Даниъл Силва
Английският шпионин (50)

50.

Виена — Хамбург

Есемесът на Алексей Розанов не можеше да бъде по-кратък — ресторант, град, време на срещата. Ресторантът бе „Ди Банк“ — бирария и бар с морски дарове, в хамбургския квартал Нойщат. Часът бе 21:00 в четвъртък. Това означаваше, че Габриел разполагаше само с четиресет и осем часа, за да планира операцията и да придвижи нужните ресурси на мястото. Той започна работа веднага след като се върна с Ели Лавон в тайната виенска квартира и до полунощ те се бяха сдобили с квартира, автомобили, оръжия и оборудване за сигурна комуникация, необходими за такова начинание. Освен това се бяха сдобили с допълнителен персонал от Барак^[1] — легендарния екип от полеви оперативни агенти на Алон. Единственият елемент, който им липсваше, бе втора резервация в ресторанта. Изглежда, руснакът бе запазил последната свободна маса за четвъртък вечер. Келър предложи да проникнат в компютъра на ресторанта и да елиминират клиентите на няколко маси — метафорично казано, разбира се, — но Габриел отхвърли предложението му. Той познаваше добре „Ди Банк“. Заведението имаше голям шумен бар, където двойка оперативни агенти можеше да прекара час-два, без да привлече внимание.

Службата не беше единствената, която се подготвяше. ВЕВАК — защитник на Ислямската революция, заклет враг на Израел и Запада, също се подготвяше. Транспортният отдел на тайните служби резервира на Реза Назари място в самолета на Австрийските авиолинии, извършващ полет 171, който излиташе от Виена в седемнайсет и трийсет и кацаше в Хамбург в деветнайсет часа. Габриел би предпочел малко по-ранен полет, но късното пристигане на Назари означаваше, че ще има по-малко време за ирански или руски поразии. Обаче избраният от ВЕВАК хотел — евтин бордей близо до летището — беше проблем. Алон поиска от Назари да се прехвърли в „Мариот“ в Нойщат. Той се намираше на кратко разстояние от ресторанта и няколко членове на израелския екип вече си бяха резервирали стаи там. Реза поиска по-висока категория хотел и от Техеран веднага се съгласиха. „По такъв начин — каза Габриел — това става първата в историята съвместна операция на Службата и ВЕВАК.“ Реза Назари не намери забележката му за смешна. Тази вечер, когато дойде в стаята на Яков в хотел „Интерконтинентал“ за последните инструкции, той се потеше от нерви. Алон започна съвещанието, като подари на иранеца златна писалка.

— В знак на почит ли? — попита Реза.

— Мислех да ти взема игла за вратовръзка, но вие, иранците, не носите вратовръзки.

— Вие, израелците, също не си падате много по тях. — Назари огледа внимателно писалката. — Какъв е обхватът?

— Не е твоя работа.

— Колко е животът на батерията?

— Двайсет и четири часа, но не бъди алчен. Завърти капачката надясно, когато трябва да я включиш. Ако загубим връзка в някой момент по време на вечерята, ще приема, че си я изключил умишлено. И това ще бъде вредно за здравето ти.

Назари не отговори.

— Дръж я в малкото джобче на сакото си — продължи Габриел. — Микрофонът е чувствителен, затова седи естествено. Ако внезапно се опиташ да се приближиш твърде много до Алексей, той може да остане с грешно впечатление.

Назари постави писалката в джобчето на сакото си.

— Какво друго?

— Трябва да преговорим сценария ти за вечерта.

— Сценария?

— Аз нямам желание да разпитвам Алексей Розанов. Ето защо имам нужда ти да го направиш за мен. Учтиво, разбира се.

— Какво търсиш?

— Куин — отвърна Алон.

Назари запази мълчание. Габриел вдигна лист хартия.

— Запомни въпросите, така че да станат твои. Но не забравяй да бъдеш непринуден. Ако звучиш като прокурор, Розанов ще стане подозрителен.

И подаде листа с въпросите на Реза.

— Изгори го, като приключиш тази вечер. Ще ти дадем друг по време на полета до Хамбург, ако имаш нужда да си ги припомниш.

— Това няма да е необходимо. Аз съм професионалист, Алон. Като теб.

Назари взе списъка.

— На какъв език ще говорите? — попита Габриел.

— Той е направил резервацията на името на Алексей Романов, така че предполагам, ще е на руски.

— Никакви намигвания или незабележими сигнали с ръце — продължи Алон. — Не се опитвай да му пъхнеш нещо под масата. Ще те наблюдаваме през цялото време. Не ми давай повод да те убия. Няма да е нужно много.

— Какво ще стане след вечерята?

— Всичко зависи от това колко добре ще си свършиш работата.

— Ще го убиете, нали?

— Ако бях на твое място, щях да се тревожа за себе си.

— Това и правя. — Назари замълча. — Ако убиете Алексей в Хамбург утре вечер — каза той след малко, — руснаците ще заподозрат моето участие. И след това ще ме убият.

— Тогава предлагам да се скриеш в някое сигурно място в Техеран и никога да не го напускаш. — Габриел се усмихна. — Погледни го от добрата страна, Реза. Ще запазиш семейството си и живота си, да не говорим за двата милиона кървави пари, които от СВР са скътали за теб в Женева. Като цяло, бих казал, ще се измъкнеш доста добре.

Алон се изправи. Реза Назари направи същото и протегна ръка, но Габриел само я погледна гневно.

— Бъди добро момче и си напиши домашното. Защото, ако объркаш сценария в Хамбург утре вечер, аз лично ще ти пръсна мозъка. — Алон хвана дланта на иранеца и я стисна силно, докато не усети костите да пукат. — Добре дошъл в новия световен ред, Реза.

* * *

Не бе изненадващо, че Реза Назари не спа добре тази последна нощ във Виена, също както и Габриел. Той я прекара в тайната квартира във Втори район, в компанията на Кристофър Келър и Ели Лавон. Лисабон никога не бе напускал мислите му: мрачният малък апартамент в Байро Алто, каскадното цвете, което се спускаше от балкона на Куин, привлекателната трийсетинагодишна жена, която той проследи до лондонския Бромптън Роуд. Лисабон бе майсторски спектакъл, поставен заради него, и в отговор Алон бе написал свой сценарий — историята за изчезналия радиоактивен материал и за преждевременно загиналия легендарен шпионин. Последното действие щеше да се играе утре вечер в Хамбург, а звездата на шоуто щеше да бъде Реза Назари. Беше голям риск да стовари такава отговорност на плещите на един смъртен враг, но Габриел нямаше друг избор. Назари бе пътят, който водеше до Алексей Розанов — съюзник на руския президент и покровител на Еймън Куин. Мъжът, който бе създал запалителен снаряд, движещ се със скорост триста метра в секунда. Мъжът, който бе пребивавал в терористичен тренировъчен лагер в Либия с Тарик ал Хурани. Не, помисли си Алон, докато гледаше как снегът тихо се сипе над Виена, той нямаше да заспи тази вечер.

Компания му правеше единствено компютърът. Той препрочете британското досие на Алексей Розанов и прегледа отново снимките от Копенхаген. Руснакът бе пристигнал няколко минути по-късно същата вечер, което, според Назари, му било навик. Двама телохранители от СВР тайно го бяха последвали в ресторанта, а третият бе останал в колата. Тя беше придобита на място — голям мерцедес с датска регистрация. Шофьорът беше чакал на тиха странична уличка, докато Алексей Розанов не го беше повикал с телефонно обаждане в края на вечерята. Руснакът бе напуснал ресторанта сам, за да поддържа илюзията, че не е човек, който е под денонощна физическа охрана.

Тази последна сутрин във Виена се развидели по-късно и навън така и не стана достатъчно светло. Габриел и Келър напуснаха тайната квартира няколко минути след осем часа и взеха такси до летището. Те се чекираха поотделно за сутрешния полет до Хамбург и като пристигнаха, се придвижиха с отделни таксита до едно и също място на Мьонкебергщрасе — главната търговска улица на Хамбург. Оттам двамата се придвижиха заедно от стария град до новия и някъде от дълбините на паметта си Алон изрови факта, че в Хамбург има повече канали и мостове от Амстердам и Венеция, взети заедно.

— А какво е положението в Санкт Петербург? — попита Кристофър.

— Не знам — отвърна Габриел с напрегната усмивка.

Улицата, наречена „Хое Блайхен“, се простираше от хотел „Мариот“ до началото на оживения площад „Аксел Шпрингер“. Тя беше отчасти Бонд стрийт^[2], отчасти Родео Драйв^[3]; тя бе модерна Германия в нейния най-голям разцвет. „Ралф Лорън“ заемаше прилична на торта сграда в северния й край. „Прада“ и „Диберн порцелан“ бяха един до друг малко по̀ на юг. А до луксозния обувен магазин „Лудвиг Райтер“ се намираше „Ди Банк“ — мраморният кулинарен храм, така обичан от финансовия и търговския елит на Хамбург. Червени знамена с приличната на драскулка емблема на ресторанта висяха от фасадата. Скулптирани колони охраняваха входа му.

Дотогава вече минаваше един часът и всекидневната битка на обедната навалица бе в разгара си. Габриел влезе сам и намери място на позлатения бар. Насили се да изпие чаша розе, докато се запознаваше с възможностите за наблюдение на интериора на ресторанта. После плати сметката си в брой и отново излезе на улицата. Тя беше тясна, само с няколко паркоместа. Уличното движение бе ориентирано от север на юг. Точно срещу ресторанта имаше малка триъгълна еспланада^[4], където Келър бе седнал на ръба на една циментова кашпа. Алон се присъедини към него.

— Е? — попита той.

— Хубаво място — отвърна Кристофър.

— За какво?

— За всичко, което решиш. — Келър огледа улицата по цялото й протежение. — Всички тези скъпи магазини затварят рано. В девет часа на това място ще бъде много тихо. В единайсет ще цари мъртвило. — Погледна към Габриел и добави: — Каламбурът не беше преднамерен.

Алон мълчеше.

— От входа на ресторанта до тротоара има пет крачки — каза Кристофър. — Мога да го застрелям оттук и да си отида, преди тялото му да се стовари върху бетона.

— Това мога да направя и аз — отговори Алон, — но е възможно да се наложи първо да обсъдя с него няколко дребни неща.

— За Куин ли?

Габриел стана, без да каже и дума повече, и поведе Келър на юг през Нойщат до катедралата „Свети Михаил“. В сянката на нейната извисяваща се часовникова кула имаше потънал в зеленина парк, заобиколен от ниски жилищни сгради. Те влязоха в една от тях — модерна сграда с атриум^[5] с покрив от потъмнено стъкло, и се качиха с асансьора до четвъртия етаж.

Алон почука леко на вратата на апартамент 4Г и им отвори висок мъж с вид на учен, който се казваше Йоси Гавиш. Римона Щерн и Дина Сарид се взираха в екрана на своите лаптопи, поставени на масата в трапезарията, а в хола двамата универсални полеви агенти Мордекай и Одед се бяха навели над едромащабна карта на Хамбург. Дина вдигна поглед и се усмихна, но иначе никой друг не показа, че е забелязал пристигането на Габриел. Той съблече палтото си и отиде до прозореца. Часовникът на камбанарията на „Свети Михаил“ показваше 14 часа и 10 минути. Алон си помисли, че е хубаво отново да е вкъщи. Хубаво беше, че е жив.