Даниъл Силва
Английският шпионин (47)

47.

Виена

Казваха, че е прозорлив човек, ясновидец, пророк. Той почти никога не грешеше, а дори и да изглеждаше, че греши, то беше само защото не бе изминало достатъчно време, което да докаже, че е бил прав. Той имаше властта да раздвижва пазарите, да предизвиква повишаване нивото на тревога, да влияе на политиката. Той беше безупречен, беше непогрешим. Той беше горящ храст^[1].

Самоличността му не беше известна и дори националността му си оставаше известна загадка. Масово се смяташе, че е австралиец — хостингът^[2] на уебсайта му беше там, — макар мнозина да мислеха, че произхожда от Близкия изток, защото се считаше, че неговото вникване в заплетената политика на този регион е твърде проницателно, за да е дело на човек, който не е ориенталец. Имаше и други, които бяха убедени, че той в действителност е жена. Джендър^[3] анализът на неговия стил на писане показваше, че това най-малкото е възможно.

Макар и влиятелен, блогът му не се четеше от широките маси. Повечето от читателите му бяха от бизнес елита, мениджъри от частни охранителни фирми, политици и журналисти, които се фокусираха върху въпроси, свързани с международния тероризъм и кризата, която преживяваше ислямът и Близкият изток. Именно един такъв журналист — уважаван разследващ репортер от американска телевизионна мрежа, забеляза краткото съобщение, което се появи рано на следващата сутрин. Репортерът звънна на един от източниците си — пенсиониран агент от ЦРУ, който имаше собствен блог — и пенсионираният агент каза, че материалът е преминал теста за достоверност. Това беше достатъчно за уважавания разследващ репортер, който веднага публикува няколко реда от материала на своята страница. И това предизвика международна криза.

В началото американците бяха скептични, британците не толкова. Нещо повече, един експерт по въпросите за разпространението на ядреното оръжие от МИ6 нарече новината превърнал се в реалност кошмарен сценарий: петдесет килограма силно реактивен ядрен материал, достатъчен за производството на една голяма мръсна бомба или няколко по-малки такива, които бяха способни да превърнат големи градски центрове в необитаеми места в продължение на години. Радиоактивният материал — неговото точно естество не бе посочено — бе откраднат от тайна иранска лаборатория близо до свещения град Кум и бе продаден на черния пазар на контрабандист, свързан с чеченски ислямски терористи. Местонахожденията на чеченците и на материала бяха неизвестни, макар да се говореше, че иранците търсят трескаво и двете. По причини, които не бяха ясни, те бяха избрали да не информират своите руски приятели за ситуацията.

Иранците обявиха съобщението за провокация на Запада и ционистка лъжа. Те заявиха, че посочената в материала лаборатория не съществува и всички ядрени материали в страната са в наличност и са непокътнати. Въпреки това до края на деня всички във Виена говореха само за това. Главната преговаряща от американска страна заяви, че съобщението, независимо дали е достоверно, показва колко е важно да се постигне споразумение. Нейният ирански колега не изглеждаше толкова убеден. Той напусна преговорите без изявление пред репортерите и се шмугна на задната седалка на служебната си кола. До него седеше Реза Назари.

Те отидоха до иранското посолство и останаха там до десет вечерта, когато най-накрая се върнаха в хотел „Интерконтинентал“. Назари влезе в стаята си колкото да съблече палтото си и да остави куфарчето си и след това почука на вратата на съседа си. Михаил Абрамов го дръпна бързо вътре. Яков Росман му наля чаша уиски от минибара.

— Забранено е — каза иранецът.

— Вземи го, Реза. Заслужаваш го.

Иранецът прие любимата си напитка и вдигна леко чашата за наздравица.

— Моите поздравления — каза той. — Вие и вашите приятели успяхте да предизвикате истинска сензация днес.

— Какво мислят в Техеран?

— Те са скептични по отношение на избрания момент, да не кажа нещо повече. Предполагат, че съобщението е част от заговор на Службата, целящ да саботира преговорите и да предотврати постигането на споразумение.

— Спомена ли се името на Алон?

— Че как би могло да се спомене? Алон е мъртъв.

Яков се усмихна.

— А руснаците? — попита той.

— Дълбоко са угрижени — отговори Назари. — И това е меко казано.

— Ти изрази ли желание да ги успокоиш?

— Не се наложи. Мохсен Есфахани ме инструктира да се свържа с тях и да организирам среща.

— Дали Алексей ще се съгласи да се видите?

— Не мога да гарантирам това.

— Тогава може би трябва да му обещаеш нещо малко по-интересно от една среща за взаимно успокоение и подкрепа.

Реза запази мълчание.

— Носиш ли си блекбърито от ВЕВАК?

Иранецът го вдигна, за да го види Яков.

— Изпрати съобщение на Алексей. Пиши му, че искаш да обсъдите последните събития във Виена. Пиши му, че Русия няма за какво да се притеснява.

Назари бързо състави имейла, показа текста на Яков и след това натисна бутона за изпращане.

— Много добре. — Яков посочи отворения си лаптоп и каза: — Сега му изпрати и този.

Реза се приближи и погледна екрана.

Моето правителство те лъже за сериозността на положението. Наложително е да те видя веднага.

Назари написа адреса и кликна иконката за изпращане.

— Това би трябвало да привлече вниманието му — каза Яков.

— Да — отвърна иранецът. — Би трябвало.