Даниъл Силва
Английският шпионин (81)

81.

Виктория Роуд, Южен Кенсингтън

Къщата беше малка и солидна, с порта от ковано желязо и изящно стълбище, водещо до бяла входна врата. В малкото предно дворче цъфтяха цветя и прозорецът на гостната светеше. Между двете пердета имаше пролука от няколко сантиметра, през която Алон видя един мъж — д-р Робърт Келър, да седи изправен на едно кресло и да чете вестник. Габриел не можеше да различи кой точно, защото прозорците на колата бяха набраздени от дъждовните струи и купето бе забулено от облак цигарен дим. Кристофър бе пушил без почивка, откакто Алон го беше взел от един уличен ъгъл в Холбърн, където бе неговият временен лондонски адрес. Сега той гледаше къщата на баща си, сякаш тя беше обект на оперативно наблюдение. Габриел внезапно осъзна, че това е първият път, когато вижда Келър нервен.

— Той е стар — каза Кристофър най-накрая. — По-стар, отколкото си представях, че ще бъде.

— Минало е много време.

— Тогава, предполагам, няма да има значение, ако просто поседим тук една-две минути.

— Стой толкова време, колкото е необходимо.

— Кога е полетът ти?

— Това не е важно.

Алон погледна дискретно часовника си.

— Видях те — каза Келър.

През прозореца от другата страна на улицата видяха възрастна жена да поставя чаена чаша с чинийка до лакътя на четящия вестник мъж. Кристофър извърна глава — от срам или мъка, Габриел не можеше да каже.

— Какво прави тя сега? — попита Келър.

— Гледа през прозореца.

— Видя ли ни?

— Не мисля.

— Отиде ли си?

— Отиде си.

Кристофър отново погледна нагоре.

— Какъв чай пие? — попита Алон.

— Специална смес, която си купува от един човек на Ню Бонд стрийт.

— Може би трябва да се присъединиш към него за чая.

— След минута. — Келър загаси цигарата си и веднага запали нова.

— Трябва ли?

— В този момент — отвърна Кристофър — определено трябва.

Габриел отвори прозореца няколко пръста, за да излиза димът. Нощният вятър запрати капки дъжд върху бузата му.

— Какво ще им кажеш?

— Чудех се дали имаш някакви предложения.

— Може да започнеш с истината.

— Те са стари — каза Келър. — Истината може да ги убие.

— Тогава им я поднеси на малки дози.

— Като лекарство. — Кристофър продължаваше да се взира в къщата. — Той искаше да стана лекар. Знаеш ли това?

— Мисля, че веднъж го спомена.

— Можеш ли да си ме представиш като лекар?

— Не — отвърна Алон. — Не мога.

— Не трябваше да го казваш така.

Габриел се заслуша в барабаненето на дъжда по покрива.

— Ами ако те не пожелаят да ме приемат обратно? — попита Келър след малко. — Ами ако ме отпратят?

— От това ли те е страх?

— Да.

— Те са твои родители, Кристофър.

— Личи си, че не си англичанин. — Келър избърса малък участък от запотеното стъкло и погледна намръщено дъжда. — Мокър съм от деня, в който се върнах в тази забравена от бога страна.

— В Корсика също вали.

— Не и като тук.

— Реши ли къде ще живееш?

— Някъде близо до тях — отговори Кристофър. — За съжаление, те ще трябва да се държат така, сякаш още съм мъртъв. Това е част от моята сделка с МИ6.

— Кога започваш?

— Утре.

— Каква е първата ти задача?

— Да намеря Куин. — Келър погледна Габриел и каза: — Ще бъда благодарен за всяка помощ, която службата ти може да осигури. Очевидно ще трябва да играя по правилата на МИ6.

— Жалко.

Майката на Кристофър отново се появи на прозореца.

— Какво гледа? — попита той.

— Може да гледа всичко — отвърна Алон.

— Мислиш ли, че тя ще бъде горда?

— От какво?

— От факта, че сега работя за МИ6.

— Знам, че ще бъде.

Келър посегна към дръжката на вратата, после спря.

— Попадал съм в много опасни ситуации преди… — Гласът му заглъхна. — Може ли да поседя тук още малко?

— Седи толкова дълго, колкото ти е нужно.

— В колко часа е полетът ти?

— Ще го задържа, ако се наложи.

Кристофър се усмихна.

— Работата с теб ще ми липсва.

— Кой казва, че тя трябва да спре?

— Скоро ще бъдеш шеф, а шефовете нямат вземане-даване с плебеи като мен. — Келър сложи ръка върху дръжката и вдигна очи към прозореца на къщата. — Познавам това изражение — каза той.

— Чие изражение?

— Изражението на лицето на майка ми. Тя винаги изглеждаше така, когато закъснявах.

— Ти закъсняваш, Кристофър.

Келър рязко се обърна.

— Какво си направил?

— Върви — каза Габриел и му подаде ръка. — Накара ги да чакат достатъчно дълго.

Кристофър слезе от колата и забърза през мократа улица. Той се замота известно време с градинската портичка, после се качи на бегом по стълбите, когато входната врата се отвори. Родителите му стояха в антрето, като се опираха един на друг за подкрепа, не вярвайки на очите си. Келър вдигна пръст пред устните си и ги прегърна със силните си ръце, преди бързо да затвори вратата. Алон го видя за последен път, когато той мина пред прозореца на гостната. След това щорите се спуснаха и той изчезна от поглед.