Ами ако Куин вече я е преместил?

— Не го е направил.

— Откъде може да си сигурен?

— Сигурен съм, защото така действа Куин. Въпросът е — добави Кристофър — дали ще кажем на нашите приятели във Воксхол Крос и Темс Хаус това, което знаем.

Габриел погледна към мобилния телефон на МИ6 и каза:

— Може би току-що го направихме.

Те минаха под един стълб с охранителни камери, които наблюдаваха магистрала М22. Келър извади цигара от джоба си и започна да я върти незапалена между пръстите си.

— Няма начин да влезем в Южна Арма, без никой да ни забележи.

— Значи, ще минем през задния вход.

— Нямаме очила за нощно виждане, нито заглушители.

— Нито радиостанции — добави Алон.

— С колко боеприпаси разполагаш?

— Един пълен и един резервен пълнител.

— Аз нямам пукнат патрон — каза Келър.

— Жалко.

Телефонът на МИ6 завибрира за втори път.

— Какво иска? — попита Габриел.

— Чуди се къде отиваме.

— Предполагам, че те в крайна сметка не ни подслушват.

— Какво да му кажа?

— Той е твой шеф, не мой.

Кристофър написа един есемес и върна телефона върху конзолата.

— Какво му отговори?

— Че разработваме някаква потенциално важна информация.

— От теб ще стане добър агент на МИ6, Кристофър.

— Агентите на МИ6 не действат в Южна Арма без подкрепление. — Келър замълча, после добави: — Същото се отнася и за човек, който е на път да стане шеф на израелското разузнаване, както и баща на две деца.

Магистралата се стесни, превръщайки се в двулентово шосе. Беше два и половина следобед. До залеза оставаха точно деветдесет минути. Кристофър запали цигарата и видя как Алон инстинктивно свали прозореца си, за да излиза димът.

— Знаеш ли — каза Келър, — нищо от това нямаше да се случи, ако беше казал на Греъм Сиймор да се разкара, когато е дошъл да те види в Рим. Ти щеше да си работиш над твоя Караваджо, а аз щях да си пия чашата вино на моята тераса в Корсика.

— Имаш ли други бисери на мъдростта, Кристофър?

— Само един въпрос.

— Какъв е той?

— Кой е Тарик ал Хурани?

* * *

В Лондон едно и също видеоизображение трептеше на екраните в оперативните центрове на Темс Хаус и Воксхол Крос — мигаща синя светлинка се движеше на запад през Ълстър по шосе А6. Когато стигна до Касълдоусън, светлинката зави на юг към Кукстаун. Греъм Сиймор изпрати трети есемес до мобилния телефон на Келър, но този път не получи отговор — факт, който той неохотно сподели с Аманда Уолъс на отсрещния бряг на реката в Темс Хаус.

— Според теб къде отиват? — попита тя.

— Ако трябва да гадая, те се връщат на мястото, където започна всичко.

— В Бандитската територия ли?

— По-точно — във фермата на Джими Фейгън.

— Не могат да отидат там сами.

— Не съм убеден, че можем да направим кой знае какво, за да ги спрем в този момент.

— Поне включи мобилния на Келър, за да чуваме какво казват.

Сиймор погледна един от техниците и даде заповедта. Миг по-късно той чу Габриел да обяснява как Еймън Куин се е запознал в един терористичен тренировъчен лагер в Либия с мъж на име Тарик ал Хурани. „Не — помисли си Греъм. — Сега не можем да ги спрем.“